Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!/ За по-голям те взех: каква съдба!/ Но виж, опасно е да се стараеш/ премного... Шекспир, "Хамлет"
15.04.1999. МОИТЕ ПРЕДЦИ
Дядото
на майка ми – Гочо от Перущица, петгодишен е взет за еничар от турците. Отскубнал се чак в Солун и се скрил между балите тютюн в склада на двама гърци. Тъй
ги намерили сутринта работниците, две деца, момиченце и момченце, гушнати, яко уплашени, гладни. И собствениците хвърляли чоп кое дете на кого да се падне.
Осемнайсетгодишен, този Гочо се връща при своите в Перущица, зарязал имотния си
осиновител, който за търговец го гласял, понеже си нямал момче гъркът.
Обаче Гочо своите не искали да го приемат, усъмнили се да не е самозванец,
натрапник някакъв, та хванали да го изпитват. Странна история! Задомил се в
Перущица, три рожби отгледал. Щерките нарекъл с имена на цветя – Невена и
Цвета, пък сина си – Гълъб. Изглежда неговият баща или дядо ходил на
Божи гроб, та оттам фамилното Хаджийски или Хаджиеви, което и днес е жизнено в Перущица. Но то си е всъщност старият Хаджи-Трендафилов род, има го описан в книгите*; ще отворя дума за този род по-нататък.
Имах преди години ученичка в ІV клас Красимира Хаджийска. Разправям на децата тази история с моя прадядо, а това момиченце щръкна накрая сред зяпналите ме и занемели хлапаци и рече оперено: "Аз това от тате съм го чула". Вярвайте, тръпки ми полазиха по гърба, буца ми заседна на гърлото. Питам хубавелката: Кой е татко ти, как се казват твоите баба и дядо? И се оказа, че ачигьоз коконката ми е от рода: татко й – и той Георги, майка на баща й е Цвета, по-малка сестра на баба ми Невена.
16.04.1999.
Преди години в ресторантски двор сред Пазарджик празнуваме сватбата на Борю, братовчед ми, син на вуйчо ми Любен Ненков, и се разговорихме за същото. Бяхме около дузина братовчеди от четвъртото котило подир онзи пра-Гьорги (в книгите го пишат Гочо х.Трендафилов): допълвахме, уточнявахме кой какви подробности чул. Толкова ли странно е това завръщане от Нийде, от смъртта на откъснато насила от своите едва петгодишно дете, което с постоянство, с упоритост пращало повече от десетилетие хабер от красния Солун до милата родна Перущица, пък най-подир, 18-годишен вече, зарязва осиновителя си, богатството му, дига се, та се завтекъл да се прибере. Ама Къде? При корена си естествено. По същото онова смутно временце българи отродници се натискали да си приписват гръцки имена за фамилия, че ги било срам да се нарекат българи. Българите били прости, според нашите глупаци!
Защо в светлия образ на този човек неговата жена Спаска – прабаба ми Спаса, се губи и днес твърде оскъдно се знае за нея, макар от утробата й да сме се пръкнали, изтърколили като грахови зърна по Тракийската низина: в Пазарджик, в Пловдив и Кричим, Хаджиево, Мало Конаре... Който очаква обективност от родовите летописи и митове, лъже се. Млад, асъл в силата си, около 34-35-годишен, прадядо ми умира от простуда през зимата, че ходил да мели брашно и газил до кръста в ледена вода с чувал брашно на гръб. Жена му сама отгледала и изпоженила децата си, пуснала ги по света, но до смъртта си останала при перущенския имот. Не повторила да се прави на невеста; лелите ми твърдят, че голяма любов имало помежду нея и рано напусналия света Гочо. Не знам това нейното вярност ли да го нарека! Години по-късно големият син Гълъб дава акъл на сестра си Невена рожбите си да кръщава с имена, които доста ми говорят – Вяра, Надежда, Любен. Четвъртото от рожбите й си идва с името на Васильовден – леля ми Васка. Петото е пак от лехичката с имена на цветя: най-малката и най-дяволита, която най ми е на сърце от четирите сестрици, е Виолета. Майка ми Надежда се ражда навръх Гергьовден, в нощта на 5 срещу 6 май 1925 г., обаче духовната триада вече е подхваната в дома на дядо Борис Ангелов и той послушал шурея си, кога тръгнал да кръщава.
Пак онзи Гълъб (а пък гълъбът в източното православие символизира Свети Дух) обръща дядо ми Борис към земеделието, към лозовите градини, пълни с черешови дървета, ягоди и зеленчук, та от всеки карък плодна земя по три кяра да вади. Ей на това се вика стопанин и предприемчивост! Предприемчивият Борис, без да оставя двете си велосипедни ателиета: в Пазарджик и в Перущица, се впуска да оре, тори, облагородява новопридобитите пет парчета от по три до пет декара земя. Петте си деца от дечурлига товарел (приказка на майка ми: "Яскаше ни!") най-безмилостно, по-зле и от аргатите си, та майка ми, като мома още, надписала до бъдещия ми баща – голямата й любов в живота, малка фотография с перифраза на Ботевото, само че в женски род изречено: "Млада бях, но младост не помня – тук съм на 17 години", от Ботевото стихотворение "До моето първо либе" заимствано и преобразено.
Как да отвърна очи от тази Тракия, като корените ми са вбити в плодния й, напоен с кървава пот чернозем и в спомените на тези яко уредни, трудолюбиви и съвестни дяволити мои близки! Като ги гледам по-внимателно, никой от тях не лъщи показно като бисерно мънисто върху фасулена броеница, не пули зъркели в небесата, не си клати краката сербез началник да става, ала божественото грее в самите им души, в непрекършения им български нрав на родени стопани. Ей този род е моят олтар!
20.04.1999.
Преди 123 години на днешния ден се захваща най-българското в най-новата родна история въстание – показна, самодейна театрална постановка, доколкото схващам изреченото от Захарий Стоянов. Нашите хора, уседнали в имотеца и в хомота си до онзи момент, рязко вдигнали взор, вирнали глава, засмели се, та се погордеяли със собствена наша мила гордост. Ех, българино!... Колко траяло то, а как се проточили кървища, черва, очи, разплиснати по дувари и черковни зидове мозъци подире ти! Баташката скръбна черквица ми е в ума, сандъкът с пробитите черепи и черепчета, сухото, метър и нещо в земята... копано за кладенче, с женски фиби и нокти копано, просмуканият почернял, наяден от сатъра и кървищата дръвник. Следите от кръвта по стените изотвътре, на метър и половина височина върху черковната стенопис... Всичко виждам, чувам писъци, ревовете на ужасените жени и дечица, предсмъртни хрипове от конвулсивно мятащите се току-що обезглавени трупове... Настръхвам за цената на изстраданата по този страховит начин Българска национална гордост. Би трябвало на този ден по ранина, преди изгрев слънце цялото ни Народно събрание, Правителство, Президент (или Цар) тук да коленичат за минута само, докато изгрее виделото над Батак, да зарежат за няколко си часа така важните държавни дела, да отидат смирено да помълчат пред един от най-ярките символи на този свой кротък народ. Ама без речи, без фойерверки, без показност! Именно пред тази сиромашка черквица. Така я разбирам гордостта.
Сърби ли? Гърци ли? Румънци ли? Турци ли?... Хайде за миг да престанем да се съобразяваме с тях, за миг – не повече, да се обърнем към себе си като човеци от един корен. Не ни е виновен светът, че не сме случили на водачи, ала и водачите пак народът ги възпитава: защото как да управляват разумно, като своето не ценят, колкото и мизерно, и несретно да им се вижда то под влияние на лъскавото чуждо!
22.04.1999.
27.04.1999.
"Пробуда", "Напредък", "Виделина", "Съгласие", "Единство", "Родолюбие", ако ли не – имена на личности с принос в националното ни битие: книжари, писатели, хора на родното ни изкуство, даскали, учени, революционери: "Христо Г. Данов", "Братя Миладинови", "Отец Паисий", "Патриарх Евтимий", "Сава Доброплодни" или "Братя Търневи". Ами фирмите на първите стопански сдружения, фабрички, обществени и физкултурни организации? Вижте: "Тракийски юнак", "Македония", "Орел", "Стара планина", "Българска роза", "Васил Левски", "Христо Ботев". Но не! "Ромфея" и туй то! Че "Прогрес", "Монитор" седят къде по-престижно за нечий слух от естествено звучащите за българина "Петел", "Българан", "Будилник", "Дума", "Независимост", "Свобода", "Борба", "Пряпорец", "Камбана", "Ален мак". Чуждоземното "мениджър-мениджмънт" смени "предприемач-предприемачество", откъдето иде и названието "предприятие"; "имидж" изтласка "добро име", думата"родолюбие" е на изчезване заради "патриотизъм"; на мястото на "избиратели" или "гласоподаватели" изкипри се "електорат"; ние вече не "работим", о не, мили братя българи, ние вече "правим бизнес"; "наблюдение" стана "мониторинг", "сдружение" вм. "джойн венчър"; вече не казват "съгласие", а "консенсус"... Що за мода е това? Отваряне към света ли е, или фино размиване на българщината ("идентичност", "идентитет")? Не ли от ниско самочувствие "дарители" да префасонираме на "спонсори", "спомоществователи" – на "донори", "пазар" – на "маркетинг"?
Най-странното е, че царе в тази мода са все университетски преподаватели, точно хората, които би трябвало най-ясно да проумяват, че гаврата с езика на един народ е банално предателство, а пренебрежението към книжовната ни реч би трябвало да се порицава. Преди двайсет и пет години попитах наивно уж, но ядосан, приятел****, преподавател едновременно в три университета по Българска литература, човек с тежест в обществото на литературните историци: от какъв зор ни е нам гъмжилото от чуждици из научните ни книги върху родната литература и реч; отговорът – като е наука, тя има право на терминология, както е в тези сфери на знанието. Но той не правеше разлика кое се отнася до ограничен кръг високо ерудирани, и кое в науката си има установени разбираеми за масовия български гражданин думи. Зад дебрите на термините, кога става дума за учебник по роден език и литература, предназначен за българчета, виждам гримасата на Простака (обезателно с главна буква написан).
Чета в превод от френски есе върху философията на изкуството, и очите ми боде думата "бифуркация", която на български е "раздвоение". Преводачът, учена глава, явно вперил око в едно малцинство, което се смята по-велико от хилядите българи читатели. Защо постоянно ни бяга от ума върху какви могъщи пластове от културно великолепие, макар по вандалски съсипвано от поробители и от чуждопоклонници, живеем! И онзи пример от епохата на средновековните ни книжовници да заимстват от върховите постижения на византийската изящна култура, като ги преосмислят и въплътяват в ръкописите си с уважение към собствения народ и културни корени. Те поне са били наясно за кого творят и как народът умно да се учи да цени своето. Начинът на говорене и писане е форма на самоуважение. И не съм против чуждите думи изобщо, но въвеждането им в Българската писмена реч не виждам да става с необходимото национално самочувствие, с представа за собствените ни стойности.
Нищо ново не казвам, но някои древни истини трябва да се повтарят. Днес нашите българчета учат в средния курс – да не отварям дума за по-нагоре! – като туземци вперили очета в непонятните чуждици, които пъплят като дървеници из учебниците по Роден език. И това е масова практика. Ако ви се ще да се любувате на резултата от такова "обучение", достатъчно е да отворите страниците на масовия печат, да се вслушате в лакърдиите по националните радиостанции и телевизионни студиа, па и в модното чудо с присъщия цигански тертип: т.нар. чалга с нейните пошли текстове. Ей този курбан жертва в чие име е, в подножието на каква висока идея се принася? Ако това е приобщаването ни към Европа и света, здраве му кажи! Да си боядисаме косите светли, масово да се обуем в гащи на американски каубой (говедарин), па да изревем всинца от нашия Коджа Балкан: Е-хе-хе-хей, европейции, я вижте какви сме се поевропейчили! Приемате ли ни за хора?
То бива курбан, бива, ама Отечеството курбан не бива!
29.04.1999.
Героичната Сръбска армия и полиция самоотвержено воюва с беззащитни жени, деца, старци в Косовските планини и равнини. Това е, доколкото внушават родните почитатели на маркс-ленинизма, родолюбива кампания на "нашите събратя сърби". Шестстотин хиляди косовски мюсюлмани вече са прогонени от "земята сръбска", в която прадедите им са били заравяни от стотици години насам. Може би "законните собственици" ще долетят в обезлюдено мъртво Косово върху крилете на радостта и опиянението. Може би на мястото на тези тъжни, недисциплинирани (?!) косовски албанци там сега ще се заселят весели и горди "наши славянски братя християни"... Но млъкни, сърце! Какво друго ни остава освен да празнуваме победата над врага? В публицистичния сборник на моя връстник Адам Михник (1946) "Коленичи се само пред бога" чета статия от 21-22 септември 1991 г., в която някогашният говорител на Профсъюза "Солидарност", понастоящем главен редактор на най-тиражния полски вестник "Газета виборшча" разисква Сръбската тема, вглеждайки се върху ролята на сръбските интелектуалци в този супер-театър на кървавата вакханалия. Ето по-сериозни реплики отпреди осем години. Цитирам ги тук не от интерес към днешния сърбин-интелигент, колкото от интерес към нашия разговор за ролята и мястото на българската интелигенция, за да сме на този хал ние, българи в днешна България.
1. "Най-поразителното нещо в Югославия е склонността на интелектуалците й да одобряват националистическата идея".
2. "В Югославия комунистическата система не бе донесена върху чужди щикове (както това стана в България, бел.м.). Югославската революция имаше собствени обществени и народни извори".
3. "С лозунгите за защита на сърбите в Косово, Слободан Милошевич (...) обедини голяма част от общественото мнение. Подкрепиха го писатели и учени, ред години защитавали историческите традиции на своята Сърбия. (...) Слободан Милошевич бе подкрепен от интелектуалци, борили се с комунистическия апарат, защитавайки ценностите на хуманизма и свободата. Те решиха, че като възстановява сръбската идентичност, той ще извърши и демонтаж на комунизма, а те ще да са мозъчния му тръст и изпълнителния му апарат".
4. "Милошевич беше Сръбски вариант на познатия и от други страни национален комунизъм. В Румъния подобни идеи проповядваше Николае Чаушеску. (...) Обаче Милошевич беше доста по-интелигентно и обмислено въплъщение. Затова успя да подчини Сърбия, да подмами голяма част от сръбските интелектуалци, да натрапи на общественото мнение истеричната си великосръбска реторика. Днес сърбите (...) живеят с маниакалната мисъл за Косово поле. (...) Според тях, спорът за Косово (...) е спор за достойнството им, за националната им чест (...), за уважение към корените на собствената им национална култура".
5. "Сърбите се смятат за стена, пазеща европейската цивилизация от варварство и нова инвазия на исляма".
6. "Сръбски интелектуалци с националистическа ориентация проповядват тезата за хърватите (Бел.м., това е в 1991 г.; сега, в 1999 г. – за албанците) като за народ от убийци. (...) Тези въпроси са част от всеки разговор и от всеки митинг. Има ги и във вестниците им, натрапчиво ги повтарят в сръбската телевизия. И цялата митология, развихрена от средствата за масово осведомяване, е измислена от интелектуалци (...), днес там потъпкват принципите на хуманизъм, свобода, толерантност, правата на човека в името на Сръбския мит за етническа монолитност и на солидарността с племенните крясъци на тълпите по площадите. (...) Войната в Югославия започна от внезапен конфликт между републикански политически елити. После се ангажираха интелектуалците, които дълго, старателно и много упорито доизграждаха образа на съседната нация като образ на врага".
7. Накрая, като се връща към единични, самотни личности сред днешната сръбска интелигенция, визирайки сред тях Небойша Попович – гл. редактор на независимия белградски вестник "Политика" и негов личен приятел, Михник обобщава: "Днес му се налага да излиза пред разюздана тълпа, заглушаваща думите му". И в самия край на статията: "Да заявиш крехките си истини без фанатизъм, това е съставна част от интелектуалното поведение в посткомунистическата епоха".
Щеше ми се с кървави букви да запиша някои от квалификациите на поляка Адам Михник за сърбите, по-точно – спрямо онзи лик, с който самите сърби се кичат пред света. Адам Михник не споменава понятието "колективна вина", ама внушението от статията му "Могат ли гъските да спасят града?" е именно такова. Дали не е крайно такова едно становище! Когато се обявяваш срещу фанатизма, има вероятност сам да изпаднеш във фанатична убеденост. И самият Адам Михник не е далече от това.
И понеже от пространствата на т.нар. цивилизован свят на Балканите гледат като към задния двор на Европа, където в безпорядък са струпани и се валят в пепелта вехтории от предишни поръждавели епохи, основният ми въпрос в случая е: Дали интелектуалците на Европа и света разбират разликата между българския, гръцкия, сръбския, румънския национален манталитет и подход? Тази Сърбия не толкова и не единствено се явява продукт на сръбските политици и интелектуалци, колкото и на благосклонността, с която Западът, Нейно сиятелство г-жа Западноевропейската дипломация през последните стотина години я разви, заздрави и допреди десетина години все още й се любуваше като на писано яйце под задника на Руската мечка.
Колко малко знае светът за нас, колко едностранчиво и недобросъвестно именно българската интелигенция е градила лицето и характера ни като народ, различен от братята сърби! Но как да чуеш шепота на съвестта сред самовлюбените стенания и крясъка от съседите?! Техните интелектуални общности винаги са се ориентирали ловко за интереса на Великите сили, възползвали са се от този Западен интерес. Е, питам, дали пък тази наша слабост в дипломацията ни, изобщо в професионалното лицемерие, не е преимуществото ни в нравствеността?
Нас, българите, лесно ни мамят. Доверчиви сме спрямо всичко, което иде откъм благоустроените Западни общества. Но вижте каква печална смехория пак същият прозападен манталитет ни докара: гордеем се с футболист (а и с група млади мъже, начело с простоватичкия им треньор от някакво шопско село), който жестикулира пред телевизионните камери на света, псува съдиите като хамалин от пристанищна английска кръчма. Този несъмнен талант във футболната игра, не и възпитан мъж... е визитката ни пред света. Нищо друго за нас не знае светът, но чуе ли фамилното му име, кимат усмихнати онези възпитани хора: Я-я! Я-я! Гут! Гу-ут! Айне булгарише ман! По същия начин – както крадлив манго, в онази тяхна Европа го възприемат за типичния българин. Изпадам в тих екстаз, помисля ли кой ме представя. И това ако не е курбан! Вместо да се притесня,че феноменален футболист, ала познатият Ганю Балкански по нрав, сочат за национален герой, може би трябва да процвиля от кеф?
Героичната Сръбска армия и полиция самоотвержено воюва с беззащитни жени, деца, старци в Косовските планини и равнини. Това е, доколкото внушават родните почитатели на маркс-ленинизма, родолюбива кампания на "нашите събратя сърби". Шестстотин хиляди косовски мюсюлмани вече са прогонени от "земята сръбска", в която прадедите им са били заравяни от стотици години насам. Може би "законните собственици" ще долетят в обезлюдено мъртво Косово върху крилете на радостта и опиянението. Може би на мястото на тези тъжни, недисциплинирани (?!) косовски албанци там сега ще се заселят весели и горди "наши славянски братя християни"... Но млъкни, сърце! Какво друго ни остава освен да празнуваме победата над врага? В публицистичния сборник на моя връстник Адам Михник (1946) "Коленичи се само пред бога" чета статия от 21-22 септември 1991 г., в която някогашният говорител на Профсъюза "Солидарност", понастоящем главен редактор на най-тиражния полски вестник "Газета виборшча" разисква Сръбската тема, вглеждайки се върху ролята на сръбските интелектуалци в този супер-театър на кървавата вакханалия. Ето по-сериозни реплики отпреди осем години. Цитирам ги тук не от интерес към днешния сърбин-интелигент, колкото от интерес към нашия разговор за ролята и мястото на българската интелигенция, за да сме на този хал ние, българи в днешна България.
1. "Най-поразителното нещо в Югославия е склонността на интелектуалците й да одобряват националистическата идея".
2. "В Югославия комунистическата система не бе донесена върху чужди щикове (както това стана в България, бел.м.). Югославската революция имаше собствени обществени и народни извори".
3. "С лозунгите за защита на сърбите в Косово, Слободан Милошевич (...) обедини голяма част от общественото мнение. Подкрепиха го писатели и учени, ред години защитавали историческите традиции на своята Сърбия. (...) Слободан Милошевич бе подкрепен от интелектуалци, борили се с комунистическия апарат, защитавайки ценностите на хуманизма и свободата. Те решиха, че като възстановява сръбската идентичност, той ще извърши и демонтаж на комунизма, а те ще да са мозъчния му тръст и изпълнителния му апарат".
4. "Милошевич беше Сръбски вариант на познатия и от други страни национален комунизъм. В Румъния подобни идеи проповядваше Николае Чаушеску. (...) Обаче Милошевич беше доста по-интелигентно и обмислено въплъщение. Затова успя да подчини Сърбия, да подмами голяма част от сръбските интелектуалци, да натрапи на общественото мнение истеричната си великосръбска реторика. Днес сърбите (...) живеят с маниакалната мисъл за Косово поле. (...) Според тях, спорът за Косово (...) е спор за достойнството им, за националната им чест (...), за уважение към корените на собствената им национална култура".
5. "Сърбите се смятат за стена, пазеща европейската цивилизация от варварство и нова инвазия на исляма".
6. "Сръбски интелектуалци с националистическа ориентация проповядват тезата за хърватите (Бел.м., това е в 1991 г.; сега, в 1999 г. – за албанците) като за народ от убийци. (...) Тези въпроси са част от всеки разговор и от всеки митинг. Има ги и във вестниците им, натрапчиво ги повтарят в сръбската телевизия. И цялата митология, развихрена от средствата за масово осведомяване, е измислена от интелектуалци (...), днес там потъпкват принципите на хуманизъм, свобода, толерантност, правата на човека в името на Сръбския мит за етническа монолитност и на солидарността с племенните крясъци на тълпите по площадите. (...) Войната в Югославия започна от внезапен конфликт между републикански политически елити. После се ангажираха интелектуалците, които дълго, старателно и много упорито доизграждаха образа на съседната нация като образ на врага".
7. Накрая, като се връща към единични, самотни личности сред днешната сръбска интелигенция, визирайки сред тях Небойша Попович – гл. редактор на независимия белградски вестник "Политика" и негов личен приятел, Михник обобщава: "Днес му се налага да излиза пред разюздана тълпа, заглушаваща думите му". И в самия край на статията: "Да заявиш крехките си истини без фанатизъм, това е съставна част от интелектуалното поведение в посткомунистическата епоха".
Щеше ми се с кървави букви да запиша някои от квалификациите на поляка Адам Михник за сърбите, по-точно – спрямо онзи лик, с който самите сърби се кичат пред света. Адам Михник не споменава понятието "колективна вина", ама внушението от статията му "Могат ли гъските да спасят града?" е именно такова. Дали не е крайно такова едно становище! Когато се обявяваш срещу фанатизма, има вероятност сам да изпаднеш във фанатична убеденост. И самият Адам Михник не е далече от това.
И понеже от пространствата на т.нар. цивилизован свят на Балканите гледат като към задния двор на Европа, където в безпорядък са струпани и се валят в пепелта вехтории от предишни поръждавели епохи, основният ми въпрос в случая е: Дали интелектуалците на Европа и света разбират разликата между българския, гръцкия, сръбския, румънския национален манталитет и подход? Тази Сърбия не толкова и не единствено се явява продукт на сръбските политици и интелектуалци, колкото и на благосклонността, с която Западът, Нейно сиятелство г-жа Западноевропейската дипломация през последните стотина години я разви, заздрави и допреди десетина години все още й се любуваше като на писано яйце под задника на Руската мечка.
Колко малко знае светът за нас, колко едностранчиво и недобросъвестно именно българската интелигенция е градила лицето и характера ни като народ, различен от братята сърби! Но как да чуеш шепота на съвестта сред самовлюбените стенания и крясъка от съседите?! Техните интелектуални общности винаги са се ориентирали ловко за интереса на Великите сили, възползвали са се от този Западен интерес. Е, питам, дали пък тази наша слабост в дипломацията ни, изобщо в професионалното лицемерие, не е преимуществото ни в нравствеността?
Нас, българите, лесно ни мамят. Доверчиви сме спрямо всичко, което иде откъм благоустроените Западни общества. Но вижте каква печална смехория пак същият прозападен манталитет ни докара: гордеем се с футболист (а и с група млади мъже, начело с простоватичкия им треньор от някакво шопско село), който жестикулира пред телевизионните камери на света, псува съдиите като хамалин от пристанищна английска кръчма. Този несъмнен талант във футболната игра, не и възпитан мъж... е визитката ни пред света. Нищо друго за нас не знае светът, но чуе ли фамилното му име, кимат усмихнати онези възпитани хора: Я-я! Я-я! Гут! Гу-ут! Айне булгарише ман! По същия начин – както крадлив манго, в онази тяхна Европа го възприемат за типичния българин. Изпадам в тих екстаз, помисля ли кой ме представя. И това ако не е курбан! Вместо да се притесня,че феноменален футболист, ала познатият Ганю Балкански по нрав, сочат за национален герой, може би трябва да процвиля от кеф?
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 23 uli 2020
Илюстрации:
- За да узнаеш кой си, виж откъде си произлязъл.
- Всенародната любов дали се печели с крясъци?
___
* Една от тях е документалната книга с разкази на оцелели "Въстанието в Перущица", съставител и предговор: Иван Кепов, I изд.1931 г., преиздадена през 1998 г. от енорийско издателство "Св. Атанасий".
** Ромфея е тракийски меч. Вж. https://www.chernomore.bg/izbrano/2015-07-28/nameriha-unikalno-trakiysko-orazhie-13-iyat-mech-romfeya
**** Проф. Иван Сарандев (1934-2020), чието ходатайство: да ми отстъпи боксониерата си в Дървеница, като едно от условията да ме уреди по своя идея на щат във вестник "Народна младеж" през есента на 1973 г., отказах, тъй го разочаровах, като отговорът ми бе, че камъкът си тежи на мястото, а моето място е тук, в моя Пловдив. И жена ми ме обвиняваше, че не съм се възползвал от възможността да се устроя на първо време сам в София, която за четирите години следване, като пловдивчанин, ми бе опротивяла до смърт.
* Една от тях е документалната книга с разкази на оцелели "Въстанието в Перущица", съставител и предговор: Иван Кепов, I изд.1931 г., преиздадена през 1998 г. от енорийско издателство "Св. Атанасий".
** Ромфея е тракийски меч. Вж. https://www.chernomore.bg/izbrano/2015-07-28/nameriha-unikalno-trakiysko-orazhie-13-iyat-mech-romfeya
Иван Сарандев
Пък и как да оставя 20-годишната Ася с шестмесечното през онова лято бебче Вера в обкръжение на зле настроените към добруджанската ми невеста мои родители! Бел.м., tisss. 
.jpg)
.jpg)
.jpg)