Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 17 февруари 2017 г.

Story – ВАСИЛ

     На Мариета Николова, днес жителка на Монреал, учителка по френски език и литература в Канада – с благодарност, че ми обърна внимание върху текста, отличи го от шумата, трупана в течение на четири десетилетия отвращение от всякакъв род литературни тържища

 ВАСИЛ



    Васил седи на трикрако столче под асмичката. Слънчевите лъчи косо бият от юг и русата му коса, току-що измита и влажна, блести. Препасал се е с хавлиена кърпа през кръста и позарасналата рана малко над пъпа розовее. Като натисна полечка с два пръста, в едното й крайче се появи мътна капчица. Последните седмици, кажи-речи, я беше забравил, не го болеше, но тази гной хич не ще да е надобре.

    Февруари, а пък небето се избистрило, синьо посиняло. Планините далече на юг се не виждат – от омарата ли, от мъглите ли по склоновете им! Завет е в дворчето, оградено от висок кирпичен дувар, и кокошките се разхождат из вчера прекопаната градинка. Чува тяхното си ко-ко-ко, преизпълнено със задоволство, чува и мъжката гугутка, кацнала върху изкорубената стряха да вика ешчето си.

   Обяд, а не е гладен. По едно време някой се сурна като сянка отзаде на къщата и ей го Маньо, носи пръстена купичка пчелен мед.

   – На! – вика, – да си направиш шербет, пък и раната намажи, ама тъничко. Медът е илач за таквиз пущини.

    – Колко пари чини? – поглежда го изотдолу.

    – Ба! Ти да си здрав! – махна с ръка Маньо, муха гаче пъди.

    – Що ти е таквоз името?

    – Знам ли! Попът тъй ме кръстил: Емануил.

    – Свършиха се българските имена.

    – Че да не съм го аз избирал!

    – А децата?... Рожби имаш ли?

    – Петко, Иван, Драго, Божана...

    – Драго... Божана... Харни имена. Хубави имена!

    – Ами ти дяца имаш ли си?

     Престори се, че не е чул. От къщата излезе стопанинът:

     – Що става?

     Без да се обръща, рече:

    – Нищо. Говорим си.

    И Маньо взе да си тръгва, а пък той става да поеме ризата. Занавлича я. Малко му иде длъжка и възширока в раменете, ухае на сапун, на ендрише. Усмихва се, ала само с очи.

    – Па язе ше зема твойта кошуля – казва стопанинът.

    – Малка ще ти доде.

    – То да й кусур! Кат наминеш къде нас тъдява, пак ше меним кошулите.

     И си влиза вътре у тях си, а Васил отива да свали потурите от тела. Изтърсва ги, обръща ги, щото досега са били наопъки, че да ги напече слънцето, пъхва се в тях, па окача хавлията да съхне.

    Миналия октомври написа до заможен нашенец отвъд Дунава: "Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, иска да бъде човек". Сега, като занаближаваха март и април, като замириса на пролет, спомня си среща с един от роднините, мъж на средна възраст.

     – Майка ти изнемогва горкана – въси се онзи.

     – Аз що да сторя! – пресрещна го с дума.

     – Па погрижи се! Син си й...

     – Други са ми мен дертовете.

     И човекът не посмя нищо повече да рече, само поклати глава и си отмина по пътя. Спомни си ей тъй, както кротко си седеше и чуваше света наоколо. А отвътре се показа щерка му на стопанина.

   – Гозбата турена! – изчурулика и се връцна на пета, та чак плитката й изсвистя. А отгоре на плитката – червена панделка, ама таквази, мънинка, мило да ти стане.

     Позасмя се, тръгна подире й.

  Хапна надве-натри и се залости в килерчето да проверява онези книги, дето му ги проводиха по едного от съседното село. В паница бе заръчал да му турят сухи бобени зърна, черни и бели. Наметна върху си дебелата два ката аба с подплата от овча козина. Тежка бе дрехата, с качулка хем, дълга до подколене, та тежеше; и той се сгуши в нея като в хралупа.

    През пенджерчето слънчев лъч се провря там, де е положил тефтера.

    Провери, какво провери. Написа върху хартия що да сторят по-сетне, отде да дирят каквото им дотрябва, към кого да се обърнат.

    Не ги знае що за хора са, ала сметките им чисти бяха. Ни едно черно зърно не се наложи да употребява. Обаче неопитни бяха, това поне личеше. Заръча им да не си пишат накуп имената, ни длъжността, ни занаята. Само имота си да отбележат и кой какви животни има и що може да свърши, кога дойде ред да вдигат "сватбата".

    Дорде сколаса, и късият февруарски ден превали, скърши се, отмина на запад слънцето. Светеше, ама мижаво, та се наложи да палне газеничето.

    Надвечер рече сбогом със здраве на стопанина и щерка му, тръгна да си ходи. Учудени бяха, че не остана да пренощува поне. Добри хора, кротки хора. Булката се споминала, затова предпочете тази къща, че женурята не могат езика си да държат зад зъби. Пък момичето – младо, хубавелка, същинска прасковка...

   Мислеше си за туй моме, за дяволитите му пъстри очета, докато възлизаше сам из последните бахчи и дворове и докато рязко пое нагоре по скалистата пътека със сухите шубрачки на глога. Па му дойде изотвътре песента самичка на устните.

   И ей го, стъпя и пее. Месечината – такава едра, като калайдисана медна тепсия лъщи насред небесния свод, дига се, катери се бавно нагоре, та и песента му сякаш обкрайчва със сребърен ширит и гайтани като в нашенска шевица от момина прикя.


    ПОСЛЕСЛОВ:

   Преобърнах си шкафовете да търся любимата му песен. Уж я имах нейде си записана, но така и не я открих. Беше и нежна, и навяваща печал закачлива песен за момата, която... Да-а, за момата, която... Представят ни го като да е от камък изсечен, пък бил и той като нас от плът, много повече човек, че да го усетим.

    Историята на нацията е низ от събития и личности. Личностите правят лицето на нацията, събитията очертават народната съдба. Наскоро в интервю по телевизията полумъж-полуюноша каза: "Народ, който не си знае Историята, не заслужава да има бъдеще". Писателите ни от Вазов насам длъжни се чувствали да изградят Пантеон от образи величави на българина, а кой знае защо много по-склонен съм да хващам вяра на публицистичната ярост и страст у Захари Стоянов.

   Смятам, нам, българите, точно в днешното ни време на нагло отродничество, паническо бягство от всичко българско, от Родината, време на подлости и дивашки грабеж ни липсва не точно героическият запев, не и автентичното свидетелство за живите герои с техните залитания и страсти, колкото мимолетно макар докосване до онази и нежна, и едновременно страшна в своята естественост, рядко срещана в модерните ни днешни времена сила на духа, която българщината е изплискала в снажните фигури на националната ни митология именно чрез всекидневния най-обикновен, дори скучен на пръв поглед делничен живот.

    Опитвам да оживя моята си представа за тези хора, без да снемам ореола им, но като се престорвам, че не го забелязвам. Защото те не са ни спуснати от небесата, а са се пръкнали на света, развили се, израснали помежду такива, каквито сме всички ние – унижените и оскърбените, и все тук още оцелелите обикновени българи днес.

   Писан е послесловът на 25 февруари 1997 г. и не бих променил и буква от него. Странна е недомлъвката около Левски – имал ли женски образ в сърцето, нямал ли! Не го виждам фанатичен, аскет, отшелник, отрекъл се от най-хубавото на живота, от любовтаОцветеният пасаж в настоящата историйка е точна реплика на Левски от писмо, която реплика отвори пред мене друг един, много по-интимен поглед към този велик Българин и строг наш учител.*

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 23 oct. 2012 – edited 18 fev. 2017
–––––
РОДОСЛОВИЕ

Васил Левски е наследник и представител на стари карловски родове: Караиванови по майчина и Кунчеви по бащина линия. Сред предците на Апостола са много горди и непокорни българи - Драгой, Видул, Кръстил, Върли Гюро, Иван Тахчиев, Генчо, Васил Караиванов. Дядото на Левски по бащина линия Кунчо бил бояджия, има пет, а по други сведения – седем деца, които оставят многобройно потомство. 

За родствениците на Васил по майчина линия... За основател на рода се сочи Кара Иван Тахчиев, майстор на чешми и калдъръми. Дядото Васил Караиванов отглежда осем деца: четирима сина и четири щерки, сред които е и майката на Левски.

Женитбата на Иван – сина на Кунчо Видолов, и Гина – щерка на Васил Караиванов, сродява два рода в семейство, от което се раждат братята Васил (1837-1873), Христо (1840-1870) и Петър (1844-1881), и сестрите Яна (1835-1913) и Мария (1847-1851).

Story – КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ

КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ

    Това е крайпътна кръчма току срещу кръстовището, където по пътя за Пещера следва отбивка към някогашното село Мечкюр, днес пловдивски квартал Прослав. Дванайсет-тринайсетгодишни, катерехме се по клоните на дърветата да берем едва зарозовелите ранни череши. Специално назначен пазач бдеше над бахчите наоколо именно заради нашите набези. Стреляше по нас с патрони, натъпкани с английска сол (магнезиев сулфат), плюс ситно нарязана четина. Ако имаш лошия късмет да те уцели, гърбът, задникът ти подпухват като козунак и поне два дена луд сърбеж тресе цялото ти тяло, да не говоря какви страдания предизвиква вбитата в кожата свинска четина!

    Разбира се, още март-април ходехме по гащета и потник, а за гуменки на нозете не съм и мечтал. Момче от съседна махала, спомням си, бе убито, както си тъпчело зелени круши и праскови в пазвата... Тъй че бяха славни времена, за които просто едва се сдържам да не развържа торбата с приказки.

    Край тази крайпътна кръчма или ресторант, дето женени мъже водеха най-често далеч по-младите си любовници или ставаха яки запои с пиянски свади в късните летни вечери, ние минавахме на път за Дерменката. Тази кротка речица иде откъм някогашното планинско селце Сотир, днешното Извор; къпали сме се в бистрите й ледени вирчета преди началото на април, дотам припрени в юношеския си стремеж към риск, към приключения, за които никой не ти гарантира как ще завършат.

    В есе от поредицата "Младите хищници" споменах, че настоящият разказ съм писал деветнайсетгодишен. Тези дни, като погледнах за датата в края на ръкописа от ученическа тетрадка, изненадах се: леле, писал съм го месец преди да изпълня моите осемнайсет години, посредствен ученик в работническата гимназия "Георги Димитров", новооглашен поклонник на Ърнест Хемингуей, Стайнбек, Колдуел.

    Разказът си е открай-докрай мой обаче, произтича от личния ми жизнен опит по онова време. Тъй че с всичкото ми уважение към Нобеловия лауреат Хемингуей, да, заел съм някои нещица откъм формалната им страна – да речем, от лапидарния му изказ, съдържанието обаче си е дело на някогашен филибелийски гамен, хаймана и неумел пакостник по чуждите зеленчукови градини.
                                                                          Авторът                                                            
  Двама души седяха на плетените столове пред шише бира. Нямаше други посетители на крайпътния ресторант и келнерките, облечени в бели престилки, почиваха под тънкия найлонов навес. Беше задушно, а мухите, които бръмчаха цяла сутрин из въздуха, бяха изпопадали върху земята и се разхождаха в сенките на масите. Лекият ветрец разнасяше мирис на река.

   – Не разбирам как търпят – отвори най-после уста Роза, една от келнерките.

  Тя имаше едро набито тяло и донякъде глуповато лице. Бе дошла преди години откъм северните крайща на страната; не успя да се омъжи, но остана да работи на това място. Познаваше хората по очите и никой не помнеше да се е излъгала някога в преценките си. Роза се обърна към двете келнерки, които седяха, отпуснали глава на гърдите си:

   – На тяхно място, щях да пукна от жега.

   Беше спокойно и тихо. Само от време на време по пътя наблизо минаваше кола и после се чуваше как моторът й бръмчи, задъхвайки се от жегата. Освен това над дърветата лежеше светлина и в тишината нещо съвсем тихичко звънтеше. Двамата отпиваха от чашите, поглеждаха разсеяно и отронваха по някоя дума. Вече цял час!

   – Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно... днес.

   – Да – съгласи се мъжът. Отпи глътка от чашата си и леко се усмихна.

   Тя продължи:

   – Мога да легна на земята и да спя гола, без да се страхувам.

   
   – Не се страхувай! Не мисли. Имало едно умно патенце, което...

   – Зная.

  – Не лягай да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели.

   Нели мълчаливо кимна и започна да го гледа как пие. После той остави чашата и ръката му се отпусна върху масата. Седяха и гледаха в далечината над застиналите в маранята пшеничени ниви.

   – Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.

   – А там, дето ще идем, по-добре ли ще е?

   Той не отговори.

  – Слушала съм, че край морето има спокойни градчета – каза тя неочаквано настойчиво. – Представи си например Поморие, Созопол... Или Балчик...

  – Зимата е отвратителна там. С изключение на лятото, тия градове през всички сезони на годината имат отвратителен вид. И после оня натрапчив мирис на риба...


  – Когато ми е топло, винаги си мисля за морето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с теб. Нали така трябва да се каже?
     
   – Да – кимна той.

  Някакъв камион изръмжа наблизо, превключи на по-висока скорост, а когато отмина, бръмченето му постепенно заглъхваше в далечината. Почти недоловимо се разнесе полъх на речни тръстики. Нели напрегнато се огледа около себе си. После очите й постепенно станаха пак спокойни и меки и тя положи мъничката си длан на масата, внимателно, нежно:

   – Нощем не спя.

  Мъжът измъкна от вътрешния джоб на сакото си голям никелиран часовник, вдигна капачката му, спусна я и прибра часовника:

   – Два часът!

   Жените движеха главите си; така си правеха хлад, без да се изморяват особено. Една от тях влезе в помещението и изнесе три лимонади. От пръстите й се стичаше вода, а стъклата на шишетата се запотиха от горещината. Отвориха ги и ги изпиха на няколко глътки.

   – Тия не са от тук – рече високо Роза.

   Двете качиха крака върху столовете и се спогледаха.

   – Мъжете лъжат – рекоха в един глас. Бяха помислили едно и също.

   Грамадна муха изпълзя отдолу и жените закриха коленете си. Останалите мухи се разхождаха в сенките на масите. Беше задушно. В такива дни тук колите рядко се спират – колкото пътниците да се разтъпчат, а после се впущат в далечината, дето криволичи пътят. Едните пътуват по работа – те са запотени и мълчаливи, отбиват се мимоходом, поръчват, пристъпяйки от крак на крак, пият и гледат неподвижно пред себе си. Отиват си, като че нищо не се е случило. Роза бе лягала с неколцина от тях и добре ги познаваше... Другите почти винаги пътуват на изток, към морето. Отличават се по светлите летни костюми и по изписаните физиономии с огромни слънчеви очила. Интересно, какво търсят тези двамата?

   Чу се гласът на момичето:

   – Как смяташ? Ако се махнем, ще бъде ли по-добре!
   
   Но той мълчеше, и тя повтори думите си леко раздразнена.

   – Трябва да се пръждосаме най-после – каза мъжът. – Това няма значение за теб, нали!

   – Не – съгласи се тя, – аз винаги съм на твоя страна.

   – Ако ти тежи, махни се.

   Тя се изчерви от вълнение. Сплете ръце между бедрата, помъчи да се усмихне.

   – Иди си! – продължаваше той. – Знаеш, никога не съм те задържал. Не обичам да правя истории, просто искам да си щастлива. Само това...

   Тя започна да трие ръце една в друга. Бедрата й се затресоха от движението:

   – Не трябваше да се връщаме. Не, не трябваше да се връщаме...

   – Да – рече унило мъжът, – нямахме никакъв шанс.

   Слабичките й рамене потрепераха, извърна глава и се загледа в далечината.


   – Можехме да минем Балкана – каза, като че съжаляваше за нещо. Пое си дъх и го погледна по-смело: – И въпреки всичко, искам да имам дете от теб. Ако мине още някоя година, струва ми се, ще бъде вече късно, ще бъде безвъзвратно... Нали така трябва да се каже! Нощем не спя. Само мисля.

   – В тия хотелски стаи човек никога не може да се наспи както трябва – рече той и забарабани с пръсти по масата. – А може би е от горещините...

   Тя се напрегна цялата:

   – Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш? – Зашептя: – Да си вървим! По-скоро да си вървим.

   – Какво бълнуваш – попита мъжът, – щом спрем на едно място, все същото. Вече омръзна ли ти тук?

   – Чувствам някакъв страх, не се сърди!

   Мъжът щракна с пръсти към келнерките.

   – Какво желаете? – обади се Роза с дрезгав глас.

   – Имате ли вино?

    – Имаме бяло, но е топло. Никой не поръчва вино в такава жега.

    – А гъмза? – намеси се момичето.

    – Освен бяло, друго нямаме.

    – Не ми харесва бяло – обърна се тя към него.

    Роза се отпусна върху стола и онзи се отказа повече да разговаря. Беше такъв час на деня, когато слънцето сякаш застива неподвижно над равнината, пръскайки жежки потоци лъчи, а над короните на дърветата се носи лекият мирис на реката. В убийствената мараня писъкът на колелетата, плъзгащи се по размекнатия асфалт, заглушава другите шумове.

   – Нали можем да идем където си поискаме! Нищо не ни задържа в тая проклета равнина. Ще намериш работа, която ти харесва, и непрекъснато ще пътешестваме.

   – Да – кимна той.

   – Ще печелим достатъчно, ще ни се роди дете. И тогава всичко останало ще се нареди от само себе си...

    – Да – прекъсна я мъжът. По лицето му бяха плъзнали вадички пот и той тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете тъкмо сега!

    Мина продължително време, докато тя вдигна глава:

    – Добре де, няма да мечтая, няма да си въобразявам.


    – И ще направиш най-добре! – отвърна той раздразнен.

    Роза се обърна към другите две:

    – Не ми се вярва да са тукашни. Говорят, без да се гледат.

   – Така си говорят хората, няма нищо чудно – спогледаха се двете. Те обичаха един и същи мъж, лягаха с един и същи мъж, може би затова мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!

    – Колко е часът? – попита момичето.

    – Беше два. Значи, отива към три.

   Замълчаха. Седяха така върху плетените столове, изгубени, незначителни пред необятното пшеничено поле, потънало в мараня, сред подредените разноцветно боядисани маси. Приличаха повече на деца, отколкото на възрастни хора: тя – симпатична и крехка, с дребно личице и тънки дълги, слаби ръце; той – уплашен, мълчалив, дребен човечец с дебели устни и грамадна адамова ябълка...

    – Чуваш ли? – погледна го тя. – Чуваш ли... нещо шуми. Знам, пак ще кажеш, че не е истина, но тоя път съм сигурна, абсолютно сигурна.

    – Въобразяваш си. Няма нищо!

    Но тя вече седеше настръхнала, високо изпънала шия. Очите й търсеха там, където небето се сливаше с хоризонта. Той се надигна, дойде при келнерките и плати. Изглеждаше спокоен, но пръстите му трепереха. Върна се и се изправи до масата. Момичето плачеше, захлупило се по очи, и той се наведе над нея. После тя се надигна, като оправяше роклята си. Улови се за ръката му и той я поведе към пътя.

    Дърветата край ресторанта ги скриха. Роза се спря замислена, загледана след тях. Постави шишето в касетката и тръгна да измие двете чаши.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 22 jul. 1965 – edited 17 fev. 2017