вторник, 30 април 2019 г.

ДЪЛГОКОСАТА НИНЕТ

ДЪЛГОКОСАТА НИНЕТ

Виждал ли си ти Нинет с дългите коси?
Във горещата Нинет влюбен бил ли си?

Който и да питаш вред, знаят я Нинет
и бленуват по Нинет тук момци безчет.

Тя е гъвкава и мила, тя танцува – не върви,
зарад нежната й сила сума мъжки свят кърви,

сума кротки домакини побесняват, дето мине,
вдига на мъжа си свада както стара, тъй и млада,

че заплаха е Нинет за семействата, проклет
чара й наричат всички, просто няма безразлични

от побойника хлапак до плешивеца сакат –
щом по улицата мине дългокосата Нинет,

пулят зъркелите, сякаш поразени са от гръм,
и сънува всеки в мрака от мераци своя сън.

Да, същинска Афродита в пяната на този свят,
беше кльощава, изпита, но разцъфна като цвят.

Подлудила е градчето, леле! – не е на добре
и така ще е, додето мъж Нинет си избере.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, mar. 2009 – edited by 1 maj 2019 

СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА

СИНЪТ НА ДЪРВОДЕЛЕЦА
      
  Цяла нощ валя и бръснещ вятър свиреше в голите клони на дърветата под прозореца ми. Болеше ме стомахът и не успявах да се потопя в съня, все изплувах-изплувах и тъй чрез болката се чувствах дълбоко свързан с онези нощни шумове, които ни правят част от природата – част от всички хора, животни, риби, насекоми, камъни, пръст, растения. И си мислех за влажната пръст долу, под боклуците между жилищните ни блокове, за зелената тревица си мислех, дето издържа на зимния мраз и сега пие ли, пие с коренчетата си дъждовна влага. И си представих как от втория месец нататък, мили мой татко, купчинката пръст върху гроба ти полека започна да се сляга, как по едно време се отвори дупчица като от къртица там, дето би трябвало да е лицето ти, и наивно си помислих, че вероятно и мъртвите под земята дишат.

  Прости ми, ако можеш. За всичките ти разочарования, свързани с мен, ми прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощавали? Ама хич не се разбирахме с теб, хич! Ти бе така рязко определен в пространството, тъй осезаеми ми изглеждаха твоите движения, малкото думи, когато си пожелал да говорим. Прости ми и за това, че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те най-внимателно, дори се съгласявах понякога с теб, ала вършех само онова, което сам си решавах. Ние двамата с теб просто не можехме да тъчем едно и също платно, май не сме били създадени за баща и син.

  И сега разбирам, на теб би ти подхождал който и да е от братовчедите ми, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, когато си мисля за теб. И тези жени наоколо – все намират за нещо да са недоволни; ако не ти мърморят, не те обвиняват, ако не осъждат някого и нещо си, заливат света със сълзи. Не ги разбирам.

Лятото на 1961 г. Край Китен

  Помниш ли как ми даде да покарам онова новичко пъркалце – чешката Явета? Бе яркочервена, тъкмо я беше купил и ми даде да се поизфукам в махалата, по улица Люлебургаз. Бях едва в шести клас. Защо побърза да продадеш моторчето, а? Само като ме видя как бясно въртя християнки
* в прахта, измърмори през зъби: "Докато аз съм жив, ти мотор повече няма да яздиш". Многобройните ти всякакви мотоциклети след това повече не ми позволи да карам, та и досега строго спазвам бащиния завет-клетва. А твоят брат – най-големият от харманлийските петима братя чичо Митко, дето има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и се втурнах при вас, рече: "Ей това е синът! Дето и да иде, нещо ще донесе. Мъжкото принася, женското изнася". По онова време бях вече в трети клас, ходили бяхме от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод на Гара Септември, ако въобще още има такъв завод и такава гара, и за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от купищата боклук зад завода. И тържествено ти я дадох. А ти даже не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с джунджурии и продължихте с Бате Митко да бъбрите за вашите си мъжки работи.

  Когато бях в шести клас, жестоко ме би заради два биелни сачмени лагера. Приготвил си ги бил за NSU-то, намерих ги в твоя шкаф увити в кафява намаслена хартия и си направих с тях количка за чудо и приказ като другите момчета. Жалко, не открих по-големи и тези шведски лагери бързо се разбиха. На другия ден, като се върна от работа и изтичах да ти се похваля, много ми се ядоса. Биеше ме със салкъмов клон; имаше по него големи шипове, но не плаках, мили татко, само виех като животно.

  Мили татко, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе, до Царския остров и обратно, покрай каменните стълбички на Бунарджика, нагоре, чак до паметника Альоша? Ръмеше ситен дъждец и на всички кросаджии лицата бяха кални като на коминочистачи, понеже залягаха ниско над резервоара и смешно се дупеха. Ти единствен яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто. Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и Zundap-ът ти отлично грабеше, ама насред Острова, където е сега пловдивската Гребна база, на онзи мъж, преди теб, на Байката – Георги Баев, веригата му се скъсала и ти, мили, си спрял да му помогнеш; завърши тогава пети, а Байката – четвърти. Че си преценил, по право му се полага на Байката да е преди теб. Помня как донесе у дома евтина бяла найлонова риза за награда, но тогава ли беше то или от друго състезание? Спомняш ли си това, мили мой мъртъв татко!

  А когато бях четиригодишен и живеехме под наем зад фурната на ъгъла на улица Перущица, на втория етаж в старата къща на ул. Захари Стоянов 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи дървен джип, червения, дето Дядо Коледа ми го беше донесъл. Отметна покривката от единия край на кухненската маса и с голямата раш-пила направи чудесно колелце от най-обикновено буково трупче.


Край езерото Клептуза във Велинград, лятото на 1954 г.

  И веднъж, когато пак валеше дъжд и когато пак бе подгизнала земята и мразовит денят, с майка двамата дойдохме при теб, на поляната над село Марково; военните те бяха взели запас и цял месец те нямаше. Докато се изкачвахме и вече се чудех как ли ще те познаем сред стотината еднакво облечени и остригани войници зад телените бодливи мрежи край онази поляна, майка силно ми стисна ръката и каза: "Това е той! Само баща ти стъпва тъй и само неговото лице е толкова бяло и чисто". След по-малко от година майка ми роди сестричка, която много прилича на теб. А пък аз не ти приличам!

  Когато сте ме зачевали с майка, спомените от фронта ти били тъй ярки, че нощем си имал кошмари от разорано подгизнало от влагата поле сред Унгария и трупове на мъртъвци, кротко гниещи наоколо. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картините, които ме връхлитаха нощем, мен, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. С карабина съм стрелял два или три пъти и бях най-непохватният сред момците. А пък ти си бил бърз и точен стрелец.

  И много си мислех снощи, като все не успявах да заспя. И си мислех за големите мъртви мъже, как лежат в земята тези големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И коренчетата се спускат все по-надълбоко и надълбоко в земята, дето е топло-топличко.


Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, 6 mar. 1984 – edited by 30 apr. 2019

Илюстрации:
- 1940 г., баща ми, 18-19-годишен калфа, пред мебелното ателие в Пловдив;
-1953 г., в дълбокия сняг на улица Ниш под източния склон на Джендемтеме.
–––
* Засилваш мотоциклета и рязко удряш спирачка, като навиваш кормилото на една страна и тогава задната гума прави полукръг, вдигайки облаци прахоляк и камъчета. Бел.м., tisss.

понеделник, 29 април 2019 г.

ЖИВЕЙ И БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН!

ЖИВЕЙ И БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН!

Не знам какво при мене го довлече
облечен в кърпен агнешки кожух,
под него
в поразвлечено елече
и погледът в очите – жар и студ.

Като свредла очите му въртяха,
да те пробие без любов и жал,
ала усещах го, отвътре плахо
самотник натъжен се беше сврял.

Не бъбрехме сами на празна маса,
седяхме мълчаливи в ресторант,
зад Главната на Пловдив, многогласа,
компанията грачеше край нас,

разливаха там халби скъп
о пиво
и пак за футбол, вино и жени
ечаха гласовете и
м свадливо,
а с този Тодор
* бяхме тъй сами!

От Белене беглец
, тих, нелегален,
у
Пепо Йолтов в старото мазе
живял бе месец, мрачен
, див, отчаян
дотам, че тръгнал нощем да снове,

не точно да краде – да се разходи,
и ето
пак рискуваше напук
на всички, дето празнично и подло
го мислеха за прост и м
ного луд.

Познавам доста разни-безобразни
все Тодоровци, лети по калъп
**,
и само този
, вместо да ме дразни,
усещам в себе си
приятел скъп.

Къде ли е сега? Какво ли прави
на днешното сред мътния порой,
не знам защо, но ето оттогава
с очите, вбити в мен, остава той.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, apr. 1977 – edited by 29 apr. 2019
___
* Опитал да избяга от концлагера край Белене, като преплува Дунава и се укрие в Румъния. Усещат го, охраната ръси откоси около плувеца и така го принудили да се върне кажи-речи от средата на реката. Когато доплувал до плиткото, насъскали лагерните немски овчарки, които отпрали мръвки от гърба му, от раменете, толкова жестоко бил нахапан. Белезите му видях в мазето на къщата, където се криеше, у братовчедка ми Нина Бояджиева (1942-1988). Беше лятото на 1976 г. и бях казал на съпруга й Петър Йолтов, че Тодор е истинският Герой на нашето време. Пепо споменал това на актрисата Катя Паскалева, с която по онова време им се кръстосваха пътеките. Нашумялата покрай филма "Козият рог" актриса му рекла: Който ти го е казал, трябва да е умен човек. Месец по-късно Тодор го арестуваха. Как? Вмъкнал се в магазинчето за цветя и венци насред Понеделник-пазара зад католическата катедрала "Св. Лудвиг". С пари от чекмеджето си купил шише ракия и се напил, седнал по чорапи на тротоара и заспал. На сутринта пловдивските милиционери го събудили, развеселени от факта, че си събул обувките и прилежно ги подредил пред вратата на магазинчето, сякаш се е прибрал у дома.
** Тодор, версия на Теодор (буквално на гръцки), означава Дар Господен.
 
Илюстрации: 
- Актьорът Евгений Дворжецкий (1960-1999), известен с ролята на белогвардейски офицер в съветския филм "Бяг" (горе);
- Кътчето ми в редакцията на "Комс. искра", дето преживях и възторг, и низ разочарования от края на 1972 до лятото на 1981 г., когато по заповед от най-високо място заради критичната ми статия "Примери с обратен знак" от май 1981 г. бях уволнен от вестника (долу). Бел.м., tisss.

неделя, 28 април 2019 г.

ДУХЪТ НА ПЛОВДИВ

ДУХЪТ НА ПЛОВДИВ

  20.06.2005. 

  Духът на Пловдив през тези последни петдесет години, откакто съзнателно имам наблюдения за гражданите му, е провинциализъм, посредственост, криворазбрана цивилизованост, сметкаджийство, завист, заничане в чуждия двор, сеирджилък и клюкарство. Изгря ми тази нощ идеята да напиша Паноптикум на посредствеността в родния ми град, като направя бегла съпоставка с действително значителните ни личности от този период (1955-2005), за който имам спомени и лични впечатления от най-ранното ми детство. В моята класация на нищожествата ще влязат...*

  * * *
 
Не може да ти е приятел онзи, който съди за теб само по думите ти – от мислите на Нелсън Мандела**. Което значи – приятелството, както любовта и вярата, се осъществява в сърцето и духа, не чрез думи, които не ни изразяват по най-точния начин, особено когато са казани в момент на притеснение, разколебаност, криза, гняв. И ап. Петър три пъти се отрича от своя Учител, но Исус го нарича крайъгълен камък за философията на състрадание към разтерзаната човешка душа.

  21.06.2005. 

  Тази власт, дори когато рече уж да ти стори добро, те унижава... Отпуснали ни от местната пловдивска община по 150 лв. за облекло и обувки, но първо искат да им представя фактура, че съм похарчил тези пари, а общинарите после щели да ми ги възстановят. Откъде да вземе 150 лева учителят, как да ги отдели от мизерната си заплата? А нямам ли право да реша по своя воля какво да си купя? Защо ми е този костюм и двата чифта обувки, като нямам какво да ям, а неплатените ми дългове надхвърлят осемстотин лева? Задължение към учителската взаимоспомагателна каса – 450 лв., задължения към кредитната банка – 370 лв., таксите неплатени към общината или общинските предприятия ВиК и Топлофикация! И се оказва, че общо дължа не 800, а над 1200 лева суха пара, при положение че преживявам възможно най-ограничено и личните си разходи съм свел да по-евтина храна, кафе и кутия цигари на всеки три-четири дни.

  Излиза, че – като учител по български език и литература с над 35-годишен стаж, съм в унизителното положение на руски крепостен мужик от ХVІІІ-ХIХ в., чиято участ зависи от волята на помешчика. Остава шефът да разпореди какъв модел костюм и обуща да купя, защо не – и на кого да дам дарените с височайша милост пари.

  * * *
  Преди тридесетина години, около 1979-80 г., някогашният главен редактор на младежкия ни местен вестник "Комсомолска искра" изрече, а може би цитира... фразичка, която и днес осветява коридорите на властта у нас, в България:
Щом е началник, значи е корумпиран човек, защото е правил компромиси със съвестта си.*** Тази сентенция е родена в среди, които никога не са губили представа за добро и зло и зорко, но недружелюбно следят кощунствата на домогналите се до върховете на държавата. Ето откъде идва онова издевателство, с което всяка тук възкачила се на власт партия първо си разчиства сметките с интелигенцията на моя отруден народ; ако не може да подчини мислещия, да го принуди да й служи, като я възхвалява, властта или го прокужда, или жестоко се разправя с него.

  Някога, когато съм бил хлапе, българските сталинисти, технолозите на Военния комунизъм – болшевизма, избиха цвета на Българската нация, обърнаха България на скотобойна за духовните личности. Днес потомци на онези управляващи, без да са слизали някога от власт, обричат на полугладно съществование интелигенцията, подхвърлят й трохи подаяние. Имам чувство, че Държавата ни перверзно и пошло се гаври с този род духовни българи, присмехулно използва популярна фразичка на североамериканския простак, лафа на тарикат с дъвка между зъбите:
Като си умен, защо си беден?!

  * * *
  Плод на десетгодишна работа, ръкописът ми
"Историйките на ученика Ламски" (1994-2004), за който не мога да адвокатствам, спряха и заключиха безплодни двама от предателство към таланта си някогашни популярни писатели, и тъй – замълчавайки досега, питам се: дали пък не съм им отнел моралното право да говорят от името на унижения българин? И да отворят уста нещо да кажат, вече знам... С предателя се постъпва изкъсо – обричаш го на мълчаливо презрение. Но и не изпитвам жал за изгубеното им умение да творят. Опитът от досега с този род хора ми е изключително скъп.

  22.06.2005. 

  Колко време ми е отпуснато? Ще си тръгна най-вероятно, когато мисията ми приключи. Напоследък на моменти се чувствам като българин, принуден отново и отново да гледа до болка опротивял блудкав и скучен филм. Това боричкане за надмощие, наперените пози, този див копнеж не по Филипините на трагичния романтик Вапцаров, а по облагодетелстване от ползи, които не заслужаваш...

  Като институция, показателна за нравствеността, Училището напоследък стана паноптикум на чешити. Имаме злостни страхливци, посредствени и малодушни грубияни, грандомани, интриганти, досадници; мъжлета с душа на жена и жени с мъжествен характер. И в лудешкия този Панаир на суетата могат да те смелят, да те унижат ей тъй, между другото, приобщавайки те към стила си на живуркане материално, безкрило, със завист към успелия да постигне кое-що в мизерния си живот.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 28 apr. 2019
___
* Да не съм луд, да ги спомена! От тези двадесет поне половината движат и днес нещата в Града под тепетата, както наричаме това гнездо на посредствеността с осемхилядолетна история.
** 1994 г. избран за президент на ЮАР в първите общонационални избори с участието и на чернокожото население. 1996 г. под негово ръководство е изработена новата конституция на ЮАР. Президент до 1999 г., автор на книгите "Няма лек път към свободата" (1965) и "Готов съм да умра" (1979). Роден в 1918 г. Най-силно впечатление от биографията му прави следният факт... Мандела прекарва 18 (осемнадесет) години в затвора на о. Робън (1964-1982), през 1982 г. е преместен в затвора в Кейптаун, където остава шест години, после хоспитализиран заради туберкулоза. Ето факта! 1985 г. отхвърля предложението на тогавашния президент на ЮАР да бъде освободен, но да се откаже от каузата си.
*** Фразичката съм чул от Петър Кошутански (1942), родом от Кнежа. Независимо от всичко преживяно, свързано с този човек, смятам и днес Пешо за един от най-симпатичните образи в моите възпоминания. Странно, някои образи с течение на годините придобиват друг смисъл, друго излъчване. Сега си мисля, че е бил искрен в онези години на всеобщо лицемерие в отношенията между управници и управлявани, говоря конкретно за Пловдив. Бел.м., tisss

събота, 27 април 2019 г.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ (6.)

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ (6.)

  Роденият в края на 1954 г. столичанин Евгений Михайлов документира значими събития около Десети ноември 1989 г. и първите месеци през следващата 1990 г. Випусник на Висшия московски държавен институт за кино от 1980 г., известен е с факта, че документира на видео-касета как вечерта на 14 дек. 1989 г. ошашавеният от еуфоричното множество българи пред парламента тогавашен президент Петър Младенов малодушно измърморва "Най-добре танковете да дойдат", която фраза слага край на политика др. Петър Младенов, обаче за Евгений бележи началото на нова кариера в живота и той излиза на политическата сцена, независимо че от 1980 до 1991 г. е режисьор-постановчик в киноцентър "Бояна", през 1992-1993 г. – главен художествен ръководител на Ефир 2 (бъдещата bTV), през 1994 г. зам. председател на движението "Екогласност", зам.шеф и на Националния координационен съвет на СДС, съучредител и член на УС на фондация "Демокрация" от 1991 до 1997 г.
  Вече е депутат в XXVII Народно събрание от листата на СДС, член на Комисията по култура през 1995 г. и зам.шеф на Комисията по радио, телевизия и БТА. От 1997 до 2005 г. е шеф и на "Бояна-филм". По онова време е гласовит представител на СДС, от най-ревностните членове в управата, т.нар. "кинжали". До Десети ноември 1989 г. е автор на няколко филма, които не се ползват с особена популярност – "Вечният двигател" (1986), "Състезанието" (1987), "С открити карти" (1988), "Дом за нежни души" (1981) и "Смъртта може да почака" (1985). След Десети ноември – уви, не е толкова продуктивен – в хаоса на "победилата демокрация" се появява филмът му "Сезонът на канарчетата". Не сме му гледал филмовото творчество, но последното заглавие носи намек за преживени от Евгений разочарования, въпреки факта да не може да рече, че при соца, както и при демокрацията, е пренебрегван или унижаван като творец. Ето леко блудкавия сюжет на филма "Сезонът на канарчетата" (1993)!
  Идва моментът, когато една женица пред сина трябва да направи равносметка за живота си. Начало на 60-те години. Лили и Славчо се обичат. Завършват гимназия, Славчо отива войник, а Лили остава самичка. От случайната й връзка с Иван – син на местен големец, се ражда синът й Малин. Лили напуска Иван, опитва сама да се грижи за детето, за по-малката си сестра и баща си, но съдбата й отрежда жестока изненада. Нещастната Лили минава през ужасите на социалистическия концлагер и психиатрична клиника, успява обаче да съхрани достойнство и морал. Дали синът Малин, научил истината, храбро ще я преглътне? В бунта му срещу онова, което го обкръжава, Малин става нелепа жертва на катастрофа... Във Варненския фестивал на българските филми през 1994 г. г-н Михайлов е отличен с Наградата за режисура именно за този шедьовър на киноизкуството. 
  Г-н Евгений, което на гръцки означава "благороден", активно участва в следните политически формации: 1) Национално движение "Екогласност“, 2) СДС (чрез чиято листа е избран за народен представител), 3) Движението "22-ри септември (на което се явява съосновател) и 4) Политическа партия ДОСТ на достопочтения г-н Лютви Местан бивш информатор (доносник) на Татовата Държавна сигурност. И още един щрих върху портрета. През юли 2016 г. Евгений разпраща писъмца до посланиците на страните-членки на Съвета за сигурност към ООН и всички господа посланици в ЮНЕСКО, в които писъмца топи българския кандидат за поста Генерален секретар на ООН Ирина Бокова. Твърди, че комунистическото минало на г-жа Ирина Бокова е смущаващ факт, което и ние си мислим, и това е конец във възхода на Боковица.
 Дотук добре, но в началото на 2017 г. внезапно се изяснява, че Евгений е кандидат за депутат, издигнат този път от партията на Лютви Местан. Така, чрез многобройни задевки и блъскане по масата с опонентите на партията ДОСТ из телевизионните студия на България* г-н Евгений Михайлов съсипа любимата партия на турския президент у нас г-н Ердоган, Аллах здраве и дълъг живот да му дава!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 27 apr. 2019
–––
https://pik.bg/%D0%B6%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%BA-%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D0%BB-%D0%B5%D0%B2%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B9-%D0%BC%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%B0%D1%85%D0%BB%D1%83-%D0%B1%D0%B5%D1%81%D0%B5%D0%BD-%D0%B2-%D0%B1%D1%82%D0%B2-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D0%B0%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D1%85%D0%B5%D0%BA%D0%B8%D0%BC%D1%8F%D0%BD-%D1%87%D0%B5-%D0%B0%D0%B3%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%80%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC--news642139.html Жесток скандал. Евгений Михайлов нахлу бесен в bTV. Нападна водещия Антон Хекимян, че агитира за комунизъм. Новото лице на ДОСТ на косъм от бой с колега от Патриотите. "Цяла сутрин ви слушам как говорите срещу Турция, срещу Ердоган. Вие насъсквате хората и ме наричате еничар, продажник" – изстреля крайно изнервеният кандидат-депутат. Бел.м., tisss.

петък, 26 април 2019 г.

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

 МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

Лежахме в леглото и каза Мария: 
Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен. 
Заплака Мария, аз очите си трия 
и се правя на глух, и по-точно – смутен. 

И стана тогава, и тръгна тъй гола, 
по-гола не бях я съзирал до днес; 
в окото ми сякаш заби се топола, 
и даже по-лошо, бе влязъл цял лес. 

Останал без дъх, гледах как се облича, 
косите как реше и въси чело; 
тя беше все още уж мойто момиче
жена като всички, с добро потекло, 

такава разкошна, омайна и сладка – 
да имах патлак, бих го взел начаса, 
бих си теглил куршума, и значи накратко, 
бих удавил в кръв свойта грешна душа. 

Когато Мария там другаде нейде 
открие достойния кротък жених, 
назад дяволито към мен щом погледне, 
то аз ще съм вече отдавна убит.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 27 apr. 2019

Илюстрация:
- Авторът в годината, когато писа този текст (долу).

ЗДРАВИТЕ СИЛИ

   Нива на щита представи със плодна и рохкава угар,

   ширна и триж преорана, а много орачи из нея –
   карат ралата във впряга, насам и натам ги възвиват.

   Омир, "Илиада", из ХVІІІ песен

ЗДРАВИТЕ СИЛИ

   
10.06.1998. 

  Шест сутринта... Семейство Гаванкови* ми поставя задачка от етичен характер: синчето им не заслужава дори тройка, а им била нужна петица, че момъкът щял да кандидатства нещо си някъде си. Десетина учители сме в тих стрес от издевателството. И най-идиотското – синчето шета из училището и наляво-надясно разправя как с връзки всичко на този свят се постига. Има вероятност Мамин Ваню да го изкараме пълен отличник.

  Реши ли дяволът да те ритне, няма да го направи с копитото, ами с човешки крак! Същият ден. Един по обяд. Приключих оформянето на годишните оценки по Български език и Литература. Ани, момичето, от чийто записки, виждам ясно, е преписвал маминият, получава от мен четворка, маминият – поръчаната петица. Какво направих ли! Ани си получи точно колкото заслужава според мен, надутата оценка на Ваню, при обстоятелството, че фамилията на Ани и семейство Гаванкови живеят врата до врата, та мисля си, красиво се получава. Две нощи не спах да измисля наказание, което да е Пирова победа за наглеците. Или само си търсих оправдание за мекушавостта. Представях си погнусата, която ще отрови идилия между двете съседни фамилии. Отказах се да бъда съдник: че кой съм! – просто даскал с най-нисък обществен статус. С нещичко да съм се облагодетелствал?! Не съм! И оставих отмъщението да зрее у нахалниците. Това оправдава ли ме? Не ме оправдава. Жал ми е за онова неизвестно българче, което ще бъде с нокти и лакти избутано от някой Мамин Ваню
**.

   
12.06.1998. 

  Пред Христос върви гръмогласният и многострадален Йоан Предтеча. Йоан тръбял за идещия подире му Месия. Психологически трик! Не бива книгата ми да се навира в очи. Искам да се говори за нея, преди да са я видели. Стила в "Кардиф" заех от древноелинските поети. Внушенията са срещу комунизма, като идея и възглед. Сборникът ми излиза из крайните работнически квартали на Пловдив. Писал съм го заради изстраданото жизнелюбие на нацията, показана не толкова като територия на жеста, а на съпротивяващия се дух.

  Дали някогашният учтив колега Върба Чавдарова (1929) от младежкия "Комсомолска искра" ще разбере? Чавдарова е фанатичка; приятна е за окото, докато не разполага с власт. Човещината й оспорва див фанатизъм у надменния партаец изобщо. Нейна е приказката: "И магаре да турят шеф на вестника, и него ще подкрепям, щом отгоре наредят", двусмислено уж
изречено: хем поклон към БКП (БСП, ДПС, ГЕРБ и пр. партии с прекрасни имена), толкова и с филибелийски сарказъм. Типичната днес българска партия допуска избор не като лично право, а като ритуал за освещаване с лозунги и байраци въздигането на някой креслив тарикат за лидер.

   
14.06.1998. 

  След обяд гостувах у семейство Петър и Райна Петрови. От 10 до 13 ч. с приятеля Емил Калъчев (1932-2013) бъбрихме за "Искрата", за идеята на Върба Чавдарова да пише книга за "миналите през редакцията", както тя се изрази. "За тези неща най-напред аз трябва да напиша" – рече Емил. Оказа се, Коста Странджев и неколцина, сред които и Емил, са първите автори във вестника. Иван Панев, Димитър Бакалов, Йордан Акабалиев осигурили височайша подкрепа на пловдивската партийна управа, за да се види бял свят младежкият вестник на 5 януари 1959 г.

  Пиша тези неща и двете ми посещения някак се преливат едно в друго – откривам, че в разговора ни с Емил, от една страна, и с Петров – от друга, сме засягали все неща от живота, отнасящи се кажи-речи до един и същ исторически отрязък от 1945 до 1959 г. Емил се държи като пришелец в Пловдив от неговото родно Карлово, Петър Петров – със самочувствие на раснал в културното средище на България. Склонен съм да повярвам и на единия, и на другия.

  Изглежда съм се поувлякъл, та на тръгване от Петрови побелелият вече 75-годишен домакин (напомня ми Марлон Брандо от филма "Кръстникът", рехави мустачета, бялата косица, разпиляна на букли, същият бабешки ханш и позабавени жестове. Та този мои драг приятел с вида на великия актьор зина на изпроводяк: 

  – Усещам, има нещо затаеничко у теб. Гледаш, слушаш, мълчиш, съгласяваш се, ама има нещо скритичко, има

  Казвам лекомислено:
  – Може в това да ми е чарът. 

  А той сериозен продължава: 
  – Виж какво, моето момче! В отношенията ти с жените може и да е така, но в мъжка компания...!? Стар съм вече, болнав съм, нямам я онази моя някогашна енергия да те поизпитам, както аз си знам. Що ли ми и трябва! Но сигурен съм, има несъгласие у теб, нещо недоизречено. Ще го разбера някой ден

  – Притеснява те вестникарският ми рефлекс вероятно – подхвърлям. 

  А той:
  – Знаеш ли какво ще ти кажа! Ти изискваш и изстискваш. Да, това е: хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко ти разправям докрай. Ей това е!

  Всъщност, разправи няколко случки, дето е пряко замесен, и една от тях се откроява с печал, присъща на Чеховите сюжети, само че то е по-добро и от разказ на Чехов, че ухае на Балканския полуостров, не на Руска степ. Двама са героите: 16-годишен гимназист и около 40-годишният му учител по френски. Няколко месеца прорез има между двата епизода в драмата. В първи епизод действието се развива в Търговската гимназия (Сградата ми е позната, учил съм в тази сграда, когато бях 14-16-годишен); вторият епизод е пред фото-студиото на пъпа на Пловдив, срещу кино Балкан. В резюме, месеци преди Девети (ІХ.1944.) учителят не написал "отличен" на старателния ученик, според ученика, заради политически симпатии, които открил у младежа; в касапницата след Девети, крайно притеснен, същият даскал среща бившия си ученик и го моли за помощ; очевидно в негово лице открил единствения, дето би го спасил от глутницата доносници и убийци на новата власт. Помощта е отказана: младичкият Петров нямал влияние над Народната власт, убеден е в нейната правота, не съчувства на даскала, който жестоко го подценил преди месец-два. И се разделят: единият – удовлетворен, окрилен от щастие, че получил така жадуваното възмездие, другият – със стъпки на сомнамбул, самото Отчаяние. Ден по-късно из пловдивската Главна се разчува слух: военен
камион прегазил велосипедист. Досещате се може би, прегазеният се оказва учителят по френски. Дали сам се хвърлил под колелата или камионът го преследвал и успял да го прегази...

  Чудно ми е, че 75-годишният днес някогашен идеалист, възпитаник на престижния Френски католишки колеж в Пловдив, още не е в състояние да се отскубне от историята: 

  – Ама така старателно се бях подготвил! – ломоти с издути като кокоше дупе устни. – Още помня онзи урок наизуст. Чуй, бе. Чуй! Що не щеш да ме чуеш? Урока си знаех мо та мо (дума по дума)! 

* * *
  Поскърцвайки с чисто новите си ботуши и в новичка военна униформа, членовете на правения в тила военновременен вестник "Щурмовак", там сред австрийските планини в ранната пролет на 1945 г. срещат някакъв интелигентен на вид мъж, който мълчаливо ги наблюдава с вид на паднал от небето. Споменава го този факт Лальо Маринов – Ламар (1898-1974) в героичната си автобиография. На тръгналите да освобождават света"от отровната му плесен" (стих на Никола Вапцаров), всичко вече им било от ясно по-ясно, особено какво става там, където под писък на куршуми и грохот на снаряди се гърчат обезобразени души. Този смахнат интелигент изненадал нашите хора. Всъщност, какво ли знаем ние за австрийците?

  Същият Лальо с дата 15-16 март 1947 г., месеци преди да се родя, ниже стихотворение, образец на партийно нагаждачество: 

На Николай Райнов

Аз искам, драги Николай, да ти припомня...
--------
Сега е друго време – 
непощадно твърдо,
аз гледам образа ти, твоя поглед чист,
и ние с теб вървим задружно пак прегърнати,
и ние с тебе сме борци и здрави комунисти.

  Думата "здрави" ми направи впечатление. У нас "здрави" е от епохата на Чичко Сталин. Здрави са прогресивните сили на Партията ръководителка и пр., а интелигенцията... ами тя е кекава, на нея здравите сили не могат да й се доверят. "Кекава интелигенция" е от ранните ми детски години.

   
17.06.1998. 

  "Арт-клуб" – вестничето на пловдивските културни дейци, се списва с доста апломб, все около горно до. Тези фалцетни напъни "па колко сме гневни", "колко сме ценни", "колко страдаме за Отечеството и унижения българин", мисля си, бая як комплекс избиват. Съответстват на епичните борби на 75-годишния бивш счетоводител*** с разликата, че той наистина е унижаван през целия си досегашен живот и има основание да е рязък и гневен, подписвайки се не със своето стереотипно име Петър Петров, а с романтичния псевдоним Василен Ведров. Подобен род примадони, както научавам от статиите им, стиховете им, интервютата им, спомените им, задевките, разказите им и доколкото познавам не повечето от тях, ще си умрат провинциалисти: напомнят Вазовите "чичовци", Ботевия "Кръстю Пишурка", Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина и Гуньо Адвокатина на Алеко Константинов. Ето щрихи от груповия им портрет!

  Добромир Тонев (1955-2001). Самовлюбен, галеник на бивши фактори в Тодор-Живковия Писателски съюз. Пришълец от Ямбол; стиховете му са метафорични, римувани и ритмувани прехласвания пред собствения лик. Напоследък, както го е вършил и преди 1990 г., се върти все около новите властници – от ректора на Пловдивския университет проф. Огнян Сапарев до Бате Петьо (президента Петър Стоянов
****). С единия си пил биричката, с другия заглеждали мацки зад витрината на бирхале "Каменица"...

  Огнян Сапарев (1942). Всеядно. Много неща, и навсякъде – с рогата напред. Кандидатира се за президент, късо време бе шеф на Българската национална телевизия; защо ли го пропъдиха обаче? Може би не пасна на конюнктурата и го туриха ректор на Пловдивския университет. Брат му Славян Сапарев в еуфоричните дни и месеци след Десети ноември беше председател на пловдивския Съюз на демократическите сили. Чудесно време, детският период на родната лъже-демокрация, на гневния вестник "Свобода" и на луди надежди. Огнян Сапарев е духовен баща на групичка възпитаници на Пловдивския университет: Добромир Тонев, Тодор Чонов (1945) и неколцина проспериращи в политическия батак на тукашната ни общинска управа, като поета Красимир Обретенов (1950-2016), например.

  Тодор Биков (1957-2016). Гл.редактор на вестничето "Арт-клуб". Бивш семинарист. Всеотдайно влюбен в собствения си измислен образ. По сътворените от него ребуси с претенция за поезия разбирам, че го веят славянофилски мъгли, което дава облик и на изданието; сред местните сноби пазарджиклията Биков се движи със самочувствието на човек с аристократично потекло, а пък си е пришълец и в сферата на поезията.

  Георги Петров (1945). Някога ни попълваше досиетата в "Комсомолска искра". Изглежда човешки. Бивш секретар в градския комитет на ДКМС в Сливен и протеже на Дража Вълчева. Днес пак е шеф, само че на вестник "Марица", с най-висок тираж в Южна България. Гошо е от Кичукпариж
*****. Майка му, помня, я погребаха някога с искрено уважение, като ятачка от антифашистката съпротива. Петров е автор на ядовитата забележка към двамата стереотипери Пешо Пуловера и Митето Митничаря по време на нощно дежурство в печатницата: "Не го защитавайте вий Бояджиев! На Бояджиев баща му... частник". Репликата на Върба Чавдарова "Заемаш място на някое наше момче" би могъл да я изрече и синът на ятачката.

  Владимир Янев. Роден през 1950 г. Син на Атанас Янев –
зам.-кмет на Пловдив, което се титулуваше зам.председател на пловдивския градски народен съвет, по-късно другарят Атанас Янев назначиха гл. редактор на местния партиен всекидневник вестник "Отечествен глас". Владко е върл почитател на Владимир Маяковски и Прокълнатите френски поети. След университета честно замина да учителства в Родопите, не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в представите ми – етичен колега, остана журналистка в същия "Отечествен глас", и след като съпругът й напусна поста главен редактор. Чедо на хора от бившата местна власт, лично на мен Владко ми е симпатичен, особено когато си спомня как се стремеше към приятелство с нашумелия в бойките поетически среди на някогашна София от 1965-70 г. млади бохеми и литературни побойници. Вакханалният около началото на осемдесетте поет и мой набор Кирил Кадийски (1947) нежно го иронизираше заради позите му да се прави на несретник. Киро – бохема и в червата, откриваше фалша във Владковите амбиции да се уподоби, външно да замяза на неудобен за властта: "Виж го! Кърпи си одеалото с ей таквиз кръпки, а баща му е шеф на втория град в България". Владимир Янев, днес любим университетски преподавател по литература, развява байрака на всеславянството във вестничето на културните телци "Арт-клуб"; и това, според мен, си е все същият негов стил на показност в умозрителна, експлоатирана от ловки политици стара теза за мисията на славяните в Европа и света. По своему честен, Владко Янев май искрено си вярва. Тъй мисля.

  Тези мили персонажи не могат да бъдат лице на огромното множество безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми се ще да ги съдя; казаното по-горе не е лична оценка. Отношението ми към тях иде от средата, която е истинското мое отечество. Могъщото подземно течение в живота на нацията ни няма кой знае какво общо с тези мамини рожби любави, които – носейки се по повърхността на събитията, живеят единствено с представата колко са достойни, па каква ценност за народа е присъствието им в нашия мил роден общобългарски пейзаж.

   
19.06.1998. 

  Завчера с Божидар Чапъров (1941) – археолог по специалност, а днес горд собственик на мижава книжарничка срещу местния Дом на културата, водим бая дълъг мухабет в кафенето срещу училището. Сънувал ме бил предната нощ как омайвам колежка.

  – И ето, че днес се срещаме! – реди ги ей такива едни ухиленият до уши Божо. 

  Казвам:
  – Още не ми е минало за седесарския вестник. 

  А той: 
  – Прав си, братле. Не ми прощавай!

  Божидар Чапъров през пролетта на 1990 г. е причина да се размина с длъжността главен редактор на местния седесарски вестник "Свобода", като член на назначена от Кръглата маса тричленна комисия – Николай Казанджиев, Константин Аджаров, Божидар Чапъров, застана на страната на Казанджиев и срещу лидера на тогавашната Християндемократическа партия Аджаров, туриха за главен редактор неизвестния дотогава Здравко Атанасов, понеже Здравко наскоро излязъл от затвора и бил безработен, докато аз си имам постоянната учителска работа. Показах на Божо отзива на Исак Бехар за книгата "Кардиф", печатан в "Арт-клуб"-чето на Биков, и Божо разпери лапи: 

  – Радвам се за теб, приятелю. Това да се чува!

  Като съм го питал десетина години след онзи конкурс, след като същият Здравко Атанасов почти успя да затрие вестника "Свобода", що отклонил кандидатурата ми, Божо дружелюбно рече: 

  – Много нежен ми изглеждаше бе, братле!

  Чапъра е от някак оцеляващите в трудни условия за предприемача у нас и съм си мислил край онова разминаване помежду ни, че не бива да му се сърдя, май действително съм бил твърде наивен за точно този вестник в мътилката след Десети ноември.

   * * *
  Чета Тончо Жечев, "Българският Великден". Много фин хумор откривам в книгата, както и мила ирония при портретуване на автентични образи от родната ни история. Привидно разказвачът е сдържан в коментара, ала отзад се надсмива, сякаш се хили (неприятна дума, но тук си е на място) с широко отворена уста над нашенските български простотии. Разкошен е Тончо-Жечевият образ на Стоян хайдутин, Стоян войвода от Габровския балкан, преобразил се в архимандрит Йосиф, впоследствие – игумен на основания с награбеното от хайдутлук Соколски манастир – колоритен предтеча на Алековия Ганьо, по-вакханален с действителната си житейска драма. Което пак настоява, че живият живот е по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия. 
  
Пловдив – културна европейска столица 2019

Plovdiv, 10 uni 1998 – edited by 26 apr. 2019

Илюстрации:
Разрушената от невежествената власт Аптека "Марица" (горе);
- Пожарът, изпепелил архитектурни шедьоври в Пловдив (долу).
___
* Имената на тия две семейства съзнателно промених. 
** Мамин Ваню е прозвище на пловдивския кмет от ГЕРБ заради ролята на мамчето. 
*** Петър Петров, вж. "Мосюто" от "В бездната на безверието", изд.1998 г.,
**** Вж. http://bosia.blog.bg/politika/2013/01/18/i-sotir-cacarov-izpluva-ot-skandala-s-agent-quot-viktor-quot.1043556 
"...КОЙ Е ПЕТЪР СТОЯНОВ? 
***** Пловдивски квартал, застроен от бежанци след ислямските погроми над българи във Вардарска Македония и Одринска Тракия в началото на ХХ век.
****** Промених имената. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...