ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1702.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1702.) 

  При натиск, резултатът е според материала: един се смалява и почва да бълва змии и гущери, друг израства високо и понякога се пречупва. Мъдростта на тревата ли!? Да не позволиш да бъдеш пречупен и да те уподобят на себе си. – Аноним (1947)

  4 noe. 2001 

КОСЕНАТА ТРЕВА*

Боли ли я косената трева...
Нима я чухме някога да плаче?
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат.

Минава нощ, минават ден и два,
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева,
онази, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: Какво пък от това,

че пълен е животът ни с косачи!

  15 mar. 2001 

ЗА СТОРЕНОТО С ЛЮБОВ 

  Как да се правя на глух, като не съм глух! Да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези половинчати извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Ала не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно да е, живеех повече с илюзиите и сънищата моя живот. Когато тръпна от слабостите си, след време разбирам, че съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя съдба и участ, че не ме оставяш глупаво да се плъзгам по повърхността! Преди години, по време на моята девственост, писах в голямата университетска читалня стихотворение, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека да е тъй, докато съм жив, докато дишам.

  Не си падам по театралния грим по муцуната; ами знае ли публиката в салона, че гримът на актьора е засилен, грубо и едро нанесен, да се вижда лицето-маска и от сетния ред на партера в притаилия се салон. Великолепието не е в подсилените театрални монолози, а в нюансите и недоизречено между сърцата, в преливанията между истина и лъжа, вярно и невярно. Разпнат, чувствал съм се по-близо до божественото. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват рев и сълзи, гърчове, порой от думи на болка и отчаяние. Страшното е да замълчиш в такъв момент – и в това е силната позиция; а всичко останало – хленч сълзи, обвинения наляво и надясно, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как и сам да си простиш, ако държиш на честта и себе си, не се заблуждаваш, че си нещо особено и не приемаш себе си трезво, с достойнство и уважение, без да се главозамайваш.

  Обвинявали са ме че съм бил монолитен** – че в стиховете си твърде уверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели, че не владея умението плавно да изживявам завоите на живота. Така е, но и не точно така. С ръка на сърце мога да река: Онези, дето са ми създавали притеснения, ги чувствам по-близки. Да крещя на висок глас, че ми е приятно, когато кървя, това ли се очаква! Това ли е решението на проблема! Гласът ми е глас на унижения и оскърбения – мисля си, на всеки българин, който в страданието си живее по-интензивно и е принуден, очи в очи вперил в себе си да потиска обзелото го отчаяние. Боли ли я косената трева?! Боли я, разбира се. Но там, дето е било наранено, тревата избуява най-разкошно, цъфти, излъчва аромат на свобода, извор на непресъхващ оптимизъм за унижената от навлеци, ченгета и търгаши България.

  Да попоглеждам, да заничам любопитно зад гърба и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд сегашното отчаяние – ами то е такава авантюра, Боже мой! Никой не може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден!!! Толкова разкошно е утрото! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да притежавам когото и да е. Не са ми нужни трохи от чужда трапеза. Такъв съм, какъвто съм, предпочитам да съм в съответствие със собствената си природа. Това предпочитание отхвърля половинчатите решения или постъпки. И се оттеглям днес от моето вчера не като философ и еретик, а по-плътно с Бога, когото сме измислили как ни обича именно понеже сме греховни, преходни, непостоянни.

  16 mar. 2001

  Защо да соча гадното у човека като единствен начин, като единствено средство да се замисли, та да се поправи! Колкото и благонамерени да сме, същият човек е логично да си рече: "Какви са ми на мене тези тук поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват за моя сметка?" И си мисля, че със злото у човека да се справяме, ако искаме да помогнем, честният начин е, като сочим добрите постъпки и похвалим добрите неща у грешния, но и с подсказването: колко жалко е гърнето мед да съсипеш заради лъжицата катран. И ако насреща ти е чиста душа (а такива, колкото и греховни да сме в помисли и постъпки, сме всички почти), та ако насреща ми е нормален хубав човек, той сам ще се досети, или поне не ще приеме подсещането за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека насреща, каквито и солидни основания да имаш да го съдиш. 

  Събуждам се преди час и пред очите ми са неприятни  постъпки на колеги учители. Събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за редно и нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги господин прокуроре! Не стана по-ведро. По-зле... Хептен черни облаци затулиха хоризонта. И взех да подхващам от другия край нещата. Казвам: "Този е всъщност добър човек; я гледай, дечицата си храни и облича, трепери им; та ако обстоятелствата не го притискали до стената, той е незлоблива душа; лошотията му не произтича от неговия стил; сторена е от невежество, от моментна немарливост, може би от страх или от малодушие. И за да уравновеси смачканото си самочувствие, решил да приспи затаилия у него комплекс за малоценност. Ами да – мисля си обнадежден, понеже нещата вече не ми се струват толкова отвратително. Ами че да! Да съм извършил подлост, това е заболяване, вирус, вселил се в мен. И какво ще ми е нужно тогава: Да ме блъскат с възмущението си ли? Или да ме погледне някой от тях с майчински грижовни очи, в които откривам как страда, че съм отвратително, самонадеяно назидателен и зъл?"

  Аз – човекът, по природа не съм лош. Замислен съм от Твореца (има ли Го или го няма, е друг въпрос) като благородно същество. Злобата е предателство или отстъпление от себе си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с долари и кюлчета злато. Понякога си мисля, че бих оправдал или че нямам у себе си силите да осъдя грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх Еверест: всичко украсява с аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича, е по-склонен да се смири, да страда, да прости със замълчаване. А покаянието е друга тема. Но чуя ли, усетя ли някой лицемер фанатично да си скубе косите и да ги посипва с пепел на площада, ясно ми е – любов няма у такъв, той сега е по-нищ, по-жалък от нас, понеже бесува: крещи обвинения – за да не се види неговото; бесовете го налетели и го изкушават с подпухнала, с погрозняла от егоизъм лицемерна душа да се бие в гърди и да злобее.

Пловдив – гнездо на пошлост и древна култура

Илюстрации:

- Посланието на тревицата да усетиш.

- Детенцето е най-близко до звездите.

___
* Дванайсетте реда са в отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми Ася в усилие да намери каква да е редовна работа в родния ми град съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, но все пак живеехме, макар и не безопасно – Ася се трови два пъти. Поетът Михаил Берберов на именния си ден през далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както ме убеждаваше. Видяха бял свят днайсетте реда едва чрез сборника "Сутрин рано", изд. 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". 

Михаил Берберов (1934-1988)

** Свилен Панков (1955-1989), "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28.VІІІ.1983 г., и Катя Митова (1956), "Далече от поезията", вестник "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г., която написа: "Лирическият аз в тези стихотворения е монолитен и единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, светът около него е или черен (...), или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия - със снизхождение" и проч. Авторката на тези редове днес живее в Чикаго, професор по литература, уважавана твърде интелигентна госпожа в обществото на българи-емигранти; не обича да й напомнят за период, когато обслужва ЦК на БКП в литературната критиката, и по-конкретно: указанията на поета Георги Джагаров, до когото лично бях изпратил книжлето си "Сутрин рано" и вероятно съвсем случайно отзивът на госпожица Катя Митова долетя дни по-късно на трета страница на в. "Литературен фронт" под рязко критична рецензия за поета Михаил Берберов, който пред сестра си Петя ме нарече свой духовен брат. Бел.м., tisss.