понеделник, 13 ноември 2023 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1421.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1421.)

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

    
    Казваш: "Седнал съм на дъното в един ров..."
    и аз – подобно на теб, и тихо плача.
    Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец.
    Нощите – безкрайни.
    Вечер – чаша узо, колкото да убия самотата
    и две-три думи, не повече.
    Липсват ми: морето, разходките,
    мирисът на риба от близката таверна.
    Също така – целувките по раменете, 
    усещането, че съм обичана.
    Понякога, само понякога, излизам вън, за да вдъхна
    безпокойството по лицата, шумоленето...
    Като фрагменти, които изплуват в съзнанието,

    и такива – които потъват.*

   30 mar. 2007

БОГ ДА МЕ УБИЕ, ГРЪМ МЕ УДАРИ!

   – Кога се прибра?
   – Преди половин час, няма и толкоз.
   – Браво на теб! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага на компютъра си се залепил, както виждам!
   – Нали ти бях казал! Какво да правя в Добруджа? Взе да ми домъчнява за тукашната мълком четяща, и струва ми се, намусена, компания в нета.
   – Аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.
   – Случи се нещо, което ме замая... Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Ами не ми са много розови първите впечатления. Но нищо-нищичко не съм чел, освен отзивите на очевидно рядко благородна дама към твоето стихотворение.

   – Казвай бързо: какво те замая?
   – Момиче... Като че ли не ме познаваш вече! Честно си признавам, че е много хубаво да видиш млада жена, която ей така... с очи само може да ти се усмихва.
   – ?!
   – Едно от моите безутешни влюбвания от разстояние. А ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам, и защо на теб, не знам – за тази... Някаква там сервитьорка в някакво крайпътно заведение. Но то е химия. И не се преструвам, честно признавам: много хубаво е да видиш жена, която ей тъй... умее да ти се усмихва с очи само, както само жените го можете.

   – Айде беж да й посветиш едно стихче!
   – Някъде в облаците стават тези заварки между ангелите, които пърхат с големи снежнобели криле. Вероятно вече никога да не я видя. Те, моите авантюри, са все от този род и все тъй безславно приключват. Но е много приятно усещане.

   – Да напишеш стих или разказ, нещо! Да не ти идат впечатленията зян.
   – Имам доста истории за разправяне. Но тази е най-най-важната за мен, и то точно тези дни. Като имаш предвид, че даже и не съм я докосвал.
   – Именно, защото не си я докосвал... Хубавицата ли?!
   – Историята, имах предвид.
   – Дадох й визитката, дето е името ми. И като минахме днес сутринта пак край онова място, тя ми казва, че се била ровила в Интернет, но не успяла да открие темите, по които пиша.
   – Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница, а ти не си писал от дни. Ясно! Затова не намерила нищичко. И все пак... Как тъй не успяла?!

  – Стигнала до общата част на форума. Та й рекох да ровне по-нататък... С такива едни особени, весели очи... И застанала зад гърба ми като сянка, без да я усетя, както ни носеше яденето, ми казва: "Май ви изненадах!" Ей тъй, като че ли от само себе си се разбира. Понеже още като влязох в това крайпътно заведение, я мернах, срещнаха ни се очите... и ми се преобърна сърцето. Познавам се вече, от поне седем години не ми се беше случвало. И какво да кажа повече, постарах се да не я поглеждам, защото ставам... И аз не знам. В такъв миг – срамежливост някаква. Да не ми се надява човек.
  – Ето ти нещо, което ще публикуваш в темата "Крайпътен ресторант".
  – Ако щеш вярвай, тези четири дни по нощите се приспивах с образа на това момиче. Леле-е, бях се отчаял, че вече не... А пък моите две дъщери срещу мен седят, обаче не усетиха какво става. А разбрах, че тя усети... И надзъртам крадешком, но не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.
  – Хитрец!
  – Тези четири дни нощем се приспивах с веселите очи на това момиче. Двете ми дъщери срещу мен седяха, казах! И пак не усетиха какво става.

  – ?!
  – И днес, когато влязохме пътем пак там да изпием поне по едно кафе с щерките, и те някъде се запиляха... по тоалетни и прочие... Та още като я мернах, и ми се стори или много ми се ще да е тъй, тя грейна и се скри зад колежката си. И после идва делова, застава до масата ни. Пък аз – важен, все едно хич не ми пука за нея, ама се топя като църковна свещица. Леле, какво теле съм, какъв загубеняк, и няма как да се науча. "Много се радвам, че ви виждам отново!" – Това ми бяха думите. И побягнах, кажи-речи, като гузен. Да сме седели... да сме седели не повече от петнайсетина минути... т.е. не съм бил досадник. И като тръгнаха щерките ми към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи... И тогава й казвам онези глупави думи: "Много се радвам, че ви виждам отново".

  Ах, как ми се ще да обичам жена ей така, плътски, духовно и всякак... Да съм пак навит на всякакви щуротии заради нея или в нейно име, както си знам, когато тези неща ми идат отвътре. Тази жена си има биография зад гърба, това го разбирам. Но тези нейни весели, а пък уж мълчаливи очи!!! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-цинични изпълнителки на разните женски роли. Това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот.
Пък аз все едно видях Жената на живота си – такава, каквато все си я мечтая и като че не съм я срещал до днес. Знам, че нямам никакъв шанс, а пък то е може би най-великата тръпка, когато всички врати отдавна вече са ти захлопнати, а усещаш, че нещо у човека отсреща излъчва абсолютно точно в диапазона на твоята лична честота на биовълните...

  – Абсолютно! Разбирам те напълно. То и аз съм изкукуригала, така че...
  – От десет години май че за пръв път си подавам носа извън манастира. Разбираш ли, отвътре съм си залостил всички врати и прозорци към тези плътски и чудесни любовни авантюри. Това са си мои яки зидове и стени.
  – Вярно ли? Учудвам се как не си превъртял. Честно!
  – Пък ми се ще да изкрещя пред целия свят: "Ето това е момичето, което обичам, и за точно това момиче съм готов на всякакви щуротии".

  – Десет години не са като десетина дни.
  – Добре, нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това! Нали за мен тръпката да видя жена, която отвътре да ме разтрепери, хем възможно в най-неподходящата ситуация, която би ти дошла на ум именно за любов... Ами, че то си е цяло чудо!
  – Стига глупости! Не изглупявай. Хубавото е, докато живеем с илюзии... Това е образът в ума, нашата си илюзия. А пък че отсреща стои реалният човек, не така романтичен и с куп неща, които те дразнят у него... Виждаш го, казваш си: Ето, това е Моят човек!... Ала уви!

  – Уф, глупости са! Но са много хубави тези илюзии. Знам. Да не мислиш, че не знам реалността колко ведри илюзии е смляла и ги е превърнала в кал! Знам, разбира се...
Идвам от такава една тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните там кавги, заплаха за побоища и за убийство, и каквото още жестоко ти дойде на ум... И стоях като страничен наблюдател около въртоп от страсти и злоба. И накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядват като пред Арменския поп. Гледах ги и им се дивях, че са една кръв – би трябвало да си припомнят нещата, които ги привързват един към друг, но от обиди, закани и оплаквания не им остава ред да се обичат.

  – ?!
  – Чух поне дузина истории за Смъртта – как си отишъл този или онзи от някогашните ми познати сред по-възрастните от две села оттатък Балчик. Страхотии! И как там живеят тези хора?!... В очакване да издъхнат поне с по-малко мъки. Два дена преди да пристигнем, съседката им се обесила с въженцето, с което връзват магаренцето да не влиза в люцерната. А друга седнала гола в тенекиеното корито на двора, дето перат чергите, сгънала си прилежно нощницата, заляла се с бензин и се запалила. Разговорите на възрастните добруджанци се въртят все около смъртта, а млади българи вече няма, раждат само циганките и тези две допреди двайсетина години многолюдни села сега са вече съвсем, съвсем опразнени. Скъпа и грозна кола със софийска регистрация мернах паркирана край селската кръчма. За бабките ли, мислиш, софийски тузове тук се канят хиподрум да строят! По улиците като мъртъвци тътрят нозе съсухрени бабки, рядко – старец, следван от орляк весели циганчета. Това е то днес Българското ни село в Златна Добруджа, каквото и да си плямпат, бръщолевят или ни показват по телевизията, каквито и локуми да разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия "народни избраници".

  – Ама като се приземиш след такава
** романтика, боли яко.
  – Кой да помисли за мимолетността на любовта, когато тя розовее като изгрев на хоризонта, пиле!
  – Аз!!! Любовта е нещо ефимерно... И си мисля, че е повече от жестокост да се самозалъгваме.
  – Човек съм.
И искам да имам обикновения живот, какъвто са го живели родителите ми. Като се обърна назад, да знам, че до мен диша и се радва или скърби топлокръвно мило същество. Сам се спирах да се обвържа с млада жена. Научавам, че има щастлива любов и при това обстоятелство. Казвам го за илюстрация на моите си вътрешни забрани... Че разликата в годините между мъжа и жената не трябва да е еди каква си, а не повече от пет-десет години. От определена възраст нагоре жените, не знам защо, ви възприемам като нещо друго: за респект и за почит, но не точно жени. За всеки влак имало пътници, обаче аз не пътувам с влакове. Нищо лично!

  – И аз така.
  – Влюбвай се, мила! Обичай, колкото сили имаш, че над нас, покрай нас властва духовна пустош и кал. Пък любовта единствено извисява човека. Ни пари, нито власт, нито слава – нищо, нищичко не е то пред любовта. И ако е наистина Любов, тя с нищо и с никого не се съобразява, ами прелита като млада сърна над ровове с душевна помия и пустинята преобразява в Райска градина.
  – Сами си хвърляме прах в очите... Питам се понякога: Изобщо струва ли си това влюбване?
  – На риторични въпроси не се отговаря.
  – Правилно!
  – Много ми се иска да се обзаложа с теб, че от това мое "премеждие" ще излезе нещо... О не, не писана реч, а нещо реално. За живота си всъщност говоря. То са интуитивни предусещания, че доста драми в торбичката със спомените нося, за да не ги имам на ум, когато бръщолевя тез "глупости".

  – Кажи за моренцето де-е! Само някаква там хубавица спомена в някакво си крайпътно заведение.
  – Ами започнах с най-важното за мен.
  – Кажи за морето!
  – Морето го гледах като панорама от най-високото място на Балчик – от широка тераса на нова-новеничка къща на две нива, пълна с дърворезби, тавански корнизи, розетки, алуминиева дограма, локално парно, там, дето живее братовчедката Рени на моите две дъщери; живее си тя там, значи, с мъжа си Камен и едно сладичко хлапенце, петгодишната... ай-й, името съм забравил. Имат коте, което храних с фъстъци и се казва Мерцедес, имат и кученце Боби, и морско свинче; пък малката госпожица е най-разкошното хлапенце в целия Балчик, пък и на света вероятно. Тя ме запозна първо с неработещите неонови светлини върху фасадата на Балчишката болница, която бе само на двеста метра под нозете ни, отвъд едно дере... После ме запозна с любимото си зелено борче, кацнало върху ръба на пропастта, а после – със стадо овце, което кротко пасеше на половин километър долу, в ниското. И с две семейни стърчиопашки, които си имат гнездо от слама и съчки върху ръба на пропастта, само на двайсетина метра от тази дива, открита за свирепите добруджански ветрове тераса, бях лично запознат.

  Децата, мила, имат много-много-много по-интензивен духовен живот от възрастните. Очовечават всичко, което докоснат: плюшени мечета, кукли, парцалени палячовци, разговарят с всякакви щъкащи, пърхащи, плуващи, ровещи и летящи животни, птици, растения, насекоми. Как да не се усетя и аз пак момченце с такава прелестна и своенравна госпожица! Ама хич не й дреме колко съм голям, колко пъргав и силен съм и каква висока заплата получавам, какво работя и прочие. Всички тези така важни за възрастния невежа дреболии... за артистичната ми нова приятелка нямат никакво, ама абсолютно никакво значение. Когато наивно глупаво полюбопитствах що котаракът й с козина на черно-бели петна носи това странно име на леката кола Мерцедес, леко отегчена тя само ми рече:
"Ами понеже е котарак. Ако беше котка, нямаше да се казва Мерцедес. Щеше да си има женско име".

  Възрастните си въобразяваме, че Мерцедес е лимузина за изперкал и безумно богат чичко или важен дядка – име, дошло от любимата жена на първия собственик на фирма за автомобили, някакъв сух немец, влюбен в някаква латиноамериканска цицореста, зеленоока и сочна Мерцедес
***, или по-скоро в плен на спомена от присъствието й в живота и леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която си побъбрихме това и онова за живота и всичко около него, Мерцедес е име, достойно тъкмо за мързелив бял на антрацитно-черни петна своенравен котарак.
  – Да бе!
  – Влюбените, мила, стават като децата, не мислиш ли! И в това вероятно са и уханието, и чарът на Любовта, неподозираната изненада да откриеш, че светът е много по-добър, по-изящен и пъстър, отколкото си мислим. 
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 noe. 2023

Илюстрации:
- Влюбеният естествено отвиква да мрази.
- Само да знаете, момичета, каква сила сте!

___
* Стихотворението "Фрагменти" на събеседничката ми за този текст Соня Пехльова (1977), вж.http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=59906 
** Има предвид любовна романтика.
*** Истината е по-прозаична: Мерцедес e името някогашно момиченце, щерка на собственика на прочутата днес немска автомобилна фирма. Ето що ще рече бащина любов. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1420.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1420.)
    За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

  11 noe. 1999

НЕВЕРОЯТНО, НО ФАКТ*

  Тези хубави хора, дето продължават да разграбват Отечеството, си остават все така мили на електората от гетата и на гражданина, който всеки път най-съвестно отива да си пусне бюлетината в обвитата с нежно-ален тензух избирателна урна. Особена роля при манипулациите за формиране на обществено безсъзнание играят родните медии: телевизия, радио, вестници, книги, списания и цялото ни пищно чалга ерзац-изкуство.
Паднаха табутата. Като че ли всичко може да си плямпа кой как докопа микрофона. В журналистиката покрай дъртите кираджийски кранти шетат палетата на явни и тайни икономически банди за грабеж на всичко, което може да се разпродаде или изнесе от България за долари в личната банкова сметка. Сулю & Пулю всяка вечер правят шоу, за да се подгаврят с всичко свято за нас. Политически проститутки, досадници, благи лицемери пъргаво шетат, произвеждат пошли шеги, заклинания. Заели величествена дървенашка поза, оракули ръсят в общественото ни пространство цинични задевки. Толкова си могат. Какво друго да очаква от тях гражданинът на Републиката!

  Нравствената уродливост, душевната помия са се закичили с табела"Демокрацията е свобода". В издевателството, а може би без да съзнават, са въвлечени и личности, отстоявали някога гражданска позиция в условията на действащия див болшевизъм, пребоядисан днес от кърваво-алено в просташки-синьо. Демокрацията или всъщност илюзията, че в България властва демокрация, завари нацията ни без имунитет срещу субкултурата и простотията, предизвикващи болезнен гърч дори в устроения Запад. Свикнали бяхме с ограниченията, а днес като че ли всичко е позволено. Повярвахме, че ей я на! – това е мечтаната Свобода, бленуваните Братство и Равенство. Усвоили умението дружно да се надлъгваме с единствено правата линия на БКП и Кварталния доносник, подир Десети ноември 1989 г. да напсуваш Президента на Републиката вече е единствено проблем на възпитанието и личната душевна хигиена.

  Медиите съчиняват лъжи и слухове за личности, оказали влияние не само върху родната културна история, но и върху света. Любознателен сърбоман в едно от най-тиражираните родни издания** навръх 24 май обяви равноапостолите Константин-Кирил и Методий за мошеници и византийски шпиони. Върху тези, които Европа на Еразъм Ротердамски, Волтер, Жан-Жак Русо, Шекспир почита като духовни водачи и покровители наред със св. Бенедикт, в днешна България идиотът свободно излива кофата с помия. Вече всичко може да се рече на висок глас, но така ли е наистина?!
Да си прочел нещо, сънароднико любезен, за задкулисните далавери на политици и държавници с крепнещите мафиотски кланове у нас!  
Държавата здраво се е заела, уверяват ни в Народното събрание, да се пребори с корупцията и с организираната престъпност, ама на организираните престъпници хич не им пука от г-жа Държавата, тарикатите влизат-излизат от Следствие, Прокуратура, Съд като у дома си, пък онзи висш чиновник, чиято длъжност е да ти охранява правата, съгражданино, прилежно се грижи за мутрата, за нейното (не за твоето) здраве, за нейния (не за твоя) живот.

  Пред драмата на все по-оредяващата ни нация палавниците разиграват Българската полиция, надсмиват се над всичко свещено, управляват фантастични за представите ни богатства и власт. Влиянието им върху нашия обществен живот наред с душевната простотия е страшно. Ей тъй младо войниче трепери пред нахакания крадлив фатмак.

  И дойде ред наглецът да се сети за своя имидж*** пред света и пред наивниците. Зае се с филантропия: с дарения, помощи за бедни и сираци, строителството на черкви и частни параклиси. Пресата гърми. Телевизионери от угодничество пред властника ще се изпотрошат да въртят морални салто-морталета. Радиото лее мазни предавания за невежи и глупаци. За зулумите обаче пишат най-общо, най-общо приказват: може да е вярно, ама може и да не е вярно, всичко вече е възможно! "Всичко е възможно" стана девиз на всяко нищожество, което желае да мине за храбрец, а и за непукист. Медиите у нас тиражират глупости и страховете от духовните изроди съвсем не са случайно на екран: ала не заради сеира, а за да си натиска българинът парцалите. От пъзльо какво да очакваш! Пъзльо хленчи, убеден, че нищо не зависи от него. От нас какво зависи?! Че ние кои сме, какви сме? Стадо, електорат. Минавало ли ни е през ум, че малкото на брой критични предавания по БНТ и БНР, например, са свирката на локомотива, която свирка издува бузки, за да смъкне напрежението, че да не изгърми големият котел на всеобщото негодувание! Бъбрят за този и онзи кмет, депутат и министър колко е пара награбил, колко е души зачернил, и си казваш: Нещо се върши, достоен е този редови или Главен прокурор на Републиката, щом се е запретнал да свърши работа, за която нацията му е гласувала доверие. Ама то след известно време виждаш го същия кмет, депутат или министър, ни лук ял, ни лук мирисал, чист и спретнат, гален от народното доверие, бетер момина сълза, кипри се на трибуната и вири показалец към тавана на парламента, споменава самия Господ Бог за началник на Партията и на властниците. 

СЛАВНИТЕ МОМЦИ ОТ ТИХИЯ ФРОНТ

  Тримата братя от гетото в източните покрайнини на големия град бяха подлудили служителите на общинското МВР. Каквото и зло да сполети нашенеца, все онези се оказват на дъното, и все сухи излизат. Заловените кокошкари нищо съществено не изпяват и следствието пак и пак опира до кривата круша. Тримцата си сбрали банда от гетото и пласират наркотици, млади момичета за проституция прехвърлят отвъд границата, притискат дребния квартален търговец и занаятчия да плаща за охрана, а то си е изнудване. Изнудваният обаче не е склонен да свидетелства, че се страхува не за бизнеса си; за живота си трепери, че мутрите имат хора и в местната полиция, и по горните етажи на властта! Наплашен е народът и си мълчи, а без свидетели, накъде!

  Този път следствието като че потръгна. Бандата бе ограбила транзитно преминаващ през България камион със стоки на сирийска фирма. Миналата нощ на магистралата от Свиленград за Пловдив в пълно бойно снаряжение и в полицейски униформи тези същите отмъкнали и колата на трима немски туристи. Посреднощ на къра ги оставили все пак живи и здрави немците, а онези, като не знаели, че в България всеки свидетел първо трябва да трепери за живота си, подписват протокола, посочват подробности, описания, обстоятелства: чудна възможност да се размърда най-сетне и чиновникът от съответната общинска служба. Обществена тайна сред нашенци е къде след всеки башибозушки набег се спотаява глутницата – зад Домостроителния комбинат и отсам стария железен мост, в мърлява кирпичена къщурка до привидно запуснат обор. Тук им е леговището, тук пируват и делят плячката. И тук тържествуват... И отива родната полиция да ги прибере, да ги закопчее, но освен крадения вишнево-червен мерцедес полицаите жива душа не откриват на затъналото в кравешки фъшкии дяволско място.

  – Че къде ще да са? – чуди се Богдан Македонски, началникът на звеното за борба с тероризма.
  – Хабим само бензина – мърмори шофьорът. – Лимита от вчера сме го надскочили с половин туба бензин.
  – Хай да се прибираме! А, госин каптан! – настоя добродушно и трътлестият сержант с космата бенка на бузата.
  Другият – голобрадо момче, сержант, беше клекнало на брега и хвърляше камъчета в лениво течащата Марица.
  – Я-я-я, тук имало жаби – извика пискливо с ентусиазма на мил кръгъл глупак.
  Дотича едроглавият мускулест и русоляв Каров:
  – И отзад няма. Пустош.
  – Мангалчето пуши, утайката в джезвето е незасъхнала – коси се Македонски. – Къде могат да отидат!

  И по-нататъшното претърсване не даде резултат. Бандата сякаш се беше изпарила в трептящата над песъчливия бряг на Марица, в маранята, над талазите смрад от яма с кравешки тор. Тук Каров се отби да пикае, щом колегите му се запътиха към джипката ядосани, че акцията им пак не сполучи. Докато си закопчаваше дюкяна, Каров ясно чу, че някой се изкашля... Кашлицата дойде отдолу. Вгледа се в лайняната кравешка каша и съзря брадясало лице. Очертаха се рамена и ръка, която полечка под повърхността се движи, и друга ръка – с масур тръстика пред устата.

  – Ай сиктир! – изплю се гнусливо. Свирна.
  – Какво има? – подаде се от джипката капитанът... Видя, че Каров стои като вкопан над ямата с кравешки фъшкии, и скочи от джипката, затича се...

  Седмина бяха: двамина от братята, известни тук като Шопите, и петима манговци от Хаджиасан махала, стари познайници в Четвърто районно. Измъкнаха се от торището като призраци. Отведоха ги на реката, и по Марица плувнаха едри парцали от говежди тор. Откъм дигата се доклатушка очуканата газка на подучастъка... Когато прекрачи и се тръсна върху пейката отзад, дебелият сред тях, тарторът Азис, се озъби на Каров:
  – Тия с качулките не ги знам – посочи с очи маскираните полицаи, – ама на тебе и на онова педерастче – стрелна голобрадото, – мамицата ви ще разплача!

  Независимо че бе закопчан с белезници, по пътя към районното се зъбеше. Блъска с глава двамата маскирани, опитва да ги срита в слабините, а те извръщат очи да не го гледат. Сякаш не бандитът, а полицаите бяха арестуваните. Не мина и час, откак ги вкараха в ареста на общинската полиция, ето че звъни телефонът върху бюрото на капитана следовател. Внимателно, любовно капитанът отмества листовете с отчета:
  – Македонски на телефона... Мо-о-о-ля? На кого да обяснявам! Че това работа ли му е на господин министъра? Р-р-разбирам... Слуш-шам, гос-син генерал!

  Като се увери, че отсреща са прекъснали линията, с такава ярост тресна апарата в пода, че колегата му Божко Машонов от съседния кабинет дотопурка и разтревожен надникна. Десет минути по-късно наперени, като пехливански кършат рамена, хората на Азис, весели, шегувайки се, изобщо, в добро настроение, вкупом прекосиха алеята с розичките в дворчето на Четвърто районно. С лъскава от брилянтин косица и миши оченца зализан блондин, наконтен, умирисан на одеколон сякаш манекен от списание "Егоист", с пръстче привика Великолепната седморка на Азис от спортно "порше" със смъкнат гюрук, задръстило изхода на полицейския паркинг:
   – Айде бе, леваци-и-и! Брадясах. Писна ми да ви чакам.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 13 noe. 2023

Илюстрации:
- Христо Бисеров на табела****.
- Мамин Ваню с топ-адвоката си. 

___
* Епизодът е от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", част от анекдотична книга в стила на Ярослав- Хашековия пикаресков роман "Приключенията на добрия войник Швейк...", която никога няма да види бял свят, независимо че платих разноските по отпечатването й. Всяко съвпадение с реални лица или събития да се смята случайно, макар в сюжета да няма грам измислено.
** Вестник "24 часа".
*** Чуждица, предпочитана в родните медии пред словосъчетанието "добро име". 
**** Вж. https://narod.bg/2023/08/16/%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BB%D0%B8-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE-%D0%B1%D0%B8%D1%81%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%B4%D0%BF%D1%81-%D1%85%D0%B8%D1%82%D1%80%D0%B5%D1%86%D1%8A/ Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...