Да се родиш българин не е проблем – проблемът е как да останеш българин! Както вървят нещата, по план от дружески уж, но чужди канцеларии, след две поколения ще впишат българина в Червената книга за изчезващите етнически видове. Азър сме им!
12.10.2001. ВСИЧКО, ГРАДЕНО С ЛИШЕНИЯ
Преди тринайсет години, в един от последните дни на лятото на 1988 г., жена ми ме напусна, след като се измъчи с мен в продължение на петнайсет усилни и бедняшки години. На 12 септември, спомням си, след сцена на ревност от моя страна, донякъде колебаеща се, че е вероятно някак свикнала с мен, обяви, че подала молба за развод до пловдивския районен съд. Доколкото си давам сметка, без да съм особено наясно и досега, тя просто търсеше нещо, което може да бъде назовано с една-едничка дума: свобода, свободата да разполага със себе си, както й диктувала природата. По онова време беше на трийсет и шест и зад гърба си имаше около дузина любовни авантюри, в които се впускаше току пред очите ми; приятелките й я обсъждаха полунасериозно-полунашега, игриво хвърляйки ми поглед през рамо: "Много я иска животът".
До онзи 12 септември съвместният ми живот с нея ми изглеждаше тунел без изход; не си представях развода инак освен като тотален крах на всичко, градено с лишения и усилен труд, крах на всичко, което бяхме постигнали заедно, или по-точно казано – беше постигнато с цената на упоритостта, ината или спортната злоба да преодолявам всякакви препятствия, подлост от най-близките ми на света хора около нас и въпреки личните неблагополучия от всякакъв род. Между другото, ако не си изпадал в ужасни положения, ти никога нямаш шанс да узнаеш що за човеци са около теб. У един и същ човек с изненада, но и неведнъж съм откривал, че може да бъде както изключително подло същество, тъй и изключителен благородник. Има някаква алхимия тук, някаква магия точно кой образ в природата му събуждаш в дадения момент у човека отсреща. Затъвал съм до уши в какви ли не занимания и ангажименти, и Ася е имала сериозни основания да се смята пренебрегната. Истината е, че когато е имала нужда от помощ, втурвал съм се неведнъж да я измъкна от заплетеното положение; до такава степен и тя беше обсебена от влиянието ми, че неведнъж е заявявала уж през смях пред наши приятели: "Аз не съм Ася, аз съм Жоро в рокля".
Къде и кога с нея започнахме да се разминаваме? Може би от първия ден на нашия съвместен живот като съпрузи. Може би след като най-сетне и тя тръгна на работа и се усети в известна степен самостоятелен човек. Оттам-нататък почти всяка пролет, и да, винаги напролет при нея се появяваше ей тъй от нищото сякаш силуетът на някой мъж – далеч по-възрастен от мен, значително по-млад – без значение, нисък и дебел или висок и строен, без значение какъв, и аз страдах като всеки нормален млад мъж, когото са пренебрегнали по всички линии. В такива периоди се впусках като обладан от бяс в каквато да е работа, която не ми е носела кой знае какви печалби освен една: чувството, че съм нужен някому и съзнанието не раздипля поредна любовна интрига около съпругата ми. Беше ме превърнала едновременно в болногледачка, санитар на душевните й драми, най-доверен приятел. Все ме курдисваше за изпълнител именно на тази роля: "Мацинко, ти си ми най-добрата приятелка! Искам да ти разправя какво ми се случи с Янко", в друго време изречено: "Ех, искам да ти разправя как ме чакаше Иван Щипков от Калояново в Раковото кафене и после отивахме в квартирата му да се любим, и колко много го обичам, но не искам да се разделя с теб, понеже си много добър. Защо да не се срещам веднъж на две седмици с Иван по за три часа, а? Какво толкова ще стане! Ти можеш, ти всичко можеш! Само искам от теб да ми позволиш да се срещам с него, не искам да се разделяме с теб, за мен ти си като въздуха и водата, но Иван за мен е слънцето".
При последния от трите си опита за самоубийство с хапчета беше оставила четири писма в запечатани пощенски пликове: до родителите й: как и къде да я погребат, до дъщеричките ни: с молба да не я съдят сурово, до мен – с извинение за причинените неприятности, до любовника – разказ за голямата изключително силна любов, която не й позволява повече да живее без него.
Отношението ми към момичето, което ми беше съпруга, от един момент нататък не беше вече любов, а някакъв вид чувство за сътрудничество, за привързаност; ако е имало страст, тя беше за мен повече страст към оцеляване, към съхраняване на това, което сме били за света като съпружеска двойка. Изневерите, забежките приемах като посегателство върху честолюбието си на млад мъж, който активно се нуждае от жена до себе си, жената, в чиято чест да извършва подвизи. Продължавах да се изживявам като център на Вселената – това е може би голямата ми грешка: писането на текстове. Не мога и досега да си представя, че за нея съм подробност в пейзажа. Това не може да не я е подтискало и наранявало; говорила ми е, и неведнъж: "Ти си самият ад! Как живееш с този ад у себе си?" или "Измислен човек си ти – всичко у теб е измислено". Втурванията в някакъв си мой, виртуален, непонятен за нея, както казваше: измислен, живот я озадачаваха. Нали всяка жена, и особено младото жизнено момиче, си мечтае да бъде слънцето, около което кръжи някоя планета, най-малкото една Луна, която да отразява слънчевия й блясък, нейната галеща, топлеща и всеопрощаваща светлина?
Разделихме се: драматично – от нейна страна, с облекчение – от моя. Появяваше се наоколо ми с един 120-килограмов млад мъж, здрав, набит като бик в месеците преди и след развода ни. Издирен бях и посветен от съпругата му на сантименталния Мишо (Михаил) за тайните срещи на двамата любовници. Слушах Тоска – възпълна женица, с шестмесечното й момиченце изгонена на улицата от съпруга си заради моята жена, и се чувствах като чиновник на Гара Разпределителна. Леле, какво е минирала около нашия дом! После същият Мишо, заради когото се разведохме и на когото бях обещал да ги черпя двамата с Ася в най-луксозния пловдивски ресторант (но не си устоях на обещанието поради ред обстоятелства), същият този млад поет-мечтател и механик в селскостопанската авиация, чух от женицата му: почнал да бие 45-килограмовата Ася, и накрая тя се омъжи подир година и нещо за друг човек, роди на другия човек син и заживяла, доколкото мога да си я представя, най-сетне спокойна, или както има една простонародна приказка: седнала си на задника.
Срещахме се – и винаги с кандърми от нейна страна, няколко пъти по-късно, години след развода, когато за по-голямата от двете ни щерки наближи абитуриентският бал. Срещахме се няколко пъти изключително по настояването на Ася, и на срещите ни тя обикновено ще въздъхне в един момент, както си седим и си пием кафенцето: "С теб поне не си правим мизерии след развода". Сега, кога помисля за нея, все едно никога не сме живели заедно, ни сме делили радост и несгоди. Майка й добруджанката Вица (Виктория) веднъж, пет-шест години след развода, тъй рече: "Вие двамата просто не бяхте един за друг".
След момичето, което ми роди две готини дъщерички, се появи Мария. Мария беше преживяла преди мен своя развод, беше трезва, разсъдлива; отначало ме възприела като мимолетна авантюра, връзката ни продължи три години и половина. На втората година взех да си внушавам, че тя е момичето, което съм мечтал и цял живот търсил. Обсъждахме да се женим, и дори по мое предложение се спряхме на човека, който да ни бъде кум – поета, родом от Стара Загора Михаил Берберов (1934-1988), който ме бе нарекъл "духовен брат" пред сестра си Петя, след като тъкмо бяха погребали баща си Ангел в пловдивското общинско гробище край булеварда, който води към Цариград.
Отпътувахме до София с жигулата, наследена от баща ми, поговорихме двайсетина минутки в сумрачна канцеларийка, почти препълнена от огромно като фурнаджийски тезгях бюро в издателство "Български писател", където Мишо работеше. Навън, след като бяхме получили съгласието му, остана с нея само да насрочим датата, Мария се разплака. През сълзи, стичащи се по бузите, носа и брадичката й, обясни: не се смята готова за женитба. "Документ ли ни е необходим? – повтаряше като рефрен. – Нали и двамата знаем колко важи и доколко сила има някакви си там документ, когато става дума за чувства!" И... продължихме да се виждаме като мъж и жена, които се обичат, което ще рече, майната им на всякакви документи, но от онзи ден като да прогледнах.
Всичко-всичко в живота ми се оказа нестабилно, съградено върху пясък, временно, както съм случаен и аз, и всичко, и всички около мен. В този мой нескопосан и чуден, какъвто е, между другото, всеки живот, едно-единствено нещо, мисля си вече, за мен има известна стойност: текстовете, които пиша. Ако има нещо стабилно, то е стръвта ми към писането. Защото Ars longa, vita brevis*, както рекли древните римляни.
После се появи Re., красива и някак невероятно разбираща, самостоятелна. Мария беше много красива, изобщо жените, с които съм бил, са блестели с красота и чар. Но ти, мила, се оказа много по-красива, много по-чаровна от всички тях, и десет години, макар да съм знаел това, не съм си давал сметка какъв изключителен шанс е умната, интелигентна, вътрешно подредена, спретната и красива жена за един мъж, впуснал се с пиратската си флотилия да завоюва неоткрити земи в океана на интуитивното, т.е. на изкуството. Казвала си, че четири, а може и повече, години си ми се любувала как се мотая от илюзия в илюзия.
Научих се като механизиран тенекиен папагал от дъжд на вятър да ти изпращам по джиесемчето "Обичам те"; ала припадъците на любовно излияние ми носеха гузното усещане, че заемам несвойствена поза, която нищо не обяснява, понеже – колкото и удобно да ти се предлагат в редица, думите често са безпомощни да кажат истината за това, което става в душата ти. Истината винаги е някъде между редовете от думи.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
___
* (лат.) Изкуството е вечно, животът е кратък, бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
