неделя, 1 октомври 2017 г.

Публицистика – ТАТКО МОЙ – ТИ, КОЙТО СИ... ПОД ТРОСКОТА!

    Петър Т.М.: - Какво работиш, ако не е тайна? 

ТАТКО МОЙ –
ТИ, КОЙТО СИ...
ПОД ТРОСКОТА!

В памет на баща ми Кирил, обикновен човек и наивник 

    Белосах с алкидна бяла боя парапета на балкончето и рамката на кухненския прозорец и балконската врата, направих си кафенце и ето ме... с този бележник пред мене си. Има сцена в част ІІІ на книгата "Ламски", където две съседки люто се скубят, заплюват се и се ругаят, а българите наоколо сеир гледат, поредното махленско театро. Подобна сцена описва и Вазов в една от ранните си повести – "Митрофан и Дормидолски", дето жените на Селямсъза и Варлаам Копринарката душмански се пенявят и кълнат, та явно тази нашенска черта не е от днес и вчера.

    В понеделник седим със зетя Светлозар в кафененцето на ъгъла на блока и ей тъй от нищото се зачепкаха Неделчо и Дора Калайджиева от първия етаж на нашия вход. Включи се и синът на Дора – двайсетинагодишният Петьо, па запрехвърчаха кръвнишки закани, размахват юмруци Пешката и Дечо Докса, налетяха да се бият, извадиха тояги... Неколцина там едвам ги разтърваха.

    А двамата със зетя седим, пием си биричката. Гледам, Зарко, дето някога ми е бил ученик в пети-шести клас, настръхна – нали е млад, необръгнал на щурите ни махленски свади, та му казвам: Кротувай, драги, тези са от един дол дренки, не защитавай жената, че тя милата връх бие сред кавгаджийките тук, гласът й честичко оглася орталъка, и значи, намерила си е най-сетне майстора; пък петдесетгодишният Дечо, дето го блъскали над двайсет години по главата в бокса, акълът му е като на пиленце, пубертетски.

    Същите тези двама – Дора и Дечо, съм ги виждал и в други ситуации, зная – не са лоши хора, ала простотията ги тресе, не прощава, та от време на време крещят, пенят се, после им минава, все едно нищо не е било. То не им е за пръв път.

    Ей така възвишено и низко ръка за ръка вървят в този наш живот съвсем в края на града, накрая на света, в най-дълбоката духовна провинция. Идея ми е да покажа
в книгата си "Историйките на ученика Ламски" как възвишеното покълва и вирее именно сред този батак. Има и по-жестоки работи в тази книга, ако се замислиш, но хуморът, т.е. шегата, самоиронията, в крайна сметка – Любовта към нашенци, я правят, надявам се, оптимистична летопис от епизоди, извлечени из реалния ни живот в нашата мила България.

    Вчера, 22 август, по-малката от дъщерите ми навърши своите 28 години; целия ден монтирах ново лагерно тяло (кожух) за разпределителния вал на жигулата. Nulla dies sine linea*
, казват древните римляни; пък се опасявам, че записаното в тези бележници, които водя от 1994 г., нарасна и вече се чудя как да огранича писането. 

    Nihil probat, qui omnia probat**
... Иде ми наум литературният критик Яко Молхов (1915-2001) с книгата му за пловдивските литературни персони. Да кажеш горчивата истина уравновесено, което ще рече: добронамерено, благосклонно, дали не е вид аристократизъм! Палетата лаят ожесточено или ти се умилкват около крачолите, но палетата по това ще ги разпознаеш, независимо за колко велики се имат.

    Дори в похвалата човек трябва да спазва благоприличие, но и за това нещо се иска не толкова ерудиция, колкото вродена духовна култура. Бая любопитни са ми хвалебствия, които настройват отрицателно към обекта на възхвалата; крещящ, по-точно казано – креслив образ за такъв тип чудесно невежество са грандоманските изстъпления на мнозинството пишещи във вестника на Тодор Биков с хубавичкото име "Арт-клуб".
Комунистът у нас, независимо дали сам си се титулува "демократ", "антикомунист" и пр., обикновено се изразява в стила на пищното назидание,
"во весь голос", както определя този тип говорене/писане известният Владимир Маяковски (1893-1930). Затова нашите "артисти" (в ироничния смисъл на думата) звучат несериозно, за разлика от покъртителните стихове на великия руски поет. Иде ми наум баталията на А.Г., под път и над път титулуващ се философ-психолог, някогашен "верен на Партията" доносник в Пловдивския университет, самообявил се веднага след Десети ноември 1989 г. за демократ и непреклонен борец за европейски духовни ценности, оратор от пасмината явни и тайни "изправители на недъзите" (фраза от публицистиката на Христо Ботев). Ето два случая от по-далечното и по-близкото героично минало на този жизнен образ на нагаждачеството и лицемерието... 

     Делегация от университетски преподаватели в някогашния СССР, съставена от партийни другари, е на приятелско посещение в Пловдивския университет, и в антракта между две показни мероприятия на братската дружба същият образ ненагледен се присламчва към важните гости да ги предупреди: "Тук партийните ваши другари доста си позволяват, та не е зле да им стегнете юздите". Години по-късно, вече в периода на властващия Иван Костов, човекът, в качеството на "ярък демократ и борец за свобода", до такава степен се развихря в похвалите си към Костов и костовистите, че хора от близкия кръг на Командира се видели принудени да го предупредят: продължи ли с кресливите си хвалебствени за Костов & Co писания по медиите, вместо съмишленици да им създава само неприятели, ще го издирят и ще го напердашат, както си заслужава***.  

    Истинското познание не търси у опонента враг, а съмишленик, с когото – оспорвайки се,
правиш стъпка към Истината. Човек с дребна душица тази истина как да проумее!

    Вчера през целия ден ремонтирах двигателя на колата. "Ние ще ви кажем това, което другите не могат или не искат да ви кажат"... Озадачава ме фукнята в този анонс от българската секция на Радио Свободна Европа. Какво ли толкова важно и скрито има да ми каже радиостанцията на САЩ за моето си лично дередже! И онези хора там, зад микрофоните, разбирам, яко ги тресе грандомания.

    31 август. Последният ден от ваканцията, последният августовски ден, а жегите – убийствени. На този ден по това време (около 15,30 – 16 ч.) преди двайсет години в колата си горя баща ми. Същата жигула, която ремонтирам. Термометърът на балкона около обяд сочеше 37 градуса по Целзий, в 16,30 вече сочи 38 градуса. Такава жега не е била. Макар в апартамента ми да не е толкова жежко, пък и често се мокря под душа в банята. Последно четене на ръкописа "Ламски" – част І... На трийсета страница съм. Снощи до към два след полунощ
работих на компютъра.


    Шести септември... На същия ден през 1983 г. в софийската клиника Пирогов издъхна баща ми. Запалих свещта върху металния свещник в памет на татко, а в ума ми се въртят планове за книгата "Ламски". Това от него съм го научил: да се стремя към постижима цел и да се радвам като малко хлапенце и на най-малките завоевания в материалния ни свят. Баща ми винаги имаше поне няколко проекта в ума си. И залягаше здраво, но и с удоволствието, което доставя самата работа, кога й се любуваш като на върховна благодат. Неговата вглъбеност на това се дължеше. Мислите му бяха конкретни, осъществими, осветяваха живота му на простосмъртен българин, а нас – неговите близки, ни сгряваха.

    Обичам го този мой простосмъртен Дърводелец-мебелист; струва ми се, неговата работа чрез ръкописите си продължавам. Като си представям как би реагирал на едно или друго, получавам и досега съвети от мълчаливия ми баща изпод троскота на гробището край един от централните пловдивски булеварди.

* * *
    За което няма думи, то не съществува. Е, не – то пак си съществува, само че ние сякаш му заповядваме: Стой си там, в небитието! Като даваме название на това или онова, признаваме правото му да присъства в мислите, в живота ни. Ето затова е и приказката: "Не споменавай Дявола, че да не дойде и при теб!"

Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, 21 avg. 2003 – edited 1 oct. 2017
____
* Лат.: Ни ден без чертица. Девиз на художник от епохата на Ренесанса.
** Латинска сентенция: Нищо не одобрява, който всичко одобрява.

*** Вж. https://aigg.wordpress.com/2012/01/01/1-366/

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...