Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 17 януари 2017 г.

ИНТЕРМЕДИЯ (към "АСЯ")

ИНТЕРМЕДИЯ

    
     Новелата "Ася" писах през пролетта на 1987 г. с идея, че поставям начало на роман. Пръст в тази работа има и добър приятел от онези години, университетски преподавател по Българска литература. Посветен донейде в личните ми драми, някъде около 1980-1981 г. приятелят Марин Кадиев (1939)* настояваше, че съм за завиждане: толкова интересна ми била биографията, че остава само да седна пред пишещата машинка и честно да разкажа всичко, както се е случило. 

    И тъй, сядам чак през 1987 г. най-сетне изкушен да разкажа епизод от личните си приключения. Не ми се е налагало да измислям; истината е, че единственото, което правех, бе да съкращавам, да пресовам в по едно изречение или абзац значителни територии от преживяно и премислено. Нещо, което не съм правил с друг ръкопис, беше, че работех при звученето на версия от много известна от трийсетте години мелодия, която сме пеели и ние, хлапаци от бедняшката махала под пловдивското Джендем тепе. Това беше осъвременена, модерна версия на шлагера "Истанбул, Истанбул", допълнена от видеоклип, в който нахакан негър с контешки фасон: в черен костюм, снежнобяла риза с папийонка, цилиндър, бастунче в ръка – танцува, потраква с лъскавите си патъци степ и пее. Държах току пред себе си зад пишещата машинка увеличената си фотография – същата, която след това сложих в сборника "Кардиф", и чат-пат й хвърлях око в диалог с капризен ужасно самолюбив образ на вътрешния си "аз". Абсолютна перверзия! Абсолютен егоизъм! 

    За около седмица ръкописът на първата част от бъдещия роман бе почти готов. Спореше ми, доставяше ми страхотен кеф самото писане. Може би тъй беше защото разтоварвах от гърба си ужасен товар, голям грях към Любовта. И в един момент, докато си се чудех как да продължа (това – в разстояние на около месец), изведнъж разбирам, че няма какво повече тук да добавям, че историята сама за себе си вече е завършено послание, което в обема на роман би изгубило своята интензивност. 

    Първото, което сторих подир това, бе да отнеса ръкописа на така получилата се новела в редакцията на местното провинциално списание "Тракия", при главния му редактор Георги Алексиев (1927-2011)**. Отивам, както се бяхме уговорили, а подир седмица, посреща ме той в стайчето си сред калдъръма край черквата "Св. Неделя" в Стария Пловдив и ми говори: "А бе, Георги, това тук ми звучи като запев на нещо доста обемно. Започват едни ми ти сюжетни нишки, едно отваряне на хоризонт. Ще продължиш нататък, нали?" "Не – казвам, – най-доброто на подобен тип проза е, че приключва неочаквано. Това е моят стил." 

    Грабнах си аз ръкописа и повече по редакции не съм го разнасял. След един разказ от 1968 г. ("Мелодиите на Дино"), писан без да си давам сметка, той пък в стил "италиански кинематографичен неореализъм", както се изрази тогавашният ми гл. редактор в студентския вестник "Софийски университет", понастоящем чл. кор. на БАН, професор и пр., уважаемият Симеон Хаджикосев (1941)***, това е прозата, която съм смятал, че най-пълно ме изразява като нрав в общо взето хаотичния пейзаж на сегашната родна, па и чужда, преведена сякаш специално за местните сноби, книжнина. 

    Няма да казвам какви амбиции ми се въртят из ума, но тази история тук лично мене бледо ми напомня повестта (по-точно казано, новелата) "Бедни хора", с която епистоларна новела неизвестният някога в Царска Русия Михаил Фьодорович**** нахълтва, за да преобърне представите у маститите литературни телци и говеда за литературно изкуство до степен, че да повлияе върху раждането на психоанализата като наука, според признание на самия д-р Зигмунд Фройд.


Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година
Plovdiv, 13 oct. 2006 – edited 18 jan. 2017 
–––––
* Вж. http://literaturensviat.com/?p=95093 & http://www.pamettanabulgarite.com/profile/MarinKadiev
** Вж. http://literaturensviat.com/?p=40871 & http://litcompass.com/public/index.php?page=authors&action=view&authorid=8
*** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2 & https://frognews.bg/news_17791/Prof_S_Hadjikosev_Bogomil_Rainov_iskashe_da_me_unishtoji/
**** М.Ф.Достоевски (1821-1881).

Story – АСЯ (5.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."
Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ
    Продължение 2 на глава ІІІ

    На 8 март
надвечер тя е в квартирата ми. Мъча се да разпаля някак суровите цепеници в отдавна непалената печка. Дъхът ни се превръща в облачета бяла пара. Потропване по стъклото. Излизам. Почти се сблъсквам с директора на училището математика Никола Петков.

    – Хайде бе, човек! Всички сме се събрали. Знаеш, мъжете сме малцинство.  Вижда моята гостенка и ролковия магнетофон, отмъкнат от училищния кабинет. Стъписан: Ама, кажи, че такава била работата! Е, да тръгвам, че ония ме чакат.

    – Познава ли те? – притварям вратата зад гърба си.

    – Не знам – гледа ме напрегнато, може и да ме познава. Тук всички се знаят.

    Не желае да я гледам, когато се любим. В тъмнината очилата й с дебели рогови рамки отразяват пламъчетата от печката. Когато усещам, че ми се отпуска в ръцете, скачам от леглото и щраквам осветлението. Смъквам й очилата. Отдолу проблясват две много... ама много сърдити големи сини очи.

    – Я-я! Ти си била хубава!

    Не е комплимент. Тя наистина е хубава, с леко вирнатото си носле, полудетска брадичка, с нежния русоляв мъх по горната устна, с ореола от пшениченоруси коси.

    – Угаси лампата.

    – Няма да я угася.

    – Моля те.

    – Не!

    Рано сутринта се разделяме. Заничам иззад прозореца да я погледам как се отдалечава, как прекосява селския площад, покрит с черупчести плочи. Отиваше у леля си в горния край на Гурково. Четвъртъкът е за мене свободен от занятия ден за проверка на писмени работи. Ами сега целия този ден какво ще правя?

    Продължаваме тайно да се срещаме. Дори и Данко не е посветен в тайната ни. Инак за останалия свят тук съм си все същият саможивец, който веднъж седмично изчезва да скита из полето, гони Михаля. Години по-късно ще узная как местните хора ме смятали за смахнат, че съм бродел според тях безцелно из къра, други пък повечето от свахите, бъбрели: "Туй младо даскалче женено ще да е, не се усуква около наште моми. Де ли му е женичката, сигур го чака да се върне от гурбет".

    На 25 март, събота, надвечер отново е при мене. В неделя на два пъти излизам, като заключвам синеоката си гостенка сама в студената ергенска стаичка: първия път – до кръчмата за бутилка евтино вино и пакет горещи кюфтета; втория път – за бисквити от сладкарницата, пред която преди време Данко ни запозна.

    Лежим. Похапваме. Бъбрим по мъничко. До миналото лято учила във Варна, завършила там техникум по вътрешна архитектура и сега си търси работа, но не по специалността, ами след курс за администраторки да стане рецепционистка. Имала сестра, която се омъжила миналата година; баба й Анаста (Анастасия), на която е кръстена, живее при тях на село и всички се радват на Рeни (Радостина), бебчето на кака й, която следва медицина; майка й ходи на полето с жените от стопанството; баща й товари зърно и изкуствен тор. Голям, много голям бил родът й. Роднините й бол: в Балчик, Толбухин (Добрич), Каварна, Варна, селата наоколо.

    Към пет подир обяд иде ред за притеснения. Великодушно я успокоявам:

    – Била си у леля ти Петрана.

    – Знаеш ли баща ми колко е лош!

    – Не знам.

    – Ако ме усетят, ще ме спукат.

    – Няма да те спукат.

    – Лесно ти е на тебе!

    – Тогава да дойда и аз?

    – Само това остава! Баща ми ще изкара чифтето.

    – Толкова ли е страшен?

    – Не е страшен, ама не знам какво ще направи.

    – Тогава идвам!

    – Стой си тук! Сама ще се оправя някак.

    – Ще се тревожа за тебе.

    – Пък ти не се тревожи.

    – Защо?

    – Ей тъй. Сама ще се оправя. Мама и баба ще помърморят, пък ще им мине.

     Стана да си върви. Гледам я как се облича, как си сресва косите. Домиля ми. Прегърнах я, посягам да я погаля:

    – Искаш ли да се оженим?

    Престана да се облича. Стои, вперила се в мене като ирландски снайперист със сини, направо искрящи очи*:

    – А ти искаш ли?

    – Ще въртя стотинка. Ако покаже яски, идвам да те изпратя до Тригорци; ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката.

    Бъркам в джоба на жилетката, избирам лъскавичко чисто новичко 10 стотинки. Вън сме, излезли сме пред дворчето, не се крием, на тротоара насред Гурково сме.

    – Това е "да", това "не" – показвам й.

     Подхвърлям монетката, като ловко я завъртам с палец и оставям да падне върху плочника; удари се със звън, търкули се, остана да лежи с цифрата нагоре.

    – Значи, ще се оженя за теб.

    – Чакай! Завърти я сега и за мен.

     Втория път резултатът е същият. Тя обаче настоява:

    – Завърти я още веднъж. Каквото покаже, това ще е.

    За трети път проблесна във въздуха монетата, блъсна се в плочника, подскочи, завъртя се весело и се изтърколи пред нозете ни с цифрата нагоре. Изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени; пред нас блести неумолимо цифрата 10, което значи яски на пловдивски диалект, ези, стотинка, накъсо – "да".

    – Само до спирката, чуваш ли! – шепне умолително, докато бавничко се мъкнем през площада пред общината, край кръчмата и покрай спортната зала "Славия".

    – Край! – обявявам тържествуващо. – Вече решено.

    – Оле-е, какви ли неприятности ще ми докараш!

    С широк плавен жест на лявата ръка, от дън душа възмутен:

    – Не ме познаваш! Нека опита някой само да те докосне...

    – Уф! – изпъшка притеснено. – Нашите ще ме спукат.

    Докато чакаме автобуса за селото й, няколко пъти ме фиксира с яркосините си очи, оградени с дебелите рамки на очила с висок диоптър:

    – Може да не ме изпращаш.

    Най-после автобусът от Балчик изплува откъм бързо смрачаващия се хоризонт. Повечето пътници слязоха; само ние се качихме, тъй че по прашасалите седалки из разбития междуселски път подскачаме шест или седем човека: неколцина бъбриви цигани, сънлива бабка с огромна плетена кошница и ние двамата. Попивам пейзажа наоколо със странното усещане, че съм си напъхал ръката така дълбоко в пазвата на Добруджа, която Добруджа е червенобуза яка селянка: ама така дълбоко съм си напъхал ръката, че повече не ще мога да я измъкна. Да става, каквото ще! Alea iacta est***. Момичето до мен зиморничаво се е сгушило, не разговаряме.

     Следва


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
    
 
Plovdiv, uni 1987  edited 18 jan. 2017 
_____
* Алюзия за реплика от разказа "Устата ми хубава – очите ми зелени". Това усещане там е описано по следния начин: "Прошареният пак погледна наляво, но този път високо, не към младата жена, която сега го наблюдаваше като някакъв млад, синеок ирландски полицай". По онова време, едва 24-годишен, не можех да се отлепя от прозата на Джеръм Селинджър; на четирипистов училищен магнетофон "Грундиг" бях записал кънтри-мелодия, та докато звучи, четях на моите ученици епизоди от "Спасителят в ръжта". 
** Яски и торки за пловдивчанина е това, което софиянци зоват ези и тура; в други краища на България съм чувал и варианта стотинка и герб. Употребяват се тези думи при игра на пари не само сред хлапаци; понякога едра сума за секунди сменя притежателя си само понеже монетата се оказва паднала с герба или цифрата нагоре. 
*** Зарът е хвърлен (според легендата, думи на Цезар при започване на Гражданската война в Древния Рим през 49 г. пр.Хр.), синоним на израза "Жребият е хвърлен", с други думи: нещата вече са решени от боговете и няма място за колебание.

Story – ДУХЪТ НА ШАМПИОНА

ДУХЪТ НА ШАМПИОНА

      Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, което обичаше да плюе и с лекота от пет крачки уцелваше монета върху перваза на черната дъска. В междучасията се обзалагахме по на двайсет и пет стотинки, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме сити, весели и доволни, понеже все някой, изгубил баса, притичваше да ни купи я козуначена кифла с орехова паста, я баничка с извара, докато останалите завистливо обсъждаха дяволския му талант.

      В онова славно време купешката дъвка не ни беше позната. Имаше разни неща за дъвчене, но – да кажем, сегашната "Орбит без захар" или турската дъвка "Турбо" за нас, някогашните хлапетии, би била направо разкош. Ами че ние слагахме в уста какъв ли не боклук: восък от църковна свещ, парче асфалт (викаме му дзифт), най-занемарените, неуважаващи себе си пък жвакаха топчета хартия, а който е пробвал, знае, че сдъвканата хартия е отвратителна. По-добре дъвчи слънчоглед; смлените люспи образуват приятно на вкус кюспе – хем дъвчеш, хем като пиявица изсмукваш сок с вкус на олио, докато се образува плътна хапка.

      Все по онова време седмичният вестник за хумор, сатира и забава на ЦК на БКП "Стършел" печаташе картинките на карикатурист с изразителното име Теню Пиндарев – Чук (молот по русскаму язъйку), който от Италия ни представяше кока-колата за як алкохол, а моряците от Шестия американски флот в Средиземно море побойници и отрепки без възпитание и морал. В репортаж пак от Италия известен и уважаван наш писател (ако се не лъжа, това бе писателят на славната непобедима Държавна сигурност Павел Вежинов) описа как след като се накъркали с кока-кола, банда морски пехотинци от Щатите изпотрошили витрините на местния бар, после вилняли в близкото паркче, вирнали краката на порядъчни местни моми, а после отказали да им платят, и като венец на всички тези магарии пред двореца на папата пели цинични империалистически песни и псували папата, Исус и Божията майка.

      Струва ми се, оттогава, от онези славни времена на идеологическа война със световния империализъм е и първият рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът – някакъв морски пехотинец, изстрелял с уста дъвката си на цели сто и четири фута, наши към трийсет метра разстояние, както пресметнахме.

      Личното постижение на моя приятел бледнееше пред рекорда на този янки, но като се вземе предвид, че нашият момък бе едва в шести клас и животът тепърва се отваряше пред него, независимо от пълния с двойки бележник, очертаваше му се примамлива кариера в модерната дисциплина на световното спортно майсторство.

      И нашият човек естествено се амбицира... Докато след училище ние бродехме безцелно по улиците на града, въртяхме пумпал или брулехме недозрелите афъзки и кайсии по чуждите градини, той не си губеше времето, ами усилено тренираше в задния двор на спретнатата им бедняшка къщурка, обстрелваше с плюнки асфалт тухления зид на съседа.

      В онези славни години асфалтът бе новост в пътното строителство. Старият път Пловдив-Пазарджик, например, беше покрит с лети на място бетонни плочи, ала дзифт вече топяха в Асфалтовата база край стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица зад Панаира, и ние влачехме буци от тази миризлива чернилка за нашето момче.

       Пак в онези славни години се появиха оригиналните възторжени комунистически лозунги "Ние строим пътя, пътят строи нас", "Сей, земледелецо, днес му е времето!” и "Във всеки дом – говедо, в нашия – две!" Общинската градска управа се бе здраво заела с разхубавяването на нашия Пловдив. Из тесните криви улици сред пушек и смазка бръмчаха товарни молотовки (произведени в "Завод имени Молотова") с монтиран отзад кокетен кафез и пловдивчани се носехме като ято ярки-носачки: червени род-айланд и снежнобелите легхорн, наред с по-дребни пилци и съвсем дърти мисири по линиите на градския транспорт.

      В Цар-Симеоновата градска градина гърмеше по празници духовата музика на местния Офицерски клуб. Ходехме да правим скомина на духачите от нашия местен гарнизон. Ръфаш лимон пред яко нагиздените фатмаци, докато от флигорните им потече слюнка и целият духов оркестър се юрне да те гони, както си е с лъскавите медни бурии на рамо. Ей на това му се казва скомина.

      Чешити бяха тогавашните общинари; монтирали бяха по стените на сградите из центъра на града червенки, синички, зеленки емайлирани табелки с назидаващи надписи, като: "Не гази тревата! Тя е твоя", строги напътствия, като: "Плюенето по тротоара е признак на низка култура. Културният гражданин не плюе", както и много категоричното: "Храченето – абсолютно забранено!" Само дето не се бяха сетили да добавят: "Стреля се на месо с четина и бертолетова сол”, което – вярно, наистина се случваше понякога в крайградските плодни и зеленчукови градини.

      Как гостът на Пловдив пред тези чудесии да не реши, че основен кеф за всеки пловдивчанин е да точи лиги и сополи, да се секне, да храчи и цвъка на провала по улиците. А хич не бе тъй. Всички ние си плюехме най-нормално, ни повече – ни по-малко от жителите на който и да било град в Европа. Налагаше се обаче да докажем, че сме нова порода човеци, а именно "Човек – това звучи гордо!" – демек, "човеци от нов, социалистически тип, с висок морал", нищо, че Пловдив винаги си е бил неделима част от Ориента, яко запуснато сметище от древността, боклукчийска кофа, кенеф насред Тракия сред рояци сърдито бръмчащи мухи-месарки и комари колкото врабче.

      И тогава ние, децата на моя Пловдив, се къпехме и се учехме да плуваме, да ловим риба и да пием вода от същата тази лениво влачеща се тинеста Марица, сред зелено-виолетово-розови нечистотии, доплували от хартиената фабрика в Белово или от фабриката за кибрит в град Костенец, доплували откъм отходните септични ями на Пазарджик, барабар с помията и лайняната отврат, която дузина китни села на равна Тракия изливаха направо в коритото й.

      Ето че най-сетне дойде ред да напиша и за Цариградски.

      Цариградски беше най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с Мильо – същия онзи чешит, за когото се носеха легенди за дългото му кересте, любовник на позастарели местни актриси, както и за чешитлъците на известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж, на вдетинения Данката от Сарайкъра, на ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря от подножието на Джендема и дузина още повече или по-малко известни любимци на пловдивската бохема.

      Цариградски можеше да срещнете в най-върлия мраз и в най-убийствени жеги неизменно в жълта памучна фланелка, кожени тиролски панталонки, три-четвърти бели чорапки до колене с пискюл и туристически обуща, със сламена широкопола мексиканска шапка, нехайно преметната на гръб, и провесено на врата портативно радиоапаратче "Ехо" – чудото на родната соц.електроника, дето едва ловеше две плюс една радио-станции на средни вълни, ала пък стабилно ловеше румънското Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.

      Цариградски за мене и до днес си остава наша родна, пловдивска версия на д-р Рийо от романа "Чумата" на французина, роден в Алжир, Албер Камю. Винаги учтив, сдържан, доброжелателен, този рядък и много специален човек обикаляше големите улици и булеварди на Пловдив да чисти общинските плювалници. Освен по-горе споменатите вече емайлирани табелки, общинската управа беше монтирала на тротоара покрай всяка автобусна спирка около метър висок, вапцан с отровно-зелена блажна боя чугунен цилиндър, които беше въпросният градски плювалник.

      От комуналната служба по чистотата Цариградски го бяха обзавели с конче и каручка с шперплатова кабинка, в която наред с пет-шест казана и дузината кофи за боклук се лашкаше цинкова бака с хлорна вар. Да имат много здраве от мене онези, които смятат, че почистването на плювалници е печална и неприятна участ: бих ги посъветвал само да погледат как си върши работата Цариградски, за да разберат, че няма кофти работа, ако човек съвестно я върши с необходимото уважение към себе си и света наоколо.

      Не съм чул някой да му се присмива или да го подиграва. И най-лютите, най-пиперливите подигравчии са замирали в респект пред благородната фигура на този ветеран от войната с провинциалната мръсотия. Почистването на всеки плювалник превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по пети. Минувачите спираха да погледат как човекът си върши работата. Извади от мизерното фургонче чифт яркооранжеви гумени ръкавици, наниже ги до лактите, и като изтръска боклука от кофата вътре в плювалника, тури обратно капака, ловко забърше, демек, дезинфекцира отвътре и отвън плювалника с метличка, топната в баката с хлорна вар.

      Къде се изгуби тази рядка птица? Знам историята на неговата смърт. Тя е тъй романтична*, колкото е романтичен вероятно и целият му живот на горд бедняк, на интелигент, надраснал средата си. Обърна ли се към детството си, той си е все там, крехък като речната тръстика по Марица, благороден, учтив, дружелюбен. Трополят копитата на кончето, полекичка се полюшва зеленото шперплатово фургонче, пиука транзисторното радио на гърдите му, чувам пак един от онези шлагери на Пловдив, които ехтяха от Цар-Симеоновата градина до най-най-крайните бедняшки махалици, пренаселени с бежанци от войните и с пришълци от Родопите: "Бона сера, сеньорита, бона сера" ("Добър вечер, госпожице, добър вечер"), "Темпико, Темпико... Темпико е в Мексико, чуден край далеч оттук, някъде на юг", „Чико… от Порто Рико”, както и родния шлагер за малката креолка от Венецуела, която дошла тук… на фестивал.

      Понякога си мисля: детството е като вълшебен сън. В този сън има змейове и чудовища, и вещици, разбира се, ала има и добри герои. Хлапенцето, което някога съм бил, с лакомо любопитство продължава да изучава света, но и мизериите на моя мил роден Пловдив. Загине ли у мене духът на това палаво ненаиграло се и ненарадвало се на чудесиите хлапе, сигурен съм, това ще е моята физическа смърт.

      Навярно се питате какво стана с онова приятелче от някогашния шести "а" на Основното ни училище "Сашо Димитров" (пременувано кой знае защо на "Антим I", може би антифашистът Сашо Димитров е неудобен за сегашните общински дами и господа демократи), същото онова училище точно срещу парадния вход на старата олющена Държавна болница, да-а, същата болница с моргата и лудницата в южните склонове на Джендем тепе. Милият, той тренираше цели две години с надеждата да запишат и неговото име… поне сред подгласниците на шампиона плювач, ала като не успя да преодолее онези трийсетина метра далекобойност, вече в края на осми клас, когато целият ни випуск момчурляци, по конец подредени, изкъпани, високо подстригани, при което ушите щръкват като дръжка на чайник, чакаме да ни връчат свидетелството за завършено основно образование, ми пошепна като на особено близък: "Не мога повече. Това са ми възможностите. Само да не се изпуснеш пред другите, че да ми се смеят". И аз, разбира се, обещах до гроб да пазя тайната му.

      Сега, след почти петдесет усилни години, мисля си: и хлапашките тайни имат давност, нали! Доста съм си стискал езика зад зъбите с тази тъй срамна за родения истински пловдивчанин печална тайна! Ето, казах я и се чувствам като новороден, чувствам как тежък товар ми се смъква от гърба и ми олеква. Какво пък, възможно е приятелят ми и да не е видял името си записано с големи златни букви в аналите на световния спорт, но за мене и за онези, които го познават, той си остава Нашият най-добър състезател по дългобойно плюене на Балканския полуостров. А за да не ви люти в устата, ще добавя нещо по-весело.

      В онова далечно лято, когато приключвахме осми клас, дъртакът съсед на приятелчето получи пари от брат си, хвърлил топа в далечна Америка, и според предписанията пак на нашата славна общинска управа нае майстори да измажат фасадата на тухлената му къща. Да видят съседите, че в тази къща не перекенде, а уважаван стопанин и паралия живее. Измазват, значи, зидарите отпред и отстрани къщата без проблеми. Когато обаче захванали да клепат откъм гърба, хоросанът взема да се рони, не ще и не ще да залепне за дувара…

      Гледат, чудят се, чешат се и дето не ги сърби: брях, какво е туй чудо, па си отнасят маламашките и мистриите, чуковете, кофите и таргите ядосани, гневни. Задната стена на къщата след двегодишните усилени тренировки на моя приятел се оказала яко напоена от асфалтовите плювки. "Че то хич си няма нужда от хоросан – отсякъл техникът от общината, – цялата ти къща, бай Миале, при едно земетресение може и да се катурне барабар с комина, керемидите, бетонното стълбище, обаче ей тоз импрегниран с асфалт дувар ще да оцелей!"

      Който не вярва, нека да провери. Сред новопостроените пет- и повече-етажни замъци, точно там, на адрес Пловдив, ул. "Пещерско шосе" № 34 днес се гуши вехта съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое по-хитро хлапе не ви следи зорко, може да се вмъкнете в дворчето, да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки, макар и леко киселеят. Приятни са на вкус, ще ви доставят истинско удоволствие, при положение че нямате кариес.

      Междувременно тези дни самозабравил се местен тарикат и крадец, дето си не знае паричките и построи огромен супер хотел на пъпа на Пловдив, го уцелиха с оловно куршумче от... 60 стотинки (0,60 лв.) и после печално и много тържествено общинарите, начело с господин прокурора и господин местния областен управител, го съпроводиха с духовата музика на местния гарнизон до чудесно уреденото ново градско гробище край шосето за Рогош. И разбира се, всички ние – негови авери от годините, когато и той беше изключително беден, съмахленци и съграждани, много скърбяхме за него, а трите ни национални телевизии зарязаха турските сериали и въртяха три дни без прекъсване репортаж относно непоправимата загуба за Майка България, в който репортаж на образецът на местната журналистика г-жа Пенелопе Калинкова твърди, че името му е със златни букви записано в осемхилядолетната история на по чудо оцелялото до наши дни най-древно селище на културна Европа.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 31 oct. 2000 – edited 17 jan. 2017
_____
* Според градската мълва, издъхнал в миг на върховно щастие със знойна жена в леглото.