Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 25 октомври 2019 г.

ПАНОПТИКУМ (5.)

Фалшивите пророци
ПАНОПТИКУМ (5.)

  Продължение от 01.01.2000.

  Из есето "Миналото ли?"...Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди (задължителен знак за евреина, бел.м., 
tisss) миризма на маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен*, а колко различни асоциации. Много често миналото идва до настоящето със своята сантиментална бутафория...

  Партийната тенденциозност иде отпреди Гьобелсовата пропаганда, предполагам, не е изобретение нито на Владимир Илич, който – покрай Маркс и със съдействие на онези мощни титани на грандоманията, от първоначалния хаос сътворил света, за всичко се погрижил като бог-отец. Партийната тенденциозност, мисля си, иде и отпреди италианския обущар от ХV век, който лепял по площада на Рим злостните си хули и епиграмки, изригвания на ненавист срещу уважавани съграждани. Опита на Паскуино** днеска прилагат, като обогатяват набора с пошлости от модна кукла и игрив травестит до изобилието на битови сериали сред т.нар. политически елит. Злонамерената манипулация се състои в извеждане на знаци, които са символи за вражеското. Такъв знак за "нов прочит в стил а ла Стефан Продев у нас" се оказва романтична песничка за войнишката несрета, която по време на Първата от двете световни войни е любим шлагер на английските, сетне и на немските фронтоваци. Не знам какво мизерно вижда партийният естет в простичкия сюжет за момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер и войникът тъжи, че може и да не се завърне жив у дома – популярна песничка за любовта и дълга, за любовните клетви и жестокостта на войната.

  Подобен е случаят с един от изящните англоезични поети, приятел на Хемингуей, името му е Езра Паунд*** – заради политическите му пристрастия неизвестен сред масовия читател у нас. Ей това тесногръдие не е в състояние да проумее
как може човекът хем да е враг, хем и да е талантлив. Любомир Левчев така преди години в патетична поемка се поизхвърли: "посредствеността е фашизъм", пак със стария запев – талантливите ние и малоумниците отсреща, което ще рече: всичко наше е готино, всичко тяхно – кофти, все тъй съдбовно необходим за фанатика Образ на врага. Без наличието на враг, партийният оратор се оказва тутакси несъстоятелна, пренебрежима величина, понеже нищо градивно не предлага.

  Този тип пропагандисти ни обградиха, образно казано, с бодлива тел от Европа и света, изкопаха дълбоки ями и ровове и ги пълниха със смърдяща пихтия от гняв и омраза, вдигнаха Велика китайска стена пред всичко, което не беше в съответствие с техния светоглед. И за да не изглежда изреченото за есеиста Продев еднозначно, да не изглежда едностранчиво, в неговия маниер на тълкуване, питам: Защо моето поколение българи, родени непосредно преди или след Втората световна война, така оскъдно знае за фашизираните тълпи у нас от четирийсетте години, и особено през периода, когато нацистка Германия на Хитлер и болшевишка Русия на Сталин братски са си сътрудничили****, въоръжавайки се усилено, рамо до рамо готвейки се за т.нар. от тяхната пропаганда въвеждане на нов световен ред на планетата? 

  Навикът да се трие от Историята убогото рисува Миналото като епична схватка, където положителните млади бодро побеждават отрицателните стари; вариант на този пейзаж е изкривената представа за 1860-1876 г., когато две течения – "младите луди глави" и "заможните улегнали, достолепни стари", си оспорват кое да води в борбите за националното ни възраждане. Едните ни ги представят ангели небесни, другите – църни караконджули.

  "А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите", и по-натам: "днес нещата така са се изменили". Подтекстът – в Живкова България добродетелта се цени. Няма българска светиня, която партийните публицисти да не са преразказали като елемент от възхода на Благоевско-Димитровско-Живковата партия. И Христо Ботйов Петков обявиха за комунист, Пейо Крачолов Яворов за изкушен, в неговия случай – от социалистическата идея, за жалост кривнал от Верния път, та известно време партийната лит. критика след "Девети" (ІХ.1944.) вижда у Яворов буржоазен поет, по същата логика, според която Йовков бил национал-шовинист. Според този род литературни евнуси, шовинистично настроен се оказва и Вазов, че си позволил да съчинява не един цикъл патриотична лирика. Моята учителка по литература в гимназията Емилия Карапанчева, например, на нас – пъпчивите гимназисти, нежно обясняваше колко неправилна от идеологическа гледна точка била онази част от поемата "Левски", ключова творба, с която поетът открива цикъла си "Епопея на забравените":


И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът... 


"Вазов, мили ученици, се оказва тесногръд, за да разбере класовата борба, понеже произлиза от чорбаджийски род" – ей тъй ни говореше някогашната ми даскалица по Българска литература. Да спомена един от любимите за прости българи автор на сюжети из нашенския бит, неподражаем майстор на сладката лакърдия и шега Чудомир. Известно ли е на днешния млад българин, че псевдонимът Чудомир, с който е известен в литературата ни писателят Димитър Чорбаджийски, е турено не от каприз, а за да избегне човекът дразнещото официалната лит. критика фамилно име Чорбаджийски? Аха-а, Чорбаджийски! Значи, класов враг по произхождение. Че как да му дадем на тогова чорбаджийски син път в литературата? – настръхнали в Партията. И измислили. Тарторите в Писателския съюз му препоръчали да си тури псевдоним. Да плачеш или да се смееш! Сред праведниците на партийната линия рота от критици лъщят хора като Пантелей Зарев, които носят титла академик и са смятани за светила в сферата на литературната ни история и критика.

  Изродили ли сме се от толкова лъжи и предателства към националното ни битие и самосъзнание? Не, разбира се. Но печалният опит от миналото би трябвало да се припомня на всяко следващо поколение българи.

  В есето "Евангелие от Матея" (цит.съч., с. 156-184) есенцията от случая Сократ е представена с такава клиширана реч: "Умрях със съзнанието (бел.м., tisss – казва разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мене е имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото. Аз само повторих неговия пример". А Сократовата смърт носи друго послание – че достойнството е по-ценно от инстинкта за самосъхранение. Нито Исус, нито древният философ са професионални конспиратори, за каквито Продев ги представя. Ако политиката е изкуство да се извличат материални изгоди, философията и у Сократ, и у Исус, е призив, зов, настояване човекът да се стреми към духовни стойности. 

  "Бунтът, за който работех" реди префасонираният по Продевски Богочовек, и то най-вероятно за партиеца си е нещо в реда на нещата – на агитпропчика все му се привиждат бунтове, барикади, гробокопачи там, където проблемът е на по-високо ниво от марксистките представи за живота като тържество на материализма и на марксическата политикономия. В този смисъл комунизмът, за който днес бившите агитатори се кълнат, че не бил истински комунизъм, а нещо друго с белега на най-демократични уж ценности: педерастия, отродничество, чалга, а и с раздиплените тъмносини, зелени, червени, жълти и пембени като бабешки кюлоти байраци над днешна България, представят хем за антипод на Миналото, хем преддверие към европейските духовни ценности. Партийните лидери ни се усмихват лицемерно от афиши, с които са облепени пребоядисаните в ярки цветове политически минарета.

  *  *  *
  Ай, как им се ще на днешните ни лидери да възприемем партията им за приведена в съответствие с човеколюбието! Там е работата, че нищо ново не са научили, няма и желание да се поучат от печалния опит, който собствената им философия нанесе на Българската кауза. Чуя ли, прочета ли някой себе си да нарича демократ, гръмко и на площада да се кълне във вярност към България, питам се: какво компенсира, защо го прави? Дали заради България, чийто народ точно такива фалшиви пророци превърнаха в тълпа от аргати, сториха всичко възможно да се отвърне българинът от отечеството си, да тръгне нов господар да си търси, преди – от канцелариите на Москва, днес – от канцелариите на Брюксел и Вашингтон, в очакване някой Годо да долети и да захване най-сетне... ах, Господи Боже мой, да се захване да ни оправя и батаците, и пътя през тресавището от сбъркани нравствени стойности.

   БЕЛЕЖКА:
  Паноптикум – сбирка восъчни фигури на политици и други ценности.

  Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited by 25 oct. 2019

Илюстрации:
горе – Пантелей Зарев (1911-1997), един от праволинейните партийни цензори след Девети септември 1944 г. обявил Йордан Йовков за реакционен писател, и  затова Йовковите разкази десетилетие бяха изхвърлени от учебниците ни по литература;
долу – 1940 г. Външният министър на СССР Вячеслав Молотов (1890-1986) и Адолф Хитлер (1889-1945) в дружеска беседа, когато се договарят как да поделят Европа.
___
* Войнишка песничка за англичани и немци, възмутила естета Продев, в превод на руски:

ЛИЛИ МАРЛЕН

Перед казармой,
Перед большими воротами
Стоял один фонарь
И стоял он ещё до нас.
Так мы хотим снова увидится.
Снова стоять у фонаря.
Как когда-то Лили Марлен.

Уже прокричал часовой.
Играют утреннюю зарю.
Это может стоить трёх дней.
"Товарищ, я уже иду!"
Тогда мы сказали: "До встречи.
Как я хотел бы пойти с тобой!"
С тобой, Лили Марлен.

Твои шаги он знает,
Твою изящную походку.
Каждый вечер он горит,
Но меня он давно забыл.
И случись со мной страдание,
Кто будет стоять у фонаря
С тобой, Лили Марлен.

Из тихого пространства
Из земли
Поднимет меня как из сна
Твой влюблённый рот.
Когда кружатся поздние туманы,
Я буду стоять у фонаря.
Как когда-то, Лили Марлен.

Кончатся снаряды, кончится Война,
Возле ограды, в сумерках одна,
Будешь ты стоять у этих стен
Во мгле стоять,
Стоять и ждать
Моя Лили Марлен.

 ** Пасквил - 1. Литературно произведение или рисунка с грубо, оскърбително и клеветническо съдържание. 2. прен. Груба и оскърбителна нападка в печата; клевета (по името на италианеца Паскуино, който през ХV в. писал язвителни епиграми и ги лепял върху статуя в Рим, която после нарекли Паскуино; върху нея следващи поколения драскачи лепели язвителните си нападки. Вж. Речник за чуждите думи в българския език, изд. 1978 г. 
*** Езра Паунд живя дълго, от 1885 до 1972 Г. В младостта другарува с Уилям Бътлър Йейтс. На стари години даде интервю с Алън Гинсбърг. Върху титулната страница на най-прочутата си поема "Безплодна земя" Т.С.Елиът писа: "На Езра Паунд, по-добрия майстор". Според Джойс, именно редакцията на Елиът превърнала ръкописа му "Одисей" от "аморфна маса фрагменти в истински роман". Ърнест Хемингуей, който мрази да се цапа образа му на "selfmade man" (самоизградил се автор), признава в биографичния си ръкопис "Безкраен празник", че телеграфният му стил е формиран под влияние на Езра Паунд: "Езра ме научи да не се доверявам на прилагателните". 
  Обвинен в сътрудничество с режима на Мусолини, затворен в желязна клетка на площада в Пиза по време на предварителния арест като изключително опасен престъпник, съден, обявен за невменяем, дванадесет години прекарва в психиатрична клиника. Какво ли друго да очаква, като се е намесил в реалната политика. Той, който живее с идеите на Данте и Конфуций, с характера, темперамента, стила на поет би трябвало да живее в Късното Средновековие или в Ранния Ренесанс. Вж. http://www.litclub.com/library/prev/pound/eliot.html.
**** Между управлението на националсоциалистите в Германия и управлението на болшевиките в Русия неслучайно приликата е в деспотичния стил. Нацистите се учат на издевателства над личността от старшия си събрат, съветския Военен комунизъм. Бел.м., tisss

ИЗБАТА НА УЛИЦА НИШ

ИЗБАТА НА
УЛИЦА НИШ

Живеехме в единствената изба
на улица Ниш в ужасния Пловдив,
в квартала на бежанците и бедняците,
на вдовиците и сираците от войните.
Другите живееха в къщи с градинка отпред
и чешма на двора, при баба и дядо,
а ние се завирахме под наем в изба –
единствената изба наоколо,
но приятелите все пак държаха на мен.

Два метра под земята мина ранното ми детство,
когато майка и татко ме заключваха,
за да спечелят пари за ядене,
и аз си играех с мишленцата
и мечтаех да си имам брат,
който така и не се роди,
а хазаите ме измъчваха, като удряха с точилка
по пода, т.е. по тавана
над главата ми и аз крещях от обида,
и нямаше как да избягам от избата.
Но приятелите все пак държаха на мен.

 Да те измъчват две млади жени в разцвета си
и майка им Цвета,
дъртата хазяйка Цвета Дърварова,
е неприятно, разбира се,
особено когато нямаш брат,
на когото да се облегнеш,
и няма къде да избягаш.
Но приятелите все пак държаха на мен.

Светът е чудесен, когато излизаш от изба,
два метра изпод земята когато излизаш –
 това знаете ли!

Слънце, не насълзявай очите ми,
 защото два метра са си два метра все пак –
мъртъвците ги заравят два метра в земята,
а бях само едно самотно хлапе на пет,
така че знам какво говоря,
 и въпреки това, приятелите държаха на мен.

Да имаш приятели е много готино,
когато си заключен в избата на улица Ниш
и хлапетата идват пред прозореца
да въртят пумпал, да играят на стъклени топчета,
за да не полудееш сам в тъмната изба
с онези три жени, които тропат с точилка отгоре,
коленичили върху пода на горния етаж –
три вещици над главата ти.

Там, два метра в земята, когато си още дете,
често е неуютно, влажно, студено, самотно,
  но въпреки това, приятелите държаха на мен
и няма как да забравя избата на улица Ниш.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 25 oct. 1999 – edited by 25 oct. 2019