Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 26 януари 2018 г.

Публицистика – БЪЛГАРИЙО, МОЯ ЛЮБОВ

БЪЛГАРИЙО,

МОЯ ЛЮБОВ

    Литературното творчество, както всяко изкуство, е начин на омагьосване. Значимият творец, демиургът "играе" така, че публиката – очарована – забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, воня, плът, коси, жлъчка, кръв… и вижда божество, излъчващо потоци енергия. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване, в най-значителна степен литературата, и особено поезията, могат по всякакъв начин да пренебрегват канона, следвайки единствената цел: да омагьосат, да изкачат съзнанието на типичния (стандартен) простосмъртен в други, по-високи сфери на битието. Тежко им, не успеят ли; тогава публиката вижда дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с пръст фъндъците пух и перушина, стърчащи във всички посоки от неумелия образ, присмива се на артиста или снизходително го потупва по гърба: Карай нататък; по-нататък може и да успееш. Останала ли е неочарована обаче, веднъж прогледнала ли е трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, тя (публиката) страшно упорито му се съпротивява, не позволява да бъде омагьосана, т.е. превзета духом отново. Получава се нещо като с веднъж неслучилата любов, просто първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край: никога на това място щурци не ще пеят, цветя не ще цъфтят, няма да има любов между точно тези две сърца.


    Мисля, по това публицистиката или литературната критика се отличават от самото изкуство. Там, където публицистът разчита на обмисленото слово, на разумно подредената фраза, точно там Поетът, истинският Артист, нещо си бъбри нехайно, каканиже или се премята като смахнат по сцената… и – как става то, не знам – излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневното (реалното), ти ставаш нещо като наркоман, който непрекъснато търси начин да види света наоколо по-многоцветен, изобщо еуфоричен, наситен с щастливо приключващи екшъни и безкраен романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Нужна му била логика?! Но това е друг тип логика: познанието, което ни предава артистът, има трансцендентален характер, иде от бездните на космоса в божествената човешка душа.

    Как упойващо ми действа онзи мирис, дето се носи от старите схлупени соби, наблъскани с исторически реликви и битови предмети от Османско време! Копривщица и Клисура, Панагюрище, Калофер, Карлово и Сопот, черквата край село Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби из припеците на Троянския балкан, каменният мост над бълбукащата стръмно вода в Брацигово и мястото зад лозята край пътя, дето била някогашна Перущица, чаршията на Пазарджик и, пак там – катедралната черква "Света Богородица" до реката, оглозганата от куршуми на налитащите кюрди на Тусун бей Баташка черквица, шуртящата над позеленели улеи и калдъръми ледена планинска вода, ромолящата кристална вода от извори и бронзови или поръждавели чучури, ароматът на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма сред запустели буренясали дворчета, дето се мотаят улични помияри и съседски кокошки, оградени, в плен на внезапно разлашкани и рушащи се каменни или кирпични дувари… Мирисът на шаяк и гайтани, просмукани от прах, тежкият лъх на овча вълна, тръпчивият – на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или ситното лястовиче жижикане, цицикане, придаващо особена лепкавост на въздуха наоколо, струйката тъничка миризма на угнила шума в яркозлатистия тракийски подиробед…

    Каква палитра от аромати, отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата на душата, Боже мой! И всичко ми говори, и всичко ми шепне: Това ти е мило и драго, защото това е мирисът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия, Македония многострадална.

    Смятали Христо Ботьо Петков за черната овца в рода. Каза ми го старото отче някъде около 1976 г. край Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето току-що монтираха микрофоните за Втори юни… Ама че самолюбец бил този синковец! Тщеславието му мерило ръст не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан, възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният и родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз в компанията на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак чак в Одеса… да учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с бащинската си милозливост масло в огъня. Едно говорят онези, дето са общували приживе с Христо Ботйов, друго четем у самия Ботев; да съпоставим, па да решим кому да повярваме, или и двете страни са прави, че описват различни нива на битието у тази необикновена личност.

    "Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (…), весел, отворен характер" (Ст. х.Гендов).

    "Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (…), никога не предизвикваше другарите си към препирня (…), и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).

    "В интимна среда той беше много весел, шеговит (…), като се развеселеше, декламираше самичък" (Д. Ночев).

    "Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички" (Ст. Блъсков).

    А сега да чуем и самия него.

     "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (из писмо от 12.II.1876 г.).

    Питам се: ако я нямаше тази висша степен самовлюбеност – да даде началния тласък към висините на измъчената ни Българска гордост у 28-годишния потомък на даскал Ботьо, какво би бил сега мижавият Алтън Калофер в нашето съзнание? Може би щяхме да го споменаваме заради фината тукашна дантела за дамско бельо и покривки, дето биела връх с брюкселския терк дантелени перденца, салфетки и дамски кюлоти… Излиза, че най-драстичното отрицание на уседналия порядъчен животец в онези условия е усукало, запрело, та и източило най-перспективна нишка в бъдещето на цял народ.

    "Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му" – пише за него Захари Стоянов, който лично не го е срещал никога. Медвенският овчар обаче съобщава най-същественото за твореца: че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко публицист, вестникарин) и поезия вади от дълбините на своето его, което не е някаква си амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на Българския генетичен код и жизненост.

    Колцина измежду нашите артисти не стоят дръпнати настрана от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои: един Вазов, да речем, с всичкото уважение, което му дължим! Пък и колцина други. Чуйте как само говори даскалският син – същински стопанин на България! Е? Къде е отишло самолюбието, младежкото грандоманство?… Няма ги. Прелели се в нещо, качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките им лъстиви преображения. Колко велика нужда имаме сега от такъв тип личности, а не от кокошкари, завистливо бленуващи т.нар. Западна цивилизация!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 25 avg. 2006 – edited 27 jan. 2018

Опити (есета) – ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД...

    Изкуството е урок за искреност. Истинският художник изразява това, което мисли, с риск да се сблъска с всякакви предразсъдъци.*

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (1)

     29.07.2004.

    Всяко пренебрежение към естествения ход на нещата, всяка припряност скъпо се заплаща с реки от кръв. Количествените натрупвания в сферата на духа не водят до скокообразни качествени преобразования, а до еволюция, която е постепенен процес. Не може вечерта да си легнеш измамник, а сутринта да се събудиш кавалер на честта. Тези работи така не стават.

    Светът на общественото съзнание се гради не толкова върху материалния интерес и изгода, тъй като човекът е зависим и повлиян от феномени с интензивна духовна същност, каквито са Вярата, Любовта, Надеждата, което по-ясно казано е: стремеж към вътрешна хармония, трепет пред инстинктите за живот, продължение на рода, щастие, вродени или преоформени представи за добро и зло, хармония и хаос, които ни съпътстват през целия ни живот.

    Човешкият разсъдък много по-сложно, отколкото ни го представят стройните теории, отразява света. Героизма, подвига ни предлагат като еталон за личност и достойнство, а и героизмът, и подвигът са изключения от нормалното. Баща ми се върнал от фронта с орден за храброст, без – изтегляйки триста метра фронтовата линия напред, да съзнава, че върши нещо изключително. Изключителното видели стоящите отстрани. По оскъдните, изтръгнати с ченгел от мен думи, 22-годишният редник просто пълзял и притичвал между трупове в интензивно обстрелвано поле между две войски – някаква немска част и наша лекокартечна велосипедна рота, както на подбив я наричали, за запушване дупки всякакви по фронтовата линия.

    Какъв подвиг, какъв ти героизъм! Великолепието му в моите очи на негов син е, че отказваше да приеме подвига и героизма, които извършил.

    Мирозданието се крепи върху яки основи, заложени в човешката ни склонност да се възторгваме от себе си, да се виждаме център на Вселената, та представите ни изкривяват истината, моделират я, казано без емоция. Политиката е сред ярките примери за склонността ни да се самозаблуждаваме, изкушавани от красиви лъжи. Понятието Демокрация
** е категорична неистина, тъй както го поставят в някакъв вид йерархия на духовните ценности. Понятия, като Свобода, Равенство и прочие, фиксират горещи желания и мечти, но обективно те не съществуват в живота.

    Идеализира се т.нар. Борба. Представят борбата като сражение с хаоса, а пък тя е изначалният носител на хаос. Народите нямат склонност да воюват помежду си, за да се докажат; отвращението помежду им го внасят обладаните от грандомания манипулатори, теоретици на идеализма, оратори от името на уж висши инстанции, каквито представляват, да речем, религията, политическата партия, наперен вожд с дарбата умело и красиво да лъже.

    Строго погледнато, християнският възглед е за хармонизирането на човека с общността на другите хора, независимо от вродения егоизъм. Затова пък идеите имат неприятното свойство да се самоопровергават.

    (Ръми ситен дъждец тази сутрин и е много приятно за писане – приписка в полето на бележника.)

     30.07.2004.

    Реплика на момичето, с което бяхме женени, кажи-речи, до края на 1988 г., тя в момент на ярост:
"Ти си самият ад. Как живееш с този ад у себе си!" Та оттам ми хрумна, че всеки сам твори своя ад. Проблем на нашата цивилизация в дните след 11 септември 2001 г. е как да бъде избягната злостта в основата
 на Исляма, без да се почувстват засегнати милиард и половина кротки мюсюлмани на планетата.

     Да се правим, че не откриваме жестокостите, произтичащи от тенденциозен преразказ, както и от превратни тълкувания на Стария завет от християнската Библия във версията на Мохамед, става все по-трудно, по-тягостно. В зората на глобализиращия се свят тази набъбваща метастаза заплашва да взриви самите основи на живота, отрича от най-висока в нравствеността трибуна човечността и възхвалява главорезите.

    Невинните жертви на конфронтация между унижените бедни и благоустроените общества поставят неотложно пред философията проблема кой се възползва от озлоблението и как хищникът да бъде изваден на видело и нравствено порицан. Никакви стени не ще ни предпазят, докато не бъде разкодиран механизмът, според който Злото бясно се възпроизвежда. Светът е в състояние на перманентна война, непозната досега по мащабите си, понеже т.нар. свещени бойци (джихадисти), както с гордост се назовават, отричат априори собствения си живот.

    И не мога да обясня защо в този момент ми иде на ум, че нещо ми напомня изсмуканите из пръсти бръщолевеници за Хари Потър. Умът ни е окупиран от подвизи на дрогирани убийци сред невинни жертви на смъртта в името на бог, а всъщност манипулираните са продукт на Духовна сила, която явно повърхностно познаваме.

    Събитията от началото на третото хилядолетие утвърждават градежа върху любов и смирение, като основа на живота. Аллах, представян като версия на Бог-отец от Стария завет, е образ на грандоман, настояващ да бъде въздиган над реки от кръв. Поне в тълкуването не може повече да бъде представян за Съвършеното добро. Ислямският фанатизъм опровергава Исляма. Но това е едва началото на труден път за елиминиране не на ислямската вяра, а на озлоблението.

    Къде бъркат общества, градени върху Божествени препоръки? Може би самите мюсюлмани, възприемащи Свещения лик на Добрата световна сила, ще подскажат отговора, защото те са най-силно уязвени в човешкото си битие и достойнство. За огромни множества мюсюлмани сега Съединените щати са Враг № 1; но на мястото на САЩ би могла да бъде всяка просперираща нация, която охранява интересите и живота на гражданите си.

    Малобройна група свръхзаможни и практически необезпокоявани властници в Близкия Изток е изворът на нещастия, а янките с хаотичната си политика от позиция на силата се държат в Близкия Изток и навсякъде по света като слон в стъкларски магазин. Този род конфликти на честта не се нуждае от оръжия, а от разум. Участта на мюсюлманите по света вече е тема, която тепърва предстои да бъде обсъждана. Какво добро да очакваме от този човек, като са му отнели възможността да живее човешки?! Трохите, подаянията не са достатъчни за него, и това е очевидно. Какво добро е видял лъган от рождението си вярващ! Когато към човека се отнасят като към терорист, той наистина ще иде да се взриви на някой многолюден пазар като фанатичен убиец. Аллах ли се грижи за него? Но той се кълне в Аллах, защото не вижда изход, и самоубивайки се в името на Аллах, решил е, по-точно внушили са му, че възстановява достойнството си.

    Лесно е да го осъдим; трудно е да го разберем. Защото причината не е у него, а в нехайството към участта му. Умният търси причината първо у себе си, глупавият злобе срещу света.

    Бойците на САЩ са жива мишена на омразата, която набъбва не само в Ирак. Защо са там, освен за да разпалват ненавист, както и да онагледяват лицемерието на висшата държавна администрация на най-развитата материално държава в съвременния свят? Един ден рейнджърите ще си тръгнат от Близкия Изток, както преди това с подвита опашка и смачкано самочувствие напуснаха Виетнам, за да се потвърди древната максима, че съдбата на един народ е дело на самия народ.

    Най-същественото сега е, че съдбата на арабина влияе вече и върху нашата участ, независимо какво знаем за този човек. 

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 26 jan. 2018

Илюстрации:
горе – Иисус, живопис на Ел Греко (1541-1614);
долу – фрагмент от скулптура на Донатело.***
___
* Мисъл на Огюст Роден (1849-1917). 

** От гр. demos "народ" и kratos "сила", оттам demokratia през лат. държава, устроена върху норми, сред които основни са равноправието и гражданските свободи, най-важна от тях: че Народът е суверен, определя кой да управлява общите дела, да защитава интересите на нацията. 
*** Давид на Донатело (1386-1466) е първа бронзова статуя на Ренесанса, първа по рода си, изобразяваща гол мъж. Представя Давид със загадъчна усмивка, след като е отрязал главата на Голиат. Давид е гол, с ботуши и шапка, в ръката му е мечът на Голиат. Статуята е правена вероятно между 1420 и 1460 г. Бел.м., tisss