17 uni. 1987
Следван от сюрия сополиви циганчета, като лалугер в дупка се вмъквам в селската кръчма на Тригорци, пред която рейсът тъкмо вдига пушилка, обръщайки се с муцуна в посока Балчик, курортите Албена и Златните пясъци, Варна. Неколцина брадясали, с измършавял вид мъже в поизбелели сини или зеленикавосиви дочени дрехи, изпод които се подава неизменно дебел домашно плетен вълнен пуловер, за нещо особено важно се препират, надигат чашите с възкиселата им слаба ракия. Поръчвам набързо един след друг три бързи коняка, които са си всъщност долнопробно бренди, и чакам да зърна иззад наплютия, засран от мухите прозорец на кръчмата момичето, на което само преди час тържествено бях заявил, че смятам да се оженя с всичките салтанати, които местната добруджанска традиция повелява. Най-сетне ето че и момичето ми се появи. Очите й – подпухнали, зачервени. Зарязах недопитата чаша и изскочих навън. – Какво стана?
– У дома е ад!
– Баща ти?!...
– Ха! Като се прибере и той от работа, какво ли има още да става!
– Значи, тръгваме!
– Къде ще ходим?!
Тристата грама бренди ме изпълват с храброст и решителност; обявих:
– Отиваме в Македонка. Ще преспим у едни хора, после ще му мислим.
За наш късмет, по разбития междуселски път на излизане от Тригорци или почти на километър след крайната му ръждива табела ни застига вехтичък очукан запорожец. Мъж към трийсетгодишен, без да ни пита-разпитва, ни откара след 4 км. до съседното Гурково*. Без дума да промълви, остави ни пред спортната зала "Славия" и току при частното кръчме, зад което както в задимен лисичарник се мяркаха силуети на мъже. Каква работа имахме с мъжете на Гурково! Тръгнахме от Спортната им зала "Славия" през площада, между Училището и Черквата, към полезащитния пояс над село.
Седнали сме накрай рехавата горичка над Гурково. Под нас всички са се прикътали по къщята. Уличните лампи потреперват както мъниста на момина огърлица. Колесен трактор с две ремаркета се изнизва на верев от нивите; фаровете му шарят в тъмното като очи на подплашен човек; ремаркетата му подскачат и тракат все по-далече и по-далече, изчезва с дрънчене на празно тенеке между гурковските черупчести зидове. И отново настава тишина, ама такава една дива мъртвешка тишина, че ушите ми пищят. От заснежения кър долита резлив полъх на постоянния тук добруджански ветрец; ето го, че зашушна из оголелите клонки на салкъмовото дръвче, под което сме се сврели. Току зад мекото възвишение, по което се катери нагоре насред платото изровеният от дъждове и трактори зле асфалтиран отдавна някога си път за Каварна, на километър-два трябва да е умиращото село Македонка. Гори огънче там в огнището, па и ухае на влажни дръвца и неизтупвани от години вехти завивки. Дали си струва да безпокоим двамата вероятно над осемдесетгодишни старци, мисля си унило. А към Ася, събрал всичкото си избледняващо самочувствие на млад глупак, бодро:
– Отдъхна ли си?
– Не си усещам петите. С тези високи токове и с ботушките из калния камънак…
Разтривам посинелите й премръзнали пръсти, милото лице, гърба й, да се стопли, а тя, без да ме поглежда:
– Да се връщаме, а! Какво ще кажеш? – моли жалостиво.
– А онзи с чифтето?!
– Нищо няма да ти направи.
– Че какво толкова съм му сторил! Нали ще се женим?
– Нанагорно ще им дойде. По-миналата есен правиха сватба на сестра ми. Заемът още не са изплатили.
– Без сватба! – отсичам.
– Нищо не разбираш! На село не е като в града. Бавничко поемаме надолу. Наближаваме къщата до каменната черква срещу двора на училището и се сещам: Ами да, защо ли да не отидем у Петкови! Съвсем близичко е. Ще му обясня, акъл ще ми даде Никола Петков как и какво да направя.
Минаваме по пътечка, настлана с купешки базалтови плочи; а сухите клечораци из следите от цветни лехи под тънката ледена корица и снежецът върху им подсказват, че стопанката очевидно обича да се занимава с градинката. Почуквам по стъклото на салончето. Ни глас, ни стон. Никой. Откъм двора на съседите залая пес. Пъргаво като лекоатлет изкачвам няколкото стъпала и хлопам по входната им порта. От дъното на салончето се открехва врата, плисва светлинка, мъжки силует виждам. Виждам самия Петков. Дясната си ръка държи пред гърди с пръстите на лявата си ръка; усмихва ми се приветливо, не като директор на чистак ново обзаведено селско училище:
– О-о-хо! Ама това ти ли си? И как да повярвам? Хайде влизай, какво чакаш.
Зад гърба ми се гуши момичето.
– Не съм сам. Запознайте се! – избутвам моята дама. Тя свенливо приклопи очи.
– Влизайте де... Влизайте, да се посгреете. Че като ви гледам… – клати глава Никола Петков, присвил устни, а в зъркелите му не чета ласкави неща по мой адрес. – И не се събувайте. Ей сега жената ще сложи нещо за хапване.
За секунди оставаме насаме отвън двамата с математика. Ася е при сдържаната му мълчалива половинка, а училищният шеф очевидно има нещо да ме пита. Затрудява го, обаче, оформянето на въпроса. И без всякакви въпроси видът му е красноречив. Милият тактичен, разсъдлив, чудесен Никола Петков, пришълец и той в Гурково, ама не от нафуканата снобска София или от моя горделив лицемерен Пловдив, а някъде откъм Плевенските села. И него вятърът го довеял в Добруджа дявол го знае откъде и как с жена му – също математичка, и двамата им едва поизраснали момчурляка! – Ще се женя – измърморих. Втренчил съм се в него. – Ще ми станеш ли кум? – Това е много съдбоносно решение... Даваш ли си сметка? – Давам си сметка. – Сигурен ли си, че момичето е подходящо за теб? – Сигурен съм. – Това е за цял живот, помисли! Добре си помисли! – Ще ми станеш ли кум? – повторих. Прекъсвам го, понеже усещам, че върти в кръг, от който сам няма да се измъкне. – А ти как мислиш! – перна ме здраво; така ме излумка по гърба, та чак ме заболя.
Влизаме при жените ухилени; да речеш, бъбрили сме си вън медени приказчици.
Същата вечер около десет и половина с две леки коли – москвича на Петков и зазка, промъкваме се край ямите по изровения път към задрямалото от старост и беднотия Тригорци – някогашното Джеферли ючорман (Трите гори на някой си Джефер). Напред сме двамата с Ася в москвича на Петков. Следва ни зазката с компанията подпийнали мъже, сред които антрацитено църен манго с нездравия вид на гърмян заек, ама па и с мазните ориенталски фасони на артист по душа, според циганската природа. Успял съм, между другото, да се преобуя и преоблека, излъчвам аромат на скъп одеколон и на паста за зъби. Вместо в развлечения, шит по поръчка някога в първи курс, удобен стар студентски костюм с протрито дъно и залъскани колена и лакти, скъп спомен от първите ми две-три стипендии от по 40 лева в горда София, кипря се в светлобежов чарлстон панталон с модна кройка, розова риза с висока яка, копринена вратовръзка с флорални мотиви (цветенца + пеперуди) според тогавашната хипи-мода, сиво сако конфекция, обаче по последната мода – скосено отпред както фрак на джентълмен и лорд от английската Камара на лордовете, както и бледожълт шлифер с колан, пагони и две дузини кокалени копчета, продукция от изрезките плат, от който шие на ишлеме пловдивската шивашка фабрика за френската модна индустрия. Всичката тази пищна менажерия – покачена върху вишнево-червени кожени сръбски патъци с три пръста подметка от полиуретан и катарами от лят метал (цам), и те естествено яркочервени на цвят, с тегло поне четвърт килограм всяка отливка.
Моята дама ме разглежда с натрапчив интерес, не отлепя очи от патъците ми. И тъй – изправяме се ние осмина под звездното късномартенско небе на Добруджа, мангото разтегля виолетови устни в широка усмивка, зъбите му лъсват в тъмнината; прокарва лък върху струните на цигулката; подхваща нещо веселичко, игриво, напук на нафунелите ни от студ и притеснение физиономии, противно на страдалческия ми вид на гражданин четвърто поколение от Перущица, Харманли, Пазарджик и Пловдив. Подигна се перденцето. Мерна се лице с ококорени очи. Сякаш нещо там изгромоля. Заскърца подът, къщицата цяла внезапно като да се затресе, загърмя; едва ли не чух керемидите на покрива как се размърдаха. Показа се женица някъде на около средна възраст – нисичка, набита; и после още една, по-възрастна – едра, снажна, белокоса. Ай-й! Ето го е и него! Този ще да е бащата; само дето не носи оръжие в лапите. Може пък да му стана симпатичен, като ме опознае отблизо, кой знае! Гаранция Франция!
Приеха ни... Не ни подгониха с камъне и дървье; и не насъскаха зли песове срещу нашата агитка; оръжие не извадиха. Опънаха снежнобяла колосана покривка върху голямата кухненска маса в горния кат на къщурката, заприказваха: изпървом тихичко, изтежко, сетне все по-гръмко. Питат нещо, отговарям; пак ме питат, пак им отговарям. Откъде съм, чий съм, как мисля да я карам занапред... Милият Петков! – изтрепа се да ме хвали и плакне. По някое време нещо захванаха да ми обясняват, а все не успявам да вникна в обясненията. Измъчват ме не приказките им, преливащи от учтивост, ами внимателните, бих казал – безстрастни, хладни погледи на мълчаливия й баща, Онзи с чифтето. И всичките ми щуротии, и цялата ми нелегална подривна дейност относно дъщеря му в съзнанието на този сдържан, явно доста препатил в живота си човек на Добруджа, можеше да получи само тъжното, твърде категорично изречено през зъби определение: Ябанджия**! Ябанджийска му работа!
Тъй е! Как никой не вярва на ябанджията, на пришълците от далечни краища, които ветровете довяват в Добруджа, в това Тригорци с непоносимата им суетня, фасони и предприемчивост дръзка, а без покритие. Само че точно по онова време смътно съм се досещал какви беди съм в състояние да струпам върху плещите на тези отрудени хора, които до завчера нито съм познавал, нито са ме интересували... Седя си, значи, кротичко до моята годеница... понеже това театро вече прерасна в годеж – то си беше официален годеж; боцвам по парченце краставичка, пийвам от възкиселата им леко противна добруджанска ракия, иде ми да се попротегна, да си се прозея широооооко, вежливо да попитам стопаните: Извинете, аз къде ще спя тази нощ? Сам ли ще спя?
На сутринта бъдещата ми тъща толкова била очарована от мен, че споделяла иззад плета с комшийките, селянки с мазолести длани, печени, силно обръгнали в тези най-човешки работи, в тънкости на взаимоотношенията Мъж турски султан и Жена клета робиня. Та онази, която евентуално би могла да ми се окаже тъща един слънчев ден, вкратце обобщила впечатленията си от циркаджийския ми вид на годен циганин:
– Яви ни се посреднощ на Селимчето брат близнак. Ай тъй му мяза, на!
За пояснение, Селимчето е ючормански (тригорски) манго с главица както кратунка за баня, с лъскава зализана мазна косица и е вечно пиян, все някому люто се заканва, все някому взема мярката и яде пердах като магаре, мъчи жена си Фатмето и седемте си шавливи джерамета, длъжник е, кажи-речи, на половината село, пък всички тук са наясно, че докато е жив и може да краде и лъже, няма начин да си изплати борчовете, нито вересиите. Или както има стара приказка: Божи човек, каквито ги има във всяко бедно село навред по грешната земя.
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 11 jan. 2022 Илюстрации:
- Леонардо да Винчи, "Глава на момиче"***
- Виртуозът Венци Т. е досущ онзи цигулар.____* http://www.desant.net/show-news/23361/ В Гяур-кьой турчин не смеел да замръкне.** Чужденец (от тур.); употребява се с пренебрежителен смисъл.*** Вж. https://bg.uobjournal.com/2795-description-of-the-painting-leonardo-da-vinci-womans.html Бел.м., tisss.
– Какво стана?
– У дома е ад!
– Баща ти?!...
– Ха! Като се прибере и той от работа, какво ли има още да става!
– Значи, тръгваме!
– Къде ще ходим?!
Тристата грама бренди ме изпълват с храброст и решителност; обявих:
– Отиваме в Македонка. Ще преспим у едни хора, после ще му мислим.
За наш късмет, по разбития междуселски път на излизане от Тригорци или почти на километър след крайната му ръждива табела ни застига вехтичък очукан запорожец. Мъж към трийсетгодишен, без да ни пита-разпитва, ни откара след 4 км. до съседното Гурково*. Без дума да промълви, остави ни пред спортната зала "Славия" и току при частното кръчме, зад което както в задимен лисичарник се мяркаха силуети на мъже. Каква работа имахме с мъжете на Гурково! Тръгнахме от Спортната им зала "Славия" през площада, между Училището и Черквата, към полезащитния пояс над село.
Седнали сме накрай рехавата горичка над Гурково. Под нас всички са се прикътали по къщята. Уличните лампи потреперват както мъниста на момина огърлица. Колесен трактор с две ремаркета се изнизва на верев от нивите; фаровете му шарят в тъмното като очи на подплашен човек; ремаркетата му подскачат и тракат все по-далече и по-далече, изчезва с дрънчене на празно тенеке между гурковските черупчести зидове. И отново настава тишина, ама такава една дива мъртвешка тишина, че ушите ми пищят. От заснежения кър долита резлив полъх на постоянния тук добруджански ветрец; ето го, че зашушна из оголелите клонки на салкъмовото дръвче, под което сме се сврели. Току зад мекото възвишение, по което се катери нагоре насред платото изровеният от дъждове и трактори зле асфалтиран отдавна някога си път за Каварна, на километър-два трябва да е умиращото село Македонка. Гори огънче там в огнището, па и ухае на влажни дръвца и неизтупвани от години вехти завивки. Дали си струва да безпокоим двамата вероятно над осемдесетгодишни старци, мисля си унило. А към Ася, събрал всичкото си избледняващо самочувствие на млад глупак, бодро:
– Отдъхна ли си?
– Не си усещам петите. С тези високи токове и с ботушките из калния камънак…
Разтривам посинелите й премръзнали пръсти, милото лице, гърба й, да се стопли, а тя, без да ме поглежда:
– Да се връщаме, а! Какво ще кажеш? – моли жалостиво.
– А онзи с чифтето?!
– Нищо няма да ти направи.
– Че какво толкова съм му сторил! Нали ще се женим?
– Нанагорно ще им дойде. По-миналата есен правиха сватба на сестра ми. Заемът още не са изплатили.
– Без сватба! – отсичам.
Бавничко поемаме надолу. Наближаваме къщата до каменната черква срещу двора на училището и се сещам: Ами да, защо ли да не отидем у Петкови! Съвсем близичко е. Ще му обясня, акъл ще ми даде Никола Петков как и какво да направя.
Минаваме по пътечка, настлана с купешки базалтови плочи; а сухите клечораци из следите от цветни лехи под тънката ледена корица и снежецът върху им подсказват, че стопанката очевидно обича да се занимава с градинката. Почуквам по стъклото на салончето. Ни глас, ни стон. Никой. Откъм двора на съседите залая пес. Пъргаво като лекоатлет изкачвам няколкото стъпала и хлопам по входната им порта. От дъното на салончето се открехва врата, плисва светлинка, мъжки силует виждам. Виждам самия Петков. Дясната си ръка държи пред гърди с пръстите на лявата си ръка; усмихва ми се приветливо, не като директор на чистак ново обзаведено селско училище:
– О-о-хо! Ама това ти ли си? И как да повярвам? Хайде влизай, какво чакаш.
Зад гърба ми се гуши момичето.
– Не съм сам. Запознайте се! – избутвам моята дама. Тя свенливо приклопи очи.
– Влизайте де... Влизайте, да се посгреете. Че като ви гледам… – клати глава Никола Петков, присвил устни, а в зъркелите му не чета ласкави неща по мой адрес. – И не се събувайте. Ей сега жената ще сложи нещо за хапване.
– А ти как мислиш! – перна ме здраво; така ме излумка по гърба, та чак ме заболя.
Влизаме при жените ухилени; да речеш, бъбрили сме си вън медени приказчици.
Подигна се перденцето. Мерна се лице с ококорени очи. Сякаш нещо там изгромоля. Заскърца подът, къщицата цяла внезапно като да се затресе, загърмя; едва ли не чух керемидите на покрива как се размърдаха. Показа се женица някъде на около средна възраст – нисичка, набита; и после още една, по-възрастна – едра, снажна, белокоса. Ай-й! Ето го е и него! Този ще да е бащата; само дето не носи оръжие в лапите. Може пък да му стана симпатичен, като ме опознае отблизо, кой знае! Гаранция Франция!
Приеха ни... Не ни подгониха с камъне и дървье; и не насъскаха зли песове срещу нашата агитка; оръжие не извадиха. Опънаха снежнобяла колосана покривка върху голямата кухненска маса в горния кат на къщурката, заприказваха: изпървом тихичко, изтежко, сетне все по-гръмко. Питат нещо, отговарям; пак ме питат, пак им отговарям. Откъде съм, чий съм, как мисля да я карам занапред... Милият Петков! – изтрепа се да ме хвали и плакне. По някое време нещо захванаха да ми обясняват, а все не успявам да вникна в обясненията. Измъчват ме не приказките им, преливащи от учтивост, ами внимателните, бих казал – безстрастни, хладни погледи на мълчаливия й баща, Онзи с чифтето. И всичките ми щуротии, и цялата ми нелегална подривна дейност относно дъщеря му в съзнанието на този сдържан, явно доста препатил в живота си човек на Добруджа, можеше да получи само тъжното, твърде категорично изречено през зъби определение: Ябанджия**! Ябанджийска му работа!
Тъй е! Как никой не вярва на ябанджията, на пришълците от далечни краища, които ветровете довяват в Добруджа, в това Тригорци с непоносимата им суетня, фасони и предприемчивост дръзка, а без покритие. Само че точно по онова време смътно съм се досещал какви беди съм в състояние да струпам върху плещите на тези отрудени хора, които до завчера нито съм познавал, нито са ме интересували... Седя си, значи, кротичко до моята годеница... понеже това театро вече прерасна в годеж – то си беше официален годеж; боцвам по парченце краставичка, пийвам от възкиселата им леко противна добруджанска ракия, иде ми да се попротегна, да си се прозея широооооко, вежливо да попитам стопаните: Извинете, аз къде ще спя тази нощ? Сам ли ще спя?
На сутринта бъдещата ми тъща толкова била очарована от мен, че споделяла иззад плета с комшийките, селянки с мазолести длани, печени, силно обръгнали в тези най-човешки работи, в тънкости на взаимоотношенията Мъж турски султан и Жена клета робиня. Та онази, която евентуално би могла да ми се окаже тъща един слънчев ден, вкратце обобщила впечатленията си от циркаджийския ми вид на годен циганин:
– Яви ни се посреднощ на Селимчето брат близнак. Ай тъй му мяза, на!
За пояснение, Селимчето е ючормански (тригорски) манго с главица както кратунка за баня, с лъскава зализана мазна косица и е вечно пиян, все някому люто се заканва, все някому взема мярката и яде пердах като магаре, мъчи жена си Фатмето и седемте си шавливи джерамета, длъжник е, кажи-речи, на половината село, пък всички тук са наясно, че докато е жив и може да краде и лъже, няма начин да си изплати борчовете, нито вересиите. Или както има стара приказка: Божи човек, каквито ги има във всяко бедно село навред по грешната земя.
Следва
- Леонардо да Винчи, "Глава на момиче"***
- Виртуозът Венци Т. е досущ онзи цигулар.
.jpg)
.jpg)
.jpg)