неделя, 31 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (152.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (152.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  15.08.1998. БОГОРОДИЦА НА ПАРАЗИТИТЕ*

  Днес е Голямата Богородица, краят на горещниците. Тази година са незапомнени жеги. Термометърът върху балкона ми показва 41оС. Сред всеобщата обществена и държавна развала в България, която от райско градина е заприличала на сметище с шетащите момци-мутри, политически палячовци и актьори-мекерета на властниците и бандитите, народът, т.е. всички ние останалите, все пак намираме начин да бъдем щастливи. Ай какво щастие е това! – да се глумим и подиграваме на самите себе си. Съседите като мравки притичват ту до родното си село, ту до пазарищата, и мъкнат сухоежбина, варят манджи, лютеница, компот за зимата, сладка. Вечер до полунощ мъжете пляскат карти, напиват се, ехтят грозни закачки, току на някого балансите му избият, пяна хвърчи от устата, юмруците се размахват като последен аргумент и правосъдие. Жените – и те, дори не крият циничните приказчици; и всичко до болка ясно, извадено на показ пред дечурлигата, дето се мушат, въртят наоколо, попиват сексуалните намеци и откровения между родители и съседи. Всичко – изразено уж на шега; не разбират сякаш, че така губят авторитет, всякакво чувство на уважение от младежта. Жега, задух, прахоляк, нечистотия, невежество, завист, грубости.

  Как живеем, Боже мой! Между нас и гетото Столипиново разлика няма; онези хора там поне друго не са и видели. Откъде се засука вихрушка над нас? През вечер-две мургавите тумби налитат върху колите, гаражите, апартаментите ни. Мародерстват и млади българи наркомани; знаем кои са, къде живеят, кога като глутница излизат да върлуват. Разбитите врати, изтърбушени автомобили, поломени жилища, изби; пък полицията идва да регистрира поредната пакост и никой не си прави илюзията, че властта не е срещу престъпника, ами му е ортак и дели награбеното, че охранява живота и здравето не на гражданина, а на безчинстващия идиот. Да, то си е война с народа. Подла, необявена война, без фронтови линии, без правила, а ние сме голи сред вълци, беззащитни, предадени от онези, които сме избрали да ни защитават.

  Появи се и съответната литература. Христо Калчев (1944-2006), автор на трилогия а ла Марио Пузо с вариации върху мафиотската сага "Кръстникът", стана хит на книжния пазар. Авторът е ухажван от медиите с интервюта, представяния, с благосклонни разбори. Шега ли е! Литературните образи на въпросния автор създават чаровна аура около бандитите. Няма що, литература свръхмодерна, динамична, актуална, потресаваща. Литературните герои, пък и самите "писатели" пердашат на сленг. Уличната реч на аутсайдерите край т.нар. жълти вестници и списания, край телевизионните шоута и мухабети влезе и в парламента. Започнахме да се възхищаваме на безсърдечието. Мутрите не се и крият – като герести петлета шетат и са каймакът на обществото; за тях песни пеят, театърът ги представя в романтична светлина, изкуството с тях се занимава най-усилено. Подвизите им, скапаният им стил на живот са коментирани с най-пикантни подробности: кому пръснали черепа, кому потрошили кокалите, кому взривили частния конак или офиса, мерцедеса, кому извадили трупа от кладенеца, пък кой си оправял зъбите, стомаха, демек – разклатеното здраве. За тях се грижат най-добрите наши лекари, психотерапевти, хирурзи. Натрошен от взрив бомбаджия (адската машина му избухнала в ръцете, когато сам неумело я залагал под колата на конкурента си в Пазарджик) с частен аероплан приятелчетата му го пратиха през Атлантика чак в Ню Йорк, в най-модерната клиника на света да го тропосат, кърпят, съшият. И всинца тук страдахме за неговия малшанс, горкия! По вестниците сълзи се ляха. За тези герои се грижат най-елитните адвокати на България. Банките за тях единствено работят. Най-луксозните обществени заведения са честити, горди да ги обслужват. Чувам, високо платени летописци документират всяка ценна минута на неколцината донове. Самочувствието на пасмината превтаса дотам, че мафиотски бос предложил на министър-председателя Иван Костов да се договарят за някакви външнотърговски операции и въобще за вътрешната политика на правителството. В купените от тях вестници и луксозни издания са документирани интензивният им "творчески" живот, скъпите придобиви, грижите за тялото, муцуната, прическата, за чудесната семейна хармония...е, например, нейде по Калифорнийското крайбрежие, на Канарските острови или в Швейцарските Алпи.

  Майтапят се нашенци. Питал чичото внука си какъв искал да стане, като порасте – ние мечтаехме да станем граничари, матроси, пожарникари заради фуражката или заради лъскавичкия шлем, ама и заради героизма като защитници на Отечеството. Петгодишният внук днес рапортува нахакано на дядо си: "Мутра искам да стана. Ей тъй, бам-бам-бам!... да трепя, да карам яка кола и хубавици да ми ходят по петите".


  Ако някога Иван Вазов си поставял за задача да създаде литературен портрет на реални личности, чийто образ да послужи за възпитание на поколенията българи, днес върху пиедестал съвременни български автори възкачиха образцови духовни отрепки. Защо, с каква цел? Нищо лично, само питам. 

  Ще се плаща. Рано или късно, ще ни се наложи да платим натвореното. Няма как да избегнем възмездието, колкото и някои за добре устроени и за неуязвими да се имат. Понеже наказанието си е у самите нас, носим го у себе си като ракова клетка; метастазите са налице, жалкото е, че мнозина не го разбират. Нали виждам какво се случи с проспериращото доскоро семейство Маврови**. Втурнаха се през просото, прекрачиха всякаква мяра в лакомията си и ей ги – раздвоени, разчетворени, ръфат се като хищници, състезават се кой по-бързо да разпродаде натрупаното богатство: тузлията Мавров, до смърт уплашен от връхлетели го болести, Мавровица – в плен на мания за преследване, и двамата: объркани, изгубили представа защо са на този свят. Единственото светло там е седемгодишното им хлапенце Камелия, което носи слънчевия характер на неопетнена душица. Само то е останало като зелено клонче върху това доскоро могъщо, неподвластно на ветрове и пороища, но ударено вече от мълнии дърво.

  Не материалната оскъдица, не и деформираната плът – душевната им уродливост е ужасна. И си мисля: дали успоредно над видимия материален свят тук някъде не има и друг свят, невидим, който не оставя прегрешилия ненаказан. Да се радвам на възмездието ли? Че защо да злорадствам! Жал ми е за тези някогашни слънчеви и талантливи личности. Жал ми е за похабения чудесен човешки материал!

  Мухата е циганинът сред насекомите: хитро, крадливо, пластично създание, твар, влюбена в бляскави дрънкулки и помия. И колко скучен би бил светът без нейните наблюдателни оченца, без бръмкането й! Че тя е самата жизненост, едновременно хищна и безпомощна, нахална и нежна. Оцелява в невероятно тежки обстоятелства. Създава многобройната си артистична челяд, пълни света с нервност и досада. С гръмки кавгаджийски звуци жали, окайва се сърцераздирателно. Весели се високо, хвали се високо и високо се заканва. Възпроизвежда се от нищото сякаш. Способна е най-качественото вино да превърне в нещо вкиснато. Бог или Дяволът е създал мухата? Кого изразява не знам; озадачава ме умението й да оцелява.


  Що се отнася до мнозинството от т.нар. роми, за настройване срещу тях причина е собственото ни нехайство към реда и закона. Лесно е да ги съдиш, трудно е да ги разбереш. Екзотично племе! Защо да го гледаме предизвикателно, когато то просто заема всяко пространство, което зле стопанисваме. Строги уроци имаме да научим от ромите. Всеки случай магарешкият трън, израсъл сред фъшкиите и боклука, ми е по-близък на сърце от загърнатия в скъп целофан букет парникови гладиоли.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 maj 2020

Илюстрации:
- Пловдив на широко скроените хора.
- Създатели на митове за мутрите***.
–––
* Паразит – от гр.parasitos "който яде у някого": 1) Организъм, който живее в някой друг организъм или върху него и се храни с неговите тъкани и сокове; 2) Насекомо, което... 3) прен. Човек, който живее за сметка на чужд труд; тунеядец; 4) Действащо лице в античната комедия, което изпълнявало ролята и на шут. Паразитен: 1) Който се отнася до паразит или пък е свойствен на паразита; 2) Нецелесъобразен, вреден, излишен (Речник на чуждите думи, с. 547).
** Фиктивно име за фамилии, които де факто управляват България. 
*** На снимката: Румен Леонидов (1953), Владо Даверов (1948) – с Владо три години, от 1968 до 1970 г., пишехме за студентската многотиражка в 5 хил. екз. вестник "Софийски университет": Даверов – като онзи, който отговаряше за разказите, аз – като коректор и стилов редактор, Георги Стоев (1973-2008), а четвъртият вероятно е собственик или шерп на издателската фирма. Бел.м., tisss.

АНА ІІ

АНА ІІ

За всички, които ще кажат: Това не се отнася до мен!


  На петата година започна да му изневерява. Той пък започна да пие от мъка и да я бие, заради което пак пиеше – от угризения на съвестта и от съжаление, защото още я обичаше, а и тя наистина бе доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетинагодишен добре узрял мъж с красиви клонести рога. Струваше му се, че всички знаят неговия позор и тайно зад гърба му си шепнат с ехидни усмивчици: "Рогоносец!... Ей, рогоно-о-осец!" Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше доброжелатели и когато размазваше изневерите й, като се опиваше от перверзните подробности, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени очи.

  Защо не! Това също може да доставя удоволствие в известен смисъл, макар общо взето да е по-гадно от каквато и да е изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!

  После тя се влюби бурно в бивш затворник – някой си Иван Щипков от Калояново, село, десетина километра от Пловдив, и направи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше, но не можеше да преживее, че бившият пандизчия, момче кораво и печено, се поуплаши от нейния кротък мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян някакъв закъснял, от ученическите години момински романтизъм. Покрай грижливо сдиплената бяла полупрозрачна рокля с цепка почти до кръста, златните сандали с десетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и бикините остави в чантичката си четири писъмца, в които сърцераздирателно се прощаваше с двете си дъщерички и родителите, с мухльо и в запечатан пощенски плик – с Любимия Щипков.

  Дремеше му на любимия! Седеше си както винаги в центъра на града с компания в кафене "Havana", по-известно като Раковото заради пушеците и заради постоянната тайфа от градски пройдохи и тарикати, и си правеше други сметки, докато тя с едър детски почерк най-подробно описваше къде и как да бъде погребана и как цялата й нелепа смърт да бъде обвита в дискретност.

  Но театрото си е театро. Късно вечер, около полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян в телефонната слушалка по половин-един час, а Мухльо, разбира се, го успокояваше – толкова широко сърце имаше този мекошав мъж рогоносец!

  – Кажи къде е тя? – питаше бившият пандизчия всяка нощ по едно и също време.

  – Тя е много далеч оттук и никой не бива да я безпокои – вълнуваше се Мухльо.

  А Щипков продължава:

  – Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.

  – Тъй ли! Че аз пък къде съм бил? – питаше Мухльо.

  – Играех шах и тя се беше излегнала върху хавлията ви на метър от мен.

  – Как не съм забелязал!

  – Какво да забележиш, тя ме обича! Обича ме и е всеотдайна. Не съм срещал жена, толкова всеотдайна. Ти собствената си жена не познаваш, аз я познавам по-добре.

  Полежа месеца в психиатричната клиника "Д-р Корсаков" върху източния склон на Джендем тепе, походи зашеметена из улиците на Пловдив, па отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана много по-прикрита. Залагаше в името на Голямата любов себе си цялата – душата, тялото и живота си, за честта хайде да не говорим! Залагаше, и като че ли винаги печелеше, винаги ставаше, каквото тя си пожелаеше.

  А Мухльо се сви като пържено бъбрече, почерня той, състари се, кожата му стана прозрачна, костите на раменете щръкнаха до ушите.

  Грандиозни планове се чертаят, набелязват се светли перспективи, дружно върви и върви народът към сияйното бъдеще; ала сред нас някои хора живеят със своите красиви романтични илюзии и никак, ама никак не им е до хорови декламации. Да-а! "Суров е животът", както казваше старшината в казармата.

  Най-после налетя на един суров мъжкар, на когото от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата или по квартирите на негови авери – слушаха диско, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията; момичетата, наред с нея, ставаха общи за цялата тайфа. Някои от приятелчетата там си падаха по нея. Стана номер осми от поменика, татуиран върху могъщата гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше вече една Ана, тя стана Ана ІІ. Звучи като име на кралица, нали!

  Кралицата работеше в най-луксозния магазин "Евполпия, на щанда за конфекция: костюмчета от поли, рокли, дамски блузки, хавлии. Спеше през обедната почивка в складчето зад щанда. Хранеше се през деня с евтини супи, яхнии от вегетарианския стол. Потеше се от задухата и от неспирното подлудяващо стържене на подметки из магазина. Навикваше злостно клиентите или пък хълцаше неизвестно защо, свряла се в най-тъмния ъгъл на склада, да не я забележат колежките.

  Когато дип нарядко дъщеричките й се вестяваха на щанда с "Мамо, мамо, мамо...", отпращаше ги да си вървят. И скоро те съвсем престанаха да идват при мама.

  Мама се прибираше вечер късно, съсипана от умора, от цигари и от кафе с коняк, за да сготви надве-натри. Докато Мухльо издуваше перки в захабения им едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше, доколкото му позволяваха силите, мамчето се друсаше капнала от умора и отврат от самата себе си върху изтърбушените седалки на последния градски автобус.

  Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи.
*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 maj 2020
–––
* Текстът е писан през лятото на 1988 г. Бел.м., tisss.


събота, 30 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (151.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (151.)


  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  13.08.1998. ПЪПЪТ НА ВСЕЛЕНАТА

 Току-що допрочетох книгата на Михаил Топалов - Памукчиев "Срещи с Буров". И преди съм чел по нещичко от тези беседи за България и българина, поразява ме до каква степен си съвпадат мои си лични открития по тази тема с преценките на този гений, вагабонтин в бизнеса, но наивник в голямата политика, както се самоокайва. Твърде истинен, твърде жизнен. Никому той не целувал ръка, ала и пред никого не коленичил; единствено респект изпитва към фикция, която зовем Българска нация. За да си достоен, длъжен си да цениш корените си, рода, традицията първом тези три неща; после вече идат жизнелюбие, преклонение пред жената, пред анонимния Малък голям човек – и пак фикция! – който като библейския Адам е подвластен на съдбата, но се съпротивява, върви срещу течението и понякога даже успява в тази своя борба.

  Циничен, наблюдателен, самовлюбен – това е Атанас Буров; би трябвало да ми е противен, а се получава тъкмо обратно. И той бъбри за нуждата от учители на този народ, за продажността и мекошавостта на родната интелигенция. 

  
14.08.1998

  Вчера целия ден работих сам по колата. Майсторът, когото съм наел, тънкостите знае, а работата му не харесвам. Три четвърти от ремонта по колата сам си върша. И хич не ми тежи, нали го правя за себе си! Този човек обаче с едно ме отвращава: не се научил да се труди съвестно. 

  Банкерът Атанас Буров, както го представя Михаил Топалов (Михо Памукчиев)*, е проницателен психолог, ала за какво му е цинизмът, отчайващата му провинциална дебелащина? Слабостта към невежия доверчив народ и безскрупулността у Буров се съчетават в южняшкото му – тип общобалканска версия, жизнелюбие. Гений на прозорливостта, интересчия, но и способен да прави жестове. Такъв чешит, колкото и изпечен психолог да е, не може да е друго освен слуга в храма. Роден през 1875 г., кажи-речи, връстник на прадядо ми Ненко Ангелов Керемидов от Калугерово, банкерът Атанас Буров излъчва манталитета на тип българин, изскочил над общото ниво с разума си, каквито са повечето от стопанските и политическите ни дейци в тези сто и двайсетина години обновен национален бит след Руско-Турската война. Такъв е Христо Ботев, такива са и Петко Славейков, Стефан Стамболов, Захарий Стоянов, Георги Раковски, Георги Бенковски. Единици са достолепните ни личности, на всяка крачка в нашата история са потни, напористи шаячни характери. И защо? Защото у нас черквата не била на висотата да възпитава у този народ уважение към самия себе си, но не, не грандомания, ами уважение към ближния; не подмазвачество, а типичното наше гостоприемство, само не подлагане на гръб. Хищничество, завист, чалга, безогледна простотия и невежество – това ли е днес българинът? Разбира се, че не; но защо всяка издрапала над този кротък народ особа успехът, властта и славата така бързо я развращават!

  Любувам се на майстора тенекеджия. Да, бе, майстор! Точно колкото съм римски папа! Хем му калпава работата, хем не спира да се фука. Жилави са бурените. Колко десетилетия вече нашата крива нива буренясва, боричкат се плевелите, бият връх, задушават плодното начало, което носим като нация. Равенство пред закона?... Ами да. Но защо ни е чувството за еднаквост, когато сме толкова различни по качества, сръчност, характер! Да имах пари, не бих никога опрял до самозванци в каквото и да е. Самозванеца по това ще познаеш – натиска се да го признаят. Театърът, който разиграва пред нас, иде да внуши: "Ехо, тук съм. Вдигни ме! Вдигни ме, изтупай ме от прахоляка, да видиш колко съм си хубавичък!"

  При всичките му положителни качества, Буров (1875-1954)** си е духовно джудже. "Аз-аз-аз!" – изпълва размишленията му, спомените, коментарите му. Е, хайде, като сам си се възприемаш за пъпа на вселената, защо ти е цинизъм, а и твоята показна дебелащина какво трябва да каже! Киприш се срещу всички ни като дебелак, който пробва да се кипри в розово трико на прима-балерина, подига се на пръсти, оппаля-я, па де дьо, па де троа, ма шер ами! Ама защо ти е целият цирк? Да ме шашнеш? Да разбера какъв си герой, колко извън мерките и правилата си може би? Ами не е ли точно това откатът в муцунката на стаилото се у теб зверче, гримаса на комплекса за малоценност? Инак – ако не се перчиш толкова явно, току-виж не съм забелязал колко си ценен за моята бедняшка България. Даваш ми още един аргумент в защита на смирението, белег за истински стойностния мъж. Иисус да не беше Смирение, каква ли би била Любовта Му!

  И хитрият Буров, философстващият Атанас Буров неслучайно сред великите ни българи поставя Панайот Волов***, доброволно отстъпилия пред халата Бенковски. В нравствен план дали има кой от нашите българи днес да разчете посланието на жеста! Волов по такъв начин съхранява предимствата на духовното като образец за всички нас тук, обикновени българи, останали въпреки униженията при корена си.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 30 maj 2020

Илюстрации:
- Банкерът с любимата Смарагда.
- Култовата за далаверите сграда.
–––
* Михо Памукчиев (1921-2011) с псевдоним Михаил Топалов.
Михаил Топалов
 вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%A2%D0%BE%D0%BF%D0%B0%D0%BB%D0%BE%D0%B2
** Атанас Буров – български финансист, филантроп, дипломат и политик от Народната партия, после в Демократическия сговор.  Министър на търговията, промишлеността и труда, на външните работи и изповеданията. Вж. https://www.youtube.com/watch?v=HVGSw2FUf1A&feature=emb_logo&fbclid=IwAR2aBx0rU1J0PkH3NbNSiFCyKFTIqqgDgoGnITFUqOIdP_M1TRfKx3bSROc
Панайот Волов
*** Панайот Волов (1850-1876), 
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B9%D0%BE%D1%82_%D0%92%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B2 Бел.м., tisss.

петък, 29 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (150.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (150.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   04.08.1998., продЯСТРЕБ ПЛЯЧКА НЕ ДЕЛИ (3.)

  В автосервиза вчера минах през годишния технически преглед за колата. Хич не я и погледнаха. Прибраха си седемте хиляди лева* и ми рекоха да си вървя, по живо-по здраво да си търкалям таралясника. Би трябвало да съм щастлив, ама си мисля: че за какъв дявол бе този технически преглед! Само за да прибере държавата пари? Кого всъщност обслужва този род дейност, наподобяваща онова, което се върши в нормално общество? Ами че нашенските гръмко обявени кампании и мероприятия в повечето случаи са пищна форма, изпразнена от съдържание, черковен ритуал на отсъстващата вяра. Служителят в държавната фирма се грижи единствено навреме да мине през портала и спокойно да отиде да си пуши цигарката с първото за деня кафенце от автомата зад същия този параден вход, където с хронометри в ръцете го дебнат контрольорите; веднъж влязъл, същият "дисциплиниран и организиран" хубавец цял ден може безгрижно да си се размотава, работното си време да пилее в мухабет за снощния мач, лична някоя работица за дома, за семейството или тъщата да свърши или тъпичко и безплодно да дреме на работното си място. Скучен, унил, безкрил живот без творчество, без мечти, без идея за каквото и да било, освен ден да мине, друг да дойде!

  И кой е излъганият? Възползвайки се от недостатъчната ни обществена култура, бюрократичната машина подтиска творческия импулс у своя подведомствен, роб или мужик, превръща ни в пасивно гузно стадо, което очаква друг някой да дойде да му свърши работата, нещата му да подреди. Екзалтирани, че сме надхитрили собственика, държавата, администрацията, управителя на фирмата – пробутвайки долнокачествената си продукция, посредствените си проекти, когато би трябвало да сме нещастни именно защото фирмата и държавата, крепейки се върху раменете ни, съществувайки въз основа все пак на труда ни, се отнася към нас както към плахи, малоценни, осакатени, разчитащи на милост и подаяния туземци. Не напомня ли този вид отношения на руското крепостничество, може би заради скрупульозно пренасяне на представата ни за всемогъщия и всевиждащ Батюшка-цар, който бди и се грижи за простосмъртния? Ей така мнозина вярваха в партийните секретари.

  
05.08.1998.

  Четвърти ден се печем двамата с Чомпала на 39-40-градусовата жега. Манията да доизкусурявам всяко нещо, така че не само да е здраво, но и да ми радва окото, ме кара скрито да се ядосвам. 68-годишният Митьо е опитал май от всички професии; самоук, от онези, които умеят до кръв да упорстват в работата. В личния си живот обаче живял както му падне, с лекота разхвърляйки събираното с пот на чело. Две качества се боричкат у него и моделират чешитския му нрав – жесток, грозен отвън, отвътре – мек, отстъпчив, даже глупав. Мъжкар. Мое си откритие напоследък – че 
които се правят на мъжкари, всъщност са най-женствените по нрав между мъжете.

  Любопитен образ на жена ми е Йосчето**
, около петдесетгодишна, с осанка и лице на някогашна хубавица. От известно време коли на Спешна помощ често спохождат блока заради Йоска. Нещо сърдечно – и в буквалния, медицинския, и в преносния смисъл. Йоска тежко преживява драмата на отритната в любовта, за която жените от блока клюкарят и я съжаляват. Най-разкошното обаче е карикатурният образ на разочарована влюбена. Като не успява да скрие обхваналия я потрес на изоставена от любовника, тази жена като прикритие пред угрижения съпруг използва проблем, който от младини си има със здравето. Благоверният слабее от притеснения около нейната унилост, тя му трие сол на главата, по цял ден разнася вехтичък стетоскоп, с който час по час си мери кръвното, охка-пъшка, влачи се като котка с пречупен гръбнак, и това става пред въодушевените съседки, дълбоко посветени в нещата. Те, посветени в трагическата причина за това охкане и пъшкане, дружно я окайват, жалят я с присмехулни пламъчета в оченцата: "Ау-у, че са неблагодарни мъжете!" Само току някоя по-милозлива ще рече по адрес на топящия се съпруг: "Ей, ама да не излезе по някое време като онази приказка: кой умря, на болната жена мъжът й!"

  
08.08.1998.

  Безумието наоколо почва все повече да ме дразни. Губя спокойния си тон, когато обсъждам сам със себе си този батак. Защо все нещо току изпълзи изневиделица и ми върже ръцете? При соца можех да предвиждам, сега всичко е непредсказуемо.

  На 5 август в осем вечерта издъхнал бай Тошо, Тодор Живков. На 86 години. Мно-ого важно! Отиде си човекът от Правец, бивша Орханийска околия. На 6 август след полунощ пет индианчета разбили
металната врата на бетонния ми гараж, отмъкнали двете бормашини, касетофонът буквално е изскубнат от барчето в купето; липсват дясната му тон-колона, индукционният поялник, ръчният ми часовник, слънчевите ми очила, запалката ми, кутията с цигари. На този и на следния ден се разправях с полиция и следователи. Пълно навред с отпечатъци – по стъклото на вратата и по предното стъкло, по гаражната врата, мога и да ги нарисувам тези пъргави ръчички, а следователят Иванов отбелязал в протокола след огледа: "Отпечатъци липсват". Следователят Иванов ми е симпатичен, той е интелигентен около 40-годишен мъж с авторитетна плешивина на темето. Доброжелателно ми съобщава: "Знаем ги кои са, нали! Но... – прави многозначителна пауза, като ме гледа право в очите – но трябва тази работа да се докаже. Разбирате ме, надявам се". 

  Ех, разбирам го, и още как! Преди десетина дни от бетонен гараж като моя гараж на съседната улица същата петорка изтарашила касетофон, бормашина и зарядно устройство; и там металната врата изкъртена по същия начин. На лоста, с който индианците от съседното гето къртят врати, прозорци, дограма, галено му викат "козе краче". На съседа върнали откраднатото. Ей тъй, представям си иронично, появяват се, значи, с наведена главица, да им се не надяваш, момците от близкото гето: "Комшу, звинявай за безпукойствуту!" Истината. По-важен, по-голям хайдук от начинаещите апаши се случил авер на ограбения.

  От понеделник до петък "моят" автотенекеджия не е работил и два часа. То па и с какво ли да работи, като му откраднаха инструментите! Гледам го, пробива дупки с бормашина, взета назаем, а не му спори, очите му все в ракийцата и поизстудената биричка от близкото павилионче. Вчера ей тъй, между другото ми заръчва: "Я дай петдесет хиляди да си платя на кафеджията!" За петдесет хиляди работя половин месец като учител и вестникар с дотук общо 28 години трудов стаж зад гърба си, но давам парата, събрана от три места, и вечерта до полунощ над блока ечаха хвалби, мръснишки вицове, закачки, както и плачлива чалга за безумната вечна любов. Кога спи, кога успява да се налока този чешит! Сутрин в седем часа, гледам го, припича се на слънчице: чака си компанията – друго едно пиянде, па тръгват двамцата да се почерпят в барчето зад ъгъла. Към девет, след някакви си два часа, и вече втасали, подпират се един-друг Чомпала и Славето Бахчевански на пейката пред гаража ми.

  Ако до обяд поизтрезнее, майсторът пробие пет-шест дупки в тенекията, стегне с поп-нитачка нитовете, па отиде да обядва. Подир обяд приятелят му алкохолик, два инфаркта преживял, вече го причаква както любовника чака мома с бутилка огнена вода, която "тъмни балкански субекти" на половин цена им я продават с красното име "Млад покойник". Двамата обикновено висят като два сопола на пейките пред блока ей в такава поза: кратуната клюмнала на гърди, "погледът – мрачен, умът не види, добро ли зло ли насреща иде" – замътен, устата изригва, фъфлеща, цинизми към минаващите жени. Същински терористи или камикадзета, винаги готови да се сбият на живот и смърт ей така, заради кефа от синините и борбата с неприятеля!

  Работата по колата не ми се нрави. Не ми е занаят тенекеджийството, ама новите калници и прагове, които току-що поставил майсторът, даже не са и пасвани. Иначе човекът не престава да се хвали, щом малко от малко се осефери: колко печен бил в тези тънки работи. Последните два дена нищичко не подхваща. Вчера приятелят му алкохолик се нахвърли върху Манол Бочуков – Монката, бивш леяр от входа ни, кротушко с вид на примерен интелигент. Псува го на майка Славето Бахчевански от село Динк, чак улицата ечи. Хем го псува, хем налита с юмруци. Едвам го удържаха двама-трима мъже. Защо? Защото му "развалял пейзажа", така рече – т.е. Славето не може да понася трезвия Моню край себе си. "Какъв мъж си ти, бе! – крещи му 65-годишният Слави Бахчевански, фиркан до козирката. – Нямаш косми по краката! Ти си педераст" и т.н. Гледам двамата любители на пиячката как дотягат на съседите, говорят цинични приказки подир съседките и здрави-прави мъже наоколо кротичко ги увещават: "Айде сега, не се нервирайте де-е! Ми то с нерви живей ли се?"

  Завчера след обяд, в най-голямата жега към два, докато съм бил горе да обядвам, откраднали му на Чомпала тенекеджийската ножица, рулетката и големия от моите чукове. Сигурен съм, че го е сторило някое индианче, докато Чомпала пиян-залян е хъркал на пейката край изтеглената за ремонт край тротоара жигула. Е, и това ще го преживея. Колата ми, обаче – си седи разпарчетосана. Дали да не приключа хесапа (сметките) си с този пишман баш-майстор, па да си търся друг автотенекеджия? Ама знае ли се на каква стока ще налетя; на този чешит номерата поне му знам! А пък в държавния автосервиз и не мисля да ходя, че там жив ще ме одерат, особено като си представя онзи там техен лаф – "чукче-левче".

  Така незабелязано мина рожденият ми ден. Не се оплаквам, свикнал съм на удари под кръста. Вечерта по-малката от дъщерите – Надя, иде с бутилка бяло вино, две парчета баклава, късче шунка. Пийнахме по чашка. Голямата ми дъщеря – Вера, и зетят обещаха да ми гостуват към осем вечерта, а не дойдоха. Май така е по-добре. От всичко дотук... освен гостуването на Надя, още нещичко светло: Гената (Евгени), най-нестандартният криминалист, когото досега изобщо съм срещал. Роден е през 1961 г., русоляв брадатко с вид на артистичен бохема. Дългокос. Хем отворен, но и слънчев характер. Обиколихме с жигулата в този й окаян вид (с висналите тенекии) из Столипиново и Гената няколко пъти ходи да побъбри на четири очи с неколцина апапи. "Вече знам кои са крадците – казва и той, – но наистина трябва да ги пипна с краденото". Каза го между другото, докато пиехме кафе в едно от сиромашките тук барчета. Запозна ме с приятелката си Елена. Мъжът й бил убит при свада нейде из хасковските села. Живеела сама с осемгодишното си момченце първокласник. От Ихтиман я довеяли ветровете да самотува при свекър и свекърва. За Евгени и за Елена това изглежда ще да е Любов. Подарих му сборника "Кардиф" с посвещение. Казвам му: Ти си Танцуващият с вълци, макар да не мязаш баш на Кевин Костнър от онзи хамерикански филм, но си най-малко стандартният български полицай, може би и затова си ми симпатичен. "А! – отвръща. – Мен началствата често ме наказват." Зет ми, който е полицай, така ми го представи: "Ако някой в този район на Пловдив може да ти свърши работа, да открие крадците, това е само брадаткото Евгени".

  Прежалих краденото. Краденото и не искам да ми се върне. Щом крадец е пипал стоката, тя вече ми е отмиляла. Без колата обаче ми е терсене. Почнах да се питам: а дали не греша? Дали да не си вдигна задника и да се махна от това тресавище на невежество и простотия, в каквото май по план превърнаха моята България? Не че ненавиждам, това си ми е родната среда все пак! Но как да приема, че посегнали да откраднат инструментите на пияния Митьо, след като часове преди това тарашили в гаража ми! Минава ми през ума: може би някой си отмъщава на Митьо и на другото пиянде за издевателствата им над съседите. Не е трудно да се досетя кой ще да е – някой от компанията, която пляска карти всеки ден... мъже, останали без работата си, съкратени от разграбените мъждукащи доскоро държавни заводи, предприятия. Виждам, страхуват се и те за своето, но никой не разбира, че вината за ставащото в България я носим като наказание. Носим я с манталитета на хора, отритнали бога.

  В Евангелието има такава една мисъл, ако се не лъжа: "Когото Господ обича, нему струпва изпитания". Не, не се усещам по-слаб, напротив – расте увереността ми, че това задръстено обществено съзнание основно и здраво трябва да се преорава, за да се отслаби позицията на онези тарикати по върховете на властта, които живеят като хищници в джунгла, па се и хвалят с подвизите си.
Доста ми е самотно, не знам дали дълго още ще издържа. Не става въпрос за слабост, а въобще – за смисъла на живота ми тук, сред унижавани, навиквани, непригледни от ранното си детство мои братя и сестри българи, малодушно приели максимата "Преклонената главица лоша сабя не сече". Писна ми да се разхождам като бяла врана!

  
09.08.1998.

  Честото позоваване на бога не е ли форма на богохулство? Търсят бога в черкви, манастири, по светите места или местности. Пък той е в душата ти, но някой трябва да ти го посочи. Нещастието – ако не те смачка съвсем, има свойството да тонизира духа, който иначе би загинал в еднообразието. Ой, как кърви пулсиращият живот в часовете на нещастие, как остро, призивно, пронизително ухае на озон подир буря! Нашите желания и страсти гадостите, препятствията ги разпалват. Искам да полетя, точно защото това е невероятно. Постигнатото разпалва егоизма, но убива мечтата. Престане ли да мечтае, да проектира бъдещето си, човекът духом е свършен. Амин!

  * * *
  Така приключих и втория си бележник. Бележник № 3 е надписан със син химикал върху тъмносинята вътрешна корица отпред: "На мъжът, когото обичам, за да пази нашия остров". Кой е авторът! Естествено – Re, аз не бих го написал с правописна грешка; но съзнавам, без тази грешка би изчезнал целият чар на милото послание.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 Plovdiv, edited by 29 maj 2020

Илюстрации:
- С щерките, много бедни и много щастливи.
- С приятелите в любимото наше кафененце.
___
* По тогавашния курс на лева.
** Заменил съм истинското име. Бел.м.,
tisss.

четвъртък, 28 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (149.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (149.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   02.08.1998., продЯСТРЕБ ПЛЯЧКА НЕ ДЕЛИ (2.)

  Човекът е егоист по природа. Как личният стремеж за устройване може да работи за общото, за България, която ни е бащин имот, това е проблемът над проблемите. Очертаване на собствения имот, да се види, да се знае: ей го моя двор, моята нива, а онова там е чужд имот. Пък и не гласуваните в парламента закони, но неписаните правила за достойнство и чест да охраняват нашия личен и обществения духовен и материален интерес. Не гняв и противопоставяне, а съвместяването на обществено и лично. Традицията в народното съзнание беше съсипана и отровена от красивата наглед, но неприложима идея на Карл Маркс (1818-1883). Не съобщавам нищо ново, нито оригинално; но тъй като доста обвинения видяхме срещу комунизма като идея и блян, да се обърнем към първоизвора – "Манифест на Комунистическата партия" от 1848 г.(вж. превода на български от автентичния текст, Партиздат, 1985). Цитати:

   - Комунистите могат да резюмират своята теория в един израз: премахване на частната собственост (цит.съч., с. 78);
   - в буржоазното общество капиталът има самостоятелност и индивидуалност (...) и премахването на тези отношения буржоазията нарича унищожение на личността и на свободата! Тя е права (с. 80);
   - ...искаме да премахнем вашата собственост. Да, ние наистина искаме това. (...) Следователно вие признавате, че под личност не разбирате друго освен буржоата, буржоазния собственик. А тази личност наистина трябва да бъде унищожена (с. 81);
   - премахване на семейството! (...) Казвате, като заменяме домашното възпитание с обществено, ние премахваме най-скъпите за човека отношения. (...) Буржоазните фрази за семейство, възпитание, нежни отношения между родители и деца вдъхват толкова повече отвращение, колкото повече се разкъсват всякакви семейни връзки (с. 83);
   - Не, няма нищо по-смешно от високоморалния ужас у нашите буржоа от мнимата официална общност на жените при комунизма, но тя почти винаги е съществувала. Комунистите би могли да бъдат упрекнати най-много в това, че – вместо лицемерно прикритата общност на жените, искали да въведат официална, открита общност на жените. (...) Общност на жените, което значи официална и неофициална проституция (с. 85);
   - Работниците нямат отечество (с. 85);
   - Идеи за свобода на съвестта и религията (...) Комунизмът премахва тези вечни истини, премахва религията, морала. Целият капитал да е в ръцете на държавата... Това може да стане на първо време единствено с деспотична намеса в правото на собственост чрез мерки (...), неизбежни като средство за преврат в целия начин на производство (с. 87-88).

  Сред изброените десет мерки третата мярка е премахване правото на наследство, осмата – задължителност на труда за всички, създаването на индустриални армии...

  Да не пренебрегнем изказвания и на неслучайни сред по-известните персонажи.

  "Всяко дете от деветгодишно трябва да стане производителен работник" (Маркс, из Резолюция на Женевския конгрес на Интернационала, печатана в "Нов рейнски вестник" от 14 септември 1848 г.).
  "Ние идем, оглеждайки с очи на стопани бъдещата Световна съветска федерация" (Владимир Маяковски, 1893-1930).
  "Всички мечтаехме за скорошна победа на световната революция" (Н. Н. Воронов, главен маршал на артилерията на СССР в книгата "На службе военной", с. 27).
  "Вярвам в единно и неделимо отечество за всичките хора и за обща собственост върху всички имоти" (Христо Ботйовъ, Галац – 20 април 1871 г., "Символ-верую на българската комуна").
  "За старий свят настават сетни дни; (...) гордо вее свойте знамена безбройна рат, безбройни легиони. (...) Намериха те търсения брод/ и виждат бряг във пурпурна позлата" (Димчо Дебелянов, "Светла вяра").
  "Какво тук значи някаква си личност!" (Никола Й. Вапцаров, стих."Предсмъртно").
  "Не съм ни Радевски, ни Христо,/ а съм безимен твой войник" (Хр. Радевски, "Към Партията").

  Изводът? Обект на тази зловеща манипулация върху съзнанието сме всички ние, българите тук, далече преди Руско-турската война от 1877-1878 г., та и до наши дни, наред с цяла Европа. И как се съчетават тези факти! Ботев-Дебелянов-Вапцаров, от една страна, от друга – могъщи интелигентни уроди, като Ленин, Сталин и Троцки, Мусолини, Хитлер и пр.,"творчески" развиват именно комунистическия катехизис*, демек "творчески" прилагат принципа от конституцията на република Флоренция –Свобода, равенство, справедливост. Комунизмът, като тип манталитет, се сроди с милиони Андрешковци по света, създаде им илюзия, градена върху отричането на нравствени норми, които човечеството шлифова чрез стотиците кървави войни и нечовешки изстъпления, опит, трупан от древността досега. И ето как ни се наложи заради пренебрежението към Десетте божи заповеди и ние тук, в нашата България, да си платим илюзията. Това е то двойната мярка, лицемерието – едни пред света, други в личния свой живот. Защото под приказната лакирана повърхност на високо прокламирана нова философия системата за разпределение на блага роди егоизъм и двуличие в страховити мащаби.

  "Тате ме е учил да не се прибирам празен – радва се съседът ми Петьо, работар и момък от село, – ръждив пирон да е, ама нещичко да съм си краднал. Така де, да си отнесеш нещо за спомен не е грешно. Грешно е да го свиеш от роднини и приятели, защото нали и те са се мъчили да го докопат, така че
не трябва да ги подяждаш!" В София, докато учех, отбивах се понякога у съученик от основното училище. Пламен Станев – Тънкито беше най-силният от нашия клас в учението и все ни го даваха за пример, свиреше на цигулка Пампо по три часа всеки ден, специално ходехме да го съзерцаваме как стърже с един лък по струните; той се държеше наистина като най-възпитаното момченце между нас, пакостниците и непослушните... Та този хубавец вече, като студент по инженерство, се беше обзавел с колекция от пепелници, чаши и сребърни прибори от най-шикозните столични хотели и ресторанти. Гордееше се да ни обясни кое как и откъде отмъкнал, какви рискове и яки трепети му струвало...

  Посягането към имота на ближния има безброй симпатични варианти; това, което върши част от населението в гетата, е елементарният начин. Колко ли ще да отнесе един индианец, нали! Интелигентно се крадат... идеи за милиони долари. Краде се, и когато се отчита несвършена работа за приключена. Обсебва се, като ни се обещава повече, отколкото смятат изобщо да ни дадат. Изнудват ни и, като работят калпаво.

  Ако всеки си знае границите на имота и държи на името и честта си, дали ще му е така лесно да посяга безогледно към несвоето! Краденото в двора ти отдалече ще проличи. Полиция, Следствие, Прокуратура, Съд са крайно средство; естественото ограничение най-пълноценно би действало, ако всеки носи нравственото у себе си. Дрънчат ли в ума ти робските пранги и окови на ратая, ти и в условията на свобода, особено в условията на свобода, пак си оставаш крадец, тарикат, мошеник, кофти работник, недобросъвестен служител, невежествен интересчия. Комунизмът сякаш ни превърна в нация от аргати. За да се променим, дали пък имотът, собствеността не са и средство да се усетим стопани, т.е. хора, които не са случайни перушинки по капризите на ветровете и световните модни течения в сферата на идеите? Някога, като го хващали в лъжа, кражба или друг някакъв золумлук, чичо Вичо натоварвал покъщнината, челядта, жената и кучката в каручката и тръгвал да си търси място за живеене зад девет баира в гори тилилейски. Защо ли? Да не му остане лошото име върху синове и щерки. Къде го днес притеснения някогашен грешник! Грешниците у нас днес шетат изпъчени в парламента, по площада, и както е писано в Библията, те винаги заемат първите места във всякакви национални форуми, високо се хвалят, правят показни жестове, като отделят частица от ограбеното за дарение към някой бедняк завалия; а ние, електоратът, вместо поне да ги обгърнем с лед и мълчание, се изтрепваме да ги облазяваме, да им завиждаме за наглостта. За селския тарикат, който ме завлече с лъжи да ми отпечата книгата, хвалби само чувам. Най-чудното е, че за чест и достойнство именно тарикатът най-вече говори и заклева с висок глас, и електоратът от профани в науката, изкуството и живота бурно му ръкопляска. 

  За публиката ми е криво. Понеже съм от същото това население, което ограбват, над чиято доверчивост издевателстват. Миличък, фукаш се, че си отмъкнал парче кожа, сребърна паничка, тенекиен пепелник, чаша с монограм изпод носа на онези абдали в ресторанта. И не проумяваш, че други апаши изнесоха и разпродадоха за своя угода заводите ни с все оборудването им, цели селища с елитните им стада, трактори, комбайни, обори, училища, административни и стопански сгради. И не ти минава през акъла, че именно твоята мизерна "придобивка" е индулгенция за тези хищници, които плячкосаха и разнебитиха имота на цял народ, източиха кръвта на нацията, на отечеството ти, докараха те дотам да бъркаш в контейнерите с боклук, за да се нахраниш. Ти – който съвестно си плащаш своите сметки към Държавата, теб не кокошкари-апаши, а онези благовидни господа и елитни дами те докараха до просешка тояга. Покай се за сторената глупост, и вече никой няма как да може да ти отнеме моралното право да отхвърлиш от ума си стила, лакомията на негодниците.

  Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 maj 2020

Илюстрации:
- Великият компилатор, геният на модерното време.
- Мистификация от 1947 г. или действителен проект?
___
* 1) Кратък курс по християнска вяра  чрез въпроси и отговори; 2) Популярно ръководство по известна наука, занаят или изкуство; 3) Основно положение, основни черти на убеждението (Речник на чуждите думи, 1978 г., с. 331). Бел.м.,
tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...