Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 6 декември 2019 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1.)
  
  Иногда теряешь какие-то вещи, а потом нечаянно находишь и очень радуешься этому. Иногда специально что-то выбрасываешь... и тоже получаешь какое-то облегчение, что-ли! Как в детстве хотелось бы найти или прикупить шапку-невидимку, думаю, что очень пригодилась наверное.*

  16.01.2002. 

  Заемам се с романа на Айрис Мърдок. Имам намерение да си отбелязвам ключови фрази с подтекст. Ето първата (стр. 11): "Удивително, непоколебимо и мощно може да бъде игривото море!" В крайна сметка, като литератор, работата ми са детайлни анализи върху случващото се или неслучващото се наоколо и у мен. Като описвам своето, смятам, че описвам вероятност това да се случи с всекиго; не съм обладан от високомерие, просто най-достъпен за размишление и наблюдение съм си, както и неколцина по-близки или по-далечни приятели, а и случайни познати. В известен смисъл литературата е нарцистично занятие: оглеждаш се в бързея на изтичащото време, трупаш познание и самота, като сбираш печал, според древната сентенция**, и опитваш да продължиш оптимистично да съзерцаваш грешния ни свят. Създаваш си изискана компания от мъдреци и простосмъртни, обединени от умението ти да се изразяваш уравновесено и – доколкото ти е възможно, добронамерено.

  А какво ли ще речете за "удоволствието" да се откажеш именно от удоволствия и изкушения? Стр. 13, цит.съч.:
"При храната и напитките, както и много други (но не всички) неща, простите радости са най-добри, и това е ясно на всеки интелигентен, обичащ себе си човек". От стр. 29: "и след известно време щастливо започнах да забравям изживяното по тихия особен начин, по който се забравя сън". Така, струва ми се, любимата Re. ми се отдалечава, виждам я като в сгъстяваща се мъглива нощ. Очевидно навлизам в сфера на вътрешно задоволство: приятно ми е да си помисля от време на време, че – дотук поне! – устоявам на разрушителните бесове у мен. Не съм си представял досега, че някой би се гордял, понеже нищо не е сторил; а стоях като скалист остров сред внезапно разбушувалото се море и опитвах външно, поне доколкото ми е възможно, да не показвам болка или изненада. Предателството като да възприех за най-нормална част от живота, макар съвсем да не смятам, че е така. Любовта винаги ще си остава застрашена от предателство. Защото предателството е обратната страна на монетата: край всеки Христос неизбежна е вероятността да се появи някой Юда. Рано или късно, се случва, за съжаление. Но да жалим Иисус ли?!

  Грешат онези, които с телени заграждения и настървени песове охраняват зорко своята любов. То не е любов, а страх и див егоизъм, макар че точно тези ревнивци най-обичат да говорят колко силно са привързани, и значи, ах, какви дарове, какви компенсации очакват милите в отговор. Любовта е преди всичко свобода, усещане за цъфтеж и отварящи се хоризонти. Който се е страхувал от изневяра, е най-силно застрашен. Та е глупаво да се страхуваме, когато сме влюбени.

  Защо обвинявате предателя? Като че още никой досега и не се е замислял каква трагедия изживява той, каква цена плаща, за да убие любовта у себе си. По-добре да не си на негово място! Много добри доводи си измисля той и много убедително обяснява необходимостта, обстоятелствата, които го били подтикнали да извърши своето; но от себе си как ще избяга! Затова не го слушай, когато хленчи и се окайва или когато се хвали какви успехи отбелязал, как отведнъж животът му се подредил.

  За да се случи, застигналата ни изневяра дълго е узрявала в недоизреченото или в премълчаното. Значи, изневеряващият ще да е усещал някакъв голям недоимък, несъгласие, възражения, но се затаявал, страдал тихо, мечтал си за повече любов, а може би повече изгоди. Но любовта, общо взето, е нехайна и непретенциозна, тъй че какво ще рече тогава "повече любов"! Степенуват: този бил обичал толкова, пък онзи обичал повече, и не разбират, че има само едно – или обичаш, или не обичаш.

  Човек самичък се ражда, живее живота си и умира пак сам. Така сме устроени. И единствено в любовта живеете двама. Не забравяй, семенцето на предателството винаги дебне някъде наблизо, без да е основание зиморничаво да се тревожиш; то просто е част от нещата, които рано или късно би трябвало да ти се случат. Почти не виждам как на теб точно този разкош ще ти се размине. Приеми предателството, без да се гневиш; защото то очиства мъртвите кумири, блянове, копнежи, за да те освободи от Миналото, за да погледнеш с нови идеи, мечти, стръв годините, които ти предстоят. Не стой вкопан в себе си, излез, животът е пред теб, животът те иска!

    - - - -

  Отбих се за малко преди обяд в училище. Някой сякаш ме улови за ръка, откъсна ме от книгата, която четях, и ме отведе в училищната библиотека. Побъбрихме си с библиотекарката Петя за това и онова, изразих удоволствието да чета точно такава книга и Петя Димитрова рече: "Е, веднъж вкусовете ни да съвпаднат!" И тръгна към третия етаж, при домакинката на училището; остави ме сам, както се изрази, да пазя библиотеката.

  И тъй, седя, отпивам от кафенцето, прелистям разсеяно някакво ново книжле... и вратата рязко се отваря. Влезе Re. – с дяволита муцунка, предизвикателно хубава, каквато си я знам.

  – Здравей, Жоро! Чух, че те споменаха горе, и дойдох да те видя. Какво правиш?

  Гледам я втрещен, качил нозете си върху бюрцето. А дяволицата продължи:

  – Обадих ти се по телефона, но те нямаше. Пък и нали каза да не ти се обаждам, та не ти звънях по джиесема. Ние сме...

  – Ясно! – казвам. Предположих, че е дошла тук с Новичкия, и не съм се излъгал.

  – Оставих ги двамата с малкия в моя кабинет. – След малко кокетно се завъртя на пръсти, раздипли плата: – Виж ми новата пола! Е, още не съм я изплатила, ама...

  – Добре ти стои – казвам. – На теб всичко добре ти стои. Грешна и хубава, доста ароматно съчетание се получава.

  – Исках да се видим някъде, в някое кафене. Но щом не желаеш... Реших, няма да те безпокоя повече.

  Отвръщам:

  – Смятам, така ще помогна най-добре да усетиш промяната. Нали, коте!

  – Оф! – въздъхна. – Не е това, което очаквах, но обратно при (спомена името на бившия си съпруг) няма да се върна.

  Като си тръгваше, обърна се и направи муцунка като за целувка.

  – Разбира се – казах, – в никакъв случай не бива да се връщаш в онзи батак.

  След минути, когато Re. вече бе излязла, върна се библиотекарката.

  – Запознах се с него – рече ми. Имаше предвид новия приятел на Re.

  – Какво ти е впечатлението? – питам.

  – А! Не е висок, не е красавец. Интелигентен изглежда – рече тя.

  Записвам тези реплики, и джиесемът ми изпиука два пъти: Re.! Точно осем и две минути вечерта.


  17.01.2002.
     
  Отговорих на късото съобщение: "Тъкмо описах днешното преживяване, коте. Ти да не си екстрасенс?" Обади се веднага по стационарния ми телефон; говорихме – много повече говори тя. Беше в настроение. Посмяхме се над неща, които изричах в шеговита форма, независимо че на дъното им е горчилка: за това колко хубавичко е да си сам, а пък тя (Re., значи) е наказана да се движи като ротор, като центрофуга в и около себе си и да върти купища хора наоколо; за транзисторен касетофон, който съм обмислял да подаря за рождения ден на 7-годишния й син, но ме притеснява, че хлапенцето, като всяко момченце, ще да е любител на техниката и бързичко ще го разпарчетоса това касетофонче да разбере кой вътре пее, кой говори. И тя рече:

  – Ако имаш пари за харчене, обади ми се, ще намеря начин добре да ги наместя. – И разни други такива. – Значи, че вчера сме се видели, го смяташ за преживяване?! – чуди ми се.

  – Ами да, коте.

  – Мислех, че не искаш да ме виждаш, бях решила да не те търся, както ми нареди.

  – А този джиесем у мен за какъв дявол още не съм го изключил, как мислиш? Все си казвам: Re. ще звънне, поне някакво там пиук-пиук, ама не звънва...

  – Значи, мога да ти се обаждам! Така ли?

  – Да, коте!

  Споменах, че съм си купил тези дни половин килограм кафе, и тя:

  – Заредил си се! Сигурно си си казал: като ти дойда на гости, да има с какво да ме почерпиш...

    - - - -

  Тази сутрин след осем слязох в гаража и до осем вечерта разглобявах двигателя на колата. Чувам някакво почукване в областта на първия цилиндър и се захванах да уплътня основния лагер и лагера на биелата. Трудоемка и капризна работа. Ще си имам занимание поне още за два дена напред. Мислех да започна вечерните си записки с изречение, с което приключвам за днес: "Нищо ми няма, но плесницата, която Re. ми извъртя изневиделица с Новичкия, продължава да отеква наоколо".

  18.01.2002.

  Заради ремонта ходих до магазина за авточасти – купих сакса и гарнитурата за картера. Ситен снежец ръси. Въздухът е мек, свеж, ала сивото снишило се небе и огромните локви, загърналите се плътно в себе си минувачи, както и изкаляните, очукани и разбрицани стари коли по булевардите на моя Пловдив излъчват печал. В такова време най-добре е да си с хубава книга в леглото. В този ден за кратко се почувствах хлапе. Отиването до магазина в центъра на града за мен си беше цяло пътешествие. Зяпах любопитно отрупаните с преспи сняг подгизнали от влагата и студа дървета с провисналите им до земята клони, оглеждах къщите, занемарените дворчета, уличните помияри край някой контейнер за боклук и котките, със ситни стъпчици прекосяващи с лапки отъпканата пъртина, врабците, гургулиците, старец, който с бастунче едва-едва пристъпя от страх да не се подхлъзне, дете, наистина детенце, не възрастен "хлапак" като мен зяпах как за ръка тегли млада жена към сергия с портокали: "Само един, мамо, моля ти се, виж какви са големи и хубави!"

  Наблюдавах любопитно, ококорил зъркели, заобикалях по-дълбочките локви от кал и сняг или храбро прецапвах през тях. И всичко това ми доставяше онова, като че доскоро забравено, удоволствие от ранното детство, така до болка познатото – да се радвам не поради някаква особено сериозна причина, а просто затова че съм жив, че още не са ми се надули и нагнояли сливиците, не съм гладен, греховете си дори съм изплатил с лихвите, което ще рече: мога най-сетне да си позволя дребни хлапашки авантюри – например, да мина не по познатата улица, а по лъкатушещата прясна пъртина между високите надменни блокове... или – както и сторих – да си купя голям шоколад с бадеми и стафиди и да го излапам, облизвайки се, преливащ от щастие.

  Следва

Пловдив –столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 dec. 2019
___
* От рус.: Понякога губиш някакви вещи, а после случайно ги откриваш и си много радостен за това. Понякога нещо специално изхвърляш… и също получаваш известно облекчение като че ли? Като в детството, ще ти се да намериш или да си купиш шапка-невидимка, която, мислиш си, ще ти послужи.
** Който трупа познания, трупа тъга! Бел.м., tisss.

РЕЗЮМЕ НА РОМАНА "ВЪЛШЕБНАТА ПЛАНИНА"

РЕЗЮМЕ НА РОМАНА "ВЪЛШЕБНАТА ПЛАНИНА"

  През 1912 г. Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния Давос, швейцарски курорт, където жена му се лекува от белодробно заболяване. В плен на влажното и студено време, самият той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност се обръща за преглед към управителя на клиниката. Лекарят установява тутакси някакво болно място в бронхите на писателя и го уверява, че би постъпил разумно, ако остане в планината поне половин година на лечение. Томас Ман не се поддава на изкушението да се откъсне, макар и временно, от живота там долу – "в равнината", решава да опише обаче преживяното в разказ, като един вид забавна лековата история, успоредна на трагичната му новела "Смърт във Венеция", като представи проблема за смъртта в пародийно-иронична светлина. 

  През следващите дванадесет години от началния замисъл се ражда огромният му философски роман "Вълшебната планина". Причина за разрастването на сюжета е Световната война*, предизвикала основни промени в отношението на автора към света и човека, преосмисляне на политическите и естетическите му позиции, които вече е представил в студията си "Размишление на аполитичния". Подобно на своя автор, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни "Бергхоф". Дошъл е да посети болния си братовчед и поне три седмици да си отдъхне, преди да заеме длъжност в хамбургска корабостроителница; оплетен от интригите на безжизнения болнав свят на санаториума обаче, сам се разболява и се отчуждава от реалния живот. 

  Изпълнен с младежка наивност, Ханс проявява талант на пациент – поддава се на всякакви терапии, а и на педагогическите усилия на трима самозвани възпитатели. Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини – внук на революционер, син на учен-хуманист, който себе си нарича homo humanus (човечен човек) и преценява всичко случващо се от гледна точка на активния хуманизъм. Заклет индивидуалист и рационалист, Сетембрини се обявява срещу втория наставник на младия човек – дребничкия по ръст йезуит Лео Нафта, предтеча на европейския тоталитаризъм от ХХ в., който себе си назовава homo dei (божи човек), а насилието, жестокостта и подчинението на човешката личност смята за неотменни начала в политическото развитие на Европа и света. Трети учител или настоятел на младия Ханс Касторп, но не с проповеди, а с поведението си, е гигантът Питер Пеперкорн – грубиян, в чието присъствие всякакви интелектуални разговори губят смисъл.

  И тъй, под влияние на тези въздействия главният герой проумява, че към живота водят два пътя: един е обикновеният, прекият и кроткият път; другият минава през смъртта, но това е пътят на гения, и така стига до представата, че всяко по-висше здраве предварително трябва да е минало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова се грижи за умиращите – наглежда ги, носи им цветя, и тъй това му помага да се отнася спокойно към смъртта, т.е. да мисли за смъртта като за част от живота и школа на живота. Този интерес у писателя и литературния му герой към патологичното и смъртта има преди всичко духовен характер; затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс се влюбва безнадеждно в Клавдия Шоша – пациентката с руско потекло. От болестта тялото й е по-възбуждащо за него, а за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовта и общуването с болестта и смъртта, превръщат простоватата душа у младия мъж в сложен свят на прозрения. Ханс претърпява особено извисяване на личността, което – според автора Т. Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени авантюри, за каквито там долу, т.е. "в равнината", не би могъл дори и да сънува.

  Вълшебството на планината започва от това, че невинната триседмична почивка за него се превръща в седемгодишна одисея на духа. Постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се вече с житейската "философия на ведростта", която му дава неподозирана досега възможност да превъзмогва реалността чрез ирония и пародия. Това най-явно проличава в главата "Сняг", където, заблудил се в опасни висини, бълнува своя блян за Човека.

  Обитателите на "Вълшебната планина" са омаяни от непроменливостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуването, при което няма развитие, а е повторение на вече познати, отдавна изучени периоди от време. Така се създават условия за "херметичен самовъзпитателен процес", на който се подчинява героят, който – пребивавайки във "Вълшебната планина", вече напълно забравя за астрономическото и календарното време, а и за времето на собствения си живот.

  Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на нереалното, Ханс Касторп осъществява и своето пробуждане, излизане от състоянието на безвремие. Момент на пробуждане представлява кулминацията в романа, където следва и развръзката, или по-точно – осъзнаването за липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света, като единствено средство за съхранение в името на застрашените хуманни ценности.

  След Световната война, в процес на тежка мирогледна кризаТомас Ман стига до прозрението, че повече не бихме могли да живеем и творим както досега, и нарича романа "Вълшебната планина" повратна точка на своето творчество. Като във фокус тук са събрани и критично оценени всички духовни, световно-исторически, културно-философски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал в годините след войната. И така романът, от една страна, представлява равносметка на епохата, понеже рисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче, това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за тема "чистото време" във философски, психологически и метафоричен аспект. Замисълът на романа се осъществява чрез особена музикална техника, която създава усещане именно за "кръгово време", за вечно настояще. Ханс Касторп изминава дълъг път на самообразоване, изпъстрен с множество приключения, ала се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дълбините на съзнанието и своята психика. "Вълшебната планина" се нарежда сред немските образователни романи, чийто първообраз е Гьотевият роман "Вилхелм Майстер".

  Томас Ман насочва вниманието ни към проблематичността, но и към изгубената образователна стойност на Европейската културна традиция, подсказва ни, че тя повече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Романът е послание към бъдещите дни, и макар героят да изчезва от погледа ни сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил вътрешното си "извисяване" и пътят му е определен. Т. Ман определя романа си като книга за идейното отричане от множество опасни склонности, обаяния и изкушения, книга за сбогуването и за необходимостта от вътрешното самодисциплиниране на личността.**

  Редакция на автентичния първоизточник: tisss

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 6 dec. 2019

Илюстрации:
Грубиянът Питер Пеперкорн, тип от епохата между войните;
Авторът на "Вълшебната планина" сред своите почитатели. 
–––
* Има се предвид Първата световна война.
**Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D1%8A%D0%BB%D1%88%D0%B5%D0%B1%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0 Бел.м., tisss.

СТРАННОСТИ НА ЛЮБОВТА

СТРАННОСТИ 
НА ЛЮБОВТА

– Защо, да питам, ме обичаш, като дори не ме докосваш?
...Страстта по-здраво ме оплита, когато в себе си я нося!

– Защо, по дяволите, даже не смееш и да ме погледнеш?
...Защото ми е триж по-важно да те усещам вътре в мене.

– А ти нима се не досещаш, че с друг мъж вече се целувам?
...Жена! Когото и да срещаш, чудесно е, че ме вълнуваш.

– И не ревнуваш? И не страдаш, като твърдиш, че ме обичаш?
...Мен стига ми и таз награда, че лекичко по мен заничаш.

– Мераци бол, ръцете – празни, а хубостта е ден до пладне.
...Ний всичките сме хора разни и повечето ходим жадни.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 dec. 2013 edited by 6 dec. 2019

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (1.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ
Четиво с продължение в обратен ред

  Случва се и тъй, бивш информатор на Държавна сигурност, от VI отдел, от т.нар. Българско гестапо, както му беше сред нас другото име, в оживен форум на Internet да отпери въпрос: Българите чувстваме ли се достойни европейци, имаме ли вече самочувствие на европейска нация? Парадокс ли е, или ченгетата у нас винаги ще са не само на власт, но и в първите редички към прогреса и демокрацията!

  07.12.2000.

  По темата за осъждането, от чие съдене повече боли Ето мнението на Фьодор М. Достоевски (1821-1881), формулирано чрез хленчовете на пропадналия чиновник пияницата Семьон Захарич Мармеладов. "Аз не от Катерина Ивановна се страхувам сега – мърмореше той развълнувано, – и не от това, че пак ще започне да ми скубе косите. Какво са косите!... Косите са нищо! Истина ви казвам! Дори по-добре, ако започне да ме скубе, но аз не от това се страхувам… аз… от очите й се страхувам… да… от очите… И от червените петна по бузите й също се страхувам… и още – от дишането й се страхувам… Виждал ли си как дишат болни от тази болест… когато са развълнувани? И от плача на децата също се страхувам… Защото, ако Соня не ги е нахранила – то… просто не зная какво!... Не зная! А от бой не се страхувам… Знай, господине, че мене от този бой не само че не ме боли, но дори хубаво ми става… Защото просто сам не мога без това. Така ми е по-добре. Нека ме набие, да й олекне на душата… така е по-добре…"*

  25.12.2000.

  У всекиго от нас се крие лъстива частица от фалшивите шивачи на Ханс Кристиан Андерсен. Като създатели на митове за себе си, идва момент сами да си повярваме в илюзиите, които сме посели тук и там, както прави зелевата пеперуда. Докато чета "Мефистофел" роман, писан 1935-1936 г. от Клаус Ман – син на Томас Ман, попадам на пасаж, който ми припомня разговор отпреди 25 години с проф. Иван Сарандев (1934) – университетски преподавател, упражняващ литературния разбор единствено върху утвърдени автори като Дора Габе, Елисавета Багряна, Йордан Йовков. Та по повод печатаната му с продължение в някогашния софийски вестник "АБВ" литературна анкета с Багряна го бях питал: какво толкова ценно може да снесе бабесата за нас, българите, и не го ли озадачава най-случайната подробност, че докато, влюбена в светската суета, Елисавета Багряна (1893-1991) обикаля най-заможните бохемски свърталища на Централна и Западна Европа, украсява с присъствието си пищните аристократски приеми, и въобще, си е органична част не от Българската нация, ами органична част, а може би по-скоро аксесоар, апендикс, придатък към кръга охолно поминуващо малцинство на Европа, по същото време из нашите селища (Перущица само да споменем!**) палят къщите на т.нар. ятаци, разнасят за назидание отрязани човешки глави? На което Иван с целия авторитет на уважаван литературен историк, изследващ именно този период в Българската ни литература между двете световни войни, отговори, прострелвайки ме иззад очилата: "И други са обикаляли като нея курортите и аристократичните имения и дворци, но тя се е явявала – за разлика от останалите нашенци – пратеник, представител на Българската култура".

  Та ето, значи, като закъснял аргумент от някогашното питане в каменното дворче на пловдивската улица "Янко Сакъзов", срещу черквата "Свети Георги" в Мараша, откривам във въпросния роман на Клаус Ман*** описание на такова едно любимо средище за т.нар. интелектуален и духовен елит от 40-те и 50-те години на ХХ век:

   Мнозина си даваха среща в Хендрик-Хол, привличани от славата и любезността на домакина, от изрядната кухня, избата с вината, отбраните грамофонни плочи и целия импозантен разкош на обстановката. Повечето прекарваха тук най-приятни часове по обяд, следобед и вечер: актьори и генерали, поети и висши чиновници, журналисти и екзотични дипломати, метреси и комедиантки". И малко по-нататък авторът нарича цялата глъч "това весело и пищно оживление". Оживление...?! На какво, питам. Дали то не е грандоманията у този уж духовен елит на Европа? И към въпроса си добавям – пак от същата книга (стр. 331), пасаж ей тъй, между другото, относно "онова благородство, което се придобива само с цената на страданието и познанието. Ти не си страдал достатъчно, а това, което си познал, струваше за теб по-малко от хубавата титла и от внушителния хонорар".

  
26.12.2000. Рождество Христово

  В последния, брой 12 на Тодор-Биковия вестник "Арт-клуб" съм представен с есе от поредицата "Младите хищници" под сентенция, която съм използвал за надслов: "Щом любов нямам, нищо не съм" от посланието на ап. Павел до жителите на град Коринт. Мимоходом споменавам за несъгласието си със стила на хер Томас Ман в романа му "Д-р Фаустус", завършен впрочем след седемгодишно писане, през 1947 г., годината, когато съм се родил. Съзнавам, че си е голяма хапка, дето съм зинал срещу едно от светилата на Западноевропейската литература и философия от ХХ век, но какво да се прави, като такава е моята любов – стипчива, настръхнала като магарешки трън на припек. Всъщност, не е причината нито у мен, нито в стила на Томас Ман. Тепърва има какво още да научавам от родения в градчето Любек през 1875 г. немец. За всеки случай обаче реших се да задълбая повторно в друга негова многозначителна творба с философски привкус – "Вълшебната планина", писана от 1912 до 1924 г., когато се появява на бял свят след сагата "Буденброкови" (1901) и новелата "Смърт във Венеция" (за която все още нищичко не знам), както и подир новелата "Марио и фокусникът" за духовната уродливост на фашизма, а и изобщо на тоталитарната държава, както и романа "Признанията на авантюриста Феликс Крул". Та появата на "Вълшебната планина" предизвиква противоречиви – крайно противоречиви отзиви, което е вече достатъчно, за да ме изкуши като читател.

  Отбелязвам си факта, че днес, озадачен от присъщата ми прибързаност да давам оценка върху текст на автор, Нобелов лауреат за 1929 г. при това, захващам да чета за преживяванията на литературния му герой Ханс Касторп в някогашно затънтено курортно селище високо в швейцарските Алпи – Давос****, в санаториум за богати и болнави туберкулозни безделници. Върти ми се в ума и разказ за смъртта на майка ми; мога веднага да го започна, но се спирам, казвам си: "Не бързай, нещата около привидно редовната й (?!) делнична смърт са се впили така дълбоко в съзнанието ти, че няма къде да ти избягат. Имам вече ключа, подхода на Ф. М. Достоевски към подобни дреболии от романа му "Престъпление и наказание". Смятам, живеем в не по-малък стрес от идилията Петербург по време на Родя Разколников (1865 г.).

  О, как весело избуява у мен дързостта да се състезавам с първокласни автори и философи! Знам си силицата, знам си и слабостите, ала имам едно предимство – анонимен съм; никой не ме брои за автор, мога на воля да се вживявам в ролята на прикрит таен съгледвач, хвърлящ зорко око към кохортите на знатните, наперено крачещи по широките древноримски друмища на моята родна Тракийска низина.

  Относно стила на Достоевски. Един въпрос: Литературата сумрачно ли трябва да звучи? Разтърсващият катарзис, веднага след като приключих с прочита на романа "Престъпление и наказание", ме прати под душа в банята да се постарая да очистя от тялото и душата си цялата жестоко сантиментална магия, наречена Достоевски… Нима не може да се пише по-сдържано за тези неща – убийства, мизерия, подлости, посредственост, фанатизъм, войнстващо самолюбие? Не, не ми се нрави краят на романа. Твърде поучително, чак сладникаво, героят му тръгва да се осъзнава. Уж призовава към смирение, а самият Достоевски оспорва (не доразвива, а оспорва!) стила на Библията. Библейският автор не си позволява да слизат в преизподнята на подсъзнателното, докато Достоевски е задълбал в пространства, от които вее космически мраз. Защо да придавам на окото си рентгенова острота?! Съзнанието, логиката не може ли да се задейства с внушение по-човеколюбиво, по-сдържано?

  Разчупвайки който и да е от споменатите в Йоановия Апокалипсис седем огнени печата, зад които е Абсолютната истина за света и човешкия род, не рискуваме ли вместо пухкавото домашно коте да се събудим ужасени пред озъбен, настръхнал зверски скелет? Авторът – дори и гениален да е! – ако наистина храни любов към публиката, към нас, простосмъртните, би трябвало да не съобщава всичко, което узнава с гениалността си. Илюзията все пак е нужна, за да живеем в уют със себе си. Ами ако вървим по логиката на Достоевски или хер Зигмунд Фройд, направо да обявим, че не Любовта кара сърцето на мъжа и сърцето на жената да копнеят едно за друго, а чисто и просто неизбежен природен закон – някаква си там яйцеклетка трябва да бъде оплодена от сперматозоид, за да се продължи човешката драма; и погледната от този ъгъл, любовта се оказва само примамлива опаковка на нещо горчиво, но необходимо като лекарствена отрова… Това ли?!

  Не съм, разбира се, съгласен да оставаме в очертанията на библейския слог, но когато се доработва подходът към познанието ни за самите нас, да не се забравя, че Космосът в подсъзнателните ни рефлекси е не по-малко опасен от разбиването на атомното ядро: в пределно кратък отрязък от време – от непомерната тежест на едно неочаквано Познание – информация, която не сме в състояние да осмислим адекватно, рискуваме да се самовзривим. Примамлива е за всички нас Вселената; ах, как привлича Млечният път – но само докато ги съзерцаваме от уюта на родната планета и с подробностите на ограниченото ни съвсем неслучайно познание.

  Следва в част 2.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 6 dec. 2019
___
* Ф. М. Достоевски, "Престъпление и наказание", бълг. изд. 1981 г., с. 27.
** Понеже по майчина линия съм от един от най-заможните перущенски родове.

*** Клаус Ман, „Мефистофел”, изд. „Н. култура”, 1982 г., с. 307.
**** Днес един от луксозните курорти на Европа. Бел.м., tisss.