Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 31 декември 2015 г.

Ars Poetica - КОМЕТАТА КОХОУТЕК

КОМЕТАТА КОХОУТЕК*

Ето я... Пристига!
Запалва хоризонта.

Отблясъци сурови чертае по небето.
Изтръгва от земята окървавени камъни.
С нарастващ грохот бие в асфалтовите вени.
Люлее планините.
Разплисква океана.

Силуетите на хора, изчезнали отдавна,
кръжат над нас
и бавно от гробищните ями
надига се пръстта.

...Но тя не идва.
Вехне.
Угасва небосклонът.
Отлита младостта
и средната ни възраст.

Додето се усетим, побелели сме от чакане.
Но тя не идва просто защото е отминала –
стопила се е нейде над други светове:
запалила е нечия глава непреклонена,
която ще ни свети
векове.




Plovdiv, 31 dec. 1977 – no redact. 31 dec. 2015

_____
* Повечето нови комети са непредсказуеми и няма гаранция, че кометата NEAT няма да изчезне безславно. Въпросът, който вълнува астрономите в този момент, е дали голямата й активност е знак за наистина велика комета или просто e обикновено нетрайно избухване. Комета, която никога досега не е преминавала близо до Слънцето, може да бъде покрита с лесно изпаряващ се материал – замразен въглероден диоксид, азот и въглероден оксид. Тези ледове могат да се изпарят далече от Слънцето, и когато кометата достигне до перихелия си, да излъже очакванията за своя блясък.

      Няколко такива сгромолясвания са се появили през миналия век. Такъв е случаят с кометата Кохоутек през Коледата на 1973. По време на откриването й през март 1973 година тя изглежда необичайно ярка за комета толкова далече от Слънцето (над половин милиард мили). Някои я наричат "Комета на столетието". Повечето астрономи мислят, че ако е тъй ярка и необичайна по време на откриването й, тя ще запази яркостта си и в близост до Слънцето. Всъщност, освен по време на перихелия й, когато космонавтите от борда на космическата станция Скайлаб зърват нейната бляскава брилянтност точно до Слънцето, за земните наблюдатели Кохоутек остава трудно достъпна за наблюдение.

сряда, 30 декември 2015 г.

Ars Poetica - ЗДРАВ СЪН СЛЕД СЕКС

ЗДРАВ СЪН СЛЕД СЕКС


Заспа ли вече? Боже мой, нима тъй бързо уморена –
пустиня ледна в летен зной, жар в мразовито време!

Като целувка на глупак, като езичница на клада,
като удавница в гора, като Девети кръг на Ада...

Луксозното ти облекло лежи разхвърляно в безреда.
Иззад вечерното стъкло Луната само тебе гледа.

От ревност див и изкушен – испанец във трагична роля,
възправя се мъжът у мен... А ти си тъй красива гола!

Plovdiv, 11 jan. 2011 – no redact. 30 dec. 2015

вторник, 29 декември 2015 г.

Ars Poetica - НЕПОПРАВИМО

НЕПОПРАВИМО

Непоправимо e това, което стори
със сърцето ми, Любима.
Ти влезе в мене като в дом
и ме превърна
в облаци от розови мечти,
и вече не, не мога
да
бъда повече това, което бях.
Не съм
от себе си доволен,
о, как със себе си
не съм съгласен!

В сърцето ми ти влезе.
Ти влезе в м
оя храм, Любима.
На
иконите ми се изплези,
свещените ми мъдри книги
изпъстри с
възклицания най-смешни
на своята припряна реч,
въпроси хиляди зададе
един през друг,
с кокетство женско поплак
а си
на рамото ми...

И се оттеглям днес от свой
то Вчера,
цял изранен, доспехите си гледам
от разстояние –
достатъчно за да те имам
до мен.



Plovdiv, 29 noe. 1986 –  redact. 29 dec. 2015

петък, 25 декември 2015 г.

Ars Poetica - ПОЖЕЛАЛ БОГ ДА ИЗПИТА

ПОЖЕЛАЛ БОГ ДА ИЗПИТА

Мъжа сам пожелал Бог да изпита
и Ева му изпратил във Едем,
но Дяволът, като змия навита,
пресрещнал я: Я, пробвай да ядем!

Откъснал ябълка червенобуза
и гушнала го Ева начаса,
а после тъй по гръб я затътрузил,
че овършали двамата леса... 

В светата таз троица има още
един,
но той блажено сладко спи:
сънува
, че с козите ляга нощем,
демек, пасе небесните кози. 

Мъже семейни и благоприлични,
събратя от далечни времена,
и Бог да ти я прати да обичаш,
 остава си пак ничия жена.

Докато ние м
ерим си калпаците 
или козите Божии пасем, 
на нея някой вдига й мераците 
и гъвкаво я води към Едем.


Plovdiv, 8 oct. 2009 – redact. 25 dec. 2015

четвъртък, 24 декември 2015 г.

Ars Poetica - ПОЛИТИЧЕСКА ПРОСВЕТА

ПОЛИТИЧЕСКА ПРОСВЕТА

Дами и господа българи!
Мъже и жени! Деца… Изобщо
граждани на „чистата и свята република”!
Виждам вашите честни лица
и си мисля, че ако нещо в България крета,
това е политическата просвета.

Изгонихме комунистите.
Сприятелихме се с империалистите.
И при нас вече идат засмени
техните президенти, министри и бизнесмени,
пратеници на папата и на Мохамед
идват, радват ни се: „Бульгаристан, прювет!”
Значи, влизаме в прекрасен тунел –
пред нас е голямата, ясната цел:
да разпердушиним до основи построеното
и да обърнем с главата надолу времето.

Задачата, значи, е твърде сериозна,
грандиозна, мистериозна,
обаче ний сме доказали многократно, че
с каквото и напоследък да се заловим,
правим го храбро на трески и дим.
Затова нашият славен, горд народ
разполага със Светия синод,
с достоен Парламент,
с достоен Президент
и с онзи красив балкански ентусиазъм
да се справим дори и с Еразъм*.

Нас ни обичат по цял свят днес.
Всички сме фермери и самураи по чест.
Ако някога Червената армия от раз ни превзе,
днес и Съветският съюз опъна нозе
и го понесоха надолу из трънаците
като сламено чучело, за смях на нациите.
Онез, дето квакаха „Да живей СССР”,
днес нагъват сол и пипер,
и ако поетът Вапцаров сега се събуди,
има мно-о-ого да се чуди.

Държавниците ни бродят по света и у нас.
Ръкопляскаме смело, а всъщност сме пас.
Кажат „Вървете!”, и ние вървим
през полета с лалета и дим необходим.
Лъжците ни лъжат. Крадци ни крадат.
Проститутки ни пазят. Полицаите спят.
Министрите ни просят по широкия свят,
а ний – по площадите: парад след парад.

Народът сме ние в бурна радост до шия,
а шепа нещастници плюскат и пият,
оригват се сито от телевизионния екран
и сексът се смесва с дъх на тамян.
Жужим и се радваме в тоя живот,
както разграбваме своя имот.
България цяла сега нази гледа
изпосталяла и кривогледа.

Прииждат помощи от чужди страни,
Европа над нашето щастие бди.
Самолет подир самолет от небесния свод
оглеждат внимателно тоя народ
как по площадите търка подметки,
докато те правят своите сметки
с порозовели от апетит лица.

А ние – като малките деца:
устремени,
стълпени,
в море до колени
мечтаем големи, славни промени
и сме радостни, и се смеем:
– Не стига, че ви живеем!**

Еразъм Ротердамски

Plovdiv, 25 dec. 1991 – redact. 25 dec. 2015
–––––
* Текст от сб. "Нищо подобно" (1992). Еразъм Ротердамски (1466-1536), вж. http://www.teenproblem.net/a/172-biografii/20674-erazym-roterdamski/ и http://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/1618-vazhvala-na-glupostta-erazam-roterdamski.html

** В края на 1992 г. населението на България е 9 млн., днес реално едва ли е над 5 млн.

вторник, 22 декември 2015 г.

Ars Poetica - НАЙ-ХУБАВОТО НА ЗЕМЯТА

НАЙ-ХУБАВОТО НА ЗЕМЯТА

Най-хубавото на земята
са любовта и свободата.
За любовта не ми е жал –
достатъчно съм поживял,
достатъчно целувал устни:
и вкусни, и не толкоз вкусни,
на чужди сватби ял и пил
и с много мъртви се простил.

Ала не мога на земята
без празника на свободата.
От мен отиде ли си тя,
нима живот ще е това?


Plovdiv, 31 jan. 1992 – redact. 22 dec. 2015

понеделник, 21 декември 2015 г.

Ars Poetica - ПУСНИ МОМИЧЕТО ДА СИ ВЪРВИ


ПУСНИ МОМИЧЕТО
 ДА СИ ВЪРВИ

Нужна ти е птица в клетка
може би?
Да те гали, да ти шета
може би?

Да я мамиш, да те чака
може би?
Но това го може всяка
може би!

Виж горещото момиче –
може би
ти за нея беше всичко:
радости, беди…

Но пред нейното търпение
може би
будиш само отегчение…
Може би!

Щом не знаеш да обичаш,
може би
друг мъж вече я привлича.
Може би.


 
Plovdiv, 21 dec. 2015

Ars Poetica - ПРАТИХА Я НАША ДЖЕНИ

ПРАТИХА Я НАША ДЖЕНИ

Пратиха я наша Джени хляб от супера да вземе,
а пък проснали се неми локви езерно лъщят.
Събота е. Сутрин рано. Люшка се пране голямо,
сякаш кораб е разпънал своите платна за път.

Във контейнера с боклука двама просяци се сбиха
за остатък от мастика и комат мухлясал хляб.
Ругатни, псувни се чуха, даже мярна се мотика
и накрая появи се полицейски смел отряд.

Хем дъждовно, хем мъгливо, сякаш сме в квартално кино
пред завеси най-кирливи и в кресла с оръфан плюш:
от балкончетата криви екшън гледаме на живо –
как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж.

Покрай джипката с буркана, мигащ в синичко, застана
командирът полицейски, строен, горд и звездочел.
Той към двамата хайлази нещо некрасиво каза,
плю в калта и сам нагази, спусна се като орел.

Знойната вдовица Кера с кокали и лук замери
джипката, с ченгета пълна, и изкряска с мъжки глас:
„Капитане, капитане! Оле-мале, що ще стане,
ако гьостерица хвана и сама ви погна аз!"

Господ гледаше отгоре. Облаците с крак разпори:
тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд.
Завоня екарисажно, ала туй хич не е важно…
Важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.

Plovdiv, 5 oct. 2009 – no redact. 21 dec. 2015

неделя, 20 декември 2015 г.

Ars Poetica - СМЪРТ ПРЕД СТЕНИТЕ НА ТРОЯ

СМЪРТ ПРЕД СТЕНИТЕ НА ТРОЯ
 
Щом царствена по пътя отминаваш,
дърветата се кланят до земята,
цветята с цвят ухаят ароматно
и въздухът се пълни с луд копнеж
по едрите звезди над Фамагуста,
по острови полинезийски,
по смуглата бразилска нощ.

И няма нищо в тоя миг по-важно
от твойта силна, гъвкава походка
на млада самка, търсеща си мъж.

И аз 
 наред със другите мъже,
усещам как очите ми изтичат,
ръцете ми протягат се сами
и падам от любов сразен пред Троя.


Plovdiv, 3 avg. 2008 – redact. 20 dec. 2015

Ars Poetica - ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ

ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ

Защо са тия тия гърди, питам.
Някой възхищава ли им се с тръпнеща длан?
Някой гали ли зърната им тръпнещи,
докато аленееш от свян цялата
в своята нежна и розова кожа?

Тъй лесно е да кажеш "Простак" на мъжа,
осмелил се
да ти отправя подобни въпроси...

Седнала небрежно гола,
сама пред огледалото,
току-що излязла от банята
с мокро лице,
докато разресваш косите си влажни
и триеш бедрата, глезените и раменете
с хавлията мека –
не пожела ли за миг поне
някой мъж да седи на фотьойла отсреща
с чаша златисто и силно уиски в ръка,
да ти се любува,
да се изкушава от теб?

Тъй лесно е да кажеш "Простак" на мъжа,
осмелил се
да ти отправя подобни въпроси...

Но все пак рискувам да те попитам:
– След като си в тоя миг така прелъстителна,
толкова хубава,
с толкова женственост и чар,
не е ли посегателство срещу теб самата,
срещу радостта, че живееш и се надяваш,
а седиш сама гола
в килията на самотата
като осъдена да чакаш Някого,
а Той не идва,
просто защото
пропуснала си да го поканиш
и дори се гордееш със себе си,
с това издевателство над себе си?"

Тъй лесно е да кажеш "Простак" на мъжа,
осмелил се
да ти задава подобни въпроси!


Plovdiv, 3 sep. 2008 – redact. 20 dec. 2015

понеделник, 14 декември 2015 г.

Story - БОТЕВ, ЛЕВСКИ, АЛЬОША И ТАРИКАТИТЕ

БОТЕВ, ЛЕВСКИ, АЛЬОША И ТАРИКАТИТЕ* 
     
      Ъ-ъс, Дорчо! Назад! – Тъй ръмжеше дядо ми Борис от Пазарджик на кончето Дорчо, когато локва се проснеше пред талигата, а нямаше как да я заобиколим на път за нивата. Който работи, да спира чат-пат и да се любува. Не бива дотам да се вживееш, че да забравиш кое е по-важно: работата ли, или самият човек. Писането на книга е като тоя гьол край оня някогашен Пазарджик. Може плитка вода да излезе, може и до шия да хлътнеш.

      Сещам се за един, който се изгуби в своите вакханални повести и романи, изчезна до такава степен, че освен мазна капа и чифт осрани потури друго не виждам. Тоя класик на слободията и на омерзението към България** обича да описва помаците... и какво виждаме! – виждаме филиал на старата габровска фирма за гумени патъци “Сърп и чук”. С галошки поел габровецът Родопа да покорява. И снобите цвилят: "Евалла! Голям писател, голямо нещо!"

      Стават такива работи. В ада, чувал съм, лъжеца за езика го бесят.

      Не мога да реша какво мисли за мен ученикът Ламски, но и от неговите историйки започва да ми дотяга. Каквото и да се случи, нашият човек все отгоре като мазно петно в супата. А има неща, например, с които не може да се гордееш, не бива. Не може да речеш например: "Вижте ме колко съм си достоен, ама на! – толкова достоен, тъй хубав и свестен, пък Гогето Зайков е кофти човек, понеже не си дава близалката".

      Такива работи не се изричат, а се затаяват. Пъхваш ги в подмолите на душицата нежна и оттам с години вадиш катран за Гогата, че се издигнал до началник в живота. То е като фала на някоя си госпожа Зойчето Милойкова в разгара на тържествена вечеря у господин кмета на града.

      – Ах, господин Дармонски – рекла, – какво романтично погребение на господин областния спретнахте!

      Отде да знае любезната, че кметът и бившият областен шеф Митко Теодоров приживе дотолкоз не могли да се понасят, че взаимната им неприязън стигала до лудост! Споменатият мъртвец, докато бил жив, от вагабонтлук едвам дишал, пращал съпартийци-демократи с конска фъшкия и грес да плескат портата на ощастливения за кмет, по кюшетата с гьостерица да го причакват. Как да знае, че именно блаженопочившият отнася в царство Му небесно злобата на триста мекерета от успешната политическа кариера на Дармонски.

      Има обаче и неща, дето не стават за хвалене. Рече ли човек да се подмаже на кмета, има си куп други начини да го изчеткаш – да речем, какъв палат си вдигнал с парите на наивни швейцарци, дарени за лекарства на сирачетата. Или да го похвалиш за пищната сватба на сина му с дванайсетте лимузини, обкичени с червена и синя панделка, знак, че двете люто враждуващи у нас партии яко се уважават, опре ли до лапане и веселба.

      И знаете ли какво се случило по-нататък на онова парти? Приближил най-флегматичният от петимата телохранители на Дармонски, пошепнал в ушето на Милойкова, че за нея партито току-що приключило. Горката, не дочакала триетажната торта с шоколадова глазура и пудра от кокосов орех, не успяла да се полюбува на балерините в Евини одежди, които, като изскокнали из тортата, па играли казачок за кеф на домакина и в чест на правата вяра в доброто и светлото бъдеще на България.

      Има глупости от световна величина, с които поколения лягат-стават и песни пеят. Но от това глупостите стават ли умности? Не стават! Авторът е израснал с книжките на Аркадий Гайдар, мил командир от бившия СССР. “Чук и Гек”, “Тимур и неговата команда”, “Комендантът на снежната крепост” бяха вълшебни приказки за децата от бедняшките крайни махали, не знаещи що е болшевизъм. И само Аркадий Гайдар ли! Армия творци, строени като смели будьоновци, разкрасяваха обилно в песни, книги, картини, скулптури Новия човек, т.е. Другаря, Оня, дето с куршум и атомна бомба, с концлагери се беше заел флората и фауната да прекроява.

      Животът е жилаво нещо, дами и господа. Животът – въпреки Комунизма, въпреки неговите дяволити чираци Фашизма и Нацизма, все пак оживя. И се оказа, че идеите на Маркс са фокуси. Краставици да бе отглеждал въпросният господин, а не тая дяволска химера, полза щеше да има човечеството. А това щуро човечество паметник в Лондон му вдигна. И да питаш: защо? От какъв зор? Може би за да напомня за наивността на поколения мислещи, сърцати мъже и жени от далечната 1848 година насам, знак колко лесно се лъжем.

      Какво значение, ако една глупост е изречена или сторена от велик човек? И геният може да изръси световна глупост. То са човешки неща. То, разбира се, не е зле... ако светът овреме се усети. А с уважаемия г-н Маркс се получи като с оня апаш от Столипиново, когото хванали в парка да мъкне бронзовия бюст на поета Христо Ботев.

      Обяснявал в полицията "колко му е мил тоз Ботюф, как ляга и става с Ботюфти песни на уста, как от ранно детство бил закърмен силно да люби и мрази и докато си пекли картофки сред катуна, пеели за вайводта Ботюф и негофта славна дуржина"... Слушал го следователят, сматрял го като бълха върху пран изгладен чаршаф, па го запитал:

      – Е, харно дотук, ама що отиде да къртиш бронза?

      – Исках до мен си да го имам – рекъл сантименталният вагабонтин. – Сабахлем, га метна едно око през джама, първо него да зърна, огрян от слънчевата светлина.

      – Е! – рекъл следователят. – Сега година и половина, като метнеш око през прозореца, ще виждаш огрян от слънце първо часовия върху вишката на затвора.

      Твърде красивите идеи до какво ли не водят!

      Да се правиш на балък не е зле, даже много е удобно. Но ако насреща ти е опитен човек и тоя професионалист знае къде си криеш спатиите, демек – какви си ги натворил, най-добре е честно да си признаеш. Както се случило в същия кабинет и по същия повод, но с друга грешна душа, съсед, а вероятно роднина на първия манго. Ония там всички са си роднини.

      Положил той длан на гърди и ей такава реч дръпнал:

      – Вярно е, господин старши, съгреших. – На това място въздъхнал, попил бликналата кристална сълза, дълбоко смръкнал сопола. – Събрах се с лоши другари. Крадат на поразия и в коприна се обличат, комшиите ги уважават, а най-личните наши моми... мани!... луди са по тез соколи. Пък аз... аз, господин старши! – Изхълцал, емен-емен ще се разридае. – Родил съм си се прост и честен в бедно семейство. Тате бе копанарин, господине. Вика ми: "Ахмед, гладен да седиш, чуждо да не бараш! Човек за едната чест живей". Прав ли е, господин старши, а? Не е ли прав! Ей тоя фубав човек се помина от мъка, че имаше борчове. Майка ми пипна офтика, понеже врачки бол, конкуренция й правят. И урочасаните не довадят у дома. Европа малко екю дава. Кво да се прави, нали така? Имам девет братя дребни, три сестри неомъжени, с по две рожби всяка. И те искат да ядат, да не зъзнат, коприна да носят. Пък цената на бронза расте и онез скрападжии, гуспудин старши...! – Разтръскал юмрук, демек: мамка им! – Кожодерите му с кожодери, само това повтарят: "Амуджи, давайте бронз! Туй джулязо най се харчи". Не питат лесно ли му е на честния да пипа чуждо.

      Хвърлил бистър поглед към следователя, който спокойно си сърбал първото следобедно кафенце.

      – По тролеи и автобуси лашканица да правя, портуфелите и порфуненцата на зяпльовци да претръсквам, а, господин старши? Или сама жена да гоня в тъвнуту: Дай златото, да не ти отгриза гръцмуля! Глад се не трай, господине. Пък съвестта ме мъчи. Обаче доде оная за тока, набута ми се баш в жиците и вика: А бе, господин Ахмед, що си закачен за трафопоста, а пък не плащаш? Чакай да те отрежа! И туй преля чашата, значи. Нямаше накъде... Израснал съм с тез хора. Всичките кърдат, лъжат. Правят се на сакати, да ги съжали човек, не само ментят, ами се и надпреварят да се фукат на комшиите кой повече отмъкнал... Инкасаторката, значи, ми подби авторитетя. Аз честен човек, червата ми куркат, а тарикатите се оригват от преяждане, смеят ми се, с пръст ме сочат: Я, тоз завалия, фърлети му една пилешка кълка да не си преглъща плюнката! Ходят наперени като депютати, думбазки коли карат. Онез, депютатите, ряпа да ядат! Наште – триж по-наперени. Само мерцедес и беемве признават. Имаме си вече в махлата милюнерин, банкерин, три банди застрахователни. Сутеньорче, едно Али, партия "Велика Рома" изпедепца. А! Чувал ли си за таз нашта сиганската партия? Ами за дуругата пак наша партия "Слободна майка България"?... Четирма барони имаме: в трите бара чейндж въртят, на мераклиите млади курви предлагат. Цар, наш цар и ний си имаме. Менте-коняк прави, сербез, с бомбаджии вестникарите тормози и е солташак с господин главния, поркурор Татарчев. Не може да не го знайш може би.

      Като чул това последното, полицаят-следовател нервно си завъртял задника на стола и мангото се сепнал. Ченгето обаче му кимва благосклонно, знак да продължи.

      – И аз, значи, се реших... От два месеца го наблюдавам тоз паметник. Шега ли е, бая бронз е то! И друг може да се изкуши, да ме изпревари. Гледах си го аз него като свой. Цветя му нося. И го питам: Ей ти, Ристьо Ботюф... ако сега ме чуваш отгоре... Студено ли ти е? Гладен ли си? Имаш ли си кой да те чака у дома гладен и премръзнал?... Няма-аш. Обаче си хубав човек. Герой! Юнак над юнаците си ти, щото си се бил за народната свобода... Пък аз съм един от народа. Ей ме на! – волна птичка Божия. Обаче ми е студено и никога не съм бил по-гладен, понеже гледам онез тарикати как лапат, как се пъчат. Даже съм по-гладен и по-гол от абдалите... Е, гордий Ботюф, мил ли ти е бронзът?... Ба, мил! Теб животът не ти е мил, курбан си го дал за майка България, та за тоз мизерен бронз ли ще ти се свиди?"... Тъй – два месеца. Всеки Божи ден китки му нося, приказваме си ний с него и малко по малко го отпарям от гранита. Ноктите си изкъртих, та грабнах един винкел. И тъй! Като го отлепих хептен от камъка, рекох да го сваля на земята, гушнах го, а той да вземе да ме катури проклетникът, крака ми изкълчи. Та не можах да избягам, господин старши, и вашти хубафти хора ме стигнаха, щото как да тичам с тоз ваджишки Ботюф! Куцам, значи, туля се в шумата и се влача като рак на пясъка...

      Тоз манго се отървал с условна присъда, може би защото с изповедта си размекнал коравото сърце на ченгето, а по-вероятно защото не бил хващан друг път според чисто новичкото му досие. Но това едва ли е важно. Сега, ако минете през градската градина, Ботев го няма там. Ето защо…

      Третият, който се пробвал да смъкне Ботев от пиедестала, е опандизен. Присъдата му е най-тежка. Понеже се оказал абсолютен невежа, държал се неуважително с господа полицаите. Наивникът ей такива ги редил:

      – Ако не аз, брат ми ши доди в петък срещу събота да го пирбере вашия тоз Ристю Ботюф.

      Отпрали му два шамара и продължил по инерция:

      – Ако не братът... братучетът Арко. Ако Арко ни можи, дуругото братучет, Мерко. Ако и той ни можи, с каруцата ши доди свако ми Мерджана, дето има палат в Шекер-маала. Ако и той ни можи, ши го звикам сар Киро от Катуница, лично гуспудин Татарчев с булдозер ши го дигни тоз калпав бронз, дето толку му тирперите, ама ха! Тва вашту на ништу не прилича. Ши взема да съ оплача в Брюксел за правата на човека.

      Заканвал се тоя курназ-аджамия, а те му обърсали още няколко, и за да не набъбва архивът за кражбите от металните паметници на града, арестували калофереца Ботев на топло при Гинчето Сматракалева, личната секретарка на господин областния шеф, където има нова уредба “Сони”, филодендрон в мраморни саксии и се носи екзотичният мирис на оригинално бразилско кафе и фино шотландското уиски. 

      Да си злобен невинаги е толкова зле. Злобичката понякога помага сух да издрапаш от батака. Като двете приятелки Бети и Грети. Едното маце било добричко, другото – урсуз. Вървят си, значи, двечките по булевард “Руски” и ей ти го насреща им самият Валентин Моллов: издокаран, с издути устни, номбър уан, супер-честен: Здрасти, Бети! Здрасти, Грети! Хай да ви водя на купон в ранчото на Муняка от село Марково. И добричката Грети тутакси се навила. Яла-пила, вдигнала поли, с добри момци цяла нощ се чипкала в басейнчето на Муняка и сетне се оказало, че е малко бременна, а не знае от кого.

      Та ви казвам, злобичката е като солта за свинското: държи го хем свежо, хем стегнато – особено в трудни дни. За честта си струва и да сме злобни понякога, нали!


Plovdiv, 15 dec. 1996 – redact. 15 dec. 2015
_____
От ръкописа „Ламски” (1994-2004).
** Христо Стоянов (1956) – автор на скандални текстове за Родопите, помаците, Левски и пр. Виенско колело сменя Альоша, вж.  http://www.marica.bg/%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%BB%D0%B0%D0%B3%D0%B0-%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%BB%D0%BE-%D1%81%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%8F-%D0%B0%D0%BB%D1%8C%D0%BE%D1%88%D0%B0-news513539.html?fb_action_ids=10204318478596832&fb_action_types=og.comments