ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (863.)
...Свещеникът е офицер Христов, боец в първите окопи, посланик на Бога в Земята на сенките и избраник, комуто е поверена тайнствената грижа за попечителството на душите на смъртните. Той не е просто човек, а Божи човек. И Христос му е вдъхнал дарове чрез тайнството на свещеничеството, които са единствени и уникални, но три от тях се отнасят към всички Негови служители: 1) Дарът на любовта; 2) Дарът на прозорливостта; 3) Дарът на утешението. И всеки ще отговаря пред Него, основателя на Светата църква и щедър дароподател, дали е заровил тези дарове в земята или ги е преумножил. Свещеникът е икона Христова. Човешка, на моменти твърде човешка, но икона Божия – наранена, несъвършена, недовършена, но Негова: всяка дума, жест, дори мълчанието слага печат върху всичко и всички във видимия и невидимия свят.
На него – грешния, страстния и недостойния, но избрания, са връчени ключовете за рая, ангели и демони му се подчиняват, той "свързва" и "развързва", благославя или отминава. Самото му присъствие тук е Проповед за живите, Призив към човеците за връщане към Отца, напомняне за идване на себе си и изправление на криволичещите пътеки пред вечно лутащия се човек. Отговорността на свещеника е страшна – той е като мост между Земята и Небето, между материалното и духа. Затова и изискванията към него са високи. Защото от онзи, комуто много е дадено, много и ще се изисква...*
29 uni 2006 ИНТЕРМЕДИЯ**
...Свещеникът е офицер Христов, боец в първите окопи, посланик на Бога в Земята на сенките и избраник, комуто е поверена тайнствената грижа за попечителството на душите на смъртните. Той не е просто човек, а Божи човек. И Христос му е вдъхнал дарове чрез тайнството на свещеничеството, които са единствени и уникални, но три от тях се отнасят към всички Негови служители: 1) Дарът на любовта; 2) Дарът на прозорливостта; 3) Дарът на утешението. И всеки ще отговаря пред Него, основателя на Светата църква и щедър дароподател, дали е заровил тези дарове в земята или ги е преумножил. Свещеникът е икона Христова. Човешка, на моменти твърде човешка, но икона Божия – наранена, несъвършена, недовършена, но Негова: всяка дума, жест, дори мълчанието слага печат върху всичко и всички във видимия и невидимия свят.
На него – грешния, страстния и недостойния, но избрания, са връчени ключовете за рая, ангели и демони му се подчиняват, той "свързва" и "развързва", благославя или отминава. Самото му присъствие тук е Проповед за живите, Призив към човеците за връщане към Отца, напомняне за идване на себе си и изправление на криволичещите пътеки пред вечно лутащия се човек. Отговорността на свещеника е страшна – той е като мост между Земята и Небето, между материалното и духа. Затова и изискванията към него са високи. Защото от онзи, комуто много е дадено, много и ще се изисква...*
ИНТЕРМЕДИЯ**
– От няколко дни насам ставам сутрин, правя си кафето с малко мляко и сядам пред компютъра с Вашата "Ася". Проверявам понякога и през деня дали не сте публикувал някоя глава екстра и очаквам следната утрин с кафето. Благодаря за хубавото време, което ми донесохте с новелата "Ася"!
17 окт. 2006 г., 16,37 ч.
tisss:
– Отношението с читателя ми е абсолютна мъгла, ама не съм го обмислял досега от позицията на автор, и не като екстра към сутрешното Ви кафе, изкушавам се да опиша как минава ден от хиляди най-обикновени дни, които подир по-малко от десет месеца ще закръглят шейсетте години в живота на един простосмъртен пловдивчанин, който – въпреки учтивите реверанси на г-жа Съдбата, не си е показвал носа досега навън от България, а с малки изключения, може да се каже – и извън родния си град Пловдив.
Тъй почнах вчера надвечер отговора си към Вас, но бях изморен, леко разочарован от деня, в който, като връх на низ неприятности, през последните ми два учебни часа, пети и шести, "моите" десетокласници ми показаха презрението си. Горчиво усещане, че съм излишен и досадник, който опитва да им говори за Шекспир и за раздвоението у печалния датски принц Хамлет. "Ха-ха-а-амлет! Какво ни интересува вашият Хамлет, господине? Нима смятате, че ще си губим времето да четем тази гадост!"
Прекрасно е днешното ни Българско училище! Който не е бил учител в класна стая с трийсетина живи дяволчета, няма как да разбере колко благородно и каква романтика е да си учител в ерата на чалгата и палавите Митю Пищова, Ути Бъчваров и Лорд Бул. Обяснявам думата "отец" – че носи смисъла на духовен баща, а племето ми отглася с цинична реплика от скеч на любимия им актьор Краси Радков (1971), къс от "Шоуто на Слави". И пак смях и дивно веселие с всичко, което някога – и не само за нас, ами и за родители, дядовци е било с респект обкръжено. Ай, какво чудно поколение се задава!
Що ли Ви занимавам? Вероятно отговорът е простичкото: "Сам не пожелаеш ли,
и Бог от Небесата да слезе, няма да се научиш". В този смисъл поднасяте ми дар,
който едва ли съзнавате как обнадеждава в такъв момент... Да-а, преживяването
на чужда драма, усещането, че буца ти засяда на гърлото, сълзичка ти напира в
окото, е много човешко и изключително ценно усещане; то значи, някаква си там
чужда участ, чужда нелепа съдба става частица от твоя личен живот, нещо толкова
човешко във все по-нечовешкия ни просташки, нагъл, груб, лаком и
все по-претенциозен циничен свят!
Желая здраве! Първи читател сте, който поглежда към новелата
"Ася" с внимание и ме зарадвахте.
18 окт. 2006 г., 08,00 ч.
Uma Rojo:
– Малко по-голяма
съм от Вашите десетокласници, но в не дотам далечното минало едва ли съм се
различавала много от тях. И дори сама да не съм го съзнавала тогава: учителите
ми по литература оставиха дълбока следа у мен, та сред мъглата от всички науки,
с които са ни занимавали някога в гимназията, литературата е която ме изгради
като четящ, търсещ, мислещ, говорещ или пишещ човек. Обаче до тази истина
докато стигна, време ми трябваше, както и някоя и друга житейска буря. Тъй че
трудът Ви не е напразен. Една неотдавнашна десетокласничка Ви го казва.
А "Ася" далеч не е притурка към кафето ми. Съжалявам – ако
така Ви е прозвучало. Не съм от типа "вестник, кафе, цигара" за
уплътняване на точно тази част от деня; и сутрешното кафе е малка вселена за
мен, много моя си, много лична. Сега там влезе да вълнува и Ася. Докосна ме. Аз Ви чета. Хубав и
усмихнат ден желая!
Послепис: Тук, където живея, учениците се обръщат към учителите си с малките им имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи, и понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си.
18 окт. 2006
г., 11,30 ч.
–––
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)