ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (426.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (426.) 

 Миналото живее с нас, докато си го спомняме. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в религията, а в душата на човека. Тежко на отродника! – Аноним (1947)

  07.10.2013. БОЖЕ, НЕКА ОБИКНА ГЛУПАКА, ДЕТО МЕ МРАЗИ!

   tisss: ...Край всеки голям град има поне едно такова селце или квартал, където се заселва елитът на местната власт и местния бизнес.

  Huckleberry: – Дребната ти душица не може да се зарадва на чуждите успехи, драги. То личи с поглед отстрани; упорито продължаваш да пишеш, да бълваш количество, само количество като соц. цехче, бълващо прах за газирани напитки "ехо".*

  Такива думи бият като юмрук в муцуната и в онзи момент реших, че такава приказка може да изстреля само крайно злобен ограничен тъпак; ала за огромна моя изненада, оказа се, човекът не само е пловдивчанин, но и е читав – на два пъти дружелюбно ми даде съвет за съществени подробности по накладките на колата, които се бях заел да ремонтирам, а не ми бяха съвсем ясни. И тогава реших, че както се случва понякога и с мен, човекът, когато си е писал неприятната реплика, се случил в кофти настроение уж срещу мен, а може би срещу личната си несрета и моментното си озлобление.

  ВЕЧНОТО ЕСЕ НА БОБ МУУРХЕД

  Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, а ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко; купуваме повече, обаче се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства; повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но и по-малко здраве.

  Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, но се смеем твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде изморени, четем твърде малко, а гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко.

  Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко, мразим твърде често.

  Знаем как да преживяваме, а не знаем как да живеем. Добавихме години към живота на човека, но не добавихме живот към годините. Отидохме на Луната и се върнахме, ама ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия си съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща.

  Пречистихме въздуха, но не и душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и повече копия откогато и да било, но общуваме все по-малко.

  Живеем във времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големите семейни доходи и повечето разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания и еднократните памперси, еднократния морал, връзките само за една нощ, наднорменото тегло и хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, ала малко в склада. Време, когато технологията позволява посланието да стигне до теб, и ти позволява да го споделиш или просто да натиснеш бутона "Delete" (изтриване).

  Запомни, отдели повече време на тези, които обичаш, защото не ще са винаги с теб. Кажи блага приказка на този, който те гледа отдолу-нагоре с възхищение, защото това мъничко същество скоро ще порасне и няма да е вечно покрай теб. Запомни и горещо прегърни човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можеш да дадеш от сърце, и то не струва ни цент, нито стотинка.

  Добре е да казваш "обичам те" на любимите си хора, ала най-вече наистина да си го мислиш. Целувка и прегръдка могат да поправят всякоя злина, когато идват от сърце. Запомни и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до теб. Отделете време да се обичате и време да си говорите, да споделяте всичко, което имате да си споделите. Защото животът не се мери с броя на вдишванията, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.**

  Какво да добавя към онзи, който от всичко най-добро наоколо предпочел да мрази? Не зная. Наистина не зная. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 jan. 2021

Илюстрации:

- Злото изтощава, съсипва ни токсичният човек.

- 1978, само една усмивка, и не ни трябват думи.

___
* Репликата, която извадила от равновесие г-н Huckleberry, е из епизод от книгата "Историйките на ученика Ламски", където бащата и майката на 11-годишния Иван Ламски в кухничката сред съседи, бедни и наивни като тях самите, обсъждат международното положение и дереджето у нас, в днешна България.
  – Ти, Вичо, бил ли си в Марково, дето му викат вече Мильонерово? – рече тате. – Виждал ли си замъците триетажни зъбчати с онез ми ти там бетонни бункери и огради триметрови с позлатени амурчета по кулите за снайперисти, бодигардовете с автомат калашников пред железните порти виждал ли си? Иди да видиш, ако още не си.
  – Седем милиона живеем живот втора употреба, що някакви си двайсет хиляди заможни хора и техните любовници, арабски жребци и песове да не са честити! – рече мама.
** Слово произнесено през далечната 1995 г. от човек, за когото нищо не знам, освен че по онова време бил свещеник в една от църквите на САЩ. “Парадоксът на нашето време” – вечното есе на Боб Муурхед, до пенсионирането си пастор в Сиатълската Overlake Christian Church. Според по-изтънко запознати обаче, автор на текста е известният в САЩ устат комик от 70-80-те години на XX в. Джордж Гарлин след смъртта на съпругата му. Бел.м., tisss.