ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (243.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (243.)

           Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?

  17.01.2001., прод. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

  Захванах днес "Д-р Фаустус" – върхов роман на зрелия Томас Ман, писан от 12 май 1943 до 29 януари 1947 г., според педантичните сведения на автора, от 68-та до 72-та му година. Ей така се създава митология около един роман, минава ми през ум. Все този познат от "Вълшебната планина" (1912-1924 г.) стил, което освен за липса на развитие подсказва и за особен род предвзетост. Пак имаме пародирани образи, като тук основно е "поднесен в ограничеността си" разказващият великата скучна драма Серенус Цайтблом – доктор по философия, навършил шейсетата си година.

  Че недостатъка си да твори жизнена, интересна проза е превърнал в основен свой белег за стил, ми е ясно вече, но то се съчетава и с особено задълбочени анализи и размишления от публицистично-философски тип. И май това съчетание ме изкушава да чета тежкоподвижния обемист, обстоятелствен хер Томас Ман, от когото очевидно има какво още да изстискам, понеже под масивната типично швабска умозрителност пулсира нещо, присъщо за други, много по-далечни паралели и меридиани – не, не средиземноморски, по-скоро напомнящо латиноамерикански натюрел.

  Стр. 46*: "Защото макар артистът да си остава през целия живот по-верен на своето детство, отколкото отдалия се на практическа дейност човек, макар че той, противно на практичния, остава завинаги в чисто човешкото, бленуващо, игриво състояние на детето, пътят пред артиста до по-късните неподозирани стадии на неговото развитие е безкрайно по-дълъг, по-авантюристичен и покъртителен за наблюдателя, отколкото пътя на обичайния човек, за когото мисълта, че и той някога бил дете, далеч не е тъй болезнена" (из разказа на подставения пародиен тип Серенус Цайтблом за гениалния Адриан Леверкюн).

  Всичката въпросна словесна плява, макар на три места да съм я попрочиствал от обстоятелствени налепи, може да прозвучи и по-човеколюбиво, например: "Понеже човекът на изкуството целия си живот е съпътстван от детството си, това кървене у него по детското е всъщност основен импулс за творчество". Кощунство ли е от моя страна да редактирам гениалния Томас Ман? Как може да се пише за отсъствието на предвзетост у артиста (както е въобще при детето до третата-четвъртата му година) по толкова показен, снобски начин?! Пародирането тук не извинява, текстът по-горе вече не е пародиране, а немощ у автора Т. Ман или у българския му преводач (във второто силно се съмнявам).

  18.01.2001. 

  Четейки успоредно, наред с Томас-Мановия "Д-р Фаустус" ей тъй, само за разтуха, монографията на приятеля проф. Иван Сарандев за Йордан Йовков**, налетях и на следната академична мъдрост (с.50) за първата отпечатана работица на 22-годишния през 1902 г. Йовков – стихотворението "Под тежкия кръст": "Очевидно в случая е отразен ранен етап в идейно-политическото съзряване на автора". Отдавна, от 1970 г. се питам дали Иван е неуверен, че разбира от литература, та затова се ровичка само из автори, доказани и многократно утвърдени, според закона, май беше на Мърфи: че всеки умира да се занимава с онова, което е извън неговата компетентност. Какви ти етапи в идейно-политическото съзряване? Що за глупост! Талантът е нещо колкото капризно, толкова и монолитно като цяло, което се очиства и се шлифова не в строги мерни единици, а по-често случайно, непреднамерено, в самия ход на личния живот у твореца. Ала не! – търсим общи места, патерици са ни нужни, подпорки и проходилки, понеже не сме в състояние да приемем спокойно, че даровитият е нещо, получило се като че ли от само себе си: съчетание на божествени качества и човешки слабости, не Гьотевият хомункулус***.

  24.01.2001.

  Тежката артилерия и в нашата национална литературна критика предпочита да се занимава с автори – поети и белетристи, доказали се, утвърдени и преутвърдени. И то, разбира се, хич не е зле – нали по известните имена от литературната ни история градим самочувствие на цивилизована нация! Все друго си е я професор, я доцент, в краен случай редови университетски преподавател вече да е огласил откритието на годината и десетилетието или на епохата, и изпървом плахо, озъртайки се като диви зайци в лехата с моркови, а сетне все по-храбро и настървено литературните адепти, демиурзи, корифеи насочват лупите на очилата си и читающата родна публика към новопоявило се небесно светило. Светилото изскоква из мрака на първичния хаос неугледно – рошаво и тантуресто, с късове обилно окървавена плацента и слуз по себе си. Следва критическа студия, монография, панорамен обзор, философски опус, трактат, психологическо, социологическо, етнографско обследване на подтекста – какво писал авторът, пък под писаното – един, па два, па до пет пласта прозрения за живота, човешката личност, за нещо изчанчено, хем нищо не значещо, като да речем, световния прогрес и борбата за мир при нарастващия глад за все по-мощни оръжия.

  Примери от подобен род колко си щеш! Иде ми на ум как точно такива храбри хора откриха Йовков (1880-1937), ами да, същия Йовков, когото прогресивната марксическа лит.критична мисъл воглаве с уважавания в партийните среди публицист, лит.критик и историк Георги Бакалов (1873-1939) бе проклела 1932 г. като буржоазен апологет****, а подир славния Девети септември (1944) Пантелей Пантев, заменил фамилното си име с "прогресивното" Зарев (ЗаРеволюцията), днешният академик сред оценителите Пантелей Зарев, и сонм "прогресивни" лит. критици на Партията бяха преутвърдили Йовков за буржоазен. И по тази идеологическа причина бяха изхвърлили Йовков от читанките за малчугани и от гимназиалните ни христоматии някъде до 1956 г. Дребни грешки са то! Грешки на растежа, както по-късно ни обясняваха в лекциите си като за пред студенти гафа същите литературни свахи през 1967 г. в Софийския университет. Разправяла ми е преподавателката ми проф. Розалия Ликова през далечната 1970-71 година какви страхове брала, какви унижения затова че единствена в многогласния хор на Йовковите отрицатели след 1944 г. настоявала: Йовков е автор от европейска величина. Толкоз по темата за "тежката лит.критическа артилерия" по нашенско!

  Пиша не да омаловажа по-късни детайлни анализи върху творчеството на Йовков, извършени не само от днешния професор в няколко университета Иван Сарандев; дяволчето у мен обаче любопитства – задава неудобния въпрос: За по-неизвестни автори, за едва-що прохождащите литературни таланти кой пише, кой има храбростта днес да се застъпи, да им се зарадва, да им помогне да израстват, да укрепнат, да ги тълкува, да ги проектира в бъдещото им развитие като писатели, като изразители на нашата самобитност, стил, култура? Лесно се пишат назидания към неукрепналия талант, лесно е да вадиш като нова петолевка и да сочиш качествата на автор, приет вече в Духовния ни пантеон. При всичкото ми уважение към тежкоартилеристите – "литературни гаубичари" как да не питам и от твое име, простосмертний простодушни читателю: Спря ли да ражда Българската литературна нива? Сред гъмжилото от нови имена къде са литературните критици от ранга на един Белински*****, да кажем, или Владимир Василев, ако ще говорим за нашия български вътрешен духовен пейзаж?

  Мога да посоча, ако още не е станало ясно, и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров почти десетилетие подир физическата му екзекуция. Макар че рискува живота си заради същата онази "красна идея за световно щастие", своите не бързаха да го признаят за поет, изчакаха знак откъм литературните среди чак в отсрещния ъгъл на Европа, откъм далечна католишка Испания, които пък го оцениха нежния Вапцаров заради испанския му цикъл стихотворения. Ценяха го този наш значителен, достоен поет "простите българи от село, от фабрики и канцеларии", та силно въодушевени рецитираха изстраданите му стихове далеч преди шумно да бъде разхвален и понесен с венци и тромби към литературния пантеон официално от представителна рота наемници с щраусови пера върху калпаците. Далеч преди да му курдисат нимба на литературен светец – друга крайност... в школските читанки.

  Подир половин век, след като се завъртя на половин оборот виенското колело на политиката, хайде пак дълбоки познавачи и литературни мекерета се разбързаха да отрекат Вапцаров, ей тъй, заради кефа на новите "сини, тъмносини, жълти, зелени и пембени" управници (които бяха пребоядисани, обновили се бивши бекапейци, и това за всички нас стана грозна обществена тайна – всички си знаем, че партийците пак са начело и пак управляват. Вижте как е било, ако ви вълнува как е днес и как ще е утре.

  25.01.2001. 

  Талантливият човек трудно се вмества в канона, в изградения за удобството на рутинери шаблон за оценяване. Талантливо написаното е грапаво, повече е повод за дразнения, отколкото за безметежни съзерцания. Изобщо, пърха неспокойно, тупти и изгаря. Защото иде не в удобство, а за притеснения, та плаши, удря не там, където му подсказват лъстиви съветници.

Видели ли сте стойностен автор да хвали и разкрасява властници! Ама стари истини са това, макар поклонниците, "радетели за изкуство и култура" понякога да виждат в таланта своенравие, макар и в ролята на гувернантка да го представят, творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен и да рискуваш. Дори в заблуждението си този род неслучайни, чепати личности са искрени, упорити до изнемога. Ако ги нямаше такива, каквито са, какво ли мъртвило би настанало!

  26.01.2001. 

  По тъничките пътеки в длъжността ми на лит. сътрудник, занимаващ се и с темата за безработните – част от тях действително лентяйстващи млади хора, комсомолци, някъде към 1979-80 г. попадам на интересна находка. Някакъв квартален или районен отговорник в пловдивското ІІ районно управление на МВР, докато ми диктува негови си данни за т.нар. контингент (проституиращи, измамници, крадци и пр.), ехидно ми подхвърля за както я наричаха по онова време кекавата интелигенция. За аргумент вади от папка с жалби прилежно, калиграфски изписан от двете страни кариран лист, където чета нещо от сорта: "Срещу жилището ми има пивница, гнездо на тунеядци и алкохолици. Не можем да спим от кавгите и песните им. Най-лошото е, че ми пикаят върху олука на къщата, и особено през летните нощи около нас вони на повърнато, лайна и урина"… Имаше накрая, над завъртения министерски подпис на възмутения жалбоподател, и някакви драматични вопли, в смисъл: Народната власт как допуска тези безобразия, не е ли редно милицията да се намеси, да вземе крути мерки ("крути мерки" бе много любима за партийния печат фразичка от онези преславни години) за спокойствието на трудовите хора на социалистическото ни отечество, за съня на достойния честен гражданин на България" и прочие такива ми ти, с розова фльонга привързани.

  Това произведение на неотспалата си, събудената по никое време чорлава и гневна гражданска съвест беше творение на нашумелия по същото време белетрист, бивш апаратчик от градския комитет на БКП, човекът, при когото някога си като гимназист придружих майка ми в приемната му: писателят Георги Алексиев (1927-2011). Заради страдалческия опус на тема "Кой му пикал на олука" плешивичкият пухкав чиновник от някогашното пловдивско второ районно управление на МеВеРе ме фиксираше с мефистофелска усмивчица, примираше май от кеф: "Кекава интелигенция! Ей ви на, вижте се какви сте ми мамини пойе-е-ети, писа-а-атели, журналя, майстори на перото, лекета с нежни малки ръчички. Хайде де, вие ще ми оправяте света!"

  Ама и Георги Алексиев що да се засяга! Изглежда склонността да драматизира по житейските си несгоди, е поначало присъща на всеки по-талантлив писател (вж. Иван Сарандев, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", изд.1986 г., с.291). За сметка на гениите, простосмъртните се раждаме очевидно с ма-а-алко по-дебела кожа. Ай сега! Кавгосвали се, ръмжали били, грухтели пиянските си песни, млатели се с тукати и текмета. Щом не са оставили трупове да се въргалят покрай олука му, щом всичко се приключвало с веселие, буйни арии, ругатни, и щом не се влачат черва по тротоара, не се търкалят съдрани уши, отскубнати носове, разпран крачол, перлен наниз от изплюти строшени зъби, всичко, значи, си е наред. Тези тъпанари тъй си ги траем, откакто се помня в моя великодушен Пловдив, ще ги срещнете и в парламента.

  Кой още казва, че професионалният критик непременно е в час, в съответствие с изискванията на литературния развой! Цели седем години мълчаливо подминават Йовковият сборник "Последна радост" (1926). Дори надареният с остро зрение за литературните новости и един от приятелите му – Владимир Василев (1883-1963), едва през 1933 г. ще отпусне сърце да рече добра дума за книгата, незабелязвана сякаш нарочно и май нарочно оставена неоценена. А то са разкази и новели с ярко художествено и естетическо излъчване: "Песента на колелетата" (за майстора на каруци Сали Яшар), "Последна радост", "Мечтател", "Съд", "Дядо Давид" – твърде родни, български по съзерцателния си натюрел, съчетание от печал, любов, затаен копнеж по красивото.

  Как Йовков не можеше да не напише...

  С.331 от монографията на Иван Сарандев: "Йовков не можеше да не напише своите драми". Дрън-дрън! Критикът всичко знае за въпросния автор, всичко ще ти обясни, разкодира, препроектира със задна дата отначало-докрай. И преставам да му вярвам на този готин критик, колкото и в добра светлина да ми се е показвал до този момент като човек. През един абзац: "Йовков не можеше да не напише". Хем и претенциозно изречено, и патетично! Добивам усещане как тълкуващият с мека стъпка, приближава до своята умозрителна представа за твореца. Такъв тълкувател явно си въобразява, че прегръща душата, когато прегръща сламената своя представа, докато истинският автор – човек от плът и кръв, остава пренебрегнат нейде встрани.

  Защо не проявяват смиреност, защо им е да се насилват! – истината никога докрай не можеш да изгребеш, да обясниш, да я обозреш. Оставете свобода, пространство и на други да си представят своята илюзия за това и онова, да доработят въз основа на лични си опит и усет друга, не точно вашата версия за това кое как е било. Но не! – човекът бързал да ни натрапи нещо умозрително: "Йовков не можеше да не напише своите драми". Навярно – притеснен да не би да помисля, че било възможно и да не бъдат сътворени тези така ценни за самочувствието на критика аргументи. И на с.365 отново, след като вече на два пъти патетично е възкликвал, Иван Сарандев потретва: "Поради това Йовков не можеше да не напише "Чифликът край границата". С. 369: "Ето защо романът "Чифликът край границата" не можеше да не бъде написан" (за кой ли път).

  Цит.съч, с.375: Из коментара на критика – доста позакъсняло ехо от народническия сантиментализъм: "Народът ни е добър, народът ни е златен. Трябва само да се поучи, да му се посочи истинският път!" Пасажът между кавички, смятам, е ирония. Макар да има основания да е критичен и ироничен, в случая изследователят изпуска утилитарната функция на илюзията Народнически сантиментализъм, която служи за ориентир, доколкото ни липсват каквито и да било опорни точки в периоди на хаос, безстопанственост и хайдутлуци от страна на властта или от страна на някой местен деребей. Нещо, на което сме свидетели особено днес.

  С.377: "Затова той не можеше да не напише тези две книги за Добруджа" – "Женско сърце" (1935) и "Ако можеха да говорят" (1936) – бел.м. За пети път все тази същата лепкава фраза: "Той не можеше да не напише" в шест версии. Ега си!

  С.397: И. Сарандев смята 57-та година, година в която си отива Йовков, за начало на белетристичната зрелост. Мисля си, че Иван е абсолютно прав. Приживе Йовков бил оспорван, пренебрегван, премълчаван от най-близките си приятели в литературната им компания и в разговорите им на висок глас пред общество.

  С.398. Изречено от Йовков: "Разбира се! Девети юни беше една грешка. Аз и сега се дразня, когато прославят тази дата, и особено когато я свързват с някакъв подвиг, сторен за България и Българския народ. Какво общо има цялата тази прослава с действителността, която дойде след Девети юни? Нищо! Слязоха едни, за да се качат други – това беше всичко"*. Вместо Девети юни 1923. турете Десети ноември 1989 г., и пак ще е вярно изреченото от Йовков преди почти три четвърти век пред чаша кафенце в някогашното кафене на ъгъла срещу внушителната сграда на Народното събрание. Възможно е днес реалните образи да са много по-нагли. И бих изброявал дузини имена на самозабравили се новооглашени "любимци на народа".

  Йовков за Елин Пелин: "Талантът му е по-голям от културата, инстинктът му е по-силен от съзнанието". А са почти връстници, единият е роден през 1880 г., другият – през 1878 г. Може да се отнесе също и за мастити поети и писатели, които разхождат телесата си и днес като паметници от гипс из литературната нива близо до властта.

  Може би бисерът сред Йовковите сентенции, от с.399-400: "Думата е страшно нещо; в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, звукове, движение, форми – всичко, стига да можеш да боравиш с тези нейни богатства. А това не е лека работа". Пантелей Зарев в "Избрани произведения", т. І (1971), с.425 пише: без Йовков нашата литература "би загубила дълбочина в узнаване на съкровено човешкото и благородното". И какво излиза? Партиецът Пантелей Зарев срещу Пантелей Зарев**?

  27.01.2001. 

  У Томас Ман*** нещо неочаквано, което може да ни промени мнението и за самите нас като самоотрицаващи се пишман патриоти... Ето го този пасаж у великия немски писател: "Защото Отон ІІІ бе образец на немец, който ненавижда всичко немско, и бе цял живот страдал, че се родил немец". Хе, сродна душа в другия край на континента!

  28.01.2001. 

  През 1982 г. един****, който шетал с Пеньо Пенев из пловдивските улици и кръчмета, ми разправяше как отговорните фактори приживе възприемали Поета на строящия се социализъм: "Имаха го за развейпрах. Ходеше с джобове, натъпкани със стихове и сноп стари вестници под мишница. Спира те насред улицата и започва да рецитира, ръкомаха, горещи се. Не-е, съвсем не го вземаха насериозно. Трябваше да си сложи край на живота, да почнат да го гледат с друго око. Изведнъж откриха, че бил голяма работа, голям поет".

  Имахме при нас ситен по ръст гаден фатмак, старши сержант в поделението край Хасково, където служих през 1965-1967 г.; Микса бяха го кръстили войниците, заради гадния му характер. "Микс" по гръцки ще рече слуз; та Микса – бивш милиционер от Димитровград, имаше кофтия навик да ни събере нас, които се навъртахме покрай библиотеката на поделението, да ни посочи цветния портрет на Пеньо Пенев, голям, нарисуван с маслени бои, над входа на съседната игрална зала, па да потрие длани: "Колко пердах е изял този ей там от тези две кунки! Колко съм му мачкал кокалите на щурия перчемлия!"

  В битка за душата на простосмъртния българин на какви ли не тънкости и на какви ли не перверзии, на какви ли не издевателства съм се нагледал през отминалите зад гърба ми години. Да си груб към публиката? Бе, ако наистина си талантлив, защо пък да не! Може би това си е част от гениалността на твореца?... И в този миг пред очите ми се изправят от двете ми страни като стражи на моя притихнал дом в краен квартал на Пловдив, отвъд най-многолюдното на Балканите и в Европа циганско гето:
  - кланият на дръвник калугеровчанин Ангел Керемидов, че отмъстил за поруганата си чест;
  - виждам сина му Ненко Ангелов Керемидов, загинал пак за честта нейде в лазарет или окоп край Мраморно море през 1912 г., понеже отишъл доброволец да отмъщава на турците; и не се върнал, издъхнал от холера, и де е заровен никой не знай.
  - виждам третия от редицата предци, Борис Ненков Ангелов или Борис Дявола, рано сутринта в пет часа на двора строполил се, агонизиращ, паднал по очи, извръща лице... и с уста, пълна с пръст, се усмихва към тълпата зяпачи. Разбирате ли, ухилил се чешитът му с чешит, да не би да помислят кибиците, че че се мъчи, умирайки!
  - Виждам баща ми последен, петия син на беден бирник (най-бедни в махалата, а бирниците, както знаем с пари работят) – в последните си часове, обзет от болките на изгорената плът, да отвръща със задебелял езис към връстника ми д-р Иван Бошев в тръскащата се към Клиниката "Пирогов" отровнозелена военна линейка: "Нормално, докторрре. Всичко е наррред, докторрре! Няма проблем, докторе!"

  Ех, приятелю жарки! Знаеш ли колко харесвам чудесните ти героични пози! От сърце ги харесвам, като роден от семето на тези простосмъртни българи.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 sep. 2020

___
* Т. Ман, "Д-р Фаустус", изд.1967 г.
** И. Сарандев, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", изд.1986 г.
*** От "Фауст" на Йохан В. Гьоте (1749-1832).
**** Сп. "Звезда, бр.4 от 1932 г.
***** Висарион Белински (1811-1848), руски лит. критик, философ, публицист.

  Продължение

* Спиридон Казанджиев, "Срещи и разговори с Й. Йовков", изд.1960 г., с.48-49.
** Пантев е същинското му фамилно име.
*** Т. Ман, "Д-р Фаустус", с.59.
**** Димитър Жутев (1941-2011), през 1982 г. председател на ГК на ОФ в Пловдив. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (242.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (242.)

   Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?

  27.11.2000., прод. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

  Илюстрация на нафукания, стигащ до самолюбуване предвзет маниер на писане. В Томас-Мановия роман, на стр.76 е описанието върху реакциите на 23-годишния Ханс Касторп спрямо долитащия иззад стената на хотелската му стая шум от боричкане, който подсказва за бурна сексуална схватка! Ето го същинския Томас Ман: "Имаше борба, смехове, пръхтене, чието неприлично значение не задълго остана непонятно за младия човек, макар че отначало се опитваше от добродушие да го изтълкува като нещо невинно. Това негово добродушие можеше да е назовано и с други имена, например, с блудкавото "душевна чистота" или със сериозната дума "срамежливост", или най-сетне с унизителните определения "бягство от истината" и "притворство", в него имаше дори някаква мистична боязън и благочестие – с такива смесени чувства се отнесе Ханс Касторп към тези шумове, а външно то се изрази в благопристойно помрачаване на лицето му, сякаш нито можеше, нито желаеше да знае нещо за онова, което чуваше: един израз на благоприличие, който не бе напълно оригинален, но той бе свикнал да го възприема при известни случаи. С тази физиономия, значи, той се оттегли от балкона обратно в стаята, за да не подслушва повече работи, които му се струваха сериозни и дори покъртителни, макар че се извършваха при кикотене. Но в стаята суетнята отвъд стената се чуваше още по-ясно. Както изглежда, гонеха се там около мебелите, събориха някакъв стол, чу се пляскане и мляскане…"

  Че е пародия на лицемерното благонравие, пародия е, ала защо толкова увъртяно и с такава показност от страна на автора! Детайлът не пърха, нито е гъвкав, ни изящен, а стои като желе, като слуз на туберкулозен. Ако това е белег за висок стил, има нещо сбъркано в основата му: все едно яко изкушен насилник и дърта проститутка да ми представят като еталон за нормалност, при това с претенция за ирония, все едно аз, читателят, да ги тълкувам с обратен знак: да откривам колко са противни и това да е повод за мен да обикна нормалността, стандартното. Замирише ли ми на дидактика, пощръклявам! Младичкият току-що получил инженерната си диплома синеок бюргер (което ще рече освен "гражданин" или "буржоа", само не в класовия му марксически смисъл) Ханс се е оказал на Вълшебната планина при бледите изнежени аристократи, като че само за да се разболее телесно, което ще го доведе до духовно просветление за истините в живота.

  Така според авторовия замисъл в разстояние на 925 наситени с подробни описания страници, поизпъстрени с диалог претенциозен и многозначителен – муден, дву- или трипластов за тълкуване, пред нас се разгръща класически за немската литературна традиция образователен роман, само че сега не описващ приключения и авантюри от пространствен, видим характер, ами описващ в рамките на Фройдовата психоанализа митарства на душата из селенията на Любовта, смъртта, смисъла на Живота. Твърде гръмко обявена задача, особено в периода преди да нахълтат зловещите фанатични експериментатори от болшевишки сталински тип, фашисти или националсоциалисти, които взривиха света с кощунствата на тоталитарния модел а ла Big Brother държава. Тежък, мазно плъзгащ се бавен е стилът на писане, напомня ми уютен стар тролейбус на фирмата "MAN" с дълбоки меки седалки и заоблени форми, с вградено отопление и плътно затворени стъкла и отдушници, които никога не се отварят, пъкълът за Юга и Югоизтока на Европейския континент.

  Тази нафукана проза ми дава основание да се усетя още по-привързан към игривия, ефирен, човеколюбив стил на средиземноморската литературна традиция от епохата на библейските текстове насам.

  Спорейки с Фьодор Достоевски и Томас Ман в сферата на стила, съвсем не мисля, че снемам уважението и възхитата пред гениалността и прозорливостта им; само се убеждавам колко по-различен душевен и духовен строй притежаваме ние, българите, жители по граничната земетръсна зона между интуитивния лъчезарен, нехаен сякаш Изток и строгия, умозрителен и скучен логически Запад, твърде далече от мъгливия ограничен в себе си мразовитСевер, но органично вписващ се в предизвикателния и любознателен открит за света ни южняшки темперамент. Величествено се извишават във философските ширини и Руската, и Германската класическа традиция, но са ми чужди с предпоставения си подход към толкова необятно пъстро зрелище, каквото е действителният живот.

  28.11.2000.

  Друг смисъл на понятието "модерно" е бързопреходно! Модерното за къс период е предизвикателно, но и бързо изчерпващо се, явява се, за да разклати рутината и да очисти делничната занаятчийска шлака от творчеството, като философия на духа.

  02.01.2001.

  Томас Ман, "Вълшебната планина", с. 267 – думи на Лодовико Сетембрини към 24-годишния вече Ханс Касторп, току-що съобщил, че хората в родната му Германия са твърди, студени, жестоки. "Жестока е атмосферата долу, безмилостна. Когато човек лежи и наблюдава нещата отдалече, може да се ужаси". Сетембрини ето как отвръща: "...упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек (...) Това, че сега го отправяте, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал да расте, защото човек, който свикне да отправя упреци, може твърде лесно да бъде загубен да живота – за онази форма на живот, за която е бил роден".

  Звучи опияняващо, но подсказва по каква причина по-младото поколение отхвърля априорно стила на живот у родителите си. По-късно, когато поеме върху собствените си плещи своя дял от общия товар грижи в живота, това гласовито, ядно отрицаващо множество постепенно, с течение на годините, се смирява все повече и повече – и то значи, че вече го боли за работата му, за имота, за наченатите проекции върху сивия на вид делничен свят. Младостта е нетърпелива, повърхностна, механично оценява: морето й е до колене; всичко, което лети, се яде; с чело стени пробива; бързо се пали и пак тъй бързо прегаря; търси спора, но не решението; слага си главата в торбата и така рискува всичко за нищо – особено ако това нищо е наречено с големи кухи думи, като Свобода, Народ, Човечество, Щастие, Идеал, Равенство, Братство, Революция, Благоденствие, Вселенска хармония. При всичките си пасиви, възрастният има едно неоспоримо предимство пред заредената с жизнена енергия и стръв младежка маса – възрастният е конкретен. И тъй е, понеже опитът учи, че фактически животът е много по-многоцветен от всякакви предварително зададени схеми, формули и романтични решения. Всеки случай е уникална ситуация, колкото и да сме стандартни, повторими наглед.

  Към с. 297: "Анализът е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, добро, доколкото разтърсва глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи, добро, когато освобождава, очовечава, помага на поробените да узреят за свободата. Той е лошо, много лошо нещо, възпрепятства ли делата, когато е неспособен да изгради живот, а само подяжда корените му". Това са размишления на Сетембрини, напътствено отправени към Ханс Касторп. Очевидно Сетембрини е резоньор на автора, тъй да се рече, подставено лице, което придава на постния литературен сюжет философска окраска. Томас Ман се спуска в бездната на психологическите детайли, с които е пренаселено най-делничното ни битие. Външно неугледни, понеже ги приемаме за елементарни, а в действителност – под външното се крие грозд от магнетични импулси, извиращи от или насочени към подсъзнанието и подсъзнателния космос. Претенциозно, твърде изненадващо, силно грандоманско, но... е вярно, и това е тъкмо фройдистки пласт в разбирането на човешката природа. Като литература доста неугледно, като научна популяризация – да, това е всъщност стойността на този роман. Томас Ман затова е голям световен автор, защото съвсем не е вдъхновен съзерцател; спасява го пародията му спрямо г-н Фройд; ето края на една от частите в пета глава (с.300): "Това беше живата ръка, която беше свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея – не онзи чужд скелет, който бе съзрял в екрана (на рентгеновия апарат); аналитичната яма, която тогава бе видял открита, отново се бе затворила".

  06.01.2001.

  С.402-403 от "Вълшебната планина". Пародия или сериозно изображение, стилът на Томас Ман ми внушава цинизъм с отношението си към отделното човешко същество. Смешно и посредственост се съчетават в неприятна гротеска, е изводът на писателя: личността е така нищожна, така обладана от правилно и откровени заблуди, че буди само жлъч и съжаление. Критиката е не толкова към обществото на т.нар. буржозен свят, колкото изобщо към човека като ограничено, лицемерно, егоистично и склонно към горделиво позьорство създание. Бих казал: авторът създава такъв тип герои, в който се изявява собствената му душевна, а може би и духовна структура. Чета не с удоволствие, а с усилие романа. Това все пак твърде рядко ми се случва, за да не го забележа.

  07.01.2001.

  По повод с.460 пасаж, повтарящ темата за нравственото от предходната размяна на реплики между възмладичкия инженер Ханс Касторп и възрастния писател Лодовико Сетембрини: нравствени ли са разумът и добродетелта. Все едно да питаш влажна ли е водата. Разум и добродетел са елементи от нравствеността, като представата ни за цивилизованост. В края на първия разговор по темата (с.321 и нататък) Сетембрини противопоставя Изтока на цивилизования Запад от Европейския материк. Изтокът – употребен в презрителния смисъл като "азиатски", което ще рече: креслив, инертен, аморфен, неподреден, дрипав във всякакъв ироничен смисъл. Т. Ман чрез отговора на Сетембрини (с.325): "Истински опасният противник е непознатият". На с.327 отново Сетембрини: "...Избягайте от това блато, от този остров на Цирцея* – не можете да се мерите с Одисей, за да пребивавате тук безнаказано. Ще пролазите, вече се спускате върху предните си крайници, скоро ще почнете да грухтите, пазете се!" (Към младия неопитен Ханс Касторп).

  С.209, Сетембрини: "единственият здрав, благороден (...), единственият религиозен начин да вземем отношение към смъртта е да я разберем и почувстваме като състав и принадлежност, като свещено предусловие на живота. (...) В древността украсяваха саркофазите със символи на живота и на оплождането, даже и с цинични символи – древната религиозност често приема свещеното и циничното за едно и също. Онези люде знаеха да почитат смъртта. Но смъртта е достойна за уважение, като люлка на живота, като лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, става призрак, гримаса (...) Симпатиите към нея водят до най-страхотни заблуди човешкия дух.

  С.428: "Жената първа на Адама. Пази се ти... (Лилит е туй.) 

  – Каква е пък тази Лили? Да не би Адам да е бил женен два пъти?

  – Така е по еврейското предание. Лилит се е превърнала в нощен призрак, опасна е, за млади мъже особено, поради хубавата си коса. (И след туй) Цитирах само пасаж от шедьовъра на вашата национална литература".**

  С.460: "Този, който търсеше морала в разума и добродетелта" (пасаж за Лодовико Сетембрини, ключов образ в романа, образ на хуманиста възпитател, поклонник на класицизма, опонент на романтизма, като твърде абстрактен стремеж към световен прогрес и общочовешко щастие.

  08.01.2001.

  Четенето като процес... Четенето на роман с мудно сюжетно развитие, с прекалена, педантична обстоятелственост, с факта, че основните му действащи лица всяко по своему са представени в пародийна форма, цялата тази скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения (Сетембрини, мадам Шоша, до с.460-470) съставено от посредствени, случайни личности, всичко това, цялата идилична картина излъчва спарения въздух на Западна Европа в претенциите й за връх на цивилизоваността. Осмивайки я, но не по италиански или френски, а по типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял да се изплъзне от влиянието на средата, която така прилежно окарикатурява. Даже заравянето в подробности от чисто природонаучната сфера внася хербариен енциклопедически мухлясал дъх на затлачващи литературното възприятие детайли. Защо е претенцията да се съобщават факти от последна инстанция! Литературата не е родствена на строгото научно познание. Литературният глас е игрив, любознателен, много по-богат на обертонове и на нюанси, по-пъстроцветен от сивия равен, уседнал гтон на научността. Да вкарваш в услуга на литературното послание тежките панелни конструкции на научния стил, според мен, е най-малкото липса на мярка, преиграване – като клоун, който се вживява в ролята на Сократ, забравил защо публиката е дошла в цирка.

  Злополучният роман "Любов в ада" на пловдивския литературен критик Димитър Кирков (1945-2017) – сега си давам сметка, с пълни ведра черпел от Томас-Мановия роман "Вълшебната планина", например: енциклопедична изчерпателност за това и онова. Го-о-оляма работа! Бъркат, понеже литературното творчество е преди всичко внушение, омагьосване, ала не каканижене на статистически и прочие строго научни факти. В такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-близко до човешката душа в гранична област, където душата, плътското и духът се засрещат и разминават. Нещо – непостижимо за науката, при всичкото ми уважение към нея. Все пак Т. Ман пише скучния претенциозен роман през 1912-1924 г., докато Д. Кирков своя – в 80-те години на ХХ век. За немеца Т. Ман оправданието е, че 1912-1924 г. е епохата на Западния романтически подход към нещата от живота, до Голямата депресия през 1929 г., а моя съгражданин Димитър Кирков няма какво да го оправдае.

  Значи да е ясно: заиграването с научността в литературната материя може да мине само като пунт, с известна насмешливост или друг вид отстранение от сериозността. Повярва ли в силата на науката за чисто литературно обсъждане на човека, авторът просто демонстрира съмнение в силата на изкуството, а по-точно и ясно изречено – демонстрира някакъв тип творческа немощ за изкуство. Наука се учи с прилежност и разум, изкуството изисква любов; затова е наречено "изкуство", защото е създадено да изкушава, да привлече към неща, които само с ум и прилежност няма как да узная.

  С.485 от "Вълшебната планина": Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.

  С.513: цитира св. Августин, наричан и Августин Блажени (354-430 г. сл.Хр.): "Вярвам, за да позная!"*** Ако не се бях доверил на дребен селски тарикат и не му бях връчил накуп двегодишните си спестявания, за да ми отпечата ръкописа "Ламски", как иначе бих научил колко низко може да падне талантлив човек, когато себе си не уважава?!

  По повод реплика на с.514: "истина, чийто победи над авторитета". Какво значение има авторитетът, когато съобщава истина! Оборването на лъжата ли е по-важно, или съхраняването на фалшив поклон и отстъпки пред т.нар. авторитет? Самото понятие "авторитет" ме настройва скептично към качества на личност, към която го пришиват. Позлатени рамки за идоли и псевдо-величия наоколо колкото щеш! Но то са минали по реда си победители; жестоко, но е тъй. Техните постижения, а и евентуалните ни предстоящи успехи, са нищо повече – погледнато от космична висина над главите ни, от брънка в общия ход на човешкия род, все по-прилежно и учтиво, да се надяваме, сам себе си опознаващ.

  Симпатичен е не рицарят, въоръжен до зъби с ловкост, оръжия и знаци на честта, а простосмъртният, сражаващ се с пълното съзнание за своята болезнена преходност и уязвимост. Ахил и Хектор в двубоя си пред стените на древния Илион са вариант на това несекващо и днес противостоене между живия дух и грандоманската суетност у нас. Показните турнири на т.нар. рицарско съсловие, тези състезания с предизвестен финал, когато победителят е предварително известен на света... кому са нужни, освен на рутинерите, загрижени да не се наруши статуквото! То затова и така пищно протича цялата им подготовка от шумотевица, фанфари, гирлянди, топовни салюти и развети семейни гербове и флагове. Красиво би било авторитет и истина да се покриват и да са едно на друго съответни, но колко са щастливите съвпадения в миналите епохи и в съвременността?! По-често си имаме работа с митологизирани съществования или с египетски мумии, от които са изтърбушили червата с останалите карантии и цялата жизнена дяволитост и случайност на самия обект за обожествяване.

  Не може да оковеш когото и да било в невежество и посредственост; пътеката към високи духовни хоризонти винаги и пред всеки от нас стои открита; въпрос на личен избор е дали човекът ще поеме по стръмната своя пътечка, или ще предпочете други благини и ценности в живота. И да не хленчат, да не размазват сълзи и сополи: всеки сам си носи кръста, това лошо ли е?

  За сходството между комунизма, като рожба на Марксовото "учение", и ексцесите на религиозния фанатизъм – вж. с.519-529!

  С.526 (Сетембрини за Нафта): "Негова форма е логиката, но битие му е заблудата", "Убежденията не живеят, ако не им се представи случай да се борят". И по-нататък: "Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната им измама, вас ви грози опасността да увредите духа и душата си под въздействието на тези колкото фанатични, толкова и злонамерени извъртания".

  С.530: "Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче, той е човек на духа – иначе не бих търсил неговото общество, и като такъв се стреми към нови комбинации и приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз останах изненадан от неговите теории. Толкова широко досега не се бе разкривал пред мен". Напомня ми за персони от пловдивския кръг интелигенти.

  09.01.2001.

  Томас Ман, "Вълшебната планина". На с.641 съм... Е, така е с мен: захващам някоя обемиста книга изпълнен с любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: какво толкова! – ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, пък ще се наситя и ще ми мине. Отначало четенето ми върви гладко, хоп-хоп-хоп, после идват някакви вътрешни мои несъгласия със стила, с автора, с някои негови дразнещи особености. Неусетно заоравам, обхванат в плен от собственото си самочувствие, че бих могъл не по-зле, а къде ти! – мно-о-ого по-интересно... да разкажа подобна някоя интрижка. Минава не седмица, минават десетина дни – четенето на въпросния роман вече е част от делничния ми ритъм, живея рамо до рамо с главния герой – някои неща у него ми навяват сравнения, аналогии с мои си лични преживелици, настроения, открития. От време на време пак ме гони бяс: този роман кога ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета докрай, но дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенското или калугеровското упорство, ми нашепва "Не бързай! Ти слаба ракия ли си, та ще го претупаш надве-натри! Я се стегни, моля! Не си въобразявай, че толкова леко ще се плъзнеш по повърхността, а запрятай ръкави и слизай в дълбочина. Защото казаното ако е едно, подсказаните или внушени са две, три, четири, може би повече, отколкото си в състояние да проумееш".

  Това четене за удоволствие ли е? Или си е жива мъка? По-скоро е изкушение да се преборя със самия себе си. И така най-сетне заставам смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми: един успореден, но вече в известна степен и мой личен живот. Чета все по-бавно. Автора чувствам като свое неподозирано досега друго лице. Преставам да споря с него, следя със затаен дъх и най-скучновати наглед пасажи. Четивото като че ли ме превзело отвътре; успоредявам крачка с крачките на героя. Какво ти! – героят май съм самият аз. Вече не съм странична фигура, никак не ми е безразлично какво ще последва в изтъняващия куп непрочетени още страници. Заспивам с книгата до възглавницата. Събуждам се и се нахвърлям със свежи сили, както вълк се нахвърля върху агне, както мъж – към любовницата. Разнасям книгата от стая в стая, върша това и онова между другото, главното е кога пак ще продължа четенето. И ето че идва периодът на истинското задоволство, казвам си: Какво съм правил досега, та ми убягвал точно този текст, този роман? Би трябвало отдавна да съм запознат, посветен в най-фините му детайли.

  Случва се с една книга да живея месеци наред. Тя става неразделна част от моите вътрешни пейзажи, настроения, скука. Но това не е същинската безпаметна скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преценки за дреболиите наоколо. Излизането от тази чудна омая е като отрезвяване подир нощ, преминала във вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж пак съм същият, ала образите и посланията от дочетената с толкова противоречиви вълнения книга бавно ще се слягат у мен, докато забравя, че книгата от друг е написана и прочетеното вече престане да е куп страници, а се е преобразило в част от моя личен жизнен опит.

  Появява се в романа "Вълшебната планина" ей този образ: 60-годишният исполин, холандецът Питер Пеперкорн, чугунен неандерталски тип, пред когото аргументите на културата вехнат. "Аривист" ще рече: амбициран безскрупулен тип (от фр.), решен да успее на всяка цена.

  С.757, Ханс Касторп към Сетембрини: "Бъбря глупости, но предпочитам и малко да побълнувам, при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности"... Аналог на Пеперкорн в представите ми е известен днес шоумен (в ден, когато преписвам старите си записки, сутринта на 9 декември 2006 г.). Самочувствие грандиозно на чудесно устроения в пространството циничен нахалник. Подобни хора са симпатични дори. Понякога са артистични. Понякога мекият вариант ирония откъм тяхна страна звучи тъй: "Как е! Говорите за култура, философия – това нещо яде ли се, пие ли се? И е важно, тъй ли! Е, говорете си, говорете си, аз няма да ви преча". Мисля си, Алеко Константинов открива подобно отношение у българския неандерталец, уважаемия тежък търговец, бизнесмен, политик, вестникар и кандидат за депутатин г-н Ганьо Балканский.

  11.01.2001.

  С.842, пасажът: "Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен, защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят".

  15.01.2001.

  Душицата у мнозина между българските новобогаташи е бетер дърта проститутка: накипрена, нагиздена, с пристисната във форма на кокоше дупе устничка, кършеща раменца, мигайки лицемерно, пресметливо, някак си да я приемат за невръстна мома девственица. Разсъждават: богатството е, за да угаждам на тщеславието, на егоизма си; хич не разбират простичката истина, че пари, вложени в нещо друго, а не за обща полза, са прокълнати пари, носят нещастие. Живеят като емигранти и хора без корен, чужди сред сънародниците си, но свои сред заможни невротици от проспериращия в материалното Западен свят.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 sep. 2020

Илюстрации:

- Лицемерието сродява нацията с нейните водачи.

- Невзрачният човечец сред децата – това съм аз.

___

* Превърнала спътниците на Одисей в свине, като ги упоила с магическа напитка. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B8%D1%80%D1%86%D0%B5%D1%8F

** Понеже резоньорът Сетембрини е италианец, очевидно роденият в Любек немец Томас Ман визира германската литературна класика, 

*** На Свети Августин принадлежи предположението, че Господ сътворил света не от определена материя, а от нищо. За разлика от древногръцките философи, например, според които Бог е сътворил само формата и реда във вселената, според Августин Блажени, Господ създал и самата материална субстанция като градивен материал. За скептиците е реплика на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна ми е представата за автора на роман като върховен бог на имагинерен свят, който въображението ни на читатели единствено може да материализира. 

**** Наука за небесните тела и тяхното развитие.

***** Ортодоксията, т.е. източното православие следва с достойнство и уважение към човека Посланията на Христос сред многообразните версии на християнството (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр., без да говорим за редицата модни напоследък ереси).

****** Т. Ман, "Вълшебната планина", бълг.изд. 1972 г., с. 40.

******* Възраженията ми срещу автора на стиховете не са от лирическо естество, те не касаят естетиката, където: въобразявам си може би, вероятно сме и съмишленици, а са от сферата на етичното – от област, където иде реч за предателства и прекрачване на правила. Това – за сведение не само на тесния кръг почитатели на гневния поет.

******** Из посланието на ап. Павел до римляни, гл. ІV, ст. 4: "На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг". Бел.м., tisss.