Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 5 ноември 2019 г.

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ
Четиво с продължение 
   16.07.2005.

 Всяко нещо си има период на узряване, а моята мечта за книга продължава да зрее. Топи се животът ми; и не съм сигурен, че тази моя мечта изобщо си заслужава толкова усилия, толкова търпение и смиреност. Всичко останало пренебрегнах – любов, кариера, семейство, децата си, и защо ми е тази книга! Позачетох се в стиховете на Жак Превер (1900-1977) сутринта, и ме порази пак онази чудна вакханалия на словото, което диша, вълнува се, руши каноните на строгата класическата форма и вае изящен образ на неподкупната човешка душа именно чрез детайли, които често не забелязваме.

  Голяма школа ми е мосю Жак Превер, точно противоположното на строгостта във формата у връстника му Ърнест Хемингуей (1899-1961). Разточителен и жизнелюбив като гейзер или фонтан е французинът; сдържан и човеколюбив – янкито. Хора като Превер живеят сравнително дълго и умират от досадна, често скучна смърт, докато перфекционистите на стилистичната форма случва се да се самоубият драматично показно с любимата си ловна пушка именно на 3 юли, само ден преди Националния празник на отечеството им.

  20.07.2005.

 Тази сутрин постоях на верандата откъм юг, с изглед към Родопите. Поне половин час се любувах на пищната зеленина, на лекия бриз от свежест. Цветята ми цъфтят, полудели в артистична безреда. Листа си нямат толкова, колкото китки. Полях ги, па седнах на северното балконче посред клоните на липата да погледам изгрева – това чудесно космическо събитие, което унесени в делничната унила сивота, преставаме да забелязваме, щом захванем да страним от детето у себе си.

  Липата срещу кухнята ми се извишила вече на метър-два над металния парапет, а мушкатата в бяло и ярко червено греят ли, греят! Сварих си кафето, отпивам първа глътка и си мисля: "Така подреден величествено спокоен и тих си, Живот! Да не ми се пречкаха лошите хора, доста повече да съм постигнал". Двама, които ги имах за приятели, ме измамиха. Виждам наоколо как сякаш всеки, получил мъничко власт и влияние, съсипва онова, което успее да докопа. Та и кърви в космичното* утринно небе тревожният въпрос: Какво постигнаха всички тези объркани кофти човеци, по-щастливи станаха ли?

  Може би тъй, както ми се съпротивява, мечтаното като ми попречиха и пречат да осъществя, мечтата ми по-упорита се утвърждава у мен, тропа с краче и присвила устни ме гледа с пламтящи оченца. Живея като монах-отшелник напоследък. Само кандило и икона ми липсват! Опипвам, оглеждам внимателно света наоколо и все пак ми е хубаво, макар без тръпката по жена. Жените изобщо са особени същества, силно зависими от биологичния си часовник, който им диктува кога да си потърсят мъж, кога (и дали!) да си родят децата, да чезнат по рожбите си и да се състаряват в делничните дреболии, подреждайки уютен дом, вещи. В плен на Времето, което при тях много-много по-бързо лети.

  Мъжете, постигнали висини – Иисус, апостол Павел, Васил Левски, Карол Войтила – споминалият се римски папа, дори изчадия, като Йосиф Сталин и Адолф Хитлер – са изключителни самотници и монаси в личния си живот. Това закономерност ли е?

  Мечтата за книгата ме е обсебила дотам, че пренебрегвам разпиляването по жени; просто ми се струва унизително да си губя времето с тяхната чаровна, интуитивна и нежно упорита компания. Същият хлапак съм си в отношението ми към момичетата; само дето по-дълбоко зарових у мене си изкусителната страст към галене, целувки, прегръдки. От време на време изпитвам страхотна потребност да галя и прегръщам, да милвам по косите и кожата някоя жена, но все повече се убеждавам, че самотата е обичайното състояние на духа.

  Гледам жени как ловуват и си мисля: "Леле-е, колко са зависими от материалното! Колко силно ги привлича лъскавкото, успехите у мъжа!" А точно с тези две не мога да се похваля, пък защо ми е сврака, която ще посегне да ме превръща в придатък на материалния си стремеж към вещи. Двете ми хубави дъщери, и те ли са същите? Доколкото ги преценявам, самостоятелни са и са свободолюбиви, но не мога да си ги представя в сътрудничество с мъж, заради когото биха пренебрегнали своя мил, вроден чисто женски егоизъм.

  Вчера хванах да набирам на компютъра стихосбирката "Порто Фино". Наистина е чаровно съчетанието от Нехайство, Ирония и Печал, което излъчват стихотворения като "Парашутист", "Герберът", "Рогата" и прочие. Подтекстът: нещата от живота не бива да се вземат твърде насериозно; всички сме мимолетни, ефимерни, преходни на този свят; всичко е Динамика, търсеща хармония, но и рушаща установени вече граници и забрани. Стиховете от сборника "Порто Фино" наподобяват по стил грубо издялан монолит, от чиято сърцевина би трябвало да струи човечност и представа за едрите неща, като стойност в съзнанието ни, в душата. Този подход заимствам от Превер, но с разликата, че французинът Превер е повече сантиментално-патетичен: Щом двама се обичат, на тяхна страна съм**, предадено по смисъл. Лирическият ми двойник, моят шепнещ резоньор не би го изрекъл толкова категорично, видимо той е отдалечен, а и по-ехиден, мисля си. Но тази дистанция е, за да се оставят героите по-самостоятелни, по-автономни в чудатата си логика на лица от живия живот.

  Това, както и при Превер – рожба на Париж и на онази "Франция на интелигетните артисти с добро самочувствие", са сюжетни стихотворения (при цялата условност на понятието "сюжет" в случая) и случката, като силно въздействаща атмосфера, е оставена повече сама да говори, без моята авторска намеса. Не навсякъде, обаче! Тук-там се изкушавам да хвана бика за рогата. Но така е – изключенията подкрепят правилото. В показността на нехайството към рима и ритъм, ако е умело сторено, се таи деликатно вслушване в тоновете на сърдечния ни ритъм. Никой нормален човек не бърбори в мерена реч, нали!

 А това нехайство е само трик, заблуждаваща маневра – за да се изкуши четящият да оспорва автора като институция свръх-обективна, подобен на самия Господ Бог, немилостив към драмата на своите марионетки в шоуто, наречено стихотворение.

  Нежността в тези стихотворения от "Порто Фино" би трябвало да има влиятелен съмишленик именно в огрубяването, в нехайството към т.нар. висок поетичен слог. Поне такава ми е идеята за формалната страна на сборника, който продължава сам да се пише. Стихотворенията се натрупват, подреждат се в екзотични колонии като коралов риф и не ми остава друго освен да се радвам как пред удивените ми очи се появява от делничната пяна нещо красиво, поне по замисъл.

 Следва

  tisss, удоволствие е да се четат Ваши текстове. Скромното ми мнение е, че имате дарба да създавате хармония в словото, изковавайки една умереност в отразяване на "стакатото" и не непременно грозното във възприятията ни, но онова – чепатото в реалността. Това кара някои художници да бъдат сюрреалисти, предполагам: като не успяват да разберат и осмислят толкова оксиморони и абсурди в заобикалящия ни екзистенциален хаос. В размислите Ви по чудат начин се съчетават както дълбок философски трагизъм, така и особена благост в усещането, мъдрост при улавянето и отсяването на "цветното" в иначе заобикалящото ни клише, наречено живот. Като резултат се получава прекрасна живопис. Indifferent Suns #2814578 - 06.07.2011***

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 
Plovdiv, edited by 6 noe. 2019 
–––
* В първичния смисъл на гръцката дума "коsmos". 
** В превода на Валери Петров тази идея звучи ето как в музикалното стихотворение "Барбара":
      Спомни си, Барбара, и моля те, прости,
      че без да се познаваме, говоря ти на "ти" -
      макар за миг видени, макар и отдалече,
      щом двама се обичат, на "ти" със тях съм вече".
Във френския оригинал музикално стиховете възпроизвеждат ромоленето на дъжд по тенекиите на покрива с разнообразни повтарящи се съчетания на сонорната съгласна "р". Бел.м., tisss 
*** http://forum.all.bg/showflat.php?Number=2813771&page=0 

НЕНАПИСАНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ

НЕНАПИСАНОТО СТИХОТВОРЕНИЕ

  С мелодията от клипа ще се появи след време стихотворение, в което един мъж ще направи предложение на жена, на което тя може и да устои. След като проспива непробудно от осем до десет и трийсет вечерта, мъжът се буди и добавя заглавие на бъдещото си стихотворение. Ще се казва "Когато един мъж пожелае една жена". Ето впрочем диалог в мрежата, проведен от въпросния мъж пак същия ден преди осем с реална дама, която понастоящем живее в другия край на света, и донякъде, само донякъде може да послужи за първообраз на лирическата му героиня, макар лирическата героиня да се налага задължително да има лунички край очите и носа, плюс руса, естествено руса, искам да кажа, дълга и леко занемарена коса.

 – Здрасти! Четох те допреди малко. Не знаех за пианото на Re., какви завихряния имало в нашия голям, но сплотен колектив. Гле-е-едай ти!

  – Позна ли кои са споменатите?

  – Диана. Но другата... Не знам. Грозевото Роси може би.

  – Валери Лишев предложил да даде сто и двайсет лева, но химичката Ганзурова го отказала ей с тази реплика: "А какво да кажем ние, дето не сме с манталитет на магистрални курви и не знаем как да изпросим пари за училищното ви пиано?" И е права химичката, дето скърца като разсъхнала каца нагоре и надолу по стълбите.

  – Ужас! И накрая кой плати пианото?

  – Росито Грозева, представи си, се оплакала, че пианото й пречило да смята в канцеларията си. Re. направи сума концерти с входна такса из града, включиха се с дарителски суми и родители на децата от училищната школа по пиано.

  – И сега! Пианото тъне в прах сред кофите, метлите, парцалите. Защото Дианчето Петкова, май вече си е наумила като личност да се развива в друга посока.

  – Да чуеш Дианчето Петкова колко гори за музиката и децата, с уста птички лови.

  – Това не го разбрах. Как е тя?

  – Разказва наляво и надясно как някога в училището ни имало Музикален театър. Пропуска само една подробност – че в този Музикален театър участваше и другата преподавателка по музика, Лилия Стефанова, но основно Театъра го движеше Re., а аз им пишех стихове за песничките и текстове за сценария. Който чуе Дианчето, би трябвало да остане с впечатление, че върху крехките й плещи на турист се е крепял Музикалният театър, и значи, съвсем не е Мечо Турист, който по за месец-два всяка учебна година се пише болен, за да скита по гори и планини. Правил съм макети за част от пиесите, сценарий писах, например, по "Принцесата и граховото зърно" на Андерсен, афишите за Театъра рисувах.

  – Ужас! Това е то…

  – Физкултурникът Валери Лишев беше подредил кабинета по музика заради Re. Откак обаче Мечо Турист си извоюва пред шефката да ползва подредения кабинет в дъното на третия етаж, тапицираните столове за около месец бяха изпотрошени от учениците й, клавиши на пианото са откършени, шкафът с нотите разбит.

  – Леле-е!

  – Пред мен госпожица Петкова се пробва да представи версията за пиано, купено със сумите от концерти на децата от школата на Re. при всеобщата еуфория у тях и родителите им, било купено на по-ниска цена, че било със спукана чугунена основа. Не знаеше Дианчето, че с Re. сме обикаляли да търсим фирма с по-изгодна оферта, взе да ме убеждава как Re. се възползвала, като умишлено купила строшено пиано.

  – И ти?!

  – Споменах, че с моята жигула два месеца сме обикаляли с Re. да избере пиано с качества и на добра цена, и Дианчето мигом изгуби интерес повече да ми обяснява за спуканата чугунена плоча и прочие дивотии как
Re. се била облажила.

  – (Eмотиконче във формата на вирнат палец, знак на одобрение.)

  – С Re. пазехме дискретност за тези работи, а пък аз всъщност само два или три пъти съм участвал в срещите й с родители, склонни да дарят сума.

  – Дианчето Петкова е за връзване! С какво ли се занимава сега? Трябва с Дорето (друг натегач за слава – бел.м., tisss) да са си допаднали.

  – Като че ли не се понасят, зарежи ги! Сутрин ходя до Гребната база с байка.

  – Хубаво е, че живееш така близо, много близо до себе си.

  – Върти ми се в ума стихотворение по тази мелодия, да видим кога ще го запиша. Усещам как ще се съчини само. Ще е много странно стихотворение, само това знам. И няма да е кратко, десетина строфи, може и повече. Не знам за какво се говори в песента от клипа и това няма значение, виждам картина и диалог с човек, който си мълчи. Като си яздя байка, стиховете сами се подреждат. Мога да надвиша трийсет километра в час по нанагорнище. А, какво ще кажеш?

  – Бре!

  – Ще има предложение. В известен смисъл – неприлично откровено. Мелодията слушам вече две утрини, кажи-речи, непрекъснато.

  – Странна мелодия.

  – Преведи ми накъсо какво се говори в нея.

  – Ще изчакам мъжа ми, той по-добре се справя с английския.

  – Най-общо казано, за какво се говори в мелодията?

  – Ами казва: "Скъпа, да се разходим из дивото, из неопитоменото, из тъмното!"

  – Мъжът предлага на момичето да идат в хотела отсреща или в парка, а тя го гледа и не вярва на ушите си, чуди се дали да го прати по дяволите този натрапник, или... Така го виждам ненаписаното стихотворение.

  – Да-а-а! Закуска с бесовете.

  – Казва й: "Виж какво, скъпа, знам, че жените кървите веднъж месечно и ви боли, но мъжете също кървим и сърцето боли понякога по-силно от вас. Добре знам, че си щастливо омъжена и сериозна дама с чудесна кариера и име в обществото, но какво правиш все пак със себе си, не си ли губиш времето с празни работи? Виж колко е слънчев денят, тревата в парка колко е зелена и сочна, не ти ли се ще да лежиш по гръб с очи в небесата и да мечтаеш?" Пусни мелодията и прочети това, което ти пиша.

  – Добре.

  – Оголване арматурата на живота, това ми се върти в ума като идея. Че всичките ни планове са далеч от основното, за което си струва човек да живее. И тази някак нехайна мелодия с непукисткия глас на певеца ми пасва на вътрешните мелодии и ветрове. Това е животът ми, да, моят живот е това, точно какъвто си е. Саксофонът в края на мелодията е страхотен, особено онзи дрезгавият му глас на саксофона. Не мислиш ли, че е страхотен за нещата по тази тема?

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, 20 uli 2010 – edited by 5 noe. 2019

ГЛУПОСТ, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2.)

ГЛУПОСТ, НАГЛОСТ
И ВЪЗТОРГ (2.)
Четиво с продължение
  
Qued antea fuit impetusq nunc ratio est*
  14.05.2001.
  
  "Колкото е по-развита рефлексията, толкова по-умело успява да се владее"** Отвращава просташкият маниер да изтъкват своето, като унижават и демонизират опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Ето, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! И не виждам начин да се съглася с него – не долюбвам простака, пък ако ще да ми се явява и в образа не на писателя Хайтов, ами на султан Абдул Хамид Великолепни. "Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Едно младо момиче..." и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с младото непокварено момиче ми изглежда многозначителна (бел.м., tisss): "Най-благоприятното за едно младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човек, който притежава развито естетическо чувство, винаги ще намери, че момиче, което е невинно в дълбокия или в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."***

  Тази страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. "Диви разкази" са сред най-доброто в съвременната българска проза и това е авторът сред съвременните български писатели, когото поставям най-високо; възможно ли е в лудешкия натиск – макар да има основания относно Радой Ралин, писателят Николай Хайтов да се проявява като елементарен тип, когато е автор на блестяща белетристика?! А що да не! "Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл дар на свободата. Нека такива средства ползват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, дето не умее да оплете едно момиче дотам, че личните му желания да бъдат изричани от момичето, той е и си остава абсолютен некадърник. Не бих завидял на неговата наслада"**** Отнесени към художествената литература и публицистиката, тези еротомански редове у Сьорен Киркегор откриват корена на моето дразнене от адета у големия Хайтов безмилостно да налага мнението си, като с авторитета, с таланта си мачка далеч по-нежни и далеч не толкова злостни в самолюбието си характери.

  А може би вече е дошло времето и така тачен, но и така обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман бъде поставен на точното му място в националната ни менажерия от шаячни, с аромат на възкисела байганьовска пот характери. Кой съм, да го съдя! Българин съм, нищо повече. И като простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам до неговото ниво?! Казват: когато Дяволът реши да ритне някого, рита го не с копито, а с човешкия си крак. Изкушен съм да докарам до бяс... Е, в такъв случай този тип самовлюбени са моята слабост, обичам ги както всяка котка си пада по мишленца, както окото зад микроскопа внимателно изучава спазмите, реакциите на прищипнат жабешки мускул.

  От една страна, Николай Хайтов е масивна фигура сред писателите, самороден талант. Възхищавали са ме някои текстове в сборника със записки "Вълшебното огледало", легенди и истории от Родопския край, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който сериал залепяше някогашната моя България за телевизора, епичните му разследвания за кощунствата на идиоти с костите на Левски. От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че Н. Хайтов официално е академик), т.е. липсата на онзи тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно любезен, но все пак предпоставка за интелигенти дебати по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на възпитание, Боже мой!

  Николай Хайтов не идва на голо място, нито е пръв в тази форма на безогледно отрицание. Мнозинство от големите личности в нашата Най-нова история са хора именно от този сорт, личности наедро скроени, със замах: Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски. И как губят тези мили родни фигури пред личности с по-друг душевен строй – Климент Охридски,
ученикът на Константин-Кирил, Патриарх Евтимий Търновски, отец Пайсий Хилендарски, Софроний Врачански, Васил Кунчев – Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, Цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, Иван Башев – някогашният външен министър, когото Тодор-Живковите хора убиха на Витоша. Едните стоят предизвикателно и героично. На вторите като да са им любими сенчестите места; у тях откривам повече духовност и те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра за България.

  19.05.2001. 

  На днешния ден слезе от печатарските машини в пловдивската Полиграфия брой първи на строго политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ми настоява, че 19 май ми е личен празник. Вестникът беше сред първите "различни" издания в пост-комунистическа България. Като редактор (главен, леле!) опитвах да въведа уравновесения тон на писане съвсем в началото на развихрящия се Пир на посредствеността*****, когато подир мъртвешкото шептене от трийсет и две години Тодор-Живково управление изведнъж започнаха да падат табутата и националното медийно пространство взе да се изпълва с кресливи речи и призиви за мъст, което десетилетия по-късно ще се изясни, че било начин бившите мекерета и доносници на властта да се докажат като първи демократи пред доверчивия народ. Никой като да не подозираше, че именно фанатичната "справедлива" ненавист иде от стила на говорене в бившата комунистическа преса. Замъти се бързичко информационното пространство и тъй помогна на палачите и мародерите да се преоблекат и обновят, да се изваят пред наивните нас – потресени от наглостта, да се изваят в образи на родолюбиви професионалисти и първи, ако не и единствени истински демократи и кресливи антикомунисти в Републиката.

  Вече уморените силно застарели партийни величия и шефове от годините на соца отстъпиха място на младите хищници, помогнаха да се вградят в едва оформящия се политически, банков и стопански елит, да понатрупат първоначалния си кредит доверие сред въодушевения, обзет от велики очаквания народ. Спомените около правенето на вестника сега ми носят куп горчиви послания, но и известна гордост пред мен си, че още в първите еуфорични месеци на Демокрацията от края на 1989 и цялата 1990 година съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която обикновените българи бяхме подложени. Да-а, вълкът козината си мени, ала нрава никога! В материален битов план съм си същият, а услужливи някогашни приятели и съмишленици: Теодор Димитров, Спас Гърневски, Златка Русева, Христо Марков, Андрей Захариев – все членове на онази най-първа за България Демократическа партия със седалище в Пловдив – сега разбирам! – гледали преди всичко себе си да уредят, да се възкачат в парвенюшкия лъже-елит.

  Дали успели да се впишат по върховете на държавата не е съществено. Важното е, че се представяли за едно, а били нещо съвсем друго. Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си! Ето защо извършилите компромис с нравственото се ограждат с монолитни каменни зидове, копаят ров между своите затворени тайни общества и света, притесняват ги естествените, човешки взаимоотношения. Когато пък тръгнат из множеството, излязат от луксозните си обиталища да разговарят с обикновените граждани на Републиката, това е мероприятие, шествие, театър на популизма, и пак фалш, фалш и суета. Питал съм се преди, например, защо естрадната глезла Бисер Киров силно ми напомня на екс-президента Петър Стоянов, т.нар. от уважителните пловдивски майнички любим Бате Петьо. Актьорът Георги Мамалев правеше фурор на представленията си с репликата: "Бисер Киров – целият в бяло, целият в зъби!"

  Дребни мизерии съпровождаха вестник "Демократическо знаме" от раждането до мига, в който ми писна да обикалям с жигулата си, натъпкана догоре със снопове от най-пресния брой, и реших да го спра. Вестникът изразяваше моя стил, манталитет, лична философия, независимо колцина и доколко разнопосочни са били авторите и сътрудниците от цяла България, че и от чужбина. Доколкото съм могъл, пазил съм на не един от авторите и бачкатори в печатницата личното му достойнство, дотам, че да бъда заподозрян в мекошавост. Фразичката "комунистическа подлога" няма как да забравя. Чух я по повод интервю с човек от "вражеския лагер" (журналиста Георги Найденов, бивш областен кореспондент на БТА в Пловдив). Та така стояха нещата в реалността: нормално, разбира се, и вината си е у мен. Но това няма как да ми развали празника. Да, имам повод да празнувам, че си останах, какъвто съм.

  Мили татко! Дърводелецо, Мълчаливецо мой, да можеше да ме зърнеш отнякъде! Нали не съм те разочаровал? Що да казвам, че то е повече от заклеване: няма как на своето семе предател да стана. Огъвай се, тревице жилава, доземи се огъвай, но си длъжна да продължиш този стил на уравновесеност, отдръпнат в себе си и пак с лека самоирония и ирония към света – стил, зададен от Великите първоучители на България и на християнската ни хилядолетна цивилизация.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 5 noe. 2019
___
* (Лат.) Където преди са царували диви страсти, сега цари разумът.
** Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", с. 62.
*** Цит.съч., 113.
**** Цит.съч., с 151.
***** Нейчо Неев (1948), от 1990 до 1993 г. член на Координационния съвет на СДС, през 1992-1993 г. министър на транспорта и зам.министър-председател на Министерския съвет в правителството на проф. Любен Беров, Нейчо Неев е автор на крилатата фраза "Ега ти държавата, щом аз съм й вицепремиер!" Бел.м. tisss.