Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 7 ноември 2018 г.

Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (4.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (4.)

   Продължение

   Занимания с речник за чуждите думи в българския език. Концепция (лат. conceptio) – 1. Система от възгледи. 2. Идея, замисъл на творба на изкуството. 3. Документ на централизирано планиране. Концепт от лат.
conceptus, мисъл. Накъсо за "концептуално" – няма такава дума във френския, в английския conceptual ще рече: "отнасящ се до понятие". Предизвика ме настойчивостта у приятеля Емил Калъчев да обсъждаме книгата му "Прощално за времето на самотата", дадена за набор кажи-речи на рождения му ден през август преди доста години в пловдивското издателство, та седнах да я чета "под лупа" още веднъж, двайсет години (в 2002) подир написването й. Предизвика ме, като отчитам правото му да е пристрастен точно към този роман (по-скоро – новела*), който се явява равносметка на три поколения българи, дето приемаха комунизма откъм възможно романтичната му страна и като връх на нравствеността.

    Някои книги узряват в течение на десетилетия след написването; това е ферментация, предусещане за преобръщане на пластове, предчувствие за зараждащи се земетръсни зони след период на привидно спокойствие, на рутина и уседналост. Общественият климат в България през 1982 г., около година, след като ме бяха уволнили от пловдивския младежки вестник, вонеше на екарисаж не само на Червения площад в Пловдив**; образно казано, на екарисаж засмърдя цяла България, когато към съседна Турция се заточиха изселническите колони на носещи арабски имена граждани на Народната република.

   
Предполагам какво изкушило Емил Калъчев да възкресява мечтата на онези, които назовавахме "истинските комунисти" и върху чиято кръв и идеализъм властваха след 1945 г. "партайците", както ги наричахме, т.е. нагаждачите, онези алчни, вечни парвенюта на всяка власт, лицемерите, надменните, безскрупулните, градските шмекери, селските тарикати. Днес, като поотшумяха и опротивяха вълните от креслив антикомунизъм по медии и площади (то пак си беше комунизъм, макар и с обратен знак), видя се, че "сини" или "червени" са същите две роти от армия родени богопомазани и праведници. Само че народът късно взе да разбира този спектакъл на сенките, на сламените кукли. И дойде ред, според мен, новелата на Емил да бъде четена с оглед скритото... дори за автора й! – послание. Защото е обръщане към пра-основата, към пространства на духа, чиято енергия се просмуква към нас далеч отпреди Маркс, далеч преди да се появи на бял свят "Комунистическият манифест" от 1848 г.

   Виждам как авторът на новелата сам себе си оспорва, оспорва своята увереност. Логически сюжетът и образите му внушават друго – не сляпа преданост към идеята, а респект към човечността, към усилието човек да опровергае фанатизма във всичките му красиви за повърхностния разум форми и цветове. Накратко, вярващият се е изправил срещу вроденото си човеколюбие. То е версия на библейския Йеремия, разтерзан, разколебан във вярата си злочест Йеремия срещу верноподанния предишен Йеремия. Не мисля, че новелата защитава болшевизма, който у нас продължават да наричат комунизъм. Смятам,
че – и това е парадоксалното! – е изтънчена критика, отрицание на умозрителните теории за щастието, за смисъла на живота, за умението да се живее уравновесено, и все пак страстно.

  Така че книгата има и по-дълбок, философски смисъл. Особено предвид онова, което се случва днес, края на 2018 г.,
с нацията и управляващите ни наглеци, предвид участта не на милионера Росен Плевнелиев или който и да е друг палячо, а предвид участта на обикновен гражданин на България и.. на света. 

Ив Монтан (1921-1991) в Москва. Столицата на Съветския съюз беше 
специално място за значителна част от френските интелектуалци

   
Елегично звучи заглавието, навява ми възпоминание за шансона "Les feuilles mortes" (Мъртви листа) на френския актьор и певец от средата на века Ив Монтан. Печална е атмосферата в новелата, която в същността е психологически разказ не само за нашите местни – български, спомени от близкото минало и сегашните ни български илюзии относно бъдещето, а и разказ за случилото се сред жителите на Европейския континент и света в последните петдесет-шестдесет години. Световната война, касапницата в безбрежните руски степи, болшевизмът, Сталин (1878-1953), фанатиците сталинисти, фашистите и Мусолини (1883-1945), нацистите и Хитлер (1889-1945), както върви хронологично чумата на века, са само фон, отблясъци от гигантски сблъсък, ехо иззад планините. Било и отминало, настъпила е есента на трезвите равносметки какво сме научили, как ще се живее оттук нататък, в какво да вярваме. Защото в безверие се вегетира, не се живее!

   Емблема на завръщането към нравствеността е Павлов, идеализиран от автора, пък и името нашепва "за Павел", принадлежащия на Павел, на ап.Павел може би. Макар последното авторът едва ли го е имал на ум.

   Двама пътуващи – млад репортер, де факто разказвачът, аз-героят, и преживелият голямата война, масивно-тромавият Благов
*** – участник в антифашистката съпротива и фактор в "строителството на новия живот". Ученикът и Учителят се оказват във фоайе на северен хотел. Зад стъклата прехвърча лепкав сняг, очертава се скучна вечер далеч от България, но в така мечтания за очарован от СССР млад българин, и то в Москва.

   
Навън се случват хиляди важни събития; оказва се, че в съзнанието си човек пренася със себе си далеч по-интересен свят. Така започва книгата, от кратко съобщение, сбутано в ъгълче на днешния вестник: някой пуснал обява, че издирва, нуждае се от... Павлов. Бегли сведения кой е Павлов, а после пред нас се завихря низ от възпоминания. Началото е вик на давещ се в океана от рутина, мъртвило и безпросветна скука; това ме изненадва, увлича ме да чета. Тъй де, нали в онази 1981-82 г. всичко тук изглеждаше да е наред, какъв е този вик?

  Разказаното, в подтекста си, има патетика; по-съгласен щях да съм, ако патетичното не го задава авторът, а се появи в моите си лични представи на размишляващ читател. Умишленото нагнетяване на градусите е похват в публицистичния стил. Е, що пък; не аз я пиша тази новела с претенции за роман! Авторът така преценил, обаче книгата му е факт и ме мотивира да доразвивам важна за днес тема, понеже ме "хваща" като съучастник.

  От днешна гледна точка нещата, послужили за идея на Емил Калъчев, не издържат партийно (от позиция на възгледите им) тълкуване. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов" в суровата зима на 1942-1943 г., която е исторически факт, е предначертана в канцелариите на Москва, от най-високопоставени партийни чиновници именно там.


1944 г. Партизани от отряд "Антон Иванов", заснети преди да бъдат показно екзекутирани. Отпред са главите на вече убитите им другари.

   Не, не обвинявам, то ми е лично мнение – страшно е, като си представя между какви челюсти са се напъхали с доверчивостта, с чистосърдечната си вяра в Голямата красива химера възторжените наши млади и неопитни в сложния покер с огромни залози между империите на света романтични наивници.
Поучителното, а и любопитното, е как тук са противопоставени умозрителната предубеденост и вроденото човеколюбие. Зад силуета на размишляващия Павлов се очертава библейската фигура на Строителя на Христовата черква. Не съм религиозен, но донякъде все пак умея да чета отвъд думите? Злото обича да се представя с различни лица: ту в образ на Сократ, ту образ на сплетени в кълбо змии или изкусителна кокетка.

   Трансформацията на някогашните 17-годишни наивници Пайо и Зарко, които в тревожната пловдивска нощ с карабина на пост охраняват т.нар. Народна власт, преобразяването им от съмишленици в непримирими антагонисти е от редицата противостояния между Добро и Зло. Двамата са възпитавани в духа на комунизма, излезли от беднотията, фактически синове на Новата власт. Защо от един момент нататък се оказват един срещу друг? Какво ги е разделило!

 
"Не теренът трябва да се пригоди към проекта, а проектът към терена" настоява инженерът-строител Пайо Дамянов. Иззад масивното си шефско бюро на партиен властник някогашното приятелче от 1945 г., преобразило се в могъщ партиен княз – инж. Зарко Вергилов, нарежда: "Нямаш никакви шансове. Решението за строителство е в ход и само глупак като теб може да си въобрази, че ще спре машината"

   Задвижат ли се лостовете, огромните маховици на партийния апарат в могъщата тоталитарна държава, човешки кости и съвест трошат, племена, цели нации превръщат в множество от озлобени изгнаници.

   Строи се язовирна стена – нещо красиво, изящно като идея; основата, върху която обаче
е стъпила стената, е податлива, няма да издържи на огромния натиск на реалността. Е, каква по-силна алегория за комунизма или за която и да е друга стройна умозрителна идея за нов световен ред! Сега е лесно да се рече, но през 1981-1982 г. кой между нас можеше да си позволи подобен намек за родното смърдящо блато!

   Дали Пайо –
Павлов не е въплъщение на ап. Павел (лексикалното му значение), има ли отношение този факт към човечността, която воюва с огромната машинария на фанатизма в онези години, в онази България? Силно е да се каже. Минава ми през ум: Ах, как доверчиво, като народ, наплашен до смърт и унижаван от властващите еничари, сме влезли в капаните на чуждоземната арогантност и високомерието на зъл месия! Дали подобна е причината, снощи, 28 септември, в София, пред храма на православието "Александър Невски" тълпа от българи да скандира три-четири часа "България – да! Да за НАТО!" Такава ли е националната ни орис лъгани, манипулирани от миражи? И забравяме, че по тракийските градове е шетал преди две хилядолетия ап. Павел? Важен факт за нас, българите, заради изкушенията, заради струпеите на цивилизацията. 

  Затруднява прочита мозаечната структура на новелата-роман. Писана по репортажен маниер, чете се трудно, а повече млади българи би трябвало да я преживеят като драма тази история, ако искат да проумеят онази част от предишните две-три поколения българи, оставащи все още в плен на утопията комунизъм.

   Сблъсъкът между наглед непохватната човечност и ловката злостна пресметливост донякъде напомня философската основа на романа "La peste" (Чумата) на французина Албер Камю (1913-1960) с предупреждение за необходимостта от неспокойствие и трезвост в еуфорични времена на резки промени, за уязвимостта ни, но и за нашата човешка устойчивост в дни на изпитания и погром, каквото се случва с нацията ни днес.

  Множеството обикновено късно стига до прозрения. Прозрението се ражда първом у самотници или у пътуващи от град на град отшелници, живеещи несретно, и именно затова с изострени сетива за Истина и лъжи.

    Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 sep. 2002 – edited by 8 noe. 2018
Илюстрации:

- Емил Калъчев (1932-2013), или за българската нация след войната (горе); 
Албер Камю (1913-1960), или за катарзиса в нацията след войната (долу).
__
* Новела – по-голям разказ с психологическо съдържание; роман – обширно повествование с многостранно изобразени типове на лит. герои, картини на бит и събития. Обхваща социални явления и характери в развитие, вж. Речник на чуждите думи в Българския език.
** Пасаж от статията ми в "Комсомолска искра" през май 1981 г. разгневила някого отгоре.
*** Фамилното Благов подсеща за Димитър Благоев (1856-1924) – социалист, 
учителствал в пловдивската мъжка гимназия "Княз Александър І", където днес учи внукът ми. Бел.м.,tisss.

Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (3.)

     Продължение

   "Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т.е. да публикува. И когато тази трибуна му се отказва в родната му страна, талантът му го задължава да намери, където може."* Пак това същото е образно казано в евангелието, в пасажа за светилника, който не е даден да го държим под одър. "И тогава по ирония на съдбата Сталин беше този, който спаси романа на Шолохов** от унищожение, от гнева на предшествениците на квадратните момченца от "Литературен фронт".***

   На точно такова едно квадратно момченце от Литературен фронт имах удоволствието да се дивя в разстояние на около три-три и половина часа миналия неделен ден. Светлозар Игов, а може би по-точно, г-н проф. Игов. Имах неясна представа за "изнасилен талант", а се оказа, че и това кофти определение не съответства на реалността. Насилен талант... Има такова животно; но реалният г-н Игов ме разочарова. Жалко, приемал съм го за нещо глупаво и все пак свежо, а се оказа плондер, въздух под налягане с аромат на мокра кокошка.

   Запознах се днес в училищната библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден в началото на 1945 г. в китното селце Радуил, Софийско; пиперливи анекдоти се носят из околните селища за жителите на Радуил, чуто от Ангел Грънчаров (1959) от с. Долна Баня, кажи-речи негов земляк. Завършил специалност Славянска филология в Софийския университет "Климент Охридски" през 1966 г., специализирал (какво ли ще рече това!) в Белград и Загреб, вероятно аспирантура (1967-68), едва на 24-25 години вече редактор (1969-70) във в. "Литературен фронт", в сп. "Съвременник" (от 1971), в Института по изкуствознание към БАН (от 1976), но и автор на сборник "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 г. Такава кариера можех и аз да имам; обаче избрах друго. И като си съпоставям дереджето на прост даскал с успехите на професора, д-р на филологическите науки, чл. кор. на БАН, и пр. таквиз прелести, кефя се – ами не, не съм сбъркал. Леле, какъв ли тъпоъгълник, какво ли квадратно момченце щях да съм!

   Около час професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и внезапно влюбения везир османлия. "Концептуално","субординация" и прочие термини, все чуждици, ми прехвърчаха край ушите, за да разбера вероятно що за лъв е господинът. Стана ми неудобно за него, та забих по едно време лакът в ребрата му отляво – дяволчето от детските ми години на пакости, щуротии, заядливости се бе ухилило до уши (влизах в ролята на Глупака Ванка пред великия човек): "Не е ли то поема за любовта? За любовта нищо не спомена. Каква е тази субординация! Където има любов, везирът слиза долу при робинята или въздига робинята при себе си. Или според теб
**** любовта е като казармата, с устави, ред, субординация?"

   Все пак, да не го съдя. Ей такива едни си ги мисля – пристрастен съм повече от нормално, възможно е и да бъркам, ще се радвам човекът да излезе готин, ама ми се насъбра: толкова години да се правя на балък! Естествено е честолюбието ми да се разбръмчи: "Альоу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си!" Но оттук пък иде онзи кеф да си река: "Гледай си работата, драги! Всичко ти е наред. Животът е шоу на суетата и ти си не по-малко суетен от ей този самовлюбен чешит, седнал до теб".


   Игов поне двайсет пъти употреби думата "концептуално", та объркан уж от тези сложни научни термини и тълкуванията му, зинах: Че какво па толкоз го кефи думата "концептуално", та ми вади очите със синоним на нашата си дума "основно"! Е, не! Концептуално звучи бамбашка, анджък понаучному!

    Питам професора къде му е центърът, оста на мерната му система за оценяване коя творба е добра, коя не. Гледа ме, стори ми се, изненадан. Не се разсърди, та си рекох: бързо схвана. "Всяка творба и всеки автор оценявам според контекста, според стила, според епохата. Всеки случай, всеки автор – различно". Възможно е да не бяха точно тъй подредени и точно тези думите, но в този смисъл беше отговорът.

  "И все пак – продължих, – коя е твоята Полярна звезда, точката, според която се ориентираш при твоите разбори и тълкуванията? Ще го кажа по-образно – къде в Европа, върху материка на християнската цивилизация е твоят ориентир, еталонът, с който сверяваш мерната си система?"

   Изгледа ме от патъците, та до щръкналата ми във всички посоки коса. Озадачен ли, що ли! И опитвам да го поуспокоя. "Ето, говоря интуитивно. Твоят център не е Италия с нейните Флоренция, Рим и Неапол, но не е и Франция. А може би Германия? Ами не, не е Германия. Всеки случай, на запад е от България точката ти за ориентиране, поне така интуитивно те усещам. Къде всъщност ти е центърът, демек, твоята Полярна звезда, а?" – питам. И той изтежко рече: "Да, малко по на запад от България, в онази тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско, там, дето Изтокът се среща със Запада".

   Логично би следвало да го попитам защо не България, ама не попитах. Спрях се, да не би да се засегне. Говори като грамофонна плоча около час колко сме изостанали от Западна Европа, как духовното ни развитие било пострадало от исторически и ред други обстоятелства. 


   "Нищо ново не чухме" – рекох.

Георги Башиянов, бивш университетски преподавател*****

   Освен Игов, в гостната на боксониерка сред пловдивския жк Тракия бяхме още трима филолози – двамата гимназиални даскали: аз и Георги Башиянов, и домакинът: издателят, бивш кмет на Стария Пловдив, както обича да напомня, и суров поет Тодор Чонов, който се явява и редактор на мижавия ми първи и единствен до онзи момент сборник стихове. Та продължих: "Дотук минусите си ги знаем. Но ти кажи това изоставане от Запада какви предимства ни носи!" 

   Отмина с мълчание този въпрос. 

   Час по-сетне, когато същите тези четирима
се пренесохме в близкото кръчме, се обърна и рече този път с човешкия си, не с тенекиения си глас на университетско светило: "Да, наистина, това изоставане може и да ни носи предимства. Заслужава да се помисли. Виждаш ли, не съм забравил въпроса".

   Беше доста словоохотлив. Припомни кога си какво бил написал и как партийната – комунистическа, дебело подчертано, критика го фиксирала изпод око. В мухабета им почти не участвах. Тримата похапнаха по една шкембе-чорба, пих една бира покрай тях. Между другото, похвали се, че написал изключително сполучлив роман, "Най-добрият роман в нашата днешна Българска литература"– вметна, като приветливо се усмихваше.

   "Как се казва твоят роман?" – рекох. "Елените", това му е заглавието" – рече. Станаха, тръгнаха към квартирата на Чонов, аз пък се прибрах с колата. Минах край пазарчето в нашия занемарен, за разлика от жк Тракия, краен квартал Изгрев, току зад някогашния подреден, но напоследък изоставен, изтърбушен, заринат в стар боклук и ръждиви тенекета РУМ (районен универсален магазин) "Изгрев", паркирах жигулата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. 

   От изпушените цигари, от кафетата и изпитата бира усещах се леко замаян, но и странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех какъв е моят отговор. Само дано не съм ядосал човека! – мина ми през ум в просъница.

   Но това беше миналата неделя. Днес се зарових до уши в книгата му, обемист сборник стереотипни вестникарски статии, есета уж, "Грозните патета", продукт на издателство "Български писател" от 1989 г. Не ми хареса стилът; суховат, па и претенциозен ми се видя. Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; бихме били добри приятели, ако поизчисти от себе си суетата, самодоволството на университетски професор, навикнал да му се възхищават простосмъртните, да го четкат по косъма.

*  *  *
   Вълнуващи преживявания ми носи четенето. Желал бих писаното от мен да се чете със същия интерес, който ми достави сборникът есета на Георги Марков "Когато часовниците са спрели", издаден в онази мътна и еуфорична за нас, българите, 1991 г. Светлозар Игов – обект на горните наброски, разбира се, е частица от огромния сатанински механизъм за смазване на таланти или за приспособяването на тези таланти според конюнктурните нужди на някогашната, па и на днешната партокрация у нас. Такива обаятелни, ерудирани суетни врани бяха притегателен център за неопитни млади автори, неусетно за неопитните автори, манипулираха в името на "Партийната правда", подготвяха следващата вълна наивници, които метафорично и пряко да славят марксизма-ленинизма, без и да си дават сметка, всъщност, без да съзнават хищната му същност.

   Мнозина от някогашните ми приятели, жарки, гневни идеалисти ей тъй, неусетно, се бяха превърнали в глас на "партийната съвест", поласкани от височайшето внимание на някой партиен вожд, печатани, приветствани с бурни овации в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя! Та нали до четирийсетата си година, кажи-речи, и аз бях в плен на пищната ренесан
сов
а илюзия за Свободата-Братството-Равенството! В първата си книга ("Сутрин рано", 1983 г.) имам и такива наглед верноподанни редове:

Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни.

  Различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която съм се родил и в която съм се учил да мисля и възприемам света. Тази родна българска стихия ме зарежда с мерак за писане, в опит да документирам разрушаването на Отечеството ми. Нищо, че жестоко ми се е надсмивала или по-зле! – просто не ми обръща внимание. Както казваше дърводелецът-мебелист баща ми Кирил: "Какво правите по цял ден там, в редакцията на вашия вестник, а! Пишете ли, пишете ли...?" Имал съм луд късмет, че не успели да ме превърнат в свой властниците. Ай, колко леко тогава, колко удобно бих се превърнал в агитпропчик и "наше момче"!

  Впрочем, къде ли е Радуил? Ще ми се да го открия върху моята карта на България. Виждам, има село Радуй в Пернишко, отдето е родом писателят Добри Жотев (1921-1997) – Бащата, както мило го наричат поетите от т.нар. Априлско поколение, но Радуил, Софийско го няма на моята пътна карта в колата. Трябва да е занемарено българско селце с мирис на оборски тор, непрана овча вълна и горени дръвца, ухание на печени чушки и лютеница, варена на двора, с аромат на зрели дюли в одаите с дъсчен под, жулен с керемида от жени, коленичили с високо запретнати поли боси и на четири крака, с присмехулно червено и бяло мушкато в дъсчени сандъчета по прозорците, с лениво подиробедно жужене на мухи и лястовичи цвъртеж. Всеки случай, надявам се, не се намира нийде другаде – ни в Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.
*****

      Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 27 sept. 2002 – edited by 7 noe. 2018

   Илюстрации:

   - Млад и любимец на студентите, Светлозар Игов, род.1945 (горе);
   - Усмъртеният в Лондон Георги Марков – Джери, 1929-1978 (долу). 
___
* Георги Марков, цит.съч., стр.15.
** Става дума за романа "Тихият Дон".
*** 
Георги Марков, цит.съч., стр.18.
**** На "ти", в удобната за мен роля на наивен и простак.
***** Светлозар Игов: На политическата ни култура й липсва Ренесансът,  !http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=406927 Проф. д.ф.н. Светлозар Игов, според уикипедия е велик български учен, литературен критик, историк, есеист, поет, белетрист, преводач, автор на литературоведски изследвания, студии, статии, очерци. 
***** Георги Башиянов, председател на „Екогласност” в Пловдив и председател на СДС след Славян Сапарев: Користните седесари пропиляха идеята,
 вж. https://arhiv.marica.bg/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%B1%D0%B0%D1%88%D0%B8%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D1%81%D0%B0%D1%80%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D0%BB%D1%8F%D1%85%D0%B0-%D0%B8%D0%B4%D0%B5%D1%8F%D1%82%D0%B0-news323604.html Бел.м., tisss.