ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1402.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1402.)

  Как да спреш да обичаш някого само защото не ти отвърнал със същото! Човек с добри помисли как да е грозен? Може да ти е голям носът, да си с щръкнали уши и гнили зъби, хубавите ти мисли ще осветяват твоето лице и ще направят така, че да изглеждаш добре. – Роалд Дал (1916-1990)

  

  21 dec. 2009

ПЛОВДИВСКАТА ГЛАВНА В ЗИМЕН СЛЪНЧЕВ ДЕН

Декември се изниза сред празничната врява.

Не сняг, а скреж сребрее по крехките ели

и Градската градина отново е такава,

каквато си я знаем от детството, нали!

На припек изпълзели покрай Централна поща,

чешити и серсеми, и старчета дори

за футбол злостно спорят, на слънчице се пощят

и толкова са гневни! От тях хвърчат искри.

Врабците нафунели и гургулици сиви

навъртат се тъдява за някоя троха.

Художник шари важен, разгънал си статива.

Куп селянки гневят се на цветната леха.

Какви цветя сред зима?! Ала одумват кротко,

че тез де... гражданята, земята не ценят.

Минава автобусът. И изгладняла котка

като стрела се втурне сред онзи свят пернат.

По "Гладстон"* се задава с каручка Цариградски**

в тиролски сив момчешки къс кожен панталон,

на шията увесил транзисторно бръмкало

с куп неприятни вести, дошли чак от Сайгон***.

Рояк хлапаци дръзки подскача и се киска,

и гледа завистливо как с жестове на граф

човекът там с метличка плювалниците чисти

и няма по-обичан от него в този град.

Сега със теб ще седнем на ъгъла, в кафето,

и аз ще грея влюбен – същински Жо Дасен****,

и пак ще търся, мила, у себе си хлапето,

което е щастливо, щом грееш ти пред мен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 20 oct. 2023

Илюстрации:

- Как подлудяват цветчетата в косите й!

- Дали духът на провинция не е магия?

__

* Улица "Гладстон" свързваща моето основно училище "Сашо Димитров" (днес е "Антим І") с подлеза покрай Централната поща под Главната търговска улица на Пловдив. Кино "Балкан" след Часовника върху фасадата на Пощата е още едно за пловдивчанина място за деловите му или любовни срещи.

** В някогашен Пловдив един от талисманите на града, любимец на някогашните възрастни и хлапета, Цариградски бе незлоблив, широко скроен характер, учтив, сдържан, интелигентен. Въпреки незавидната длъжност към общината "Хигиенист по уличните плювалници", кралски особи в представите ми бледнеят пред финеса, с който този аристократ на духа обслужваше уличните плювалници с шперплатова каручка в отровнозелено, теглена от дръгливо конче, в огромни чизми и с гумени оранжеви ръкавици до лактите, тиролски къси кожени панталонки с тиранти, дето се кипри бродиран еделвайс сред препаската на гърдите, в жълта поизбеляла, но винаги чиста памучна фланела с къс ръкав и носна кърпа, вързана кипро като шалче да го пази от жежкото пловдивско слънце, транзисторен роден радиоприемник "Ехо" и широкопола сламена капела, артистично метната върху гърба. Замайваща легенда се понесе из Пловдив след внемапната му смърт: издъхнал в екстаз в някаква хотелска стая върху млада дама. 

*** По онова време Щатската администрация още не беше дотолкова нахитряла, та половин милион (550 000) въоръжени до зъби с най-модерните до онзи момент инструменти за сеене на смърт и болести рейнджъри воюваха основно с виетнамски селяни и от цялата им работа какво излезе? Двете части Северен и Южен Виетнам се обединиха в една държава, Щатите преживяха антивоенната вълна, сексуалната революция на хипитата с кулминация вихъра в Уудсток 1969 г. в имота на фермер, където се стекла събудила се за живот млада Америка.

**** Жо Дасен (1938-1980), вж. https://impressio.dir.bg/ikoni/zho-dasen-umira-v-taiti-po-vreme-na-pochivka-s-detsata-si Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1401.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1401.)

  Този, който обича, трябва да споделя съдбата на онзи, когото обича... – Михаил Булгаков (1891-1940), из "Майстора и Маргарита"

  2 jan. 2007 

МОЯТА КОТКА ЛИСА

  Имал съм досега поне половин дузина все котараци, като катраненочерния хубавец Чарли, който – когато сядахме да се храним, опираше предните си лапки на масата ни, гледаше с очи на дете, два пъти пада от шестия етаж на тротоара и два пъти си троши предните нозе, и оцеля, докато не го отнесох в кашонче с жигулата в добруджанското село Тригорци и там се сприятелил с бяло като сняг куче. След Чарли вкъщи се появи Макс, червеният с тигрова шарка красавец, който пък щерките Вера и Надя отнесоха с нощния влак Пловдив-Варна, а оттам пак с рейса до Балчик, и от Балчик до Тригорци; специален котарак, според някогашната ми тъща Вица: ловувал нощем, сутрин върху плочника пред вратата си намира положени в три редици дузина умъртвени мишлета. Отчитал се, демек, какво е вършил цяла нощ, докато всички у дома са спали. Влюбил се в кучето, когото наричаха Белчо. Снежнобелият Белчо и черният Чарли по цял ден се преследвали из бахчата на двора: като видел зор, Чарли се катерил по стърчащия над къщата бор и размахвал изнервен опашка.

  Първата ми и единствена женска котка беше Лиса – любвеобилна дребна писанка с пъстра козина и пухкава опашка. Лиса ме причакваше да се прибера от работа, че да се отърка, мъркайки, в нозете ми. Когато траках вечер на пишещата машинка, лягаше върху бюрото край пишещото тракало да ми прави компания. Когато се роди първата ни дъщеричка и проходи, клатушкайки се като пате по дворчето на единствената тук триетажна масивна къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша*, Лиса важно-важно извеждаше своите четири котенца. И понеже, като всяка котка, се вреше по мазета и ъгли, завъждаше бълхи, а пък се опасявах за дъщеричката, сложих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с жигулата я откарах зад механата над Първенец, на двайсетина километра от някогашния ни дом срещу черквата "Св. Георги" в Мараша. Пренесох кашончето през рекичката на отсрещния бряг и отворих капака. Мъничетата се измушиха едно по едно, разпиляха се из храстите. Лиса обаче не пожела да излезе: съска на дъното на кашона, замахва с лапичка по мен, та доста грубичко я изтръсках от кашона. Небето тъкмо се бе снишило, притъмняло беше като пред буря. Слънчево и спокойно до този момент, времето бързо се разваляше – светкавици като змийчета прорязваха небето, замириса остро на колендро, както се случва и в нашия край през дните между пролетта и лятото. Затупкаха едри капки дъжд. 

  Стоях изправен в гористата местност, изненадан от своето коравосърдечие, че и в такова калпаво време се случи, и гледах Лиса какво прави, а тя присви уши, знак, че е силно притеснена и стоеше вкопана, притиснала се към земята. Дожаля ми, рекох си: няма що, сърце не ми дава, да я върна с котенцата у дома. И посегнах да я прилаская, но с наточените си като бръснач нокти тя зло ми изсъска, полегнала на една страна, а после като стрела се зафучи към страховито разлюшкания под порива на беснеещия вихър в усилващия се под пороя внезапно оживял храсталак.

 Много пъти съм ходил на онова място. Има там разкошни полянки със сочна трева, а в рекичката не са едно и две удобните за къпане вирчета. Отначало баща ми ни бе докарал с първата си жигула в това райско местенце, докато двама със седем години по-малката ми сестра Ели бяхме, кажи-речи, 12-годишен батко и сестричка. Десетина години по-късно започнах да прескачам отново там, този път с моите две дъщерички през хубавите пролетни и летни дни в полите на Родопите в този чуден кът на Тракия.

  И досега се оглеждам да зърна я коте, я котка с пъстрата козинка на пухкавата Лиса; минава ми чат-пат през ум: какво ли стана с някогашните ми приятелчета! Дали Лиса и нейните мъничета са се приспособили към дивата природа? Или са станали плячка на скитащите се в онази местност над Първенец сюрии от свирепи песове. Подхванах тази история заради изненадата как бързо любвеобилната кротка и гальовна писанка ме отблъсна, как прие участта си, без даже да се обръща назад, без да ми показва, че страда. Очевидно под гръмотевиците в онзи дъждовен ден, сред разразилата се буря и с грижата за четирите й невръстни душици не ще да й е било леко.

  Куче един-единствен път понечих да си имам. От улицата прибрах у дома пальок с едри лапки, сковах му колибка на верандата с изглед към Родопите. Ала първия път, когато го изведох край Марица на разходка с двете дъщерички, циганета от близкото гето Столипиново, скитащи в силно занемарената пустош в околностите на Пловдив, докато съм се цамбуркал в реката, оставил щерките си на брега, кучето, на което още име не бях измислил изчезна, повече не го видях. Ама не ми е жал за него. Изгуби ми се ей така: без име, без болка. Което вероятно ще значи без да съм успял да свикна с присъствието му, без да ми бе станало част от живота и без истински да го заобичам. Защото истинската обич винаги минава през страдание.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 oct. 2023

Илюстрации:

- Видели ли сте как котка се грижи за малките си!

- В животните винаги откривам повече човещина.

–––

* Един от старите райони в Пловдив между реката на север, бул. Руски на изток, бул. Шести септември от юг, железопътния мост от запад, до най-големия стадион в България някога по време на соца, занемарен и поръждавял днес някогашен красавец за над 50-хилядната публика на четирите пловдивски футболни тима ("Ботев", "Локомотив", "Спартак", "Марица") плюс Гребната база до седем отбора по кану-каяк и някогашния тим по академично гребане към пловдивския ВИХВП, и най-посещавания от пловдивчани плажен комплекс. Името на тази част на града "Мараша" означава Занемарено лозе. 

** Котката Лиса, когато дъщеря ми Вера тъкмо беше проходила и вече шеташе по миниатюрното дверче на единствената по онова време триетажна къща срещу черквата "Св. Георги" в Мараша. Бел.м., tisss.