ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (454.)
За всички онези, които ще рекат: "О-о не, това не се отнася до мен!"
На петата година започна да му изневерява... Той пък от мъка взе да пие и да я бие, заради което пак пиеше, но от угризения на съвестта и от съжаление, защото много я обичаше, а и тя беше наистина доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетинагодишен мъж с красиви клонести рога. Струваше му се, че всички знаят неговия позор и тайно, зад гърба му подвикват с ехидна усмивчица: "Рогонооооосец! Еееей, рогоносец!" Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше доброжелатели, и кога размазваше изневерите й или се опиваше от перверзните подробности, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени дълбоко съчувстващи очи.
Ама защо не! Това също може да доставя удоволствие в известен смисъл, макар че общо взето, е по-лошо от каквато и да било изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!
После тя се влюби бурно в бивш затворник, някой си Щипков от Калояново, село на десетина километра от Пловдив, и направи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше, но не можеше да преживее, че бившият пандизчия, момче здраво-кораво, се уплаши от нейния мил кротък мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян момински някакъв останал от ученическите й години див романтизъм. До грижливо сдиплената бяла полупрозрачна рокля на бледи цветя, с цепка почти до кръста, златните сандали с десетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и до бикините остави в чантичката четири писъмца, в които сърцераздирателно се разпрощаваше и с двете си дъщери, с родителите, с мухльо, и – в запечатан плик на въздушна поща – с любимия Щипков.
Дремеше му на Щипков! Седеше си в центъра на големия древен град с компания в кафене "Havana", известно като Раковото кафене зарад пушеците и тайфата пройдохи с велики планове за удар с мигновена печалба и други сметки си правеше, докато тя, свряла се в склада на магазина, с едър детски почерк описва как да бъде погребана и цялата й нелепа смърт как да бъде обвита в дискретност.
Ала театрото си е театро. Късно вечерта, към полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян-залян в телефонната слушалка от някой уличен автомат по половин и един час, а Мухльо, разбира се, го успокояваше... Толкова широко сърце имаше този жалък мъж рогоносец!
– Кажи ми къде е моята Ана? – питаше бившият пандизчия Иван Щипков всяка нощ по едно и също време.
– Тя е много далеч и никой не бива да я безпокои – вълнуваше се Мухльо.
А Щипков продължава:
– Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.
– Тъй ли! Че ти къде си бил? – питаше Мухльо.
– Шах играех, беше се излегнала върху хавлията ви на метър от мен.
– Че аз как не съм забелязал!
– Какво ще забележиш, тя ме обича! Много ме обича и е всеотдайна. Не съм срещал момиче, толкова всеотдайно в любовта. Че ти собствената си жена не познаваш, аз я познавам по-добре, много по-добре от теб, нещастник такъв.
Полежа два месеца в психиатричната клиника "Корсаков" насред източния склон на пловдивското Джендем тепе, походи зашеметена из Главната на Пловдив, пък отново се втурна във въртопа. Само че сега стана трижди по-прикрита – залагаше в името на Голямата страстна любов себе си цялата: с душата, тялото, живота си, за честта да не говорим! Залагаше, и като че печелеше, и винаги ставаше, каквото пожелае. А Мухльо се сви досущ като пържено бъбрече. Виждали ли сте как се свива пържено бъбрече! Почерня, съсухри се, кожата му стана като оризова хартия, раменете му щръкнаха до ушите.
Грандиозни планове чертаем, набелязваме светли перспективи и дружно все върви и върви нацията към мечтаното бъдеще; а сред нас някои живеят със своите красиви романтични илюзии и никак, ама никак не им е до общи хорови декламации. "Суров е животът", както казваше старшината в казармата.
Най-после Анелия налетя на суров мъжкар, дето от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата, по квартирите на неговите тъмни приятели, слушаха диско, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията, и другите момичета ставаха общи за цялата тайфа весели мъжкари. Някои от приятелчетата си падаха по нея. Ето така стана номер осми от поменика, татуиран върху мъжествената гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше преди нея вече друга Анелия в живота му, тя стана Ана ІІ. Звучи като име на кралица, нали!
Кралицата работеше в магазин за конфекция: костюмчета, полички, роклета, блузки, покривчици за маса, хавлии. Спеше през обедната им почивка в складчето зад щанда. Хранеше се през деня с евтини буламачи от вегетарианския стол наблизо... Потеше се от задухата, от неспирното влудяващо стържене на подметки из магазина. Навикваше клиентите или хълцаше: неизвестно защо, свряла се в най-тъмния ъгъл на склада, за да не я забележат колежките от другите щандове за шир-потреба в големия луксозен, облян в светлини магазин. Когато дип нарядко дъщерите й се вестяваха край щанда: "Мамо, мамо, мамо..." – отпращаше ги да си вървят. И скоро те съвсем престанаха да идват при мама.
Мама се прибираше късно вечерта, съсипана от умора, цигари и от кафе с коняк, за да сготви надве-натри. Докато Мухльо отново издуваше перки в захабения едностаен апартамент в самия край на града, кажи-речи, насред полето и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше – доколкото му позволяваха силиците, мама се друсаше съсипана от умора и отчаяние, дори и отврат от самата себе си върху изтърбушeните седалки на последния градски автобус.
Петнайсет години отлетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога, преди време двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи. Ой, как силно мечтаеха!*
–––
.jpg)
.jpg)
