Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 15 юни 2017 г.

Публицистика – ПИЕДЕСТАЛ НА ЖЕНСКАТА ХУБОСТ


     Как цъфти плътта ми по-уханна,
     ти откак пред мене се вести;
     виж, вървя по-стройна, по-желана,
     а ти чакаш само: кой си ти?...
*

ПИЕДЕСТАЛ НА ЖЕНСКАТА ХУБОСТ

    22.05.2001. 

    Хубавото голо женско тяло е празник за очите и душата именно заради сексуалното изкушение. Етичното издига крепостни стени, зад които мъжът се изпълва с енергия; наричаме я страст, животински нагон, ала в нея могло би да има и естетично затаяване. Хубостта в изявените й женствени форми облагородява порива, поставя му кожени юзди със златен обков, опитва да укроти неукротимото чисто мъжко начало.

Хем кършете, хем ломете,
а по-много миришете! –

съветва народният гений в песента:

У Недини слънце грее,
 
то не било ясно слънце,
най ми била сама Неда...

    Т.е. любувайте се, юнаци. Но това ваше любуване нека носи отблясъка на преклонение пред божественото. Сексуалната вакханалия съчетава бога и животното у нас. Прегръщайки жена, прегръщайки знойната й, тръпнеща под ласките му плът, сатирът, фавнът, дивият козел от свитата на Дионис чува могъщите мелодии на природата. Той вече не е стопанин, а празнуващият, освободеният от задръжки първичен човек. Точно в тези лудо препускащи мигове настава истинското сражение, ечи тръбен зов, веят се знамена, времето сякаш изгубва смисъл. И не знам по-интензивно живеене от съвкуплението между влюбени.

    Каква тръпка е то за изкуството и философията!

    На дъното, в подтекста на великите постижения на духа, на цивилизацията винаги е притаен изящният образ на хубава знойна, млада жена. И си мисля: не самото обладаване, а пътечката към коитуса е Върховното блаженство. Който разбира, строи пиедестал за жената-богиня, не кове – овча кошара, не стяга клетка за Нея. Желаеш да й се насладиш?... Тогава не я унижавай, не я притискай алчно и грубо, не мачкай душата й. Позволи й да ти се яви в целия си блясък и хубост на свободния й порив.

    Е, възможно е не точно ти да си ощастливеният да я целува и гали, но защо ти е робиня! Ако едничко тялото й е при тебе, пак ще си сам, дори много по-самотен; пък нали затова се стремиш към нея – за да вплетете телата, но и душите си, за мигове макар, в цялостно изживяване за вас двамата.

    Какво общо има това нещо с приятелството! Не е приятелство, а обяздване на необяздено досега животно: всъщност, обяздвате се и двамата; ти вземаш нещо от нея, но и тя взема от тебе своето, както дива вълчица с плячка в зъбите гъвкаво се отдалечава сред буйни зелени треви и нацъфтели храсти. Не мога да си представя любовта без свободата.

    Ами Ревността?! Може би е форма на страха, че някой по-добре от тебе ще направи щастливо твоето момиче, по-високо ще го изстреля в божествения дивен космос. Ала кое момиче сред парцалените и пластмасови кукли, които на стада се движат по улиците или обикалят с бленуващи празни очи по луксозните заведения, действително си заслужава усилията, за да го притежаваш, което ще рече – да му позволиш то да те притежава, да ти се качи на главата?


       
26.05.2001.

    В компанията съм на двама съседи – 66-годишния Манол Бочуков (1933-2015) и 62-годишния Георги Въргов (1940-2007), в кварталното кръчме "Диксън". Пием бира двамата с Монката, а Гошо, понеже го свива язвата, пие мешено мастика и гроздова за илач: да го отпуснели болките. Черпя за 24 май, за Празника. Нали съм даскал, та тъй е редно; обаче приказките се въртят все около болести и лякове, та ги смъмрям по някое време: "Викам, да сменим плочата! Що да не си побъбрим за любовта, а?” И Гьорги Въргов, който ходи да пази нощем склада на някакъв бизнесмен с жълто около устата, на някаква там двайсетинагодишна мутра-хайванин, забравил като че ли болките си, захваща Гошо следната история...

    Отиват при него и колегата му късно една нощ двамина с две жени: единият – циганин, другият – младо момче българче, срамежливец. А пък жениците – хубави, изписани като картина, както се изрази: "Да им се чудиш кому го търсят с тез двама диваци посреднощ в покрайнините на града".

    Манго рекъл на пазачите: "Авери, нямате ли някоя стая поне за час?"

    Жените кротували настрани. Колегата на Гошо рекъл: "Е, вървете там, в моята стаичка". Но младото българче срамежливо започнало да се колебае, демек, как па четиримата ще се навират в едно мижаво стайче любов да правят... Мангото повел по-кипрата хубавица нататък.

    Другата припряно дръпнала срамежливеца: "Хай да вървим и ний с ония там, не ща повече тук да висим, какво има толкова да се чудиш!" И поели и те към същото онова стайче. Двамата нощни пазачи останали да мятат заровете на табла.

    Питам Гошо, пък той ми отговаря: "Бе, не бяха проститутки. Проститутките от сто метра ги различавам. Нормални жени си бяха, ама по за пет лева се навили да легнат с тия завалии. Това бяха луксозни жени, братче! Предполагам, мъжете им са паралии, от които народът трепери. Чудя им се на двечките: за някакви пет лева три часа се затвориха любов да правят. Представяш ли си какво е било? Три часа!"

    На Монката очите му лъщят: "Аз да бях на тебе, щях да поставя условие. Тъй де, що да не погледате поне онез как ги събличат, галят, натискат?" А Гошо махва ядно: "Хайде бе, таквиз работи за гледане ли са? Това си е тяхна работа. Мене ако питаш, чудя им се на тия двете. Хубави, изписани, гледани ми изглеждаха, интелигентни, а как паднали тъй и докъде я докарали, особено по-засуканата, с оня гнусен циганин дето отиде да легне".

    Слушам ги тези приятели и съседи как говорят, гледам ги как се съживиха и как забравиха и болестите, и лекарите, лекарствата, страховете, а като тръгнахме да се прибираме, Гошо рече: "Знаеш ли, вече не ме кълца язвата
**. Отпусна ме, бе! Май от ракията ме отпусна таз пущина".

    По-късно, докато си правя вечерята, представям си цялата ситуация, като на филмова лента си я възпроизвеждам и май доста по-ясно виждам премълчаното, недоизреченото. Значи, студена, влажна нощ... Мижаво свети крушката в стаята на пазача, дето са се сврели в мъглата четиримата любовници. Какво е това наистина? Любов ли е! Щом има пазарене, пари щом се намесват, значи, не е любов. Но какъв пир на сексуалността, на дивата похот трябва да е било! И това става оргия, точно защото куп обстоятелства насочват към извънредното, към опасното, дето изостря животинското в нашите сетива.

    Докато върви по утъпканите пътечки на общоприетото, човекът – макар и с подсъзнанието си, остава островче на цивилизацията, длъжен се чувства да се съобразява с кое-що, да се самоограничава. А в мизерно някое помещение далече от уютните, затоплени, луксозно обзаведени домове, онез две Евини щерки приели да изиграят ролята на жертва, приели да бъдат похитени, зависими от капризите и сексуалните фантазии на двама непознати мъжкари.

    Парите в този случай играят ролята на отключващ фактор, оформят рамката на отношението самец-самка, хищник-жертва, ловец-дивеч. Зад тази рамка, по-точно – в сърцевината й, остава да властва оголеният сексуален нагон.

    Въпросът ми: в състояние ли е жената от позиция на жертва да изживее фазите на възбуда, желание, зов, сласт, екстаз, забрава? Вземам случая в абстрактната му форма, мисля си: а може би този код – да бъде възприета за стръв, дивеч, жертва, е заложен в женската психика? Тя, Ева, влиза в играта с идеята, че все нещо печели в крайна сметка. Онези пет лева ли са печалбата? Видимо тя е била обладаваната, но крайният резултат нея многостранно я удовлетворява, макар при такова ниско ниво на стандарта.

    Какво толкова ще се случи! Мъжкарят, в крайна сметка, ще излее семето си, ще стигне до мига, когато да се почувства заситен, и ще я остави да отнесе спомена за неговото тяло и семето му, пък и нищожната плячка, която е отскубнала от джоба му. По-детайлно интересува ме тя дали си тръгва от него сексуално удовлетворена, или там не е имало чувства, участвала е професионално хладно, като инструмент за печелене на пари, власт, влияние – при по-високи пластове в обществото?

    Човекът се среща с другия човек на различни нива: приятелство, общност, плътско привличане, делова връзка, любов (т.е. нещо, което си е преди всичко духовност). Не смятам, че тази история е елементарна парично-стокова обмяна. Откривам забулени в гъстата мъгла неясните очертания на нещо важно, заложено у всекиго от нас. Подходът у жената е различен от мъжкия подход към сферата на сексулното, като елемент от омагьосване и изпадането в плен на илюзии. Женското има склонност да се представя като жертва, когато тръгва да ловува. Да изкушава, да излъчва чар, да привлече вниманието към себе си, игриво и гъвкаво да увлича мъжкаря подире си, като го насочва именно натам, дето вече е премислила – това е стихията на Афродита.

    Проституиращата е модел за разбиране на подтекста в женското отношение към нещата от живота. Комплексът на Месалина, вечно търсещата ненаситна самка като семенце е заложен у всяко момиче и усилията на цивилизацията ни са устремени да подтиснат, или поне да вкарат в определени човеколюбиви, по-приемливи граници този непресъхващ, избликващ иззад плътта й инстинкт към ловуването и дивеча. Затова върховният бог на цивилизацията носи мъжки черти: защото единствено в духа мъжът може някак да се състезава с природата, която е Майка на всички ни.

    Като гради пиедестал на дивното женско тяло, мъжът хитрува, подмамва своето момиче с ей такива ласкателни внушения, от рода на: ела при мене, Божествена и ненагледна незаменима моя, застани на това място, което съм издигнал в твоя чест, бъди кралица на Моя Остров, само не си пожелавай другите мъже, че другите мъже по-зле ще ти служат, по-зле ще въздигат към Небесата химни в твоя чест!

    Отскубнала се от омайващите я настоявания, тя ще си потърси ново светилище, дето ще продължи да принася в жертва своята женственост в разкошната опаковка на плътта, докато излъчва известните флуиди, толкова силно опияняващи мъжете.

    Уседнали, успокоени, свикнали делнично да възприемаме своето мило момиче, често забравяме, че винаги съществува някъде накрая на света мизерен някакъв си коптор, дето твоята благоверна е в състояние да въздигне за свой жрец някой фавн за няколко часа. Като се завърне при тебе, няма да знаеш какво й се е случило, ала тя вече няма да е същата: ще си е източила оръжията за предизвикателния чуден и необозрим хоризонт на женските авантюри, интриги и завоевателни набези.

    Тъжен и скучен, тягостен е животът на нашите момичета, на жената, с която сме в брачни или всякакъв вид съпружески отношения. Можем ли да я разберем, да се погледнем отстрани? Ако не се обновява възхитата, тръпката към нея, това личи по жената: тя губи блясък, пластичността си губи, изсъхват й косите, стават чупливи, престава да те желае, става зла, заядлива и напрегната от неясни и за нея енергии. И огромният й проблем в случая си ти, забравилият колко много й дължиш.

    Да бях обичал момичетата, с които съм бил, искам да кажа, да бях обичал както са очаквали да ги обичам, сигурно ни едно не би ме напуснало. Ами кое момиче ще побегне от любовта! Навярно се е появявал Някой Друг, който да я възприеме по-опасно, по-възторжено, по-романтично, по-изненадващо, или просто по-различно. Трябва глупачка да е момичето, за да приеме натрапника и да реши, че самовлюбен тип й е на сърце.

    Срещал съм и яко закъсали момичета, на които кой знае защо никой не обръща внимание; но и те си имаха своята гордост, държаха да ги възприемат за хубавици и принцеси, да ги ухажват, най-малко: дискретно да им подават сигнал, че са силно пожелани.

    Момиче, което умее да държи на себе си, не ще ти позволи да му се размазваш като мекотело от чувства. Момичетата, общо взето, желаят да бъдат изкушавани за лов; кой предпочита дивечът сам да му се навира в ръцете! Гледах ги отстрани как изящно замятат тънките си копринени мрежи, любувал съм се на умението хем да са независими като котките, хем да изкушават – отначало полекичка, и постепенно все по-откровено плътски, докато у белязания за отстрел Аполон заблъска пулсът на Голямата тръпка, на Щурия копнеж.

    Учудвало ме е как момичето, младата жена... успява да разпознае мъжкаря сред куп наперени аполоновци. Често се е оказваво, че избраният екземпляр за ловуване е сгушено някое и на вид неособено привлекателно момче или мъж, който наглед с нищо не блести, най-обикновен си е милият. Младата жена обаче е непредвидима. Сред обсаждащите я не й е нужна жертва, за да й одира скалпа, та да си го окачи на колана покрай отстреляните пауни, зайци, фазани. Тя търси някого, дето като че не отдава значение на нейните женски предизвикателства (Фани Хорн от романа на Д. Димов "Осъдени души", ми иде на ум.). Ето значи стръв за женското любопитство... Ще направи отчаяни опити да извади безразличния от черупката, ще му се усмихва гальовно, сладичко ще чурулика наоколо, докато онзи престане да е уравновесен.

    Наклони ли се към нея обаче, тя мъничко се отдалечава, сякаш го побутва по челото: "Ей, хубавецо! Не бързай, миличък, толкова лесно няма да ме постигнеш". Отчаян, озадачен, той спира преследването, вкопава се на място и... тогава започва любовната Евина авантюра. Тя вече знае: той е "налапал стръвта", страда, бленува я, за друго не мисли освен за нея. Може би ще му позволи да я докосне, и увлечен, опротивял и сам на себе си от мерак, ще го отведе до райски градини, които не е и сънувал. Всичко напомня опитомяването на свободно диво животно за впрегатен добитък. А кой е звероукротителят не всякога е ясно.

    Ако нещо ме е облагодетелствало в този род авантюри, то ще да е вроденото ми нехайство; ако нещо някога ми е попречило, то ще да е когато са усещали, че ги вземам твърде надълбоко. Силно увлеченият самец плаши, тя вече усеща, че той ограничава свободата й; обратно: уравновесеният е предизвикателство за нея, тя може да се облегне на него като на дънер, може да се прислони под него и даже да го боготвори и ласкае. Но и дънерът обикновено е до време; от него все пак става прекрасен ориентировъчен знак, кота, репер; мятайки се в живота си на жена като пъстърва в пенлив бързей, тя е наясно с него, ако не всякога е наясно със себе си.

    Мисля си: ако ги нямаше момичетата, т.е. младите духом, и жизнени, и страстни жени, колко ли отдавна щеше да ми е доскучал животът с всичките му там шарении и турски шарланени сериали! Няма по-великолепна тръпка от авантюрите, в които главно действащо лице е Любовта и най-хубавото в този объркан свят – Жената.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 16 uni 2017
_____
* Райнер Мария Рилке, смятан за един от най-изящните творци на европейската поезия от края на XIX и началото на XX в.

(1875-1926)
Из стихотворението "Жертва" (1905-1906), превод на Николай Лилиев (1885-1960).
** Оказа се не язва, а рак тази негова болест, и тя го вкара в гроба два месец след това. 

Ars Poetica – ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ

ПЪРВИЧЕН ИНСТИНКТ

Тя държеше несръчно чашката бяла;
тъй бе неспокойна, че тръпнеше цял.
Бе мургава леко, видя я той цяла,
разсъблечена сякаш я беше видял.

Нямаше друг този миг в кафенето,
а вън вече започваше пак да вали.
В гърлото му сякаш качи се сърцето,
а тя бе самотна... Самотна, нали?!

От колоните тихо звучеше ритмично
старичък шлагер с весел рефрен:
мъж се кълнеше на свойто момиче
как силно е влюбен и колко смутен.

– Поздравявам ви с тази мелодия – каза.
– Тъй ли? – учудена рече. – Мерси!
От съседната маса в нейната пазва
нахлу крадешком и в онези коси,

с очи я съблече, смути се, преглътна.
...Изчервена, тя на екс тъй кафето изпи,
че певецът на пръсти се гузен измъкна
и ги остави внезапно абсолютно сами.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 15 uni 1970 – edited 15 uni 2017

Ars Poetica – ТРЕВАТА НА СТАРОТО ГРАДСКО ГРОБИЩЕ

ТРЕВАТА НА СТАРОТО ГРАДСКО ГРОБИЩЕ*

Аз още помня как
накрая на града
растеше в дъжд и сняг
зелената трева.

Замръквахме в игри
с разтупкани сърца
сред смях или сълзи
в зелената трева.

И още помня как
под храсти и цветя
бе кът на любовта
зелената трева.

А днес, щом тръгна сам,
угрижен, натъжен,
зелената трева
усещам, никне в мен.

Не зная колко дни
живот тоз грешен свят
за мен е отредил,
но ставам по-богат

и ставам по-смирен,
когато дойда пак
тук в някой кишав ден
сред гробищния парк.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 15 uni 1970 – edited 15 uni 2017
–––
* У всекиго от нас, възрастни вече, живее детенце, и всеки ден и всяка нощ по мъничко ние го убиваме с натрупването на рутина и опит, независимо какво си въобразяваме за себе си и за детето в себе си. Конкретният повод за илюстрацията най-горе вж.: https://asyametodieva.wordpress.com/2010/10/05/%D0%B0%D0%BA%D0%BE-%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B9/