Story - СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

      Цяла нощ валя и бръснещ вятър свиреше в голите клони на дърветата под прозореца ми. Болеше ме стомахът и не успях да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката, се чувствах плътно свързан с ония нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света. Мислех си за влажната пръст долу, под боклуците между жилищните блокове, за зелената тревица си мислех, дето издържа на зимния мраз и сега пие ли, пие с коренчетата си дъждовна влага.

    И си представих как от втория месец нататък, мили татко, купчинката пръст върху гроба ти започна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица като от къртица точно там, където би трябвало да е лицето ти, и тогава наивно си помислих, че вероятно и мъртвите под земята дишат.

    Прости ми, ако можеш. За всичките ти разочарования, свързани с мен, ми прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали?

    Никак не се разбирахме с теб, ама никак! Ти беше толкова рязко определен в пространството, тъй осезаеми ми се струваха твоите движения, малкото думи, когато си искал да говорим. Прости ми и за това, че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, дори се съгласявах понякога с теб, но правех само онова, което сам решавах. Ние просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

    И сега разбирам: би ти подхождал който и да е от братовчедите ми, само не и аз! Не и аз. А тъй самотно ми е нощем, когато си мисля за теб. И тия жени наоколо… Все намират за нещо да са недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, ако не осъждат някого и нещо си – циврят и заливат света със сълзи. Не ги разбирам.

    Помниш ли как ми даде да покарам онова новичко пъркалце, оная чешка Явета? Беше червена, тъкмо я бе купил и ми даде да се пофукам из махалата, по улица „Люлебургаз”. Бях в шести клас. Защо побърза да продадеш моторчето! Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да карам.

    А твоят брат, най-големият от петимата харманлийски братя чичо Митко, дето има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: „Ей това е синът! Където отиде, все нещо ще донесе. Мъжкото принася, женското изнася”. Бях в трети клас, ходили бяхме ние, от училище „Сашо Димитров” до целулозния завод на Гара Септември, ако още има такъв завод и такава гара, и за тебе бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я тая тръбичка от купищата отпадъци зад завода. И тържествено ти я дадох. А ти не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с метални джунджурии и продължихте с бате Митко да си бъбрите за вашите мъжки работи.

    Когато бях в шести клас, жестоко ме би за два биелни сачмени лагера. Приготвил си ги бил за NSU-то; намерих ги в твоя шкаф увити в кафява намаслена хартия и си направих с тях количка за чудо и приказ като другите момчета. Просто не открих по-големи и тия шведски лагери бързо се разбиха. И на другия ден, като се върна от работа и изтичах да ти се похваля, ти се ядоса. Биеше ме със салкъмова тояга; имаше по нея големи криви шипове, но не плаках, мили мой татко, само виех като животно.

    Мили татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли ония състезания по Пещерско шосе, до Острова и обратно, край стълбичките на Бунарджика нагоре, до паметника Альоша? Ръмеше ситен дъждец и на всички кросаджии лицата им бяха като на коминочистачи изкаляни, понеже залягаха ниско над резервоара, като смешно се дупеха. Ти единствен яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто.

    Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът яко грабеше, ама насред Острова, дето е сега пловдивската Гребна база, на оня, преди теб, на Байката (Георги Баев), веригата му паднала и ти си спрял да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката – четвърти. Че си преценил: по право му се полага на Байката да е пред теб. Спомням си, донесе у дома евтина найлонова риза за награда, но тогава ли беше то или от друго състезание? Спомняш ли си, мили мой мъртъв татко!

    А когато бях четиригодишен и живеехме под наем зад фурната на ъгъла на улица „Перущица”, на втория етаж в къщата на „Захари Стоянов” 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – оня, червения джип, дето Дядо Коледа ми го беше донесъл. Вдигна покривката в единия край на кухненската маса и с голямата раш-пила направи чудесно колелце от най-обикновено буково трупче.

    И веднъж, когато пак валеше, когато пак бе подгизнала земята и дъждовен денят – с майка дойдохме при теб, на полянята край село Марково; военните те бяха взели „запас" и цял месец те нямаше. И като се изкачвахме и се чудех как ще те разпознаем сред стотиците еднакво облечени и остригани войници иззад телените мрежи насред стръмна поляна, майка ми стисна силно ръката и каза: „Това е той! Само баща ти стъпва тъй и само неговото лице е толкова бяло и чисто”.

    След по-малко от година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб… А аз никак не ти приличам!

    Когато сте ме зачевали с майка, спомените от фронта са ти били свежи и вероятно нощем си имал кошмари от разорано подгизнало от влага поле и трупове на мъртъвци, гниещи наоколо. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня тия картини, които ме нападаха нощем – мен, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. С карабина съм стрелял два или три пъти и бях най-непохватният сред момчетата. Пък ти си бил точен стрелец.

    И си мислех снощи, като все не успявах да заспя… И си мислех за големите мъртви мъже – как лежат тия големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И коренчетата се спускат все по-надълбоко в земята, където е топло-топличко.

Plovdiv, 6 mar. 1984 – redact. 23 mar. 2016