.jpg)
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1421.)
За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)
Казваш: "Седнал съм на дъното в един ров..."
и аз – подобно на теб, и тихо плача.
Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец.
Нощите – безкрайни.
Вечер – чаша узо, колкото да убия самотата
и две-три думи, не повече.
Липсват ми: морето, разходките,
мирисът на риба от близката таверна.
Също така – целувките по раменете,
Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец.
Нощите – безкрайни.
Вечер – чаша узо, колкото да убия самотата
и две-три думи, не повече.
Липсват ми: морето, разходките,
мирисът на риба от близката таверна.
Също така – целувките по раменете,
усещането, че съм обичана.
Понякога, само понякога, излизам вън, за да вдъхна
безпокойството по лицата, шумоленето...
Като фрагменти, които изплуват в съзнанието,
Понякога, само понякога, излизам вън, за да вдъхна
безпокойството по лицата, шумоленето...
Като фрагменти, които изплуват в съзнанието,
и такива – които потъват.*
30 mar. 2007
БОГ ДА МЕ УБИЕ, ГРЪМ МЕ УДАРИ!
– Кога се прибра?
– Преди половин час, няма и толкоз.
– Браво на теб! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага на компютъра си се залепил, както виждам!
– Нали ти бях казал! Какво да правя в Добруджа? Взе да ми домъчнява за тукашната мълком четяща, и струва ми се, намусена, компания в нета.
– Аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.
– Случи се нещо, което ме замая... Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Ами не ми са много розови първите впечатления. Но нищо-нищичко не съм чел, освен отзивите на очевидно рядко благородна дама към твоето стихотворение.
– Браво на теб! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага на компютъра си се залепил, както виждам!
– Нали ти бях казал! Какво да правя в Добруджа? Взе да ми домъчнява за тукашната мълком четяща, и струва ми се, намусена, компания в нета.
– Аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.
– Случи се нещо, което ме замая... Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Ами не ми са много розови първите впечатления. Но нищо-нищичко не съм чел, освен отзивите на очевидно рядко благородна дама към твоето стихотворение.
– Казвай бързо: какво те замая?
– Момиче... Като че ли не ме познаваш вече! Честно си признавам, че е много хубаво да видиш млада жена, която ей така... с очи само може да ти се усмихва.
– ?!
– Едно от моите безутешни влюбвания от разстояние. А ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам, и защо на теб, не знам – за тази... Някаква там сервитьорка в някакво крайпътно заведение. Но то е химия. И не се преструвам, честно признавам: много хубаво е да видиш жена, която ей тъй... умее да ти се усмихва с очи само, както само жените го можете.
– Айде беж да й посветиш едно стихче!
– Някъде в облаците стават тези заварки между ангелите, които пърхат с големи снежнобели криле. Вероятно вече никога да не я видя. Те, моите авантюри, са все от този род и все тъй безславно приключват. Но е много приятно усещане.
– Да напишеш стих или разказ, нещо! Да не ти идат впечатленията зян.
– Момиче... Като че ли не ме познаваш вече! Честно си признавам, че е много хубаво да видиш млада жена, която ей така... с очи само може да ти се усмихва.
– ?!
– Едно от моите безутешни влюбвания от разстояние. А ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам, и защо на теб, не знам – за тази... Някаква там сервитьорка в някакво крайпътно заведение. Но то е химия. И не се преструвам, честно признавам: много хубаво е да видиш жена, която ей тъй... умее да ти се усмихва с очи само, както само жените го можете.
– Айде беж да й посветиш едно стихче!
– Някъде в облаците стават тези заварки между ангелите, които пърхат с големи снежнобели криле. Вероятно вече никога да не я видя. Те, моите авантюри, са все от този род и все тъй безславно приключват. Но е много приятно усещане.
– Да напишеш стих или разказ, нещо! Да не ти идат впечатленията зян.
– Имам доста истории за разправяне. Но тази е най-най-важната за мен, и то точно тези дни. Като имаш предвид, че даже и не съм я докосвал.
– Именно, защото не си я докосвал... Хубавицата ли?!
– Историята, имах предвид.
– Дадох й визитката, дето е името ми. И като минахме днес сутринта пак край онова място, тя ми казва, че се била ровила в Интернет, но не успяла да открие темите, по които пиша.
– Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница, а ти не си писал от дни. Ясно! Затова не намерила нищичко. И все пак... Как тъй не успяла?!
– Стигнала до общата част на форума. Та й рекох да ровне по-нататък... С такива едни особени, весели очи... И застанала зад гърба ми като сянка, без да я усетя, както ни носеше яденето, ми казва: "Май ви изненадах!" Ей тъй, като че ли от само себе си се разбира. Понеже още като влязох в това крайпътно заведение, я мернах, срещнаха ни се очите... и ми се преобърна сърцето. Познавам се вече, от поне седем години не ми се беше случвало. И какво да кажа повече, постарах се да не я поглеждам, защото ставам... И аз не знам. В такъв миг – срамежливост някаква. Да не ми се надява човек.
– Ето ти нещо, което ще публикуваш в темата "Крайпътен ресторант".
– Ако щеш вярвай, тези четири дни по нощите се приспивах с образа на това момиче. Леле-е, бях се отчаял, че вече не... А пък моите две дъщери срещу мен седят, обаче не усетиха какво става. А разбрах, че тя усети... И надзъртам крадешком, но не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.
– Хитрец!
– Историята, имах предвид.
– Дадох й визитката, дето е името ми. И като минахме днес сутринта пак край онова място, тя ми казва, че се била ровила в Интернет, но не успяла да открие темите, по които пиша.
– Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница, а ти не си писал от дни. Ясно! Затова не намерила нищичко. И все пак... Как тъй не успяла?!
– Стигнала до общата част на форума. Та й рекох да ровне по-нататък... С такива едни особени, весели очи... И застанала зад гърба ми като сянка, без да я усетя, както ни носеше яденето, ми казва: "Май ви изненадах!" Ей тъй, като че ли от само себе си се разбира. Понеже още като влязох в това крайпътно заведение, я мернах, срещнаха ни се очите... и ми се преобърна сърцето. Познавам се вече, от поне седем години не ми се беше случвало. И какво да кажа повече, постарах се да не я поглеждам, защото ставам... И аз не знам. В такъв миг – срамежливост някаква. Да не ми се надява човек.
– Ето ти нещо, което ще публикуваш в темата "Крайпътен ресторант".
– Ако щеш вярвай, тези четири дни по нощите се приспивах с образа на това момиче. Леле-е, бях се отчаял, че вече не... А пък моите две дъщери срещу мен седят, обаче не усетиха какво става. А разбрах, че тя усети... И надзъртам крадешком, но не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.
– Хитрец!
– Тези четири дни нощем се приспивах с веселите очи на това момиче. Двете ми дъщери срещу мен седяха, казах! И пак не усетиха какво става.
– ?!
– И днес, когато влязохме пътем пак там да изпием поне по едно кафе с щерките, и те някъде се запиляха... по тоалетни и прочие... Та още като я мернах, и ми се стори или много ми се ще да е тъй, тя грейна и се скри зад колежката си. И после идва делова, застава до масата ни. Пък аз – важен, все едно хич не ми пука за нея, ама се топя като църковна свещица. Леле, какво теле съм, какъв загубеняк, и няма как да се науча. "Много се радвам, че ви виждам отново!" – Това ми бяха думите. И побягнах, кажи-речи, като гузен. Да сме седели... да сме седели не повече от петнайсетина минути... т.е. не съм бил досадник. И като тръгнаха щерките ми към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи... И тогава й казвам онези глупави думи: "Много се радвам, че ви виждам отново".
Ах, как ми се ще да обичам жена ей така, плътски, духовно и всякак... Да съм пак навит на всякакви щуротии заради нея или в нейно име, както си знам, когато тези неща ми идат отвътре. Тази жена си има биография зад гърба, това го разбирам. Но тези нейни весели, а пък уж мълчаливи очи!!! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-цинични изпълнителки на разните женски роли. Това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък аз все едно видях Жената на живота си – такава, каквато все си я мечтая и като че не съм я срещал до днес. Знам, че нямам никакъв шанс, а пък то е може би най-великата тръпка, когато всички врати отдавна вече са ти захлопнати, а усещаш, че нещо у човека отсреща излъчва абсолютно точно в диапазона на твоята лична честота на биовълните...
– И днес, когато влязохме пътем пак там да изпием поне по едно кафе с щерките, и те някъде се запиляха... по тоалетни и прочие... Та още като я мернах, и ми се стори или много ми се ще да е тъй, тя грейна и се скри зад колежката си. И после идва делова, застава до масата ни. Пък аз – важен, все едно хич не ми пука за нея, ама се топя като църковна свещица. Леле, какво теле съм, какъв загубеняк, и няма как да се науча. "Много се радвам, че ви виждам отново!" – Това ми бяха думите. И побягнах, кажи-речи, като гузен. Да сме седели... да сме седели не повече от петнайсетина минути... т.е. не съм бил досадник. И като тръгнаха щерките ми към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи... И тогава й казвам онези глупави думи: "Много се радвам, че ви виждам отново".
Ах, как ми се ще да обичам жена ей така, плътски, духовно и всякак... Да съм пак навит на всякакви щуротии заради нея или в нейно име, както си знам, когато тези неща ми идат отвътре. Тази жена си има биография зад гърба, това го разбирам. Но тези нейни весели, а пък уж мълчаливи очи!!! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-цинични изпълнителки на разните женски роли. Това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък аз все едно видях Жената на живота си – такава, каквато все си я мечтая и като че не съм я срещал до днес. Знам, че нямам никакъв шанс, а пък то е може би най-великата тръпка, когато всички врати отдавна вече са ти захлопнати, а усещаш, че нещо у човека отсреща излъчва абсолютно точно в диапазона на твоята лична честота на биовълните...
– Абсолютно! Разбирам те напълно. То и аз съм изкукуригала, така че...
– От десет години май че за пръв път си подавам носа извън манастира. Разбираш ли, отвътре съм си залостил всички врати и прозорци към тези плътски и чудесни любовни авантюри. Това са си мои яки зидове и стени.
– Вярно ли? Учудвам се как не си превъртял. Честно!
– Пък ми се ще да изкрещя пред целия свят: "Ето това е момичето, което обичам, и за точно това момиче съм готов на всякакви щуротии".
– Десет години не са като десетина дни.
– Добре, нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това! Нали за мен тръпката да видя жена, която отвътре да ме разтрепери, хем възможно в най-неподходящата ситуация, която би ти дошла на ум именно за любов... Ами, че то си е цяло чудо!
– Стига глупости! Не изглупявай. Хубавото е, докато живеем с илюзии... Това е образът в ума, нашата си илюзия. А пък че отсреща стои реалният човек, не така романтичен и с куп неща, които те дразнят у него... Виждаш го, казваш си: Ето, това е Моят човек!... Ала уви!
– Уф, глупости са! Но са много хубави тези илюзии. Знам. Да не мислиш, че не знам реалността колко ведри илюзии е смляла и ги е превърнала в кал! Знам, разбира се... Идвам от такава една тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните там кавги, заплаха за побоища и за убийство, и каквото още жестоко ти дойде на ум... И стоях като страничен наблюдател около въртоп от страсти и злоба. И накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядват като пред Арменския поп. Гледах ги и им се дивях, че са една кръв – би трябвало да си припомнят нещата, които ги привързват един към друг, но от обиди, закани и оплаквания не им остава ред да се обичат.
– ?!
– Чух поне дузина истории за Смъртта – как си отишъл този или онзи от някогашните ми познати сред по-възрастните от две села оттатък Балчик. Страхотии! И как там живеят тези хора?!... В очакване да издъхнат поне с по-малко мъки. Два дена преди да пристигнем, съседката им се обесила с въженцето, с което връзват магаренцето да не влиза в люцерната. А друга седнала гола в тенекиеното корито на двора, дето перат чергите, сгънала си прилежно нощницата, заляла се с бензин и се запалила. Разговорите на възрастните добруджанци се въртят все около смъртта, а млади българи вече няма, раждат само циганките и тези две допреди двайсетина години многолюдни села сега са вече съвсем, съвсем опразнени. Скъпа и грозна кола със софийска регистрация мернах паркирана край селската кръчма. За бабките ли, мислиш, софийски тузове тук се канят хиподрум да строят! По улиците като мъртъвци тътрят нозе съсухрени бабки, рядко – старец, следван от орляк весели циганчета. Това е то днес Българското ни село в Златна Добруджа, каквото и да си плямпат, бръщолевят или ни показват по телевизията, каквито и локуми да разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия "народни избраници".
– Ама като се приземиш след такава** романтика, боли яко.
– Кой да помисли за мимолетността на любовта, когато тя розовее като изгрев на хоризонта, пиле!
– Аз!!! Любовта е нещо ефимерно... И си мисля, че е повече от жестокост да се самозалъгваме.
– Човек съм. И искам да имам обикновения живот, какъвто са го живели родителите ми. Като се обърна назад, да знам, че до мен диша и се радва или скърби топлокръвно мило същество. Сам се спирах да се обвържа с млада жена. Научавам, че има щастлива любов и при това обстоятелство. Казвам го за илюстрация на моите си вътрешни забрани... Че разликата в годините между мъжа и жената не трябва да е еди каква си, а не повече от пет-десет години. От определена възраст нагоре жените, не знам защо, ви възприемам като нещо друго: за респект и за почит, но не точно жени. За всеки влак имало пътници, обаче аз не пътувам с влакове. Нищо лично!
– И аз така.
– Влюбвай се, мила! Обичай, колкото сили имаш, че над нас, покрай нас властва духовна пустош и кал. Пък любовта единствено извисява човека. Ни пари, нито власт, нито слава – нищо, нищичко не е то пред любовта. И ако е наистина Любов, тя с нищо и с никого не се съобразява, ами прелита като млада сърна над ровове с душевна помия и пустинята преобразява в Райска градина.
– Сами си хвърляме прах в очите... Питам се понякога: Изобщо струва ли си това влюбване?
– На риторични въпроси не се отговаря.
– Правилно!
– Много ми се иска да се обзаложа с теб, че от това мое "премеждие" ще излезе нещо... О не, не писана реч, а нещо реално. За живота си всъщност говоря. То са интуитивни предусещания, че доста драми в торбичката със спомените нося, за да не ги имам на ум, когато бръщолевя тез "глупости".
– Вярно ли? Учудвам се как не си превъртял. Честно!
– Пък ми се ще да изкрещя пред целия свят: "Ето това е момичето, което обичам, и за точно това момиче съм готов на всякакви щуротии".
– Десет години не са като десетина дни.
– Добре, нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това! Нали за мен тръпката да видя жена, която отвътре да ме разтрепери, хем възможно в най-неподходящата ситуация, която би ти дошла на ум именно за любов... Ами, че то си е цяло чудо!
– Стига глупости! Не изглупявай. Хубавото е, докато живеем с илюзии... Това е образът в ума, нашата си илюзия. А пък че отсреща стои реалният човек, не така романтичен и с куп неща, които те дразнят у него... Виждаш го, казваш си: Ето, това е Моят човек!... Ала уви!
– Уф, глупости са! Но са много хубави тези илюзии. Знам. Да не мислиш, че не знам реалността колко ведри илюзии е смляла и ги е превърнала в кал! Знам, разбира се... Идвам от такава една тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните там кавги, заплаха за побоища и за убийство, и каквото още жестоко ти дойде на ум... И стоях като страничен наблюдател около въртоп от страсти и злоба. И накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядват като пред Арменския поп. Гледах ги и им се дивях, че са една кръв – би трябвало да си припомнят нещата, които ги привързват един към друг, но от обиди, закани и оплаквания не им остава ред да се обичат.
– ?!
– Чух поне дузина истории за Смъртта – как си отишъл този или онзи от някогашните ми познати сред по-възрастните от две села оттатък Балчик. Страхотии! И как там живеят тези хора?!... В очакване да издъхнат поне с по-малко мъки. Два дена преди да пристигнем, съседката им се обесила с въженцето, с което връзват магаренцето да не влиза в люцерната. А друга седнала гола в тенекиеното корито на двора, дето перат чергите, сгънала си прилежно нощницата, заляла се с бензин и се запалила. Разговорите на възрастните добруджанци се въртят все около смъртта, а млади българи вече няма, раждат само циганките и тези две допреди двайсетина години многолюдни села сега са вече съвсем, съвсем опразнени. Скъпа и грозна кола със софийска регистрация мернах паркирана край селската кръчма. За бабките ли, мислиш, софийски тузове тук се канят хиподрум да строят! По улиците като мъртъвци тътрят нозе съсухрени бабки, рядко – старец, следван от орляк весели циганчета. Това е то днес Българското ни село в Златна Добруджа, каквото и да си плямпат, бръщолевят или ни показват по телевизията, каквито и локуми да разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия "народни избраници".
– Ама като се приземиш след такава** романтика, боли яко.
– Кой да помисли за мимолетността на любовта, когато тя розовее като изгрев на хоризонта, пиле!
– Аз!!! Любовта е нещо ефимерно... И си мисля, че е повече от жестокост да се самозалъгваме.
– Човек съм. И искам да имам обикновения живот, какъвто са го живели родителите ми. Като се обърна назад, да знам, че до мен диша и се радва или скърби топлокръвно мило същество. Сам се спирах да се обвържа с млада жена. Научавам, че има щастлива любов и при това обстоятелство. Казвам го за илюстрация на моите си вътрешни забрани... Че разликата в годините между мъжа и жената не трябва да е еди каква си, а не повече от пет-десет години. От определена възраст нагоре жените, не знам защо, ви възприемам като нещо друго: за респект и за почит, но не точно жени. За всеки влак имало пътници, обаче аз не пътувам с влакове. Нищо лично!
– И аз така.
– Влюбвай се, мила! Обичай, колкото сили имаш, че над нас, покрай нас властва духовна пустош и кал. Пък любовта единствено извисява човека. Ни пари, нито власт, нито слава – нищо, нищичко не е то пред любовта. И ако е наистина Любов, тя с нищо и с никого не се съобразява, ами прелита като млада сърна над ровове с душевна помия и пустинята преобразява в Райска градина.
– Сами си хвърляме прах в очите... Питам се понякога: Изобщо струва ли си това влюбване?
– На риторични въпроси не се отговаря.
– Правилно!
– Много ми се иска да се обзаложа с теб, че от това мое "премеждие" ще излезе нещо... О не, не писана реч, а нещо реално. За живота си всъщност говоря. То са интуитивни предусещания, че доста драми в торбичката със спомените нося, за да не ги имам на ум, когато бръщолевя тез "глупости".
– Кажи за моренцето де-е! Само някаква там хубавица спомена в някакво си крайпътно заведение.
– Ами започнах с най-важното за мен.
– Кажи за морето!
– Ами започнах с най-важното за мен.
– Кажи за морето!
– Морето го гледах като панорама от най-високото място на Балчик – от широка тераса на нова-новеничка къща на две нива, пълна с дърворезби, тавански корнизи, розетки, алуминиева дограма, локално парно, там, дето живее братовчедката Рени на моите две дъщери; живее си тя там, значи, с мъжа си Камен и едно сладичко хлапенце, петгодишната... ай-й, името съм забравил. Имат коте, което храних с фъстъци и се казва Мерцедес, имат и кученце Боби, и морско свинче; пък малката госпожица е най-разкошното хлапенце в целия Балчик, пък и на света вероятно. Тя ме запозна първо с неработещите неонови светлини върху фасадата на Балчишката болница, която бе само на двеста метра под нозете ни, отвъд едно дере... После ме запозна с любимото си зелено борче, кацнало върху ръба на пропастта, а после – със стадо овце, което кротко пасеше на половин километър долу, в ниското. И с две семейни стърчиопашки, които си имат гнездо от слама и съчки върху ръба на пропастта, само на двайсетина метра от тази дива, открита за свирепите добруджански ветрове тераса, бях лично запознат.
Децата, мила, имат много-много-много по-интензивен духовен живот от възрастните. Очовечават всичко, което докоснат: плюшени мечета, кукли, парцалени палячовци, разговарят с всякакви щъкащи, пърхащи, плуващи, ровещи и летящи животни, птици, растения, насекоми. Как да не се усетя и аз пак момченце с такава прелестна и своенравна госпожица! Ама хич не й дреме колко съм голям, колко пъргав и силен съм и каква висока заплата получавам, какво работя и прочие. Всички тези така важни за възрастния невежа дреболии... за артистичната ми нова приятелка нямат никакво, ама абсолютно никакво значение. Когато наивно глупаво полюбопитствах що котаракът й с козина на черно-бели петна носи това странно име на леката кола Мерцедес, леко отегчена тя само ми рече: "Ами понеже е котарак. Ако беше котка, нямаше да се казва Мерцедес. Щеше да си има женско име".
Възрастните си въобразяваме, че Мерцедес е лимузина за изперкал и безумно богат чичко или важен дядка – име, дошло от любимата жена на първия собственик на фирма за автомобили, някакъв сух немец, влюбен в някаква латиноамериканска цицореста, зеленоока и сочна Мерцедес***, или по-скоро в плен на спомена от присъствието й в живота и леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която си побъбрихме това и онова за живота и всичко около него, Мерцедес е име, достойно тъкмо за мързелив бял на антрацитно-черни петна своенравен котарак.
– Да бе!
– Влюбените, мила, стават като децата, не мислиш ли! И в това вероятно са и уханието, и чарът на Любовта, неподозираната изненада да откриеш, че светът е много по-добър, по-изящен и пъстър, отколкото си мислим.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 14 noe. 2023
Илюстрации:
- Влюбеният естествено отвиква да мрази.
- Само да знаете, момичета, каква сила сте!
___
* Стихотворението "Фрагменти" на събеседничката ми за този текст Соня Пехльова (1977), вж.http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=59906
** Има предвид любовна романтика.
*** Истината е по-прозаична: Мерцедес e името някогашно момиченце, щерка на собственика на прочутата днес немска автомобилна фирма. Ето що ще рече бащина любов. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
