ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (132.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (132.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излиаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  19.07.1998. ВЕЩИ РУШИТЕЛИ, НО ЛОШИ ЗИДАРИ

  Утре е Илинден. На 27 юли, Свети Пантелей – Пантелей Пътник, прелетните птици захващат да се сбират в ята, да се стягат за път. През март-април 1878 г. Стамболов едва е навършил двайсет и четири; наченал двайсет и петата си година, навърта се като помощник край руския княз Наришкин, емисар на Славянския благотворителен комитет, пратен тук да събира доброволци за готвената война с Турция, обявена от Сърбия на 19 юни 1876 г.; защо, а и има ли връзка то с нашето Априлско въстание, с кланетата и пожарищата, които одимяват с мириса на леш този най-древен район на Европа! Сключеният след разгромяване на сърбите мир между воюващите докарва нашия герой до тъга и униние, обзели изобщо нашите българи-доброволци, били се на страната на братята-славяни – още един мит в печалната ни Българска История. Същите "наши братя", или политическите им водачи, придирчиво, хем без кой знае какви угризения дали пътя на нашите левове-юнаци, па за благодарност (?!), както свидетелствува летописецът на Стамболов – Димитър Маринов, последните "бяха малтретирани и грубо изпъдени". И по този повод дребничкият, църен като циганин Стефан Стамболов в самия край на годината, 31 декември 1876., проплаква в стих:

    Виждали ли сте вий сред къща изгорена,
    край дувара пукнат опърлено дърво?
    Такава скръб навождат и тези ни юнаци,
    които остаха след кървавия бой.

  Лутаниците на 24-годишния преизпълнен с жизнена сила несретник го отвеждат до идеята да събира млади доброволци за участие в обявената три месеца и нещо по-късно т.нар. Освободителна Руско-Турска война (12 април 1877 г.), като противовес на комитета на старите богаташи в Букурещ, председателстван от Евлоги Георгиев, за снабдяване с продоволствие настъпващата от север братска (пак братя!) армия.
Ама защо "като противовес"? Да се отговори на тойзи въпрос ще рече да се отвори гърнето с взаимната неприязън между уседналите в най-естествения ход на нещата тук, на Балканите, достолепни традиционалисти с еволюционната им философия и от друга страна, с нетърпеливите и революционно настроените "млади", сред които Стамболов е лъщял с острия си език и непремерени постъпки като ситен мангър в шепа плява. За повече по тази втора черта у Стамболов говори епизодът с опита за изнудване в дома на заможния Евлоги Георгиев. В същия епизод Евлоги се отнася към младия устат хъш като стопанин, в чийто палат някак се е вмъкнало дръгливо улично псе: пред букурещката полиция заявява, че случая той смята за приключен. Независимо че го заплашвал с револвер, насилникът скоро след тази декларация на изнудвания Евлоги бил освободен от ареста и си тръгнал по живо, по здраво...

  Кое от двете течения относно мечтата за освобождение е по-право? Българската ни историческа наука е много повече благосклонна към революционерите. Удобни за героизиране са Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Стамболов. Постъпките им най-често са необикновени, зрелищни (изключвам Левски). По-късно у Раковски, у Левски ще замержелее прозрението, че да се освободи цял народ от веригите не е толкова просто и не става в един исторически миг, ами е свързано с дългогодишна невидима отстрани работа за духовното съзряване на българското ни обществено съзнание, за преобразяване на българина от безропотен добитък във взискателен стопанин със самочувствието, че работи за своя собствен имот и своята държава. Тази трансформация наблюдаваме и у Стамболов – може би най-неспокойния като характер от изброените петима титани на нашето политическо възмъжаване, пък и в крайна сметка, стигнал най-далече, да си види мечтата постигната, а сам себе си – властник от най-първа величина.

  Непосредствено подир току-що приключилата война с турците със свойствената си язвителност ще изръмжи в канцеларията на княз Черкаски: "По-добре хич да не бяхте дохаждали да ни освобождавате, кога не сте били в сила да защитите от вас създадената Санстефанска България! Под турците и ведно съединени, ние имахме по-голяма надежда за по-светло бъдеще. А сега? Разсечени на пет части, отлетяха нашите надежди". Какво е това! Стамболов срещу самия себе си ли? Нали доскоро той най-яко припираше час по-бърже да види свободата на българите и България! Ето тази нужда от време, за да се извърши докрай ферментацията на българското национално узряване, първи го усетил в цялата сложна всеобхватност и мъчнотии единствен Апостола. Заради "своеволието и необуздаността на хора като Д. Общи", както забелязва Иван Унджиев ("В. Левски, биография", изд. 1980, с. 272), и затова че такива вагабонти "могат да разрушат постигнатото", Левски предупреждава и Л. Каравелов: "недей ми препоръчва работник като Д. Об." Даже не толкова казаното, колкото действията на Левски към честолюбци и духовни пигмеи като онзи Анастас п.Хинов, който изпълнявал длъжност някаква си, бих я определил: личен секретар за кореспонденцията на Апостола, ала човек с непомерно честолюбие и претенции, сдържаното отношение дори към такива типове в организацията свидетелства, че основният човек в комитетската организация дирел преди всичко разбирателство и съгласие, за да се избегне всяка "интрига, която спира ходът на народната работа".

  Представителят на Царска Русия у нас, колкото и двулична да е позицията му, все трябва да е имал основанието да рече: "Младите, революционерните ваши деятели, Ваше блаженство (разговорът се води помежду княз Черкаски и Антим І), свършиха своята рол. Те и подкопаваха, и събаряха. А днес е време да се гради. Те са добри и вещи рушители, но лоши зидари. Вашите стари (заможните) са вече зидари, и те ми днес трябват" (с. 45 от цит. съч. на Д. Маринов).

  20.07.1998. 

  Илинден е. Описаното по-горе по странните асоциации на подсъзнанието виждам сродно с мила родна картинка, наблюдавана по африканското Северно крайбрежие от моя позната (Валя Русева). Значи, лежат си на плажа няколкостотин летовници и дечицата им естествено търчат наоколо. Хора от всички краища на света: французи, янки, араби, англичани, японци; и сред тях три семейства нашенци силно личат като въшка на чело: с крясъци, подвиквания, с шамарите, които плющят върху гърбове и вратове на палавото и немирно родно потомство. Ето я там и красната ненагледна нашенка, нагазила до колене в бистрите средиземноморски води (по-надълбоко не смее, че не знае да плува, пък може да има я акули, я крокодили в туй чуждо море) с ръце на кръста, заела форма на буква "Ф", изгърбила се като костенурка от злоба, чорлава, прегоряла от слънцето, червена и от яд, препечена като рак, цяла в пясък, понеже досега потна се е въргаляла като свиня в кочина под чадъра, източила врат от корубата, с очи опулени и жили изхвръкнали наша Пена кълне отрочето си, че се набъркало в по-дълбочкото. А онова й се плези, инатливо върти главица и щапурка баш към бездънния въртоп, т.е., тя ли ще ми каже на мен! И се втурва бащата, и той прашасал, червен, потен, щур, кисел, страховит. Следва сцена, която е илюстрация на българската ни домашна педагогика. Пля-яс... Плю-юс! "Мамицата ти... Аз на теб кво ти казах! Ти кво ми рече!" И съответно – към благоверната: "Марш под чадъра, ма! Че да не та запраскам и тебе!" 

  И още бегъл един поглед на нашенската телесна жизненост и душевна простотия: склонността ни да сеем боклук наоколо в пряк и в преносен смисъл. Неуважението към всяко несъгласно с нашето си мнение. Предизвикателност, въздигната в стил, както у хора с талант (Христо Стоичков), така и у откровени клоуни (Иван Славков). Несъобразяването с нормата или със закона. Неспазването на договорите: при нас договор се сключва именно за да се нарушава нагло, с кеф, хем и за самочувствие. Преписвам това тази нощ, 17 юни 2006 г., на РС-то и образът на онзи хубав човек от селото Рогош*, Пловдивско ми се явява като муза, витаеща нежно над тези записки за обръгнали хъшове и за млади фукнета. Любовното влечение у нас към кресливи надприказвания по микроскопически някой въпрос, както лъжата и грубиянщината, превърнати в средство за успех. Склонността да се подмазваме на силния на деня. Крадливостта, въздигната в ранг на геройство. Ами фактът, че българите в чужбина масово се топят, маскарят се и воюват помежду си, и канят за арбитър чужденеца? Което другите национални общества си решават на четири очи в кухнята, за да не се излагат, ние го изнасяме с тъпани и зурни тържествено като свещени мощи насред площада. Елате ни вижте!!!

  Около нашия мизерен катун прани гащи и гузни съвести висят; не сме престанали трудолюбиво да се чистим, пък сме до шия в нечистотии; денем и нощем кърпим, и пак дупките зеят. Апартаментчето блести като слънце, пък боклуците – в найлонова торбичка... хо-о-оп, през балкончето. Тъй де, какво толкова! И политиката ни досега, и историята ни, както я пишат и пренаписват, бъкат от все тези резултати на лошото възпитание, на неуважение към човека отсреща, ама и неуважение към нас самите в личните ни дела. От патриархалността българинът като да издрапа като пакостник и вагабонтин, като луд гидия и като хайдук, като неспокойно горско пиле, което все поглежда крадливо към пилците в съседния двор, към яйцата в чуждите полози.

  Докога ще сме все такива, питам се! И на какво основание светът да ни уважава?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 maj 2020

–––
* Самозванецът, който – докато не издои всички пари, колкото можа и ме будеше посреднощ да ми иска още и още пари за счупената си печатарска машина, и пак не ми отпечата книгата, и накрая от жал реших повече да не се занимавам с него, но успя да ми загроби мечтата. Бел.м., tisss. 

МИДХАТ ПАША

МИДХАТ ПАША

  Статия от 13.08.1877 г. на вестник "Ню Йорк Таймс". Шаржът на Мидхат паша е публикуван през 1877 г. в изданието "Vanity Fair" (Панаир на суетата). Животът на Мидхат паша, водач на Млада Турция. Как синът на български евреин разви у себе си висши държавнически качества от неопитен търговец на тенджери и грънци до вероятното му завръщане във властта на Османската империя. От кореспондента ни в Букурещ, понеделник, 13 август 1877 г.

  Мидхат паша – знаменитият водач на партията Млада Турция, е днес във Виена по неотложни задачи, които – ако преминат успешно, ще утвърдят името му, дадено от негови привърженици, като най-великия турски държавник за целия XIX век. Роден е през 1822 г. и е син на български евреин, който приема исляма, за да се издигне в живота. Като става известен, последователите му настояват, че баща му е от турско благородническо потекло, а майка му – щерка на албански главатар, била със синя кръв, ужасно красива, интелигентна, та синът й Мидхат наследил всички качества и недостатъци на тази непокорна, ала галантна нация от диви планински разбойници. От най-ранното си детство Мидхат е прилежен ученик. На 12-годишна възраст, вече работи в магазина на баща си, където продава дрехи, напитки и домашни стоки. На 19 години, Фаик Ефенди – член на Cour des Comptes (Сметната палата), го наема за личен секретар. Три години по-късно младият евреин е изпратен в провинциите да подготви доклад за финансовото състояние на една от местните администрации. 

  Докладът му дотам удовлетворява Великия Везир Рашид, че Мидхат е назначен за шеф на отдел във Вътрешното министерство на империята. След мисията в Сирия го назначават Втори секретар в правителството. На 35 години, Мидхат го изпращат да умиротвори България, което той постига по толкова радикален начин, че показва на света: милостта съвсем не е част от неговия характер. И тази липса на милост му осигурява титла Везир и Паша, осигурява и повишението му в българския град Ниш. Неговото управление в Ниш е изключително ефективно, въпреки безмилостното му отношение към местната рая (българи), той успява да подобри инфраструктурата и строи нови пътища. От Ниш е изпратен в Русчук за губернатор на Дунавския вилает. Следите от неговото управление в Русчук само затвърждават по-ранните сведения за нрава му – че никой не е тъй загрижен за възстановяване на Османската империя и не е толкова враг на християнското население колкото усърдния Мидхат. 

  Затова го изтеглят в Константинопол през 1866 г. и му поверяват организацията на Държавния съвет, която длъжност той възприема като стъпка към установяването на конституционен режим. Багдад е следващата му тема за реформи, където Мидхат отново показва прозорливостта си при решаването на проблеми. Той освобождава държавните имоти и земи от някои задължения, въвежда наборната военна служба, потушава бунтовете на непокорни номадски племена, открива индустриален колеж, фабрика за платове и транспорт за параходи по реката Тигър до Персийския залив и Ефрат, въвежда трамвайна линия като връзка между Багдад и Казарниех. 

  Назначен на поста Велик Везир през 1871 г., той е свален само след някакви си три месеца заради... интрига в харема, уж благодарение омразата на Махмуд – лидер на партия Стара Турция. Оттогава Мидхат заговорничи за свалянето на Султан Абдул Азиз от трона, хем за да си отмъсти, хем и по-скоро заради омраза към Русия, чието влияние върху крехкия Османски владетел става доминиращо. Като министър без портфейл по времето на султан Мурад, Мидхат едва успял да се спаси от убийство, поръчано от Хасан Бей, когото обвинявал, че подтиквал към убийството на неговия колега, но и враг – Сараскира Хусеин Авни през 1876 г. Миналия декември (1876) за втори път Мидхат е назначен за Велик везир и така успява да осъществи мечтата на живота си – обнародването на Конституция. Интригите на опозицията надделяват и отказът му да изпълни искане на Великите сили по време на конференцията стават повод за свалянето му от власт и физическото му унищожение. Респектът, който и враговете му имат заради доказаните му качества и за силата на неговата партия го спасяват от обичайната съдба на ориенталския политик, изхвърлени от политиката на бунището.

  Физически Мидхат Паша е нисичък и дебел, с типичната за етноса си физиономия, гъста, черна, прошарена брада и ярки тъмни очи – въпреки че никой не го е виждал без очила. Облича се като европеец, с изключение на турския фес и с начина му на поведение, въпреки че, когато е силно развълнуван, държи се като типичен евреин. Пътувал е много, изучавал е традициите на различни нации и държави, особено от финансова и административна гледна точка с намерението някой ден да приложи наученото в Османската империя, но не владее други други езици освен френския, който език не говори сносно. Грешките на опонентите му при тяхното управление са показали на султана, че връщането му на власт може скоро да стане наложително, а и ловкият Мидхат осъзнава цената си и поставя условия, сред които е абсолютната забрана за намеса на външни сили във вътрешните работи на Османската империя; настоява да получи уверение пряко и лично от султана, че програмата му ще бъде приета, тъй че и присъствието му във Виена е свързано с получаване на съгласие от Австро-Унгарския кабинет и кабинета на Сейнт Джеймс (Англия). Хитрият Мидхат предлага категорично да бъде договорено, че окупацията на която и да е област от Османската империя, от Австрия или Англия или каквото и да е друго нарушение на договора от 1856 г., освен по силата на нов договор в интерес на Турция, трябва да се счита за casus belli (повод за война). Ще се постарае да сключи отбранителен, но и нападателен съюз с Англия; и ако съюзът е успешен, ще продължи войната срещу Русия, докато спечели достоен мир или докато всички ресурси на ислямска Турция бъдат изразходвани: "Смятам, че Англия ще предотврати обявяването на Свещена война, което ще бъде нашето унищожение". Ако неговите оферти за съюз се окажат неуспешни, Мидхат ще иска посредничеството на Англия и Австрия за сключването на мир въз основа на Парижкия договор или поне на Конвенцията след договора. Макар и с неудоволствие, би се съгласил да позволи гаранции за изпълнението на реформите под формата на частична окупация на територия на ислямска Турция, докато траят предварителните преговори – на принципа utipossidetis (досегашният владетел владее земите и населението, докато приключат преговорите, който до момента е ползван за основа на преговорите при всяко примирие), като условието за частична окупация на България от Руски войски само по себе си е гаранция, без да се накърнява националната чест и достойнство на Ислямската държава. 

  Доколко бляновете на Османския държавен чиновник ще бъдат осъществени предстои да видим, но политическата му самоувереност може да бъде обобщена в собствените му думи: "Аз не съм привърженик на война ’loutrance (война докрай); въпреки че съм готов да продължа борбата, готов съм и – ако се върна на власт, да подпиша примирие с чест, за да опазя цялата си енергия за мирна реформа в Османската империя, като смятам, че трябва да имам налични хората и ресурсите, необходими за да постигна тази моя задача". Въпреки това, както всеки дипломат, Мидхат не казва всичко, което има предвид, и връщането му в Истанбул ще е видим знак, че шансовете за мир се отдалечават, защото Мидхат* е най-непримирим враг на Русия, и назначението му за Главен везир ще значи "Война до смърт с Русия".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 maj 2020

–––

* Удушват Мидхат паша (1822-1884) в зандана на град Ал Таиф, в земите на днешна Саудитска Арабия. Този ловък демагог дава идея да се откриват публични домове за младите българи, където е забранено за ислямските мъже. Познайте до каква степен днешните духовни ценности на ЕС следват заветите му!

https://trud.bg/%D0%BE%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D1%82-%D1%80%D0%B5%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D0%BC%D0%B8%D0%B4%D1%85%D0%B0%D1%82-%D0%BF%D0%B0%D1%88%D0%B0-%D0%B2-%D1%82%D1%8A%D0%BC/ Бел.м., tisss.