Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 19 февруари 2016 г.

Story - ЗАВЕЩАНИЕТО НА ДЯДО МИ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ЗАВЕЩАНИЕТО
НА ДЯДО МИ


    На стари години дядо ми, бащата на тате, се изпокара с всички, които му се мотаеха наоколо и се мазнеха. Колкото повече роднините се стараеха да му угодят, да засвидетелстват смирение и синовна обич, толкова старият Дявол по-подозрителен ставаше и с неприкрито отвращение ги пъдеше: "Ей го и тоя, завъртял ми се като муха на конска фъшкия!" Те пък, като го видеха в това негово настроение, пустосваха издалеч, че да не ги чуе: "Да пукнеш дано, дърт пергишин, та светът да се куртулиса от теб".

    Понеже и двете страни не се бояха от мене, можех да им се дивя като да съм гратисчия, през задния вход влязъл в Театъра на живота. Че си бе опак, опак си беше, ама опак с всички, а с мен не. Заради обстоятелството, че са ме кръстили на него, или че му бях първият внук, дядо само мен галеше, само с мен човешки приказваше. И едва сега започвам да го разбирам. Като детенце, си го обичах искрено, както само хлапенцата се привързват. Не понасяше лицемерие, ей това беше причината. Какво като са негова плът и кръв! Нали крояха план как да докопат бленуваното богатство, което смятаха, че е в сандъците, върху които лежи? Тъй уж го пазел. Два бяха сандъците. Като се увериха, че вече не шава, не диша, първо към тях се спуснаха. И не с ключ, с автомобилна щанга ги отвориха. Толкова припрени! Заничах изпод дивана. Братовчедите ги бяха напъдили, а мен не усетиха. 


     И какво откриха? Облигации от държавен заем: хартийки с изтекъл срок, пожълтели изрезки от вестник, вехто радио, сглобено от части Made in USA, грамофон с фуния, който се навива с ръчка и му се сменят игличките, грамофонни плочи, връзка писма от майка му, когато бил мобилизиран войник в Беломорска Тракия, избледнели фотографии на русоляво унгарско момиче с венче цветя, когато се сражавал 22-годишен при реката Драва през пролетта на 1945 година, вързопи от някогашния вестник "Патриот", кожени ботуши, с лой дебело мазани, с подметки от автомобилна гума, дълги вълнени гащи, проядени от молците, бомбе с широка периферия, умирисано на нафталин, мотоциклетна помпа, дебела колкото пожарникарски маркуч, кутийка със стъклени топчета и пумпали, с каквито днес хлапаците вече не играят, замътена лупа, пощенски марки, гердан, зеленясал пръстен от сръбски динар с гравиран надпис "Смъртта не ще ни раздели", цинков пепелник с полугола нимфа, будилник с камбанка.

    За сребърния свещник се сбиха. Другото гребяха разочаровани, та стаята на дядо замяза на склад във фалирала фирма. Погнусени, търчаха от стая в стая, изненадани, че не откриват имане. Всичко отнесоха в кофите за боклук. Па и какво да го правят! Ала виж, за свещника се сбиха.

Титулна страница

    А ето как си отиде дядо... Излязъл в пет сутринта на вратата. Покажеше ли се слънцето, светеше насреща, ама не в прозореца (защото джамлъкът бе в сянката на стълбището), а тъкмо срещу вратата на мазето, където дядо се беше сврял като лалугер. Излязъл и там паднал, пред вратата. Изглеждал като да се бори с пръстта. Ровил, драскал с нокти, устата му с пръст се напълнила. Изплашили се жените. Страшна картина, ви казвам, но в смъртта – тъй го и погребаха – лицето му защо усмихнато бе! Защо ли тъй весел беше дядо?

    Някой си Гарабед Балтаджян, пловдивски арменец, цигулар в някаква си там филхармония, нему дядо харизал къщата, чуждият човек да го обгрижва, ако се залежи. Тоя Гаро крещял на сбралите се съседи: "Ха сте го барнали, ха ще ви светя маслото!" Такава била спогодбата: ритне ли дядо бакърчето, арменецът гушва имота. Не че нашите бяха против преселването на дядо в Отвъдното, ала отведнъж излъгани се почувстваха. Чакаха имота като круша-масловка зрял, сочен в уста да им капне, не угадиха, че цигуларят бая меко, любовно някак го бара тоз имот: овошките кастри, асмичките подрязва, ката месец със син камък пръска, кладенеца почисти, рушнатия дувар доиззида...

    Майтапеха се, че е балама, дето тъй се старае, хилеха му се зад гърба, майтап си биеха с арменското му потекло. Имаха се за по-умни, по-кадърни, повече стопани от цигуларя, стаите вече  поделили, кой къде ще се настани, какво ще надгражда, какви мебели ще вкара. И тъй изпуснаха бащиното наследство, остана им, като у същински българи, един-другиго да се окайват:

    – Млади бяхме, младост не видяхме. Гонеше ни Дъртия по бахчите тор да му разхвърляме, драмяскаше ни повече от аргати. За таз къща щу камъни с ей тия ръце ме носили, щу хоросан с ей тия нозе сме бъркали. А гледай го дъртият му урунгел кому имота приписал!

    Не че бяха лакоми. Жалеха, че не си поживели на младини. Пък Дъртия, както презрително го наричаха, ги учил с труд да напредват в живота, не с далавера. Не бяха зли; яд ги бе, че изведнъж пренебрегнати се видяха. Лицемерието ли не им прости старият Дявол? Галеха го уж, а го дебнеха. И той усетил, че имотът ги дели, вместо да ги сплотява. И не че го мислели за лошо, но на нас българите породата ни е такава: българчето – проходи ли, закрепи ли се веднъж на нозе, с дебели очи взема да гледа баща и майка. Като друга историйка у приятелче от днешния ден...

    Една вечер мама и тате отидоха на банкет, уреден от шефа на хлебозавода. Отишли и родителите на Наско. Наско има братче в шести клас. Та ето какво се случило у Наскови в оназ вечер, щом братята се видели господари на къщата. Тъкмо у тях се появил нов китайски сервиз: шест чаши кристални, специално обработени и позлатени, две канички кристални, филигранна изработка, захарница кристална и прочие. И всичко – ошарено с нежна арабска дантела.

    Скучаели двамата братя. Омръзнала им телевизията, изтребили мухите, молците и комарите, сбили се, помирили се, па седнали бъдещето да огледат: кой какво си мечтае и тъй нататък. Батко му на ситния Наско казал:

    – Ей, нещастник! Знаеш ли ти, че един ден мама и тате ще ритнат бакърчето и оставаме двамата сами в тоя труден живот? Тя сега е Принцеса Даяна, той – Конан Варварина, ама вечно то няма да продължи. Ще се спаружат като сушени сливи, ще се разкекавят, ще се разболедуват, па ще се гътнат и ще опънат петалата. Айде – плеснал го по врата – да се делим братски, та като дойде оня тъжен момент, кога ритнат бакърчето, да не се бием и караме, ами всеки да си знае своето и отсега да си се грижи за него.

    Настанили се в хола, наизвадили паници, завивки, възглавници, плюшени мечета, зайчета, кукли, сокоизстисквачката, грамофона, кафеварката, ютията и всичко, що успели да дотътрят: фотьойлите, машината за миене на съдове, прахосмукачката, телевизора, нощните шкафчета, шевната машина. Довлекли хладилника, печката, компютъра. Отворил по-големият брат тетрадката си за свободни съчинения: пише-описва и на брат си обяснява:

    – Тез дъ-ъ-ъ-ъ-ълги два списъка – рекъл – са твоите дрехи, патъци, одеяла, тенджери, чинии, потници, гащи, юргани, дюшеци, шапки, чадър и ръкавици, а таз, мънзърката колонка, са моите два климатика, леката ми кола, вилата ми в Райково, моторетката на дядо и двете му ловни чифтета. Ей на! Давам ти и песа Джон с кожената каишка против кърлежи. Да не ревнеш сега като някой балък! Кучето е другар на човека, а един климатик или лека кола какъв другар може да ти бъде! Нали… Кое е по-ценно, чаткаш ли?

    – Кучето – издекламирал Наско с лъснали очета. – Кучето Джон е по-ценно. А Джон ще разбере ли, че е мой? Да не се дърпа, кога мама и тате ги заровим?

    – Ей че си прост! – присмял се бате му. – Тоз пес е дресиран, бе. Няма какво да му обясняваш. По теб се ориентира, чете ти мислите. Още не си отворил уста, и то бам – издумкал го по гърба, – вече знае какво искаш.

    Замлели шестметровия хол с камари вещи. Мъкне единият запъхтян, влачи другият с пот на чело, трупат, трудят се и чудна работа, тоя път хич не ги мързи. Което е върху килима, е Насково, останалото – на бате му, понеже двамцата се разбрали, че апартаментът ще е на Янко: един гол хамбар без човешка топлота и без обзавеждане, освен видеото, стереоуредбата, климатиците, автоматичната пералня "Бош" и сателитния приемник с триметровата антена на балкона.

    – Ако искаш камината, давам ти я – великодушно рекъл баткото, – обаче сам ще се наложи да си я изчукаш от панела.

    Накрая опрели до кристалния сервиз, гордостта на семейството. А сервизът – красив, китайски, грее с… арабските си орнаменти.

    – Една чаша на теб, една на мен – броял баткото.

    Сдърпали се обаче за каничката. Понеже захарницата трампили с голямата кана, а малката изящна каничка – бижуто на скъпия китайски сервиз, останала сам-саменичка, тъй да се рече, единична бройка, та не успели да се спогодят и се хванали гуша за гуша. И тук баткото в един момент се плесва по чело, изгряло му мъдро Соломоново решение.

    – Дай брадвата? – рекъл.

    – Що, бе! – изпищял Наско.

    – Ни моя, ни твоя!... И сме квит. Йок каничка – йок проблем! 

    – Естественннно! – грейнал ситният и се завтекъл в килера за брадвата.


    И в тоз сюблимен момент се сблъсква с нахлуващите в антрето Техни сиятелства Принцеса Даяна и Конан Варварина. Сияели двамцата одухотворени от изпитото евтино вино и ракия, от погълнатите пилешки крилца и кълки пане и от шерденчетата, като докоснали се до великото оперно изкуство, но нищо не разбрали. Отишли хората да ги видят колко са "ентелегентни", а и те – от своя страна, облечени като за бал глупаци да зърнат, да полюбопитстват като как изглеждат онез, дето хабят пари за таквиз смахнати неща, като "Концерт за пиано и виола в си-бемол мазол" от Глинка, Краставичка, Сметанка, Мусоргски, Репин, Чайников и Щраусов, "Фуга" от Хендел-Мендел Бартолди, "Танц с пищови и саби" ли беше или "Бой с ками" от Арам Хампарцумян.

    – Ко стаа ве, маскари? – ревнал Конан Варварина.

    – Бате каза да делим – изхълцал Наско.

    Наско помилвали като природно глупав и неопитен. Големите шамари отнесъл бате му Янко, че вече можел да носи на бой, пък и наистина бил в дъното на цялата далавера.

    – В моя род таквиз лакоми нямаме – изсъскала Принцесата и го уцелила с лачения сандал по рамото, дето много не боли. Обаче не й минало от това и продължила да се инфектира: – Гледай, гледай, и сирийските ми мокасинки с алуминиевия ток тръгнали да делят! – Па грабнала единия патък от страховитата купчина на малкия тарикат и цапардосала по челото баткото, тъй че на Янко му поникнал рог като на млад овен. 


    Това разправя Ламски на приятелите си, докато опитват бира в кварталното кръчме на бай Али Кьорбангьоза
*. Тримата – Ванчо, Гогето и Васко Филца, за първи път са избягали от час по математика, за да пробват вкуса на онова, с което си услаждат живота истинските мъже. А бирата горчи... Докато Бангьоза върти задник наоколо, да не изфирясат, без да платят, тримата хлапаци реят очи замечтано навън, дето лудият априлски вятър разнася боклука от контейнерите за смет, вдига полите на жените, разкрива живописна гледка от синьо-виолетови меса, ватени кюлоти, гащи с дантела, че и чорапогащник, нахлузен на гол гъз.

         
– Кога дядо ми Иван душа береше – обади се Ламски, – заръчаха да отида да си приказвам с него. Той пожелал. Влизам в стайчето, гледам, лежи дядо върху онез два сандъка "с имането", в тавана очи забол. Зад вратата народът слухти дума да не изтърве, а дядо с пръст пошавна, та се наведох. "Ванчо – зашушна, – виждаш ли онуй клонче най-горе на конския кестен?" "Виждам" – шепна. "А нещо там още виждаш ли, Ванчо?" Някой зад вратата се свлече; шъткат си, демек: ей сега ще изхвърчи пилето, Дъртият ще каже де е закопал имането.

         
– Голяма чест – рече Гогето. – Щом още разхождаш старите патъци...

        
– Ти, братче, си само акъл – ядоса се Ламски.

        
– Изядоха ли те роднините? – рече Филца.

   
   – Още веднъж се случи да си приказвам с дядо, преди да издъхне.

        
– Празни приказки! – ядоса се Гогето. – И се надигна да си ходи. 

        
Ламски сякаш не го чу, продължи като на себе си:


Мохамед (570-632)**

    – И ми шепне дядо, ей тъй ми говори: "И цени Господа Бога, Иване, ама баща и майка... и тях да цениш. И не се възгордявай, не се натягай, не се престаравай. Цар да станеш, знай, власт и слава са лъжовно нещо. Не се преструвай. Боли ли те, казвай: боли ме, и по-леко ще ти размине. Радвай се и празнувай с приятели. И не се насищай да любиш. Женското, Ванчо, от Бога е пратено като звездица да грее, а я ги виж онез певачки как грухтят и цвилят, света усмърдяват. Ама те не са за обич, а са бесни побеснели, сине. По-далеч от тях! Мъжът, докато е мъж, с Дявола се бори; и като го не вижда, дири го завалията къде ли не, а Дяволът му в сърцето по турски седи с чалма на главата, Светото писание наопаки чете, настоява да биеш чело в земята и да повтаряш колко е милостив, ала човеците дели на свои и чужди, на праведни и неверници, и не го е еня кой е жесток, кой благ, ами кой колко му е предан. Вълнува го само кой ще да му служи до смърт. Животът е игра, сине, та нищо да не вземаш твърде насериозно. Но и в таз игра правила има: не лъжи, не кради и тъй нататък. Всичко наше е за грош. Докато му се нарадваш, и то взело да гние. Всичко е суета. Еднаква е оназ работа, Ванчо, и у царицата, и у магарицата".

    – Какви са тез глупости: царицата-магарицата? – втренчи се Филца.

    Гогето се изсмя:

    – И какво, открихте ли имането?

    – Да бе, със съкровището какво стана? – рече Филца.

    – Заровихме дядо. Каквото намериха, разпердушиниха го. Че и арменецът пострада. От три месеца ме следят, подпитват къде е златото. Не вярват, като им казвам, че ми говореше за конския кестен.

    – Че какво му е на конския кестен? – пак скочи Гогето. – Тъй ги увърташ…!

    – Като ми рече по-внимателно да погледна, видях, че най-горе се ветрее найлонова торба. Духа вятърът, могъщият кестен из корен се превива, а оная торба за две стотинки, като се издула, лъщи, отдалеч мами окото. "Видях я дядо!" – шепна. И той се разплака. Хълца, ама без глас.

    – Разплака се! – възкликнаха двете момчета. – Вземал си сбогом.

    – Сили няма, сълзите му се стичат. "Аз – казва, – в земята ще легна, кокалите ми на прах ще станат, годините като снежинки ще долетят и отлетят. И с вас тъй... А оназ торба пак ще се ветрее, Ванчо. Че боклукът, простотията, мили, те винаги оцеляват, докато хубавото е нетрайно."

Plovdiv, apr. 1994 - redact. 20 fev. 2016
______
От тур.: кривогледия.
** Вж. http://www.teenproblem.net/a/159-istoria/28579-kakvo-ne-znaem-za-mohamed/ & https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BE%D1%85%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%B4

Ars Poetica - ДЪЖДОВНО ПОСВЕЩЕНИЕ

        И ще се срещнем в кафенето на ъгъла надвечер в някой град, и ще бъде петък дъждовно, и ще звучи песента на Жо Дасен "Ако ти не съществуваше, щях да те измисля". Не съм сигурен тоя ли е тексът или си го доизмислям, както мене ми се ще…

    Из разговор по ICQ

ДЪЖДОВНО
ПОСВЕЩЕНИЕ


Петък вечер. И пак е дъждовно,
пак си тръгвам от работа сам
и след мене броди не спомен,
а ликът ти едва очертан.

Петък, събота, после неделя
виртуален ще съм в Интернет,
мъж нормален, току на предела –
месеци преди кръгло шейсет.

Ще прехвърлям в ума си жените,
от които обичан съм бил,
и една по една ще ги питам
колко мъка съм им причинил.

Ей го моето наказание:
да се връщам сам у дома,
да кърви в сърцето ми рана
и да знам, че и ти си сама

и не мога нищо да сторя
в тая петъчна вечер със дъжд,
с улици, къщи и хора –
просто влюбен, отчаян и мъж.

Цял подгизнал от спомени стари,
тия дни ще си мисля напук
как седиш зад стъклото, навярно
подпряла брадичка с юмрук.


Plovdiv, 22 noe. 2006 – 19 fev. 2016

Story - "ЛАМСКИ" Послеслов към част ІI

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

"ЛАМСКИ
Послеслов към част ІI


    Предполагам, някой ще реши, че Ламски е твърде злобничък към лицата, намерили място в тая ІІ част. Не се безпокойте! Тия типове се радват на цветущо здраве и добро самочувствие, независимо от вайканията и хленчовете им, а образователните заведения у нас са само един от инкубаторите в държавата България за техния обилен разплод.

    С малки изключения литературните герои тук имат свои първообрази в живота. Не ги виня, смятам ги за продукт на уродливо съзнание. Лесно е да речеш: "Такива беха времената", както се изрази преди време яко опечален о.з. армейски генерал*. Ала нали всеки отговаря за себе си!

Добри Джуров (1916-2002)

    Мародери като тук описаните шетат из Българското училище. Използвачи, страхливци, безскрупулни екземпляри като Главанаков, Миразчийска, Пошлеков, Параспуркова, Бонков не само не се свенят, но се и гордеят с "подвизите" си.

    Прототипът на Владикова днес успешно върти хотелиерски бизнес в Несебър, материално стои отлично в пространството, уважавана е; довчерашните й колеги страстно завиждат и я облазяват. До преди година-две госпожата начална учителка звънеше инкогнито от уличните телефонни автомати да плаши дечурлигата от своя клас със съд, само да не изпеят есенцията на странния й професионален подход.

    "Ще ви отведат в полицията, там ще ви вържат за една голяма желязна маса и ще ви бият-бият-бият с една много голяма гумена тояга" – тъй им говорела милата. Вестниците заради пикантерията, па и за сеир – по стар нашенски обичай, огласиха случая, но то не попречи госпожата да се пише онеправдана, от зли хора наклепана.

    Някои от героите на тия историйки говорят мръсно, без задръжки употребяват груби и цинични изрази, които не са приети в т.нар. добро общество. Това, разбира се, е срамно, неприятно и опасно за хора с деликатна душа, изнежени. Бих насочил евентуалния си опонент да се вгледа в струята под противната повърхност. Ами че това е реалната България, драги, не аквариум за декоративни рибки, България на унижените и оскърбените, не на масоните – нашенска версия Дон Корлеоне**, не на клуб "Развитие", не България на дружинката по източване на пари за новобогаташи на Републиката с красното й име "Надежда за България", ни на яко проспериращата "Мултигруп" на г-н Илия Павлов – първи български милиардер, ни на сдружения от типа "Отворено общество" за парвенюта около хранилките за интелигенти, които се чувстват граждани на света, само не граждани на своята нация: хранилки, отворени за пъстри пернати от преподобния г-н Джордж Сорос.

Джордж Сорос (1930)***

    Ако са ви свидни розовите литературни бози и локумените нюанси и ухания от продукцията на издателства като "Хермес", "Арлекин", "Бард" и пр., тая книга няма да ви свърши работа.

   Когато е на единайсет, опереният любопитен и своенравен хлапак често вижда света по долни гащи, случва се – да го види тоя свят на възрастните и съвсем без гащи. Затова най-добре да приемем живота в пищната му пъстрота, където Любовта неуморно преодолява тяхно величество Невежеството и Грандоманията, па да си пожелаем нашите деца, внуци и правнуци да проявят великодушие и да ни простят.



Plovdiv, noe. 1997 – redact. 19 fev. 2016
______
* Добри Джуров (1916-2002) - човекът, от чието влияние и авторитет като командир на някогашната партизанска бригада "Чавдар" до голямо степен се възползва Тодор-Живковата партийна, държавна и стопанска администрация.


Борис Кюркчиев (1908-2002)

** Стефан Савов (1924-2000) – от есента на 1990 г. препоръчан от доносникa на ДС Борис Кюркчиев е... назначен за лидер на една от множеството ерзац-партии след 10 ноември 1989 г., бивш председател на Народното събрание, политически шмекер и подлец от висока класа, чиято "заслуга" беше да включи в дневния ред на парламента първо възстановяване на богатствата на т.нар. реститути (потомците на едри далавераджии по царско време), а синът на някогашния бедняк беше унижен десетки години подир славния Десети ноември врат да изпъва иззад гърба на реститутите, докато новата власт му разреши демократично да се докосне до ограбения бащин имот. Вж. http://www.stefan-tcholakov.com/index.php?year=2013&id=9627&p=statiibg&title=%C5%C4%CD%C0+%C3%CE%CB%DF%CC%C0+%D4%C0%CB%D8%C8%C2%C0+%C8%CA%CE%CD%C0+%CD%C0+%C1%DA%CB%C3%C0%D0%D1%CA%C0%D2%C0+%C4%C5%CC%CE%CA%D0%C0%D6%C8%DF+-+%D1%F2%E5%F4%E0%ED+%D1%E0%E2%EE%E2+(1924-2000)

*** Американски финансист и милиардер, известен с валутни спекулации и дейността си на филантроп. Основава фондация „Отворено общество“. Вж.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B6_%D0%A1%D0%BE%D1%80%D0%BE%D1%81