Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 20 октомври 2017 г.

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

Фалшивите пророци
СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

        Продължение от 01.01.2000.

     За да мине за начетен, хората около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му речи, указания и "съображения", та до бележчици от типа: Притопли ми млякото! или Де си ми завряла каскета, ма? От друга страна, на високопоставения партиец не му се и налага да компилира, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура се свеждат до четене, по-често – до сричане на напористи текстове, съчинявани от поети. 

    Знам двама пловдивски нежни лирици, дето по поръчка отгоре съчиняваха тайно в канцеларийката си вдъхновяващи слова за областната партийна управа, докато речи на висши партайгеносета пишеха не случайни хора, а известни, ценени от нацията ни поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема беше, че авторите на речи на Тато по партийни форуми, митинги и пр., прилежно събрани в многотомното "творчество" на Бай Тошо, са нашумели в онази строителна епоха поети, един от които: тогавашният шеф на Писателския съюз др. Любомир Левчев.

    Търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва разбира се от любимия есеист на Партията; маниакалната амбиция я има още в работническите издания от двайсетте и трийсетте години у нас; и човек, не съвсем наясно с яките възможности на литературното и публицистичното внушение, едва ли ще се досети как просташкият кикот и тоталното бастисване въздействат върху тълпата: почти като махленския крясък "Бий гадината!" И есетата на Продев плътно се вписват в стилистиката на партийната сатира от миналия век: тъп сарказъм, пасквили, вж. сб. "Червен смях", изд. 1956 г.: фейлетони, задевки, злободневки, римушки, карикатури в печатните "червени" издания от периода 1919-1923 г.

    Публицистиката на Георги Кирков, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. чрез романтически плашила, гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски и вражески на Партията. Тогава се начева, изпървом плахо – и запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, основно – срещу правото човекът да не се съгласява с формулирани наготово постановки върху живота от гледна точка на някаква централа за информация.

    Своята поза този род публицистика от зараждането си определя за позиция в защита на експлоатираните, но този адвокат на "истини от последна инстанция" е твърде въодушевен от себе си, за да го приема за прозорлив и съвестен
*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този стил:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...


        Типични за Стефан-Продевия стил фрази и фразички:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

      Как живее човек, разсъждаващ в подобен стил?! Като си пише рецензиите за театъра, Продев представя по-скоро технология на номенклатурните идеалисти около "грандиозните, епохалните" и прочие партийни акции, почини, мероприятия, кампании; представя как става организирането на клакьори по градове и паланки – т.нар. "честни, будни съвести, зорки очи", а всъщност – активисти на Партията.

    Днешното поколение млади българи едва ли може и да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се репетираше седмици, докато се постигне онзи така желан от партийния княз и от управленския елит "непринуден всенароден ентусиазъм".

     За една от фразите, израз на несрета:
"Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да питам: Това ли е представата за съобщаващия истини?

     Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как се раздвоява, как си противоречи приобщеният към партийните постулати, но привързан към бедняшката работническа среда с нейната сурова нравственост. Споменава "мърморенето на еснафа", а разбирам, че в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии и лумпените на града. И като пише
"изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че говори чистосърдечно. Като разказва епизод за кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам онази наивна, идилична, бедна, ала и строга набожна България, която соцът с диво кикотене разпердушини и прати по дяволите с безбожието си, с пищната грандомания на политкомисарите, с премълчаните предателства към нацията и етническия българин.

    Сигурно е вярно изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм... обаче в друг контекст, при други национални и чисто психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на века, ни караше да се питаме насмешливо: Добър ли е филмът, или съветски? Забелязал ли е промяната есеистът? 

    Ето я драмата му: детето, непредубеденият някогашен бедняк води печален диалог с железобетонния урод на обновяващата се уж идеология в редиците на Партията от 1980-1990. Печалното на това раздвоение е преддверие към личното покаяние, което тези хора, представящи се днес като демократи в преименуваната БСП, дължат първо на собствения си корен и собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

    Следва

    БЕЛЕЖКА: 

    В разговор с колега, който се брои за философ, между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И явно усетил какво е изръсил, притеснен ми се усмихва: "Майтап бе! Казах го на шега"

    За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон "Ти знаеш ли кой съм аз!" – не виждам как който и да е, би удържал успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовиста назлобяването е гориво. Един и два пъти ли само доцентът Костов говореше извисоко към "този народ". Започна се от "алчните бабички на припек" – случайно изтървана реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, за да стигне до обвинението, че българският избирател, т.е. народът... е недорасъл, демек, не е достоен да го оцени. В нормално демократично общество след подобна изцепка въпросния оратор го изнасят и отсвирват със заупокойни песнопения по-далеч от политическата сцена. Тази грандомания не е нова за нас, българите. Преди Костов по същия начин с нас общуваха гастролиращи примабалерини, като Жорж Ганчев, Жан Виденов и няколко дузини вече минали в забвение пишман-политици.

    Поначало грандоманията е заемка от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за немощния в политическите водовъртежи проф. Неделчо Беронов. Кресливото държане в общественото пространство опровергава основния постулат на демокрацията: правото на всеки човек да отстоява свое мнение. Хвалят се, хем толкова противно се хвалят, колкото противно се зъбят на всички, дето не са с тях.

Пловдив – европейска културна столица 2019



Plovdiv, edited 20 oct. 2017
Илюстрации:

     горе – Младите Любомир Левчев и Людмила Живкова;
     долу – Някогашната ул. Пиротска в периода между двете световни войни.
___
* В България и днес, с редки изключения, политиците и обкръжението им от агитатори говорят с обикновения българин като с хлапе от детската градина. Така говорят по медиите, не съзнават, че суверен на България не е партията, а Народът, чийто слуги са.