ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (230.)
...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат...
Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.
15.06.2000. КУЧЕ-ПАЗАЧ
Снощи метеоролозите обещаха днес да е 36°С в
този район на Балканите: 36°С в Пловдив, 37°С в Русе… Снощи около полунощ
грозни псувни и закани ме събуждат; долу пред блока неколцина яки мъже тези
двамата едва ги разтървават: единият е двайсетинагодишният Вангел, син на
Жеката, Желязко от Стряма, другият май беше Дечо Докса, т.е. Неделчо Грозев
(1950), една от легендите на бокса в Пловдив. Докса крещи псувни, а Вангел,
който може да му бъде син, запенен, боричкайки се с едва-едва удържащите го, и
той крещи от ярост: "Тоя вече е умрял! Ще те убия, бе! Майка ти дейба. Тоя
вече няма да е жив! Мръсен циганин, майка ти дейба циганска!" Докса
отсреща: "Македонско копеле! Македонски фашист! Ще те смачкам, само ми
ела!"
Половин час по-късно ето, че се появява полицейска камионетка долу пред нашия вход на блока. Поседяха там полицаите с включени габарити и с изключен двигател десетина минути, без никой да се покаже откъм колата им, но и без някой да опре до тяхната помощ, па си поеха бавничко по пътечката, тежко-тежко се изметоха. Ами не им вярва народът! Никой не се обърна към тях за помощ, само виковете и псувните дето престанаха. Моята полиция ме пази... Пази, ама я по-далеч от полицията стой и си решавай проблемите, ей тъй разсъждават хората от моята черга в пловдивските бедняшки махали и в новичкия яко занемарен краен квартал, дето сме се омешали в едно селяни и кореняци пловдивчани от старите пловдивски махали. На Дечо Докса майка му е гъркиня; баща му издъхна преди година, може би и повече, беше цирков артист баща му – жонглираше и свиреше на трион-джага. По-големият с две години брат Георги обикаляше по нощните заведения с баща им Иван и като акробат, и като жонгльор: балансира върху кръстосани четири-пет цилиндъра, насочил дълга сабя с острие обърната към лицето му, а на другия й край, откъм дръжката или ефеса на сабята, както е терминът, положи в три-четири-пет редици една върху друга табли с полупълни стъклени чаши отгоре им и при това положение балансира на един крак. Виждал съм го това шоу преди повече от двайсетина години, като коронен номер в нощна вариететна програма в ротондата на комплекс "Пълдин" в Стария Пловдив, стотина метра преди пеш по калдъръма да стигнеш до известната Хисар-капия.
Вангел е 27-28-годишен. Обикаля по Македония,
Черна гора, Босна и Херцеговина, от няколко години върти тъмен някакъв си
бизнес там по обгорените от сръбските войни пътища. Майка му, Танчето, е от
Пиринския край, от Петричко или някъде от селата край град Сандански, има як
родов корен там и чувам, че вуйчото на Вангел му подарил новичка лада, а и
чат-пат довтасват на гости у тях тузари с черни очила и огромни скъпи коли. С
мобифон се разхожда като гересто петле наоколо; бъбрят шепнешком съседите – щедро пилеел за хапване и пиене. От кротък притеснителен хлапак израстна пред
очите ми в млад мъж, от когото баща му се страхува да не яде бой, пердашил
женчето си пред аверчетата, но не мога да река, че съм го смятал за зъл или
буен преди, ала двайсетинагодишни нагли, шумни мъжкарчета с жълто още около
човката го следват, кикотят се нощем по пейките пред блока ни с момиченца; очевидно компанията на Вангел им носи самочувствие. Губи се Вангел по
месец и по три-четири месеца, па се върне у дома, и явно празен не се връща.
Дечо Докса пък върти из Пловдив като
таксиметров шофьор, регистрирал се към фирмата на дъщеря си, която се омъжи за
полуиталианец-полубългарин – с игриви очички един пооплешивяващ хубавец. Докса
по някое време се прочу из града като тартор на таксиметърджиите пред
Централната пловдивска жп-гара, все в побоища с други групи таксиметърджии
известни. Разговарял съм много пъти с тези двама, всеки със своите
достойнства и странности. В известен смисъл намирам, че са ми симпатични,
понеже са мъжкари, но са от онзи тип българи, за които е приказката "Хубав
човек, ама да не ти е в къщата" и друга една лакърдия: "Че еди кой си
ходи и със свещ си търси белята". Та за снощната им кавга си помислих: Ай,
какви скрити енергии, каква дива ненавист дреме у всекиго от нас, родените тук,
в този най-най-древен град на Полуострова! Говорим, че Миналото с кървавите си
трагедии ни е зад гърба, забравено, покрито с дебел слой пепел из огнище от
убийствени страсти, а оказва се, то дреме у мен, у теб, в най-неочакван миг,
посреднощ, когато никой не предполага, да ни превърне в настръхнали хищници,
жадни за отмъщение и кръв.
17.06.2000.
Довършвам четенето на "Срещи с
миналото" от родения през 1895 г. литературен критик проф. Георги
Цанев. Тази биографична сага, в която уважаваният марксист-комунист по възможно
най-честния за възгледите му начин описва вкратце галерия от известните ни
автори между 1920 и 1944 г., поставя жизнено важен и за моите си писмени
забавления въпрос: Кой съм всъщност? Ами не мога да не се съпоставям с онези
известни, обградени с обществено внимание и респект личности: Владимир Василев
(1883-1963)*, Боян Пенев (1882-1927)**, Кирил Христов (1875-1944)***, Асен
Златаров (1885-1936), Михаил Арнаудов (1878-1978) и тъй нататък – все личности от
този калибър, генерали в сферата на литературното изкуство или публицистиката… Кой съм! Кой чете сътвореното от мен? Какво печеля от
самоограничението, което съм си наложил, или по-точно казано: от нежеланието да
се прекланям, да тропам по високи порти, ръце да целувам, да моля когото и да
било, макар не заради себе си? И какво да сторя? Да тръгна по улиците с
възгласа Наса-а-ам, народе! Елате да видите агнето с двете глави,
жената-каучук! Елате и вижте, елате да се полюбувате!
19.06.2000.
Събуждам се и първата у мен мисъл ме вдига на крак. Отварям кутията с цигари – толкова ли съм безпомощен, та ме дразни така силно наглостта? Защо така трудно приемам смирението като форма на поведение? "Бъдете пламенни!" се отнася към сферите на духа: да, знам това, и въпреки книгите, прочетени и преживени, въпреки опита ми на човек, отдавна прекрачил Христовата възраст (33 г.), как да се съглася с тази вакханалия на тържествуващото Невежество!
Учителят да не може да защити учениците си.
Какво е това! За първи път ли ми се случва! Не разбира се. И винаги,
без изключение, винаги, казвам – изправял ли съм някого, подкрепяйки го,
убеждавайки го да е горд, за да си отстоява достойнството, неизменно се е
получавало по-зле: Грандоманията, Грубостта или Невежественото нахално и дръзко са
разпердушинвали всичко наоколо ми, а онези, които уж съм се втурнал да
подкрепя, са изпадали в още по-незавидно положение. И съм слушал от устата на
същите притеснявани и унижавани: "Защо ти беше нужно! Кому доказваш и
какво доказваш? Ако не се бяхме възпротивили, ако не се беше появил ти акъл да ни
даваш, Злото да ни е отминало с по-леки загуби, а сега, гледай какво се
получи!" Злото настръхнало с цялата си мощ срещу тях, по-жестоко и много по-болезнено ги бие през лицето, през раменете. Лично познавам почти
всички пловдивски автори, участвали в нашумелия случай с поета Петър Манолов
(1939-2016)****, и знам какво се струпва върху осмелилия се да се
противопостави на системата за строг подбор на кадри за писателския или за журналистическия бранш по времето на соца. И това кощунство тръгва още от
най-ранните ни детски и училищни години.
Тъй стана през далечната 1974 г. с 22-годишната
Ася, жена ми, когато тогавашният шеф на пловдивската Народна библиотека Атанас
Мосенгов й отне правото да учи задочно висше образование, нареди й да избира –
или хамалин в библиотеката му, или студентка без работа. "Мен висшистки не
ми трябват!" – рекъл Наско Мосенгов, иначе много уважителен спрямо
шефовете на града кадър, типичния приспособил се. Тъй се получава и сега, 26
години по-късно, с моите петокласници: вместо да се почувстват уверени в
справедливостта, в благородството, във великодушието, тях – изключително по моя
вина, ги обявиха за лъжци, като престъпници ги разпитваха, притесняваха ги по
перфиден начин, наплашиха ги, разколебаха ги в увереността, че Доброто и
Истината са по-силни от Наглостта. И пак се питам: кой съм, какво ми
подсказва, че именно това е Пътят да ги науча да се отстояват с
любов? Ето, дори приятелски настроени хора ме гледат със съжаление:
"Защо ти трябваше? Помогна ли им или – обратно, затвърди у тях представата
колко е уязвим кроткият, добрият, честният човек в твоето мило отечество?"
Оказва се, нарушаващите неписаните Десет божи
заповеди изричат с повече жар и сякаш с повече основание истините, които не са
им присъщи; и то е на всички нива тук, в България. Майката Бутова-Вутова
пропищя чак до министъра колко жестоко е засегната честта й на интелигентна
дама, обаче потъпка честта на двайсетината ми ученици. Евгений Бакърджиев
(1955), председателят на софийската организация на СДС, снощи в предаване по
телевизията красиво и логично говори за демокрация и обединение; този хубав
човек, образ на озлобление и конфронтация с всички, дето не са от СДС, създател
на смутове, образец на креслив грандоман, така характерна за политиците ни
напоследък ярка обществена персона.
О, как се надигат към повърхността дебелите
пластове душевна тиня! Опитвам се да бъда смирен, да си давам вид, сякаш
нищо особено не се е случило, а всъщност отвътре кървя, и как да изкашлям от
себе си кървавата буца, заседнала на гърлото ми! Някога, като дете, моите
родители жестоко ме биеха, а аз им се кълнях в любов, въздигах ги и пак си ги
обичам. То не е ли смирение! "Обичайте своите гонители" –
съветва ап. Павел; това – без да съм знаел посланието му – вече многократно съм
го вършил и не съм късал връзка с ни един от онези, които вгорчаваха и
вгорчават живота на доверчивия обикновен българин. Ето ги!
- Изнудващите.
- Лъжците.
- Хулещите.
- Самовлюбените.
- Крадците.
- Предателите.
- Грубияните.
Срещу всяко от тези названия поставям грозд от
имена на щастливо поминуващи съграждани. И какво, като ги обградих с уважение,
с жестове на Любов – да проумея какви са отвътре? Нещо промени ли се у тях! А
може би са станали по-добри, но аз, отнесен в бързея на делничните грижи на
простосмъртен, не съм успял да проумея. Кучето-пазач е по-уязвимо от хищника.
Хищникът пази единствено себе си; за него правилата не важат, може всякак да те
нападне, и особено в гръб; и особено когато си отворил сърцето си за дълго
лелеяна мечта*****; съобразява се само с личния си интерес, със собствената си тъпа природа. Да казвам ли с колко неща е длъжно да се съобразява
кучето-пазач и кого то повече пази: себе си или поверените му души! Учителят
обаче е много повече от куче-пазач, че носи светлинката на божествената
представа за хармония между Човека и Небето.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 30 avg. 2020
Илюстрации:
- По течението на Марица, Пловдив, ок. 1940 г.
- С баща ми някъде около река Марица, 1970 г.
**** Вж. https://faktor.bg/bg/articles/politika/na-vseki-kilometar/pak-e-fevruari-sramniyat-mesets-za-plovdivskite-pisateli
***** Веселичката книга "Историйките на ученика Ламски" (31 печатни коли) на връх Гергьовден 2004 г. по договор с печатаря трябваше да види бял свят, но събира прахоляка в две стаи на селска къща в Рогош. Дванайсет години труд ми е книгата. Страшна сила е човешката завист. Бел.м., tisss.
***** Веселичката книга "Историйките на ученика Ламски" (31 печатни коли) на връх Гергьовден 2004 г. по договор с печатаря трябваше да види бял свят, но събира прахоляка в две стаи на селска къща в Рогош. Дванайсет години труд ми е книгата. Страшна сила е човешката завист. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)