събота, 21 октомври 2017 г.

Публицистика – ВИТРИОЛ

ВИТРИОЛ*

 
    От пет сутринта (26.03.2004) се понесе воят на мюсюлманският певец (мюезин или муезин), който чете стихове от Корана над притихналия цигански квартал Столипиново. Преди този вой ечеше тържествуващо и над нашия български квартал; след взривения влак в Мадрид и новите "подвизи" на ислямистите в Испания и по света обаче, след 11 март (202 ранени и убити само в Испания) този вой звучи като мушица край прозореца ми, та едва го долавям. Но пак настоява, че тази религия нахлува и сред нашите местни цигани с всичките си претенции за нравственост и величие в света на духовното.

    Едно от големите предизвикателства, завещано от векове, е
разкодирането на Исляма като философия, предстои да бъде извършено най-после, фанатиците главореци сякаш и те за това настояват. 

    В сръбската област Косово преди седмица са изпепелени за два-три дни над петдесет черкви и източноправославни манастири... от албански мюсюлмани. Не знам как се преценява от гледна точка на високата нравственост и философия на мюсюлманската религия, но не съм сигурен, че говори човеколюбиво за посланията уж откъм Небесата, които послания се просмукват до нас чрез този вандализъм.

    За мене, независимо каква религия изповядват, извършителите на кървави вандалщини преди всичко са човеци и ми е особено важно именно като събратя по разум да ги разбера, да проумея идеята им зад техните постъпки.

    Войната на цивилизациите. Средновековието срещу Модерния свят. Корана, заимстван от Ветхия завет, срещу Христовите послания. Марксизмът и неговите три отрочета (болшевизмът, фашизмът и националсоциализмът). Комунизмът, като агресия срещу личността, наглост, украсена с дантелените предвземки на уж-човеколюбието. Политбюро на ЦК на БКП, да не забравяме, наподобяваше дванайсетте апостоли на Иисус. Да, дванайсет на брой бяха членовете на този висш орган на властта в Татова България.

    Оказва се, за Новия завет на Библията не сме дозрели, да усетим духовното великолепие на Доброто, изведено до висини във философската сфера. Чета вчера в "Стандарт" при Маруф: осемдесетгодишен българин се самоизпепелил в Калугерово, само да не живее в унижение с мизерните подаяния от държавата. Като отида там, ще се поинтересувам на място и по-подробно...

* * *

    В човешки уредения ни греховен свят най-добре би се справил с разбойници онзи, който сам някога е бил разбойник. Всички останали, независимо от благите им намерения, биха гледали на проблема като външни лица. Блудният син е по-мил на баща си в онзи момент, защото е придобил жизнен опит (отрицателен), какъвто жизнен опит послушният брат не притежава и няма как да придобие със стила си на живот. Опитът е познание за гадостите между хората, обезличаващо необиграните, необгорените от пламъците на Ада идеалисти. Злото е величина, с която не може да се съобразява умозрително който не го познава отвътре, и то откъм отсрещната страна на фронтовата линия. Покаялият се (в себе си) грешник е изключително ценен съмишленик в работата.

    Зле съдим, ако, съдейки, унижаваме достойнството на престъпилия закона. Борбата е всъщност не срещу, а за неговата душа.

    Развенчаване на Марксистката философия, изясняването на античовешката и идеалистичната й природа е по-трудно от противостоенето срещу Ислямския фундаментализъм, като кофти версия на Ветхия завет от Библията. Посланията на Стария завет са подложени на ерозия още с появата на Иисус, а в Марксизма продължава да се кълне половин Европа с нейните т.нар. социалдемократически правителства. Християн-социализъм звучи също тъй противоестествено както "социалистически реализъм". Та нали именно реализъм липсва на предвзетата демагогия за идеално устроеното общество, дето всички сме Свободни, Братя и Равни. Интелигентност липсва точно у "интелигенцията", у самовлюбени образи на възгордяването.

    Нашата интелигенция гледа отвисоко към множеството обикновени човеци. Разкошният български фолклор нима не е дело на анонимни творци! Титлите ги обича Посредствеността; тя се кичи с титли.

    * * *

    Посветих съботата (27.03.2004.) на "Дневника" на проф. Богдан Филов, който дневник от осем месеца, от август 2003 г. чета на порции. Остават ми около 80 от общо 760-те страници. Изводът, който си вадя дотук...

    Втората световна война (80 милиона убити) е крах за Западната надменност от страна на Франция, Великобритания, впоследствие и САЩ. Като резултат от типичен за отношението към Изтока Западен стил:

    1. Съветският съюз се възползва от глупостта на Западната дипломация, за да наложи влиянието си в Европа, каквото преди войната не са и предполагали.

    2. Ражда се изчадието "Хитлер и нацизмът", като идеология (като едва ли не религия) на жестоко онеправданата от Първата световна война Немска нация.

    3. България е най-ощетената в националното си достойнство на континента. Политиците ни до 9.ІХ.1944 г. и Борис ІІІ не могат да носят изключителната вина, че болшевизмът ни смачка в нашите мечти за обединение на Българските земи в една национална държава.

    Загубили сме много, но и
 Западната демокрация беше бита по всички линии до 1990 г., а и не се знае докога. Защото Марксизмът е жизнен и продължава да работи срещу човечеството. Факт е, че Западният интелектуалец не прави опити да го криминализира, както стори с фашизма и нацизма.

    * * *

    Навръх Разпети петък, 11.04.2004., в полунощ приключих набора на ръкописа "Ламски". По-рано да съм приключил, но сестрицата пак ми идва на гости, та ми губи времето до седем надвечер. Сутринта дооправих последния епизод, който е най-хубавият, заради който като че е писана цялата книга през тези десет години от 1994 досега. И пак си мисля: може и да се заблуждавам, но имам усещането, че невидимият свят кръжи над мене, постила ми пътека пред нозете, докато се мъча с този ръкопис. Не съм суетен уж, не съм фаталист, мисля си, но много хубаво не е на хубаво; та очаквам неприятностите тепърва да се появят. И тогава ще съм вече спокоен. Защото такъв е животът: до светличкото мракът е най-чер.

    Подреждам за бъдещето на книгата, и всичко мое дотук като да пренебрегнах, понеже "Ламски" ме е обсебил и ми предстои да скъсам най-сетне пъпната връв, та "историйките" сами да поемат на път между българите като проповедници на Доброто в назлобелия ни свят. Последните четири денонощия по четири до пет часа ми се събираха да си отспивам. В един и в два и половина след полунощ си лягах, а в шест едва се будех и пак залепвах за компютъра... Беше! Остана ми да запиша на компакт-диск текста на ръкописа и... точка.

    Поне месец ще почивам, па после ще започна нов набор да правя, може би стихотворенията от сборника "Порто Фино", който сборник от четири години е готов, даже като макет и с илюстрации е изработен едно към едно и вече иде неговият час. А може би онази огромна книга, която започва с частта "Младите хищници", да захвана да набирам. Не знам кое ще е по-напред. Навън Пролетта току прохожда. Липата зад балкончето ми, гледам, едва-едва развива листенца, облича се постепенно в резеда. Гургулиците чувам как любовно гугукат. И ми е хубаво, и ми е подредено вътре в мене. И не се чувствам сам, въпреки че съм сам. Възкресих дядо ми Борис Дявола в последния епизод от книгата "Ламски" и все едно Борис Дявола седи на масата насреща ми и ми се усмихва примижал, обгърнат в лютия дим от неговите евтини цигари "Тютюнопроизводител"... Животът, мили дядо, продължава! Коренът ни е жилав, продължаваме нататък.


Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, mar-apr. 2004 – edited 22 oct. 2017
____
* Димяща сярна киселина; прен.: язвителност, гавра, издевателство. Бел.м., tisss. 

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (5.)

Фалшивите пророци
СТЕФАН ПРОДЕВ (5.)

         Продължение от 01.01.2000.

    Из есето "Миналото ли?"...Хлапаците се смееха искрено над тази старомодна мелодия, а аз, без да искам, запуших ушите си. За тях "Лили Марлен" беше един забавен анекдот, а за мен едно връщане в страшното – чаткане на ботуши, вой на сирени, разкъсани къщи и хора, жълти звезди (задължителен знак за евреина, бел.м.,
tisss) миризма на маргарин, арестувани другари. Една мизерна песен*, а колко различни асоциации. Много често миналото идва до настоящето със своята сантиментална бутафория...

    Партийната тенденциозност начева далеч преди Гьобелсовата пропаганда, предполагам, не е изобретение нито дори на Владимир Илич, който – покрай Маркс и със съдействие на онези мощни титани на грандоманията, от първоначалния хаос сътворил света, за всичко се погрижил като бог-отец. Партийната тенденциозност, мисля, иде и отпреди онзи италиански обущар от ХV век, който лепял на площада злостни епиграмки, изригвания на завист и ненавист срещу уважавани съграждани. Опита на Паскуино** и сега прилагат, като обогатяват набора от пошлости от модна кукла и игрив травестит до изобилие от идиотски битови сериали 

    Злонамерената манипулация се състои в извеждането на знаци – символи за вражеското. Такъв знак за "нов прочит в стил а ла Стефан Продев у нас" се оказва романтична песничка за войнишката несрета, която по време на Първата от двете дотук световни войни била любим шлагер на английските, сетне – и на немските фронтоваци. Не знам какво мизерно вижда партийният естет в простичкия сюжет за момичето, което не дочакало своя любим под уличния фенер, и войникът скърби, че може и да не се върне жив у дома: песничка за любовта и дълга, за любовните клетви и жестокостта на войната.

    Аналогичен е случаят с един от изящните англоезични поети, приятел на Хемингуей, името му е Езра Паунд*** – заради политическите му пристрастия не е известен сред масовия читател у нас. Ей това тесногръдие не е в състояние да проумее
как може човекът хем да е враг, хем да е талантлив. Любомир Левчев, например, преди години в патетична поемка се изхвърли: "посредствеността е фашизъм", пак със стария запев: талантливите ние и онези малоумници, което ще рече: всичко наше е готино, всичко тяхно – кофти, все тъй съдбовно необходим за фанатика Образ на врага. Без наличие на враг, партийният оратор се оказва тутакси несъстоятелна, пренебрежима величина, понеже нищо градивно не предлага.

    Този тип пропагандисти ни обградиха, образно казано, с бодлива тел от света, изкопаха дълбоки ями и ровове и ги напълниха със смърдяща словесна пихтия от гняв и омраза, вдигнаха своята Велика китайска стена пред всичко, което не беше в съответствие с техния светоглед. И да не изглежда изреченото за есеиста Продев еднозначно, и за да не изглежда едностранчиво, в неговия маниер на тълкуване, питам: Защо моето поколение българи, родени непосредно след Втората световна война, толкова оскъдно знае за фашизираните тълпи у нас от четирийсетте години на века, особено в периода, когато нацистка Германия и болшевишка Русия братски си сътрудничили****, въоръжавайки се усилено, рамо до рамо готвейки се за т.нар. въвеждане на нов ред на планетата? 

    Навикът да се трие от Историята убогото рисува Миналото като епична схватка, където положителните млади бодро побеждават отрицателните стари; вариант от този пейзаж е изкривената представа за 1860-1876 г., когато две течения – "младите луди глави" и "заможните улегнали, достолепни стари", си оспорват кое да води в борбите за Националното ни възраждане. Едните ни ги представят ангели небесни, другите – църни караконджули.

    "А да не говорим колко евтино се продаваха добродетелите", и по-натам: "днес нещата така са се изменили". Подтекстът: в Бай-Тошова България добродетелите се ценят. Няма българска родна светиня, която партийните публицисти да не са преразказали като елемент от славния възход на своята Благоевско-Димитровско-Живкова партия. И Христо Ботйо Петков обявиха за комунист, Пейо Крачолов – за изкушен от... в неговия случай – от социалистическата идея, ама за жалост кривнал от Верния път, та известно време партийната лит. критика след "славния Девети" (ІХ.1944.) вижда у Яворов буржоазен поет, по същата логика, според която Йовков е национал-шовинист. Според този род литературни евнуси, шовинистично настроен се оказва и Вазов, че си позволил да съчинява не един цикъл патриотична лирика.

    Учителката ми по литература в гимназията г-жа Емилия Карапанчева, например, на нас, пъпчиви гимназисти, нежно обясняваше колко неправилна от идеологическа гледна точка е онази част от поемата "Левски", ключова творба, с която се открива разкошният цикъл "Епопея на забравените":

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
вземаше участье в това предприятье:
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът...

    "Вазов, мили ученици, се оказва тесногръд да разбере класовата борба, понеже произлиза от чорбаджийски род"– ей тъй ни говореше някогашната ми даскалица по Българска литература. Да спомена един от любимите за нас, прости българи, автор на сюжети из нашенския бит, неподражаемия майстор на сладката лакърдия и шега Чудомир. Известно ли е на днешния млад българин, че псевдонимът Чудомир, с който е известен в литературата писателят Димитър Чорбаджийски, е турено не толкова от каприз, а за да избегне човекът дразнещото официалната лит. критика фамилно име Чорбаджийски? 

    Аха-а, Чорбаджийски! Значи, класов враг по произхождение... Че как да му дадем на тогоз път в литературата? – сепнали се в Партията. И измислили. Тарторите от Писателския съюз му препоръчали да си тури псевдоним. Да плачеш ли, или да се смееш! И сред правоверните на строгата партийна линия критици лъщят хора, като Пантелей Зарев, които носят титлата академик и са смятани за светила в сферата на литературната ни история и критика.

    Изродили ли сме се от толкова лъжи и предателства спрямо националното ни битие и самосъзнание? Не, разбира се. Но този тъжен опит трябва да се припомня на всяко следващо поколение българи.

    В есето "Евангелие от Матея" (цит.съч., с. 156-184) есенцията от случая Сократ е представена с ей такава чудесно клиширана реч: "Умрях със съзнанието (бел.м.,
tisss – казва разпнатият Иисус), че съм изпълнил дълга си (...) Преди мене е имало един Сократ, който също бе приел позорната смърт, за да увековечи делото си. Аз само повторих неговия пример". Само едно урра липсва, да е картинката пълна.

    А Сократовата смърт съдържа друго послание: че достойнството за личността е по-ценно от инстинкта за самосъхранение.

    Ни Богочовекът, още по-малко древният елински философ, са професионални конспиратори, за каквито Продев ги представя. Ако политиката е вид изкуство да се извлича материална изгода, философията – особено у Сократ, у Иисус, е стремеж към духовни стойности. 

    "Бунтът, за който работех" реди префасонираният по Продевски Богочовек – и то най-вероятно за партиеца си е баш в реда на нещата: на пропагандиста все му се привиждат бунтове, барикади, гробокопачи там, където проблемът е на по-високо ниво от марксистките представи за живота като тържество на материализма и на марксическата политикономия. В този смисъл комунизмът, за който днес бившите агитатори се кълнат, че не бил истински комунизъм, а нещо друго, под знака на най-демократични уж ценности (педерастия, курви, чалга и пр.) и развени червени, сини, тъмносини, зелени и пембени... като бабини кюлоти, байраци над днешна България, се представя хем за антипод на Миналото, хем за преддверие към т.нар. европейски духовни ценности. Партийните лидери нежно ни се усмихват от афишите, с които са облепени пребоядисаните в ярки демократически цветове политическите минарета.

    Следва

    БЕЛЕЖКА

      Ай, как им се ще на сегашните лидери да възприемем партията им за приведена в съответствие с човеколюбието! Там е работата, че нищо ново не са научили, няма и сянка от желание да се поучат от печалния опит, който собствената им философия нанесе на Българската кауза... 

     Чуя ли, прочета ли някой себе си да нарича демократ, гръмко и на площада да се кълне във вярност към България, питам се: какво компенсира, защо го прави? Дали за България, чийто народ точно такива фалшиви пророци превърнаха в тълпа аргати, сториха всичко възможно да се отвърне българинът от собствената си земя, да тръгне нов господар
да си дири: преди – от канцелариите на Москва, сега – от канцелариите на Брюксел и Вашингтон, в очакване някой Годо да долети и да се захване най-сетне... ах Боже мой, да ни оправя дереджето.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 21 oct. 2017
Илюстрации:

горе – 1940 г. Външният министър на СССР Вячеслав Молотов (1890-1986) и Адолф Хитлер (1889-1945) в дружеска беседа, когато се договаряли как да си поделят Европа;

долу – Пантелей Зарев (1911-1997), един от праволинейните партийни цензори след Девети (септ. 1944 г.), обявил Йовков за реакционен писател и затова Йовковите разкази десетилетие бяха изхвърлени от учебниците ни по литература.
___
* Войнишката песничка "Лили Марлен", възмутила естета Продев, в превод на руски:

Перед казармой,
Перед большими воротами
Стоял один фонарь
И стоял он ещё до нас.
Так мы хотим снова увидится.
Снова стоять у фонаря.
Как когда-то Лили Марлен.

Уже прокричал часовой.
Играют утреннюю зарю.
Это может стоить трёх дней.
"Товарищ, я уже иду!"
Тогда мы сказали: "До встречи.
Как я хотел бы пойти с тобой!"
С тобой, Лили Марлен.

Твои шаги он знает,
Твою изящную походку.
Каждый вечер он горит,
Но меня он давно забыл.
И случись со мной страдание,
Кто будет стоять у фонаря
С тобой, Лили Марлен.

Из тихого пространства
Из земли
Поднимет меня как из сна
Твой влюблённый рот.
Когда кружатся поздние туманы,
Я буду стоять у фонаря.
Как когда-то, Лили Марлен.

Кончатся снаряды, кончится Война,
Возле ограды, в сумерках одна,
Будешь ты стоять у этих стен
Во мгле стоять,
Стоять и ждать
Моя Лили Марлен.

 ** Пасквил - 1. Литературно произведение или рисунка с грубо, оскърбително и клеветническо съдържание. 2. прен. Груба и оскърбителна нападка в печата; клевета (по името на италианеца Паскуино, който през ХV в. писал язвителни епиграми и ги лепял върху статуя в Рим, която после нарекли Паскуино; върху нея следващи поколения драскачи лепели язвителните си нападки. Вж. Речник за чуждите думи в българския език, изд. 1978 г. 

*** Езра Паунд живя дълго, от 1885 до 1972. В младостта си другарува с Уилям Бътлър Йейтс. На стари години даде интервю заедно с Алън Гинсбърг. Върху титулната страница на най-прочутата си поема "Безплодна земя" Т. С. Елиът писа: "На Езра Паунд, по-добрия майстор". Според Джойс именно редакцията на Елиът превърнала ръкописа му "Одисей" от "аморфна маса фрагменти в истински роман". Хемингуей, който мрази да се цапа образа му на "selfmade man" (самоизградил се автор), признава в биографичния си ръкопис "Безкраен празник", че "телеграфният му стил" е формиран под влияние на Езра Паунд: "Езра ме научи да не се доверявам на прилагателните". 

Заради политическите си възгледи Езра заплати прескъпо. Обвинен в сътрудничество с режима на  Мусолини, затворен в желязна клетка на площада в Пиза по време на предварителния арест като изключително опасен престъпник, съден, обявен за невменяем, дванадесет години прекарва в психиатрична клиника.

Какво да очаква поет като него, намесил се в реалната политика на жестокия ХХ век. Той, дето живееше с идеите на Данте и Конфуций, с характера, темперамента и стила си би трябвало да живее в Късното Средновековие или в Ранния Ренесанс. Вж. http://www.litclub.com/library/prev/pound/eliot.html.

**** Между управлението на националсоциалистите в Германия и управлението на болшевиките в Съветска Русия не случайно приликата е в деспотичния режим на управление. Нацистите се учат на издевателства над личността от старшия си събрат, съветския Военен комунизъм. Бел.м., tisss. 

За технически неграмотни – РЕГЛАЖ НА ФАРОВЕТЕ

ЗА ТЕХНИЧЕСКИ НЕГРАМОТНИ 
РЕГЛАЖ НА ФАРОВЕТЕ
    
    1. ПОДГОТОВКА

    За настройване колата да е с 1/2 пълен резервоар, както и товар в багажника, с който обикновено пътуваш, и тежест на шофьорското място, съответна на теглото ти. Всички гуми да са оптимално напомпани.

      2. РАЗЧЕРТАВАНЕ

    Нужна е равна площ с вертикална стена и място + 7.5 м (от предницата на колата до стената). За маркерите върху стената подходящо е хартиено тиксо. Колата спри перпендикулярно, плътно срещу екрана (вертикалната стена). Маркер V да съвпада с центъра на предната броня, за да коригираш посоките ляво-дясно на светлинния сноп. Центърът на маркер C да съвпада с центъра на съответния фар. 

    Изтегли автомобила 7.5 м назад. Под V пусни вертикална линия надолу, за да имаш разграфен център. Между C маркерите добави хоризонтална линия Н-Н. От двата маркера C пусни надолу линия, перпендикулярна на Н-Н. Дължината й трябва да съответства на височината на фаровете. В края на линията отбележи точка В


 
От центъра на фара до земята --- Дължина на линията 
................ под 80 см ................. – ............ 76 мм.......... 
................ 90 – 99 см ................. – .......... 102 мм.......... 
............... над 100 см  ................ – .......... 114 мм.......... 

    Свържи точките В с линия, успоредна на Н-Н и вече ще имаш нужната система за настройване на двата фара. 

    3. ВЕРТИКАЛНА НАСТРОЙКА

    Късите ти светлини трябва да осветяват определен сектор: светлинният сноп да минава под сектора, а над него да е неосветено. При реглаж следвай линия
В-В. За кола с ел. регулиране на светлинния сноп ключът да е в средно положение.

    4. ХОРИЗОНТАЛНА НАСТРОЙКА 

    При колите в Европа светлинният сноп от фаровете образува чупка (за разлика от американските). Настрой всеки фар, тъй че чупката в снопа светлина да е в точка В, докато диагоналната линия се изкачва към линията Н-Н. Така на пътното платно ще имаш максимална видимост отпред и вдясно, без да заслепяваш насрещните. 

    След настройка на късите светлни не опитвай да настройваш дългите: къси и дълги се регулират от едно място: светят добре ако късите са добре настроени. Ако имаш проблем с дългите светлини, при положение че си настроил късите, фарът ти нещо не е наред.

    5. НАСТРОЙКА НА ХАЛОГЕНИ

    Фарове за мъгла се настройват по подобен начин. Светлинният им сноп стига до светлинния сноп от късите светлини. Светлинният сноп от халогенките трябва да опира
В-В линията (според височината на фара над земята). Халогените осигуряват допълнителна осветеност встрани. Важна при техния реглаж е хоризонталната им настройка: не бива да са насочени ни по-наляво, ни по-надясно.


ЗА ПЕРФЕКЦИОНИСТИ


    Ако си истерик педант, ще предпочетеш точния вариант, понеже описаният по-горе е прекалено общ при разделянето на три групи коли според височината на фаровете им. 80 см е прекалено висок размер за долна граница, при положение че фаровете в спортните коли са поне на 64 см от платното, дори – 52. В два сервиза ходя да ми настроят фаровете; мислел съм, абе що – като са от професионалисти настроени, светят не съвсем както трябва, и едва след като една вечер сам си ги регулирах, усетих подобрение.

    Схемата е горе-долу същата, само че се ползва показателят, белязан върху всеки фар. Това е символ за късите светлини и следва процент... 1.2% ще рече: височината на снопа светлина с всеки следващ метър се снижава с 12 мм.

    КАК СЕ ПРАВИ

    1. Избира се равна площадка с преграда (екран) под прав ъгъл.
    2. Спира се с фарове към екрана, колата – перпендикулярно към него.
    3. Начертаваш вертикална линия, съответстваща на центъра между двата фара (ползвай заводската емблема...).
    4. Измери разстоянието от емблемата до единият фар (по-лесно, отколкото да мериш разстоянието между двата фара). За ориентир служи маркер (кръгче) върху стъклото срещу крушката (при други коли е друг подобен символ). Ако разстоянието е 57 см, значи от фар до фар е 114 см.
    5. Измери на каква височина ти е фарът от земята, да кажем – 64 см.
    6. Както на схемата, отбележи проекцията на центъра между фаровете върху стената (по измерените височина от пътя и разстояние от средата) точките С.


    7. Дръпни автомобила на 5 м от стената, перпендикулярно към нея.
    8. Ако коефициентът е 1.2%, т.е. 12 мм снижение на всеки метър, значи на 5 метра е 6 см. Което значи, че за 5 м отстояние от екрана светлинният сноп ще е с около 6 см по-надолу.
    9. По вертикала 6 см по-ниско трябва да са новите точки В.
   10. Вдигни капака, закрий единия фар, регулирай другия по познатия начин.

    НАПРИМЕР

    Ако се раздели числото за височина на фара на показателя от самият фар, т.е. 64/1,2 (см), получава се разстоянието, на което светлинният сноп опира в земната повърхност, по друг начин казано, дължината на осветеното от фара пътно платно. В случая при включени къси светлини 53 метра пред колата се оказват осветени .

На къси 

На къси с включени халогенни

На дълги светлини


    Вж. http://forum.nissanbg.com/viewtopic.php?f=4&t=15371&start=15

    ЗА РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ЛЕВИЯ И ДЕСНИЯ ФАР


    Дето е левият фар (шофьорският) на стената рисуваш втора хоризонтална линия 10 см по-ниско от първата. Палиш фаровете на къси светлини. Слагаш пред десния фар картон, за да не ти блести при реглажа на левия. На стената ще се появи светла ивица, която известно разстояние е права и в десния край се качва нагоре с около 30 градуса ____/ . Където почва издигането на светлината, въртиш реглажния болт наляво-надясно, за да застане краят на светлата ивица точно върху кръстчето на екрана. Въртиш реглажния болт горе/долу тъй, че правата част на светлинния сноп отгоре да съвпадне с долната хоризонтална линия върху екрана, която е с 10 см по-ниско от първата. Това е за левия (шофьорския) фар. Като закриеш левия фар, по същия начин регулираш десния фар, с разликата че там по хоризонтала регулираш според линията на стената, отговаряща за средата на фара. Идеята е левият фар да свети малко по-ниско от десния.


Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, 21 oct. 2017

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...