ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1030.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1030.)

  Има ли по-велик Божи дар от внезапно бликналата плътска любов! – Аноним (1947)

  07 uli 1999

ЛЮБОВ ДО ПОЛУДА*

  Огромният транспортен самолет прелиташе на повече от десет хиляди метра над Адриатическото крайбрежие в посока Триест-Венеция-Рим. На летището в Сараево към пътниците с бохчи и такенца се присъединиха група бошнаци, която изпълни с глъч салона, та на моменти мощните четири двигателя на боинга не се чуваха. Сред ръкомахащата гмеж от умирисани на лук, чесън и пот хорица се присъединиха и две католишки кюрета: едното – с вид на аскет, слязъл току-що от средновековна икона (дялани скули, пристиснати устни, бухалски вежди), а другото – двайсетинагодишен, мургав, розовобузест, с меланхолни очи, сини като метличина, същински красавец. В същия този полет участва и наша свидна културна делегация от оклюмали безлични чиновници, самодоволни горди новобогаташи, две изключително късо подстригани грозновати журналистки от софийски седмичник – по-грозни и от Жана д'Арк, зализан мазен травестит, представящ модна агенция, двайсетина хористки от провинциален камерен дамски хор, троица провинциални писатели и две яко застарели повяхнали поетеси. Сред тях като червено мънисто върху булченски гердан се мъдри и вечният Тутуруткин. Тутуруткин спеше.

  Хористките – по на двайсет-двайсет и пет, и други, по-възрастни – по на четирийсет и повече години, заничаха през илюминаторите на боинга въодушевени, притихнали, очаровани от гледката, която се разстилаше под рехавите облаци. Сред хористките е и героинята на тази действителна историйка, нека я наречем Фани, макар много да ми се ще да я кръстя по името на онази библейска грешница, която евреите пожелали да усмъртят с камъни, че спала с чужд мъж, ако самият богочовек Иисус не ги възпрял. Такива шарени-марени турлю-гювеч делегации моята България разпраща във всички посоки на света. В тях непременно ще се набута я някой Тутуруткин, я дружина нагли просяци, маскирани като финансисти. От име на Българската нация наглите просяци шетат с паничка из офисите на могъщите западни банки и компании, за да се върнат у дома с порция трохи или с поредния заробващ заем, който и правнуците на днешния унижаван като никога до днес българин ще изплащат с фантастични лихви. По време на полета, който траял пет-шест часа, с продължителни или по-кратки престои на туй и онуй южноевропейско летище, пасажерите от двата салона успели да се опознаят и да обменят приказка, да понаучат един от друг и един за друг това-онова, а неколцина щастливци да постигнат и нещо повече...

  Още от качването му в Сараево Фани устреми очи към младото кюре. В черното си расо той й се стори одухотворен, странен, а бялата лентичка на якичката го правеше, направо казано, божествен в нейните очи. Фани няколко пъти улови мекия му поглед, и кръвта й завираше, докато той – свенливо поизчервен, свежда глава: muy jovencito, muy quaro, y muy santo (много младичък, много хубав и много свят – исп.).

  – Погледни го, мила! – сбута с лакът приятелката си. – Не е ли чудесен? Ух, направо ще го схрускам!

  – Чудесен е, ама е католишки чернокапец, от най-ревностните слуги на Църквата! – равнодушно рече цоцоланата, солистката на хора. – Религиозният обет, драга моя, им забранява да се докосват до жена. Бият чекии на провала.

  – Чувала съм.  

  – Е, като си чувала, радвай му се, бленувай, обаче не си въобразявай! То е все едно сладолед през джам да ближеш.

  На летището в Триест диригентът Агоп Префърцунян успя да си побъбри на немски с възрастното кюре и така научи, че двете кюрета се готвят за аудиенция при главата на Римокатолическата църква, жест за особено ревностни служители на католицизма.

  – Избирани сме измежду хиляда и седемстотин монаси на Хърватско. Брат Йосип е само осемнайсетгодишен, но Негово Светейшество пожелал лично да го приеме. Има вероятност брат Йосип да бъде въздигнат в по-горен сан. Бог му е пътеводна звезда, предстои му блестяща кариера и всички монаси в манастира ни се гордеем с крепката му вяра и всеотдайност към Светата църква.

  – Доста младичък е наистина – кимна диригентът Префърцунян. – Но не е ли твърде зелен, че да го хвалите толкоз?

  – Въвел е в католическата вяра стотици мюсюлмани-бошнаци.

  – Фиу-у! – свирна Агоп, пловдивски арменец с присъщи за етноса си жизнелюбие и прозорливост. – Не е ли все тая дали пред Корана се молиш или пред Евангелието на католишката вяра! Светът е село, господине, нима не сте чувал! Пък сега и Интернет, джиесеми, сателитна комуникация...
  – Братко – усмихна се ледено отецът, – едва ли ще знаете колко пагубен за душата е ислямът. Кажат ли Аллах, тези хорица забравят и род, и родина. А войната ги направи още по-твърдоглави.
  – Значи, казвате, вашият брат Йосип успял с твърдоглавите бошнаци...
  – Viribus unitis (с общи сили – лат.)! – кимна чернокапецът.

  След половин час боингът набираше скорост по пистата, за да поеме към Венеция-Цюрих-Милано, и докато корпусът му вече страховито вибрираше, Фани успя дотам да докара работите, че младичкият йезуит вече не само седеше до нея, но и се хвана прилежно да й разясни в коя част на Огнената геена отиват грешниците, несъзнателно пренебрегнали Всемилостивият католишки Бог. Беседата си водеше според високия стил на теософията, поясненията: на развален сърбо-хърватско-полско-чешко-руско-български, тоест, ползваше всичките онези прастари думи и фрази, които са понятни за огромното славянско море на Европейския континент. Тя пък попиваше не толкова обясненията, колкото полъха на одеколон и сапун за пране, който струеше от кюрето.

  – Извините меня – хвърли му лъстив поглед, – въй с что бричите ся? Слъйхала, что "Жилет" лучше всех. Не ли?
  – Ах, госпожице, ви существо земное! – нажали се той.
  – А въй что?! Ета плоха може бъйт според вами!

  Той я прихвана над лакътя и тя полека склони главица на рамото му. Засмърдя й на нафталин:
  – Можна ета паправит?
  – Разумем... разумем... – задъха се той.
  – Е, па тогава?!  

  – Ми сме овде на десет хилядо метара над земле, ви присутност Богу не сечате?

  – Сечам, сечам. И що, като го усещам!

  В предната част на салона между други двама пасажери в същия миг течеше сладък мухабет на немски.
  – А при нас в Хърватска някои закоравели поклонници на Аллах от инат си зашиват с игла и рибарско влакно устата, предпочитат от глад да умрат.
  – Не може да бъде! Но това е жестоко, много жестоко. Ужасно, господине, разберете! При вас изглежда задържаните нещастници ги третирате по-строго от допустимото.
  – Ех, драги господине, тези затворници не са за жалене. Те са мародерствали, когато нашите хървати напущаха домовете си, подгонени от озверялата тълпа.
  – А религията? А всемирната Любов? А посланията на апостол Павел?!
  – Но при нас е война, господине. Вие какво очаквате?!
  И тук разговорът се запече.

  Отзад другите двама вече бяха минали на "ти"... Зад високите самолетни облегалки като в уютно гнезденце Фани му позволи скришом да й надзърне в деколтето, където розовееше напращяла плът и ореолът край зърното й мамеше ли, мамеше. Синеокият се разтрепери като трескав: крие ръце в черното си расо, криви зъркелите си толкова неестествено, че я разсмя:
  – Я сейчас пайехала на тоалетну – надигна се. – Како кавалер и сущий мужчина тъй не сакаш паехат са мной?

  Тоалетната бе при опашката на самолета, та докато се провираха сред двете редици седалки, колежките й вирят палец и двата пръста със знака на победата, изпровождат тези двама с коварни окуражителни, завистливи погледи. В случая палецът не е знак на пребоядисан комунист, нито пък е знак на римски император, склонен да помилва живота на ранения на сцената гладиатор, а е по-близо до жеста на стопаджийката или на магистрална жрица, която лъстиво заголва розово бедро към препускащите бясно мъжкари с двусмисленото предложение: "Ще ме качиш ли, миличък?"

  ...На три пъти стигнаха докрай. Три пъти тя учтиво го отстраняваше и клякаше да се подмие, а той я съзерцава потресен, че точно в такъв миг, когато според най-висшата теософия на католицизма би трябвало да се чувства омърсен и жалък, нищо подобно не усеща. Напротив, чува ангелски хорал в душата си. Фани го гушва гальовна, оставя го да й се любува и да шари с пръсти по тялото й, да пие от устните й, застанал сякаш пред олтар, пред неочаквано оживялата сякаш Пречиста Пресвета Дева Мария. После досущ като разгонено диво животно се впива в нея, причинява й болка, но тя го трае. С тънка усмивчица слуша как разгоненият жребец мучи нещо на майчиния си диалект от албанските чукари. И никак, ама никак не му се ядосва и дразни, че цяла я олигави.
 

  В това време възрастното кюре притеснено обхожда с мек, ала твърде внимателен поглед салона, бързо-бързо мрънка латински молитви под носа си...

  Върху дълбоките кожени канапета в чакалнята за транзитни пътници на цюрихското летище, докато Фани отпиваше глътки възсилно кафенце, младичкият последовател на Игнаций Лойола** й предложи да се оженят в цюрихската община, сетне да уговори с колегата си ритуална венчавка, демек, да узаконят пред Господа Бога внезапната по никое време бликнала плътска любов.

  – Дарагой мой Йоско – загледа го с любопитство, – мая работа, миленкий, да делает изкуство, па земле со свои ногами да ходит. А тъй, дарагой, не нада с меньой кариеру и жизню да сасъипаеш.
  – Кохам те, сакам те, очен люблю тебя, их либе дих! Ай лав ю, жьо т’ем! Аморе мио! – шепне той в екстаз, милва я по лицето, целува й ръката, предано се взира в очите й на дяволица, благоговее, все едно е коленичил даже не и пред Йоан Павел Втори, ами пред самия Иисус. 

  Бавничко приближи възрастното кюре.
  – Комен зи! – рече на младия йезуит. Докато го отвеждаше като провинил се ученик по-далеч от Фани, към предната част на самолета, обърна се към зяпачите: – Я, юбер ден зееленфриден, зер гут. Зер гут, них фар, майне херен! (Е, за душевния мир, много добре. Много добре, нали така, господа! – нем.)

  От Цюрих нататък, през Милано, та чак до Рим и Ватикана, възрастният неотлъчно и плътно съпровожда своя разтерзан колега, отваря му път сред нескончаемата глъч и шаренията на тълпата от простосмъртни, или седи, плътно привел се над него, нещо му шепне настойчиво. Дип нарядко, много дискретно обаче, току отправи бърз поглед към пухкавата хористка, докато последната – весела и разхубавена, не престава да се кикоти с дружките си... 

  – И аз знам една подобна – рече Манчо, като изслушаха поучителния разказ на Вичо и дълго цъкаха с език. – А вий чували ли сте за калугера Разпопов. Твърд съм, викал Ристю Разпопов, – глух съм за дяволската съблазън. Жената е чрево адово. Молитви си баел против мерак. Харно, обаче явява се гъркиня бяла една в Куклен, хубавица за чудо и приказ, току покрай портите на манастира "Козма и Дамян", моли да я преведе до съседното село Белащица. Таман да превалят баира, камъче й влязло в сандала... Рекла да се изуе там, де моравата дъхти на омайниче и от скършените клони бисерна мъзга капе, наложило се и чорапогащника да си свали... Зърва Ристю голичко женско, вчепкват се двамцата на тучната поляна и… Сетне хвърля Ристю расото, запокитил в храстите и калимявката, хукнал, нелегално, българо-гръцката граница да преминава. Едвам се отърва от граничните власти. Простили му, като разбрали, че то е от любов. А старият игумен дядо Инокентий не му прости. Наложи му два месеца строг пост: на вода и молитва. За таквиз работици, язе, драги, не съм сигурен молитвата помага ли, ами си речете: "Пази ме, Боже Господи, и ти, Света Богородичке, да не ми се случва!"

  – Айде, бе! – наежиха се мъжкарите, таксиметърджии на паркинга на Пловдивската централна жп-гара. – Тоз грях кой го не желай!

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 8 avg. 2022

Илюстрацията на кюрето е от автора. 

___

* Епизод от ръкописа „Историйките на ученика Ламски” (1994-2004).

 

** Игнаций Лойола (1491-1556). Бел.м., tisss.