Тези, които непрекъснато демонстрират ерудиция и начетеност, нямат нито едното, нито другото. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)
03.09.2006. ТЕБ НИКОЙ НЕ ТЕ ОБИЧА
Скапа се наборът, който ми отне усилни два часа в най-продуктивното за мен време – рано сутринта между 5 и 8 часа. Хукнах да си купя цигари, направих си силно кафе и седнах на балкона, осветен от изгряващото весело слънце, с книгата на Пол Джонсън "Интелектуалците" да си лекувам калпавото настроение, трик, отработен в течение на четирийсет и повече години ровене из книгите. Отворих напосоки тези четирийсетина печатни коли разкошна есеистика да потърся отговор на обхваналото ме отчаяние. И разбира се, не случайно попадам на текст, съответстващ на темата ми от няколко дни насам. Ето за какво отварям дума. Разсъждението е част от онова, което имам да кажа точно днес, като продължение от разговора с приятел, който разговор водихме вчера по обяд на чаша бира в кварталното кафене.
В импулса да пиша само същественото е нещо да ме е развълнувало. И после да го запиша това вълнуващо състояние тъй, че читателят да го почувства. Внушението се усилва от къси изречения, простота, глаголи, избягване на прилагателните, както и на обстоятелства и коментари. По такъв начин читателят е изкушаван и сам да допълни. Обяснявам ли най-подробно и обстоятелствено, не оставям ли празни пространства, вибриращи от изкушението да бъдат доработвани от четящия текста, губи се магията. Писаният текст оживява само в досег с читателя, иначе си остава наниз от претенции колко сме умни, колко сме си ерудирани. И писането, както всяко изкуство, изскача из пяната на самолюбието както Афродита из морските вълни край остров Кипър.
Писането на стихове дисциплинира за избор на най-точна дума; точната дума е като верния звук в музикална пиеса – не трябва да се забелязва като инструмент или като средство. Забелязваш ли я, значи не е точната дума. Изправеният пред луксозна яхта мисли ли за парчетата ламарина, от които е сглобен изящният й корпус? Да, всеки по-значим автор създава своите читатели, онези, които заразява със стил, с възгледите си за човеците и за живота. От Хемингуей заимствах съчетаването на сбито описани събития само чрез намек за емоционалното им въздействие. Не ми беше трудно и да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентният читател сам може да допълни. Допълвайки описанията как изглеждат героите и как се развива фабулата с детайли от жизнения си опит, читателят ми става вече не сътрудник и не обикновен читател (субект на творчеството), а съ-творец (обект, т.е. излъчващ духовна енергия). Разказът, който съм му предоставил, така престава да е само лично мое изживяване, превръща се в лично преживяно и за интелигентния читател. Четири са тезите, които предлагам за размишление.
1. Ако не успееш да кажеш по-добре нещо вече написано или пък нямаш с какво да допълниш писаното от класиците, по-добре не се залавяй, не си губи времето!
2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня основното, водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, насочва човека към Божественото в неговата греховна душа.
3. Добрият автор създава своите читатели, води ги през тресавища и блата от думи към обления от слънце и любов Оазис на Духа, ала не се държи грандомански, не се изживява като месия, а крачи редом с множеството грешници; не се срамува да сочи слабостите си, увлеченията или заблудите, които го връхлитат. О, този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвест и Грехове, между капризите на греховната плът и стремежа човекът да бъде великодушен.
4. Изкуството (литературата в най-отчетлив вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на най-противния злодей има скрит положителен смисъл. Тъй демократичното, като уважение към човека, винаги взема превес и в най-мрачните подземия на отчаянието и на собствените ни човешки бесове.
05.10.2006.
"Теб никой не те обича – беше ми казал преди години – бил съм 32-годишен, колега* от редакцията на пловдивския седмичник "Комсомолска искра". – Това не ти ли прави впечатление, не ти ли говори нещо?" Родителите ми не са ме глезили... Това, галене, прегръдки, мили думи, каквито и да било знаци на благоразположение, за мен бяха приказен филм, предназначен за други деца, за друг някого. Е, мен ме нямаше в този приказен филм. По-късно съм си давал сметка, че баща ми и майка ми помежду си са изпитвали истинска страстна любов, а и към мен съвсем не са били толкова хладни и безразлични, както са ми се показвали. По-вероятно такава е била представата им за възпитание. Но защо сестра ми, която бе рядко красиво девойче, беше обкръжена с внимание и благосклонност, колкото и строги изобщо да са били към нас, двамата с нея! Каквото и неприятно да се случеше в тяхно отсъствие, виновният неизменно бях аз, не моята неопитност, нито заядливите и надменни хазяи или изобщо други хора и хлапаци, с които – нормално е! – случвало ми се е, като хлапак, да си имам проблеми.
Имаше в махалата доста по-едро от нас, дребосъците, ячко момче, син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тошко Белята съм запомнил с изключително злостния му нрав; бе от редкия тип момчетии, за които казват "злобно по рождение". Майка му беше висока кокалява женица, баща му – грамаден, с едри лапи, с походка и жестове на закоравял побойник. От бедняшката им къщурка – преустроена някогашна барака за дърва и въглища, състояща се от стаичка и антре, откъм двора срещу нашата изба на същата уличка "Ниш" късно нощем често долитаха луди закани, ругатни, циврене, ехтеше боботещият пиянски глас на Михал. И съм се чудил, като шест-седемгодишно хлапе, как още не са се изпотрепали тези хора.
Та единственият им син, шестокласник вече, поне пет-шест години по-голям, далеч по-едър, по-силен от мен, веднъж ме препъна, свали ме в пръстта сред улица "Ниш"; налагаше ме с юмруци по гърба, с коляно ме бе затиснал и крещеше тържествуващ: "Яж пръст, мамицата ти мръсна българска, яж пръст! За тая земя баща ти се е борил". Разплакан, едва отървал се от побоя, с лице окаляно, охлузен, изранен... тичам да се оплача на майка ми, да заровя очи в скута й. Пък майка ми се затворила в бараката на двора, дето държахме кюмюра, и пере в голямото дървено корито. Огромна купчина мокро пране беше струпала в единия край на бетонната мивка. И се втурвам при нея, притискам лице да я гушна, да ме погали, да ме утеши. През хълцане, задавен от току-що преживяното унижение, едва дишайки от нервни конвулсии, шепна: "Мамо! А пък Тошо Белята ме караше пръст да ям". И тя – като се отдръпна гнусливо, след като ме оттласна с лакът от себе си, такава плесница ми извъртя със сапунената си длан, че ми звънна ухото. Изплющява плесница и през лицето ми и ей това чувам разгневена да ми говори: "Какво търсиш там! Кой те е калесвал с Тошо Белята да играеш? Да не си го нещо ядосал, защо ще те мъчи?!" И... дотам! Скачам през девет стъпала надолу към тъмната умирисана на ацетон и талаш изба, хвърлям се върху моето си легло да хълцам, да се нахълцам, на воля да се наплача, хем никой да не ме види разплакан и разтерзан.
Страхотен урок** от онези уроци, които цял живот помниш! Оттам насетне ми е като обеца на ухото: каквото и да ми се случи, първо у мен да търся повода и причината; не са ми виновни другите, че са такива, каквито са, у мен е вината за всичко, което ми се е стоварило; не друг, аз самият не съм преценил кой е насреща ми. Ама да тръгна да обяснявам как с нищо не съм предизвикал Тошко Белята***, че кой ще ме чуе, па и каква полза от хленч, сълзи и сополи!
А Любовта... О, Любовта! От невръстен в любовта съм се чувствал пренебрегнатия. Следващите години вероятно ще продължа тази тема... Сега спирам с хладния извод: че колкото по-силно се стремиш към Любов, толкова по-жестоко Любовта наранява.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 
.jpg)
.jpg)
