Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 27 юни 2015 г.

Ars Poetica - ПРЕПОДОБНИ ГОРАН БЛАГОЕВ И БОРБАТА С ЙОГИТЕ

 Ислямът в най-откровената си версия (план "Ислямски халифат" на US) е в настъпление, но на хора като преподобния очевидно точно йогите нарушават нормалния сън и храносмилане... Вж. http://www.marica.bg/%D0%BD%D0%B5-%D1%81%D0%BC%D0%B5-%D0%BF…
ПРЕПОДОБНИ ГОРАН БЛАГОЕВ И БОРБАТА С ЙОГИТЕ

Набожност дивна честичко се крие 
у фарисеи в тога на съдии. 
Кълнат се в Бог тъй често те, 
за да се отвратиш от нас, Небе.


Plovdiv, 26 uni 2012 – redact. 28 uni 2015 юни

петък, 26 юни 2015 г.

Ars Poetica - ДЪЛГОКОСАТА НИНЕТ

ДЪЛГОКОСАТА НИНЕТ

Виждал ли си ти Нинет с дългите коси,
по горещата Нинет пламнал бил ли си?

Дето и да питаш вред, знаят я Нинет,
че бленуват по Нинет тук момци безчет.

Тя е гъвкава и мила, тя танцува, не върви,
зарад нежната й сила сума мъжки свят кърви,

сума кротки домакини побесняват, дето мине –
вдигат на мъжа си свада както дърта, тъй и млада.

Че заплаха е Нинет за семействата,
 проклет
чара й наричат всички, просто няма безразлични:

от побойника хлапак до плешивеца сакат,
щом по улицата мине дългокосата Нинет,

пулят зъркелите, сякаш поразени са от гръм,
и сънува всеки в мрака от мераци своя сън.

Да, същинска Афродита в пяната на тоя свят,
нявга кльощава, изпита, тя разцъфна като цвят.

Пощръкляло е градчето, леле, хич не е добре!
И така ще е, додето мъж Нинет си избере.

 
Plovdiv, 22 mart 2009 – not edited 27 uni 2015

Ars Poetica - БЪЛГАРИТЕ ПАНИЧЕСКИ НАПУСКАТ БЪЛГАРИЯ

БЪЛГАРИТЕ ПАНИЧЕСКИ НАПУСКАТ БЪЛГАРИЯ

Битки печелят силните духом,
на слабия дай му да хленчи в киреча.

Отечество мило, оставаш на сухо,
щом силните духом избягаха вече.

Нека последният, който хлопне вратата,
запали свещица за тебе, Българийо,

че били сме издухани от бурния вятър,
отровил земята ни с гнус и поквара.


Пловдив – европейска културна столица 2019

 
Plovdiv, 26 uni 2015 – edited 26 uni 2018

четвъртък, 25 юни 2015 г.

Ars Poetica - ОБИЧАЙНИТЕ СЕМЕЙНИ ДРАМИ

ОБИЧАЙНИТЕ
СЕМЕЙНИ
ДРАМИ


– Боли ме глава, не разбираш ли! – казва,
докато бърка той в нейната пазва,
сръчно опитва да я целуне
и говори й нежни и хубави думи,
каквито на всеки увлечен прилича,
щом пожелае свойто момиче.

Момичето обаче отдавна го няма,
от живота превърнато в уморена дама,
която се труди от сутрин до здрач
изнервена от детския плач,
от досадните му важни роднини,
без които празник няма да мине…

Поспри се. Не си желаният вече,
когото налага се да омагьосва вечер,
докато го превърне във верен другар,
чисти, подрежда, пере и го глади,
с ястия вкусни чат-пат го изненадва.
Понеже отдавна той не разбира
толкова скука как я нервира.

И отчаяна от това еднообразие,
тя не знае вече как да отказва,
понеже това е участ за двама
и от нея отърване няма и няма.

Иди за риба с приятели, значи,
остави я сама да се справи обаче
изпаднала в своето отчаяние,
от което сякаш измъкване няма…
Докато като орел високо в небето
друг мъж покори й сърцето
и като жена, която още я бива,
изпърха до тебе ужасно красива.

Plovdiv, 25 uni 2015

сряда, 24 юни 2015 г.

Ars Poetica - БАЛАДА ЗА МАСАТА

В памет на Петър Ненов Петров (1917-1983)

Винсент ван Гог (1853-1890)
БАЛАДА ЗА МАСАТА

Косата ти е вече сива,
ти в
миналото пак отиваш
и кучето от студ се свива
под твоя стар стол,
а зад усмивката ти крива
витае глух стон.

Как весело и тъжно тече
животът ти! И ти си вече
пред прага на един далечен
спокоен стар път,
че няма
-няма нищо вечно
ни камък, ни пън.

Таз маса тук отдавна знае
на младостта ти всички знаци
:
какво под името ти значи
сърцето без връх
и че носил си нявга знаме
и в боя бе пръв.

Тя помни чаши с
руйно вино,
китарата на някой Дино
и панделките светлосини
край трепкаща свещ...
Че случва се подир години
да спомниш лик свеж.

Тук сядаше
при свойта мила
и удряше
от мъжка сила
по масата с юмрука жилест,
а днес си тъй слаб,
че да разчупиш си безсилен
парчето
сух хляб.

И тук зачена синовете,
под таз икона, дето свети
за
вярата от памтивека,
но крехки са те,
щом сбогом с масата си взеха
и даже със теб.

Не се сърди, не им прощавай

ти ще си тръгнеш, те остават:
от масата ти ще направят
един стар ковчег
и всеки дълго ще заравя
спомена за теб.

Но
ти напролет ще израснеш
и ще напъпи т
ая маса
край глух и с
бурени обрасъл
спокоен стар път
и някой ще бере цветята
от твоята плът.

 
Dobrudzha, Trigorci, noe.1983 – redact. Plovdiv, 24 uni 2015

вторник, 23 юни 2015 г.

Публицистика - 10 ПРЕПОРЪКИ ЗА ПОВЕДЕНИЕ В ОБЩЕСТВОТО

...всеки гледа пред себе си
и всичко уж вижда,
но тъй малко разбира,
горкият, сам –
защото себе си дори не познава...

Из стария ми бележник


10 ПРЕПОРЪКИ 
ЗА ПОВЕДЕНИЕ
В ОБЩЕСТВОТО

1. Мълчи, за да чуваш по-добре.

2. Дръж се приветливо, когато губиш опора под нозете си

3. Има и много по-големи нещастия от твоето.

4. Повтаряй "Аз съм щастлив", и ще си щастлив.

5. Приемай се здравословно: виж се откъм смешната си страна.

6. Говоренето е лесно. Замълчи, ако искаш да чуеш вътрешния си глас.

7. Оставяй резервен изход, особено от благоприятна ситуация. 

8. Не позволявай да знаят какво точно те интересува. 

9. Бъди добронамерен – вътрешно не се церемони с никого.

10. Живей със самочувствие, никой не може да ти отнеме загубите. 

Plovdiv, 22 uni 1984 – redact. 22 uni  2015

вторник, 16 юни 2015 г.

Ars Poetica - ПРЕГАРЯ ПШЕНИЦАТА

ПРЕГАРЯ ПШЕНИЦАТА

Прегаря пшеницата, съхне тревата.
Къде ли остана оня пламък зелен!
В полята спокойни няма го вятъра,
дано ти остане поне спомен за мен.

Пак съм си същия, няма промени,
огледалото може би нещо греши,
като ме гледа с ей такива големи
очи, състарени от мъртви души.

Тича в тревата зелена момиче,
някой го чака там нейде смутен;
тоз някой на мен вероятно прилича,
но аз съм отминал в жежкия ден.

И какво от това, и защо са тук драми!
Мен ми е хубаво да си мисля за теб -
нищо, че мене отдавна ме няма,
дъжд пак ще вали и трева ще расте.


Plovdiv, 16 uni 2015

Ars Poetica - РЕНИ

РЕНИ


Грее на чина си Рени, пламнала от свян,
а зад пламналата Рени гуши се Иван.

Стихове най-възвишени й нашепва там
и потъва наша Рени вдън земя от срам:

“Ах, нещастнико! Ах, глупчо! Дяволе засмян,
много лошо те научих, но не ще се дам”.

Блясва иззад очилата българикът строг –
бъркат му се времената в тъпия урок.

Грее на чина си Рени, алена от свян,
а в очите й зелени – глупчото Иван.

Що пък да не я целува?! Нали се натиска сам
толкоз сладко, че си струва риск и по-голям...

Мае се горката Рени: ако днес не се реши,
друга ще й го отнеме тоя влюбен до уши.


Plovdiv, 11 maj 2006 – redact. 16 uni 2015
______
На снимката горе – актрисата Ашли Олсън (1986)

понеделник, 15 юни 2015 г.

Ars Poetica - ГОРЧИВАТА ЧАША

…Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра до колени,
в цъфналата ръж…

Из „В цъфналата ръж”, Робърт Бърнс (1759-1796)

ГОРЧИВАТА ЧАША 

Тича хубавата Джени. Цялата е вир-вода.
А ръжта е до колени. И вали дъждът...

Ах, дали ще я дочака оня мъж любим!
Над полето пада мракът, над селцето 
 дим.

И една самотна врана, сгушила се в храст,
там на пътя й застана и с човешки глас

дрезгаво изграчи, значи, стресна я дори:

 Мила Джени, ах, глупаче! Я, за миг поспри,

твоят мил целува друга в тая киша с дъжд.

Трябва да си малко луда да търчиш по мъж –

мъж, за чийто ласки нежни глупави жени
падат в свойте тънки мрежи, влюбени, сами.


Чу я Джени. Запъхтяна, даже и не спря.
И оная черна врана се стопи в дъжда.

А селцето, към което Джени продължи,
ще я срещне там проклето със торба лъжи.


Истината се узнава в някой кишав ден, 
че е любовта такава, ако питат мен.


Plovdiv, 6 sept. 2009 – redact. 15 uni 2015 

неделя, 14 юни 2015 г.

Ars Poetica - КОСЕНАТА ТРЕВА

На приятелите, които не напуснаха Отечеството

КОСЕНАТА ТРЕВА

Боли ли я косената трева...
Нима я чухме някога да плаче,
а колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат?

Минава
нощ, минават ден и два,
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева
оная, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът н
и с косачи! 


Пловдив – европейска културна столица 2019  

Plovdiv, 14 uni 1975 – edited 4 noe. 2017

вторник, 9 юни 2015 г.

Публицистика - УРОЦИТЕ НА ВОЙНИКА

УРОЦИТЕ НА ВОЙНИКА


       22.07.1997

      Баща ми днес щеше да навършва 3/4 век, да бе жив. Петдесетгодишнината си според Стария завет древните хора празнували с юбилей, ами 75-годишнината?...

      Тоя мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по времето, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неизяснен и за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от всякакви бесове, розови мечти, амбиции, стремежи. А и понеже той, който отстрани изглеждаше обикновен като голяма река сред тиха морава, за мене всъщност е глъбина с мълчанието си, с привидното за повърхностния поглед спокойствие и обикновеност.

      Какво ми е дал; какво към взел от него? Не си го спомням инак освен вдаден в работа. Като се уверил, че му се родил син, тоя тих, непонятен в много отношения и досега за мене човек, противник на всякакъв род тъпи фасони и ефекти, и демонстрации... сторил нещо изключително за своя стил на живот... Наел файтон, поръчал на файтонджията да минат през пловдивската главна (улица), седнал не където сяда клиентелата, а на капрата, до файтонджията, размахвал бутилка и пеел... (Не знам да е пиянствал някога, не съм го чул глас да повиши, камо ли да пее...! Пердашил ме е жестоко като хлапе, но не ми е крещял. Не крещеше, биеше...) 

      Когато бях шест-седемгодишен, състезаваше са като кросаджия, без особен успех. Другите се дупят зад кормилото, той кара като поп на моторетка изпънат, вдървен в кръста, и с майка отдалеч го познаваме по бялото лице сред до уши оклепаните мотоциклетисти. 

      Беше му драго да вдъхва нов живот на ръждиви бракми. Придава им оня вид, когато са били току-що излезли от завода. Сам си измайстори електрическа планя. Мебелите у дома бяха първом рисувани върху къс амбалажна хартия и изработени от него на дърводелския му тезгях вечер след работа.

      Рядко съм го виждал да пали цигара, пушенето му бе за салтанат, да си придаде важност и той като уж заклет пушач. Карти, табла не играеше. Падаше си по шахмата. Кани ме: "Ела да те поизпитам!" И като изгубя една-две партии шах, усмихне се кротко (Ехидничене, иронично заяждане, самохвалство ги нямаше у него.): "Е-ей, ама никакъв кършалък (отпор) не ми даваш, бе!"

      Не одобряваше женитбата ми, избора ми; лоша дума обаче не отрони. Насаме ми е казвал: "Това моме за себе си не умей да се грижи, ти чакаш къща да върти. Кой дявол те прати в Добруджа! Кешки да не те бях пратил да учиш в София, да те бях направил дърводелец-мебелист".

      Докато се състезаваше, в бараката за въглища на улица "Ниш" № 4 висяха на гвоздей състезателните му номера, елипсовидни две тенекета с изрисувани на бял фон червени цифри. Неговият състезателен номер бе 45. И в това има заложен скрит смисъл: през 1945-та на фронта край Драва оцелява в най-жестоката схватка, която води изобщо Българската армия, излиза без драскотина изпод дъжд от куршуми и снаряди... когато от шейсет души лекокартечна рота оцеляват двайсетина.

      Обличаше кожено яке фасонлия, ботуши с високи кончове – и те отредени специално за състезанията. В ония години трасето за мотокрос обхващаше Трихълмието, Бунарджика, завой около руския паметник-костница от 1877/1878 горе, спускане до Пещерско шосе, префучават през жп-линията на Сарай-къра, газ към Прослав, после през  "Острова" (където е сега Гребната база) въртят до коритото на река Дерменка, оттам край ресторант "Ловна среща", край бахчите на махалата "Матинчеви градини", в подножието на Джендема обратно по Пещерско шосе – посока централната жп-гара, завой пред Втора градска поликлиника, оттам по улица "Иван Вазов". Финалната лента беше опъната над множеството, струпали се край парадния вход на Офицерския клуб (Дома на народната армия).

      Помня, в кишаво време как пердашеха по "Пещерска" край бедняшката ни уличка "Ниш". Бях най-гордото хлапенце на света. Струпалите се край шосето съседи гадаят, коментират, и те до кости мокри в противната киша. И точно в оня миг, когато съм се усещал вътрешно огрян, целият светещ от щастие, горд с тоя тъй смел и тъй красив мой баща, с градинската копачка ме перна синчето на хазяите дебеланкото Видко Троплев, син на 16-годишния някогашен партизанин от село Чоба Пано Троплев. Едно от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми (белегът ми напомня какъв късмет съм извадил), ще речеш: предупреждение да не се възгордявам, а и че кога съм най-щастлив, да внимавам, че все някоя гадост ще изпълзи от дупката си да ми натрие носа.

      На един от състезателите – Георги Баев (Байката яздеше чистак новичка 250 кубикова "ява", пък чешките „яви” по онова бяха най-бързите машини сред громолящите по пътя възстановявани на ръка довоенни машини)... Та нейде из калищата на Острова, дето е сега изтрезвителното към Общинската полиция, имаше ручей; и като прецапва през ручея, на „явата” на Байката й пада веригата. Баща ми карал след него, задминал го, но спрял, върнал се да помогне... И като поели нататък към Оризаре, подкарал пак подир Байката. Заради едната мъжка чест.

      Не си спомням да е бил някога първи. Веднъж се беше класирал на второ място, друг път – пети измежду трийсетината мотоциклетисти. От наградите найлонова риза донесе вкъщи. Найлоновите ризи по онова време бяха рядкост и много се ценяха.

      Получавахме у дома вестник "Патриот", местния всекидневник "Отечествен глас", също – седмичното издание "Авто-мото". В избата на „Ниш” 4 бе събрал няколко вързопа списания за наука и техника от 1947-1952 година, жълтясали, умирисани на мухъл. Чудни илюстрации виждах по страниците на тия мухлясали списания – дирижабли, хидроплани, кораби торпедоносци, подводници, оръдия, танкове, въртолети, автоматично оръжие.

      На една от последните му фотографии, вече 60-годишен, правена в родопското село Добростан, е възседнал магаре. Ръката – високо вдигната за поздрав. Най-хубавото на тая снимка обаче е усмивката му: усмивка на кротък човек. За тая снимка майка ми, вече след смъртта му, няколко пъти ми напомня: "Виж! Хубавичко го виж. Не прилича ли на Исус? Същински Исус Христос ".

      Не е бил набожен. "Набожен" и досега, може би под негово влияние, в представите ми е иронично определение. Но на дъното на дървена кутия с най-ценените от него лични вещи, под ордена за храброст, след като си отиде от тоя свят, откриваме цветна картичка на Господ..., на гърба й – калиграфски изписано кратичко послание на баба ми Динка, майка му, от ранната пролет на 1945 г.: да се пази. Носил тая сгъната на четири хартия, дрипава по краищата, в джоба на войнишката си куртка.

      Никак, ама никак не му се ходело на война. С кожата го усещам, защото съм му син. От петима братя той – най-малкият, най-нежният, той едничък бил в голямата касапница, на фронтовата линия. Майка ми разправяше, че от щаба на войската предложили да получи Орден за храброст І степен, сетне връчили ордена І степен на роднините на ротния му командир... посмъртно, а на 22-годишния редник Бояджиев, в чийто ръце се свлякал с пробит от снайперист череп ротният – ІІ степен, може би защото редникът от Харманли все пак оцелял.

      За войната вкъщи не се отваряше дума. Веднъж, след като го подпитвах настойчиво, отряза ме: "Войната е гадно нещо. Първата седмица от воня на леш откъм труповете в угарта пред нас само повръщах".

      Обичал ли е живота? 

      Не мога да си го представя отчаян, обезверен.  Неговата увереност обаче не бе дразнеща. Казваше усмихнат, лъчезарен като хлапак: "На стари години, като не мога друго да работя, семки ще продавам с ей това кантарче... и пак ще сме добре". Кантарчето, с което планираше да поминува честит в старостта си, и сега е в избата на триетажната ъглова къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.

      Рекъл веднъж на майка ми: "Надке, ако се случи да видя друг мъж да те гушка, двама ви ще убия, после ще свърша и със себе си". И още – пак чуто от майка ми: по цели нощи не я оставял да спи, говорел й: "Надке, какво лошо сме сторили, мойто момиче, че така се случи с нашия син!" (Демек, оженил съм се за жена, която ми изневерява под път и над път...)

      Дни преди да си отиде, когато ужасни болки го измъчваха и усещал, че вече умира, десетина часа преди смъртта си... в камионетката, с която го придружихме по магистралата към софийската клиника "Пирогов", извръща се към стъклото да не видим сгърченото му от болка лице. Докато майка ми и по-малката ми сестра нещо си шепнат, виждам как оросен в пот мърда устни: без глас, само с устни: "Оле-ле, майчице! Майчице..."

      Издъхна изоставен, без близък, без човек наоколо. Отвратих се от българските лекари с професионалния им манталитет на студенокръвни негодници. Колко ли са човеците сред лекари и адвокати в България! Имало ли ги е въобще някога тук – все по-често се питам напоследък. Нечовешко е, че го изолираха от нас, когато беше все още в съзнание, безпомощен, угасващ във варосана клетка на престижната клиника "Пирогов".

      Дето се вика, до последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не беше тегоба, задължение, робия, а привилегия на здравия жизнен човек. Като виждам сегашни михлюзи как висят като сополи по пейките, като чувам как кълнат до небесата и се вайкат, как одумват, как хленчат... погнуса изпитвам, пак може би заради неговия образ в съзнанието ми.

      В деня, когато новичката жигула избухва в пламъци, станал от леглото в четири часа заранта, качили се с майка ми до вилата на сестра ми над близкото село Белащица да завардят ред за водата, да полеят лехичките с доматения разсад. В осем часа оставил майка ми сама, слязъл да обиколи адресите по пратените в мебелния магазин на бул. "Малчика" рекламации. Само в бл. 51 на пловдивския жилищен район Тракия (срещу пощата) хората не си били у дома в уречения час. Качил се пак на вилата над Белащица; тоя път взел със себе си и Кирчо съпруга на сестра ми. Към един часа по обяд в най-голямата жега на 31 август 1983 г. тримата пътуват обратно към потъналия в адска задуха Пловдив... Качил се на покрива на гаража, набрал кофа грозде от асмата в двора, рекъл: "Надке, как да седна да ям, докато не видя какво им е на ония хора! Измий грозде, направи салата и ме почакай. Ще уредя и тая рекламация и се връщам".

      Година подир смъртта му заварих едър, грубоват на вид непознат мъж на масата във всекидневната. Седи непознатият на татковото място, наметнат с татковото домашно сако, а майка ми мие паници на чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухничката...

      Мир на праха ти, Мълчаливецо!

    23.08.1997

      Кога ли богатите безделници имат шанс да мечтаят!... Бедният мечтае! Ой, как мечтае бедният! И колкото по мечтае, и колкото по-невъзможна, и колкото по-неосъществима, толкоз по-красива му е мечтата. Това минава ли ви през ум?

Plovdiv, redact. 10 uni 2015