Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 2 януари 2019 г.

Продължение – БАЛАДА В ЧЕСТ НА ФРАНСОА ВИЙОН

БАЛАДА В ЧЕСТ НА ФРАНСОА ВИЙОН

Наричан кратко Георги Бояджиев,
роден за обич в Пловдив, расъл странник,
но в мазен клуп щом грижата ме свие,
увиснал, ще проклинам своя задник.
Живях безгрижно някога в Мараша*,
край храма "Свети Георги"** и при свои,
сред Добруджа днес, парен, духам каша
и гледам се под вежди със живота.

Във Перущица съхне моят корен,
прадядо ми е Георги, бил еничар***,
а после в Солун – син на грък търговец;
приключил, женен в Перущица, дните.
За мен далечен, тъмен бояджия
е другият ми, харманлийски, корен –
рисувал бил каруци; в беднотия,
нарекъл дядо ми пак с име Георги.

Към мен са те еднакво безразлични –
ни титла, ни имане във наследство,
отишли рано, в гроба си се свили,
та сметки да броя е неуместно.
Баща ми Кирил цял живот работи,
и майка ми – и тя, а сам си зная
как на сестричката за нова рокля
ядяхме сухи залъци накрая.

И детството ми беше като залък,
от сълзи овлажнен, ала щастливо
живяхме в тъмна изба като в замък,
макар да беше там неприветливо.
Училище започнах като всички,
че бедни сме, от първи клас научих –
не съм гладувал, бях облечен чисто,
но син на прост работник, не на учен.

Гимназия изкарах криво-ляво –
пъпчиви гимназисти, брахме скука,
за честите обиди не прощавах,
но винаги изяждах пръв юмрука,
с една куртка за четири години
протривах си врата, че и се влюбих –
звездите свалях смело на дузини,
а после куп илюзии изгубих.

Казармата... За нея пазя тайна,
не бях по-зле от другите, играех
ту Дон Кихот, ту Швейк и тъй нататък,
три нощи в арест, камъни изравях...
Оттам поне научих да се пазя,
в усмивка ловка гняв и страх да крия,
да бъда нежен с гад, която мразя,
накъсо, станах Георги Бояджиев.

И в София, като студент безкнижен,
превземах старобългарския дълго,
лепях чело по скъпите витрини,
а нощем над котлонче старо зъзнех –
за стихове си мислех и за Ботев,
за Перущица пак, скърбях за Левски,
но знайте, от това не става топло –
сънувах, че и мен за нещо бесят.

И тъй се срещнахме с един французин,
зоват го Франсоа, израснал странник,
край Понт-о-аз роден и там погубен –
увиснал, той кълнеше своя задник.

ХІ

Преди да почна стария балтон
с оръфана яка, живот наречен,
да кърпя според зимния сезон
с красиви едри кръпки като бесен,
хей, братко мили, да изпеем песен
пред чаша евтино добро вино.
А все пак ако нищо не излезе?!
Умри, по дяволите всяко "но"!

Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 3 jan. 2019
–––
* Мараша, един от старите райони на някогашния Филибе (Пловдив).
** На източния черковен зид на храма паметна плоча бележи къде е била бесилката, на която е предал богу дух доктор Васил Соколов – един от най-странните и сърцати българи. Странна е историята около неговата екзекуция. Играли карти осъдените и между тях същият Васил все се шегувал, давал кураж на оклюмалите си другари по участ. Идват за него, а той се обърнал към джелатина: Да си довърша играта! Довършил си играта и го окачват на бесилото, но се оказал тежък и скелето се строшило. Тупнал той на земята, измолил цигара и си пушил цигарата, докато онези се заели да ремонтират скелето. 
*** Според версия в рода, петгодишният Георги (Гочо) бил отведен от турския аскер в Солун да го готвят за еничар; разправял как по пътя момиченца и момченца вървели пеш, а пазвантите яздели на кон, щом някое дете започнело да плете крака, бастисвали го и отминавали. В Солун с момиченце eдно успял да избяга от потерята и да се сврат в склад някакъв си. На сутринта работниците, като открили сгушените две хлапенца сред балите с тютюн, обадили на собствениците гърци, които хвърлили чоп кой да прибере момчето, кой момиченцето. На бездетния се пада петгодишният Гочо (Георги), оцелял от многолюдния заможен Хаджи-Трендафилов род, ала другият се примолил: "Ти ще си щастлив и с момиченцето, докато аз ги имам три женски у дома, пък мечтата ми е да си имам мъжко". И тъй, този грък търговец се отнасял към Гочо като към син, а когато отраснал, въвел го в търговията и в тефтерите със сметките, гласял го за наследник. Когато се явявали перущенлии в Солун, поотрасналият Гочо обаче все подпитвал за своите, все пращал дребни подаръци и хабер, но оцелелите от рода смятали, че ще е някой самозванец, понеже наистина били доста заможни. Около 18-годишен зарязал Солун и тръгнал да си се прибира в Перущица. Добре, но роднините не били сигурни дали това е техният човек, та измислили да го въведат в една от одаите и пред възрастните оцелели го изпитали каква била наредбата в старата им къща и един по един оцелелите влизали и го питали да им каже имената. Чак тогава се уверили, че е техен. Жени се Гочо за мома перущенлийка и моята баба Невена всъщност му е втора от общо трите му рожби: Гълъб, Невена и Цвета. Според друга версия в рода, Георги Хаджи-Трендафилов отървава дръвника благодарение на бездетен турчин, който платил на джелатина и рекъл: "Това невръстно каква вина има, че неговите са се вдигнали срещу падишаха!" Повече подробности: в книгата на Иван Кепов "Въстанието в Перущица Април 1876", по спомени на очевидци и оцелели в клането. Бел.м., tisss      

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Георги К. Бояджиев,
роден на 7 авг. 1947 г. в Пловдив, в семейство на работник-дърводелец, 
написа 122 ле-та и десетина балади по подобие на Франсоа дьо Лож или 
дьо Монкорбие, известен като Франсоа Вийон, роден през 1431 г. в Париж.

І

На двадесет и четири лета,
хлапак със жълто около устата, 
след пристъпи на мъдростта
отключвам най-подир вратата –
с досада гоня самотата,
която ме измъчваше до днес.
За всичко е виновна суетата;
проклинам я с усмивка, но злочест.

ІІ

Не ми се нрави участта
на тих беглец от този свят,
та ще отворя тук уста,
със много примери богат.
За доста нещо ме е яд,
макар че малко съм живял, 
макар на всички смъртни брат
по ум, по чест, по земен дял.

ІІІ

Живял съм кротко, по закон,
та бе ми чужда дързостта,
но пък омръзва с бавен кон
да се мотаеш по света.
Желал бих някоя врата
да натроша с добър ритник...
Естествено, в туй няма такт,
но пък е ясно като вик.

ІV

Като камбанен звън кънтиш,
освободен мой жив език –
ти дълго време беше тих
и мрачен като мъченик,
но за да бъде всичко шик,
тъй както някога Вийон
ще изкрещя: "Почакай, Миг,
да се сбогувам с Вавилон!

V 

Да се простя със весел жест
със пухкавите му бедра,
пропаднал някъде без вест,
да знам, че тук съм сложил край".
О див, божествен, вечен Град,
върни ми детството, върни
за миг годините назад...
Но можеш ли да върнеш Нил!



Не се завръща нищо тук,
а споменът е тъй лъжлив –
дарява юли с вълчи студ
и август прави най-мъглив,
мъртвецът слави като жив,
а живите полага в гроб;
най-грозният е най-красив,
нищожеството пък – на трон.

VІІ

Във виното шуми кръвта
на миналото... Хей, налей
горчив пелин за любовта,
която в спомени живей!
Морякът за морето пей,
а селянинът – за земята,
която рови, мачка, сей...
Те пеят всъщност за жената.

VІІІ

За мое щастие, ще кажа,
прегръщаха ме тук и там,
целуваха ме устни влажни,
но влюбен ли съм бил, не знам.
Потъвал съм от страх и срам, 
и все пак с огъня играех –
готов уж всичко да им дам,
а после тичах като заек.

ІХ 

Кой иска друг да го вини!
Не съм го правил на шега –
човек обича в светли дни, 
когато кротко грей снега;
закъсал в студ и зла тъга,
скърбя за всеки минал ден...
Каквото казах досега,
е казвано и преди мен.

Х

На влюбените безнадеждно,
които много нещо помнят,
оставям сянката си нежна:
те нека цял живот я гонят.
Дори и сълзи да проронят
за себе си, пак е добре – 
ще кажа: нямам нищо против, 
и всеки ще ме разбере.

(Следва)

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 2 jan. 2019

СТАРАТА ЛЮБОВ

СТАРАТА ЛЮБОВ 

Старата любов горчи,
кой не знае Старата любов –
всеки грях ще ми прости
само Старата любов.

Понякога зла, уморена
се връща Старата любов,
как мълчаливо и смутено
ме гледа Старата любов,

постила ми леглото, кротко
присяда Старата любов.
Не, няма нищо по-жестоко
от Старата любов.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv. ~ 1972 – edited by 2 jan. 2019