ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (810.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (810.)

  Органически не понасям хора, които високо пред себе си носат табела с надпис "Аз се боря!", както и пищни дами на високи токчета в оскъдно облекло кръшно да ми се разхождат сред въжетата на ринга между всеки два рунда по бокс, докато ние, двама същински боксьори, едва си поемаме солука в двата ъгъла на ринга. – Аноним (1947)

  27 apr. 1994

ФАЛ

  Любомир Мантов Манатарков – цял живот чиновник, плаха душица, девета дупка на кавала в областното гарнизонно счетоводство, видял две или двеста от спекулата на нисши и висши шапкари, а въпреки всичко съхранил се доверчив и неопетнен, макар че и подир пенсионирането продължи да доизносва ремонтирани войнишки обуща, а жена му леля Райна търпеливо кърпеше и правеше прекрасен реприз на зелените му ведомствени чорапи с пришити допълнително отвътре тънки ластичета... Та същият Любомир, когото колежките от счетоводството зад гърба му на подбив зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че Духът на благородството най-сетне ще надмогне над човешката алчност, наглост и простотия, и скришом пописваше разкази и споменчета за бледолики романтични жени, до ушите затрупан под папки с прозаични калкулации върху приходи-разходи на такиви ми ти жалки неща, като износени войнишки патъци, потници и партенки на година, патрони, снаряди и ремонтирани вълнени мъжки гащи. С мижавата си чиновническа пенсийка, ала вече в епохата на баш-демокрацията и на нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека сам взе да се напомпва и той със самочувствие на свободен, съвестен, честен и храбър гражданин, доживял най-после своето време на справедливостта, честта и равенството. Да, бе...! Анджък!

  На младини любеше комунизЪма заради хубавичкия му лозунг "Ние строим пътя – Пътят строи нас!" Подир Славния Десети (ноем. 1989 г.) се ужаси, когато научи какви золуми, па и жестоки предателства спрямо България и българите са натворили за 45 години власт поклонниците на Маркс и Ленин, та яко наплашен, мижитурски проживя следващите години. То не беше година, то не бяха две! И тъй наречената демокрация го разочарова. Чувствителното му романтично сърце се свиваше при всеки дивашки повей на бандитизма, възгордяването и наглостта у новите ни управници. Ама какво да се прави, като тъй е устроена човешката душа – надеждата и меракът последни ни напускат. И ето значи, на стари години взе и той да се навира из средите на пишещите братя и сестрици, отвътре да ги оглежда тези среди, да се удивява над пръкналите се чистак новички литературни и всякакви гении на нацията, които за разлика от него, си нямаха скрупули, тупаха се в гърди, кресливо прогласяваха любовта си към Америка и Европейските духовни ценности, осребряваха и позлатяваха тази своя нова любов към Америка с пищни замъци и луксозен живот и бързо си пренастроиха лирата. Като в онази рубрика от вестника на господина с яката брада на Карл Маркс и луличката на Йосиф Висарьонович, демек, корифея на модния тип продажна журналистика Стефан Продев, и те приветстваха многострадалната България с възгласа на всяко парвеню по света "Ний пак сме тук!" – макар в действителност никога да не са си тръгвали от българския ни весел и подъл политически живот. Но такъв е животът, "на когото не му отърва, да подаде заявление за напускане", както се изразяваше преди 40 години Майя Аврамова, набор и колега, назначена за зам.шеф в пловдивско училище с 2400 ученици от I до XII клас.

  Докато да се усетят и Любомир, и останалите простодушни наивници, някогашните най-верни рожби на Априлската линия на Партията с голямото й "П", поснишили се в първите месеци след вътрешнопартийния преврат, лека-полека изпълзяха из вили и крайградски имения, па се заявиха като баш-дисиденти и свиха гнездо по висините на обществената йерархия, и си възвърнаха осанката и жестовете на господари на деня, заклатиха отново показалец към притеснения беден човечец, обявиха се за новите му духовни пастири и за апостоли на демокрацията, вечеряли с Господ на капитализма и на янките Отвъд голямата вода. И ето го бай Любчо-Глюпчо пред редакторския тезгях на такъв един Пожизнен Тръбач на Истини от Последна Инстанция другаря-господин Трендафил Тутуруткин – жив класик на българската журналистика, чийто описания и анализи зубкат студентчетата по журналистика направо от читанката за журналисти.

  – Добър ден, господин Тутуруткин!

 – Добър ти ден... – Изпълнен с тъмни подозрения: – Вий кого бехти?

  – Нося тук един ръкопис. Ако може...

  Тутуруткин тъкмо се зачел в партийния орган "Демокрация" на господа седесарите и дотолкова е вглъбен, дотолкова занят, че хъмка и шава пръсти, като пара да брои.

  – Кха-кха-кхха-а! – кашля се Манатарков. – Едни записки нося за изминалите години. Ако може, едно око... така... да им хвърлите.

  – Тъй-тъ-ъй! – извива очи Светилото. – Че остай ги де! – Към побелелия подпрял се на дебел бастун човечец: – Споменчета, значи, ми носиш... Кви са тез спомени, бе-е?

  – То, спомени да ги нарека, но са преживени, лично преживени, така да се каже.

  – Тъ-ъй! – измерва госта отдолу-нагоре: – Е, харно, де! Ама мен тук кой ли не ми се влачи напоследък, всякви идат, шъ знайш, и всяко напиня да го печатаме. А тва пари иска и не става бърже: мъж го искам, сега го искам... Нали!

  – Много съм слушал за вас – мънка, смалил се сякаш с две педи гостът.

  Тутуруткин сдипля "Демокрация" и го зафучва върху купчината овехтели вестници, дискретно се прозява, затуля с длан внезапно открилата се под мустаките му паст:

  – Ко ши кайш за идната седмица по туй време?

  – Трудно се катеря по стълбите, господине. Нозете, знаете...

  – Стълбите, кайш. Ми тогаз няма да се катериш, ве-е. Таз ваджия търчане иска. Ама па щом веднъж си се напънал! – Схваща, че пред него стои все пак жив почитател, та вече не толкова заядливо и наперено продължава: – Слез доле, поизчакай ме. Имам тук да свърша една много важна работа и после поемаме към гарата. – Подсмихва се любезен, ама видът му говори: "Бе, ще ти дам аз да ме разбереш", но процежда: – Шъ вървим с теб, шъ си хортуваме за твойте споменчета... А! Правилно ли се изразявам?

  Около три четвърти час Манатарков вися край голямата охлузена резбована порта на местното издателство. Нозете му под коленете отекоха като превтасал козунак, но дочака редактора Тутуруткин, че му се и зарадва като малко дете на Дядо Коледа. Тук му е мястото да отбележим, че "важната работа" си бе всъщност голяма работа, която класикът на Родната журналистика свърши, усамотявайки се клекнал в кенефа между етажите. И сега, олекнал, разтоварил се като бетоновоз, Тутуруткин вече препуска по Главната търговска улица на Пловдив. Току избърза напред, спре се, застане с длани разперени, сбрани в лактите, реве като африкански лъв, да го чуе народът, вайка се:

  – А-а-айде бе, господин Любчо! Айде, бе! Докога шъ ми се влачиш? О-оф, оф-оф, що ли си взех аз белята с теб!

  – Не мога, господине, не мога по-бърже – шепне бившият интендантски служител и запъхтян, клати побелялата си кратуна, досущ кираджийски кон, изпъва врат и тъпа-тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна, поема нагоре по стръмното към крепостните стени на голямата ислямска джамия, бивш храм в чест на Света Богородица.    

  Превзеха баира. Редакторът се спря пред джамията, древна християнска базилика, от векове преустроена на мюсюлмански храм, където художници и занаятчии излагат на килограм пищни красоти от груба креватна живопис и евтини пластмасови дамски дрънкулки, блузки и кюлоти до правен с вдъхновение пейзаж на града с маслени бои.

  – Напинят да ма изографисат, обаче аз не им са давам – оглежда се зорко. – Парил съм, та... Издокара ме хубостник един с двете ми очи на бузата. Остави това, левият ми зъркел изтипоса син, десния – пембе. Пък аз съм си кафявоок, ей ме на, виж деее! Очинките ми са лешникови... Като у бенгалски тигър.

  Кокори се. Предвзето като гръцка кокона свива устни както кокоше дупе. След което разви възгледите си върху основния проблем на художниците-модернисти:

  – Колкото е по-шантаво, повече му се радват. Да им се не начудиш! Виждал ли си ти онез жени разклечени на Пикасо? Че такваз разклечена аз и в леглото не съм виждал. Туй Модилияни, Мастрояни, Навухудоносор, Дали, Кандински, Бжежински, Репичков, Баршиковски-Меншиковски, Баришников, бе, мани ги тях, зарежи ги... Обаче има една там "Закуска на полянка", чия ли беше, изфирясало ми от акъла кой я плескал, обаче мен си ми харесва. Голи-голенички едни двенки, ама ей тъй на... как ги е мама родила.

  Чеше се зад ухо. Заклати показалец към скупчилите се над кофа разпалени дръвца пишман-плакатисти, които – нафунели от сухия студ, мязат на онези, дето бъркат по кофите, нежели художници модернисти, които снобите у нас броят за князе на духа:

  – Двенки, ама ей тъй на! Дибидюс голички в езерце си се плацикат, докато други там двама господа си пийват ракийката. Третата мома, и тя ачик голичка сред официално издокараните господа. Разкош! Ама ей тъй на ги нацицорила онез ми ти бели ненки! И талийката й... Ох, мама-а!

  – Не е "Закуска на полянка", а "Пикник край Париж"* – обажда се басово дългуч със сплъстена сива коса, рехава брадица и залъскани изтумбени на коленете панталони.

  – Тъй-тъ-ъй! Вий по ги знайте тез! – махва пренебрежително Тутуруткин, изплюва се срещу наредените за продан хубости и повлича сащисания си спътник по-нататък из чаршията. – Живеят си туй французите, е-е-ех! Ами парижанките! И Париж... столицата на разврата и на европейските им там духовни ценности... Уж-ж-жас! Жестока работа!

  Насреща им кипи живот: народ, кафенета, витрини, сергии, ухае на бира, кебапчета, пуканки, захарен памук. Току от тълпата лениво влачещи се хора с посивели лица се отдели някой, и задъхал се от вълнение, с двете си ръце грабне десницата на живия класик, попита нещо, колкото да изрази един вид близост, ала Тутуруткин го тупне по гърба, процеди кисел някоя попържня, отпрати го:

  – Хай моля ти се, върви си по пътя! Оди си! Ни мъ занимавай с глупости!

  Тутуруткин беше сред четиристотинте народни избраници във Великото ни народно събрание. Като новоприсадил се към една от нароилите се като манатарки след дъжд антикомунистически партийки с многообещаващи демократични названия, всеобщата екзалтация го пусна отново във въртопа около върховете на общественото внимание и управлението на държавата. Ала заради магарешкия му инат и заради вродената му простотия и заиграване с Лукановата управа новичката партия му плю под опашката, натириха го като кирлив пес, като комунистическа подлога, нищожество, мекере, но за нула време Трендю Картофа или Тутурутката, както му беше прякорът от хлапашките години в махалата зад Пивоварната "Каменица", увисна между електората и властта. Ала потайните му приятелства в двете крайности на политическата ни менажерия си останаха. Щом едната или другата от злостно враждуващите сини и червени глутници излезеше в опозиция, почваха да го търсят, като обигран в далавери и схватки, и като дялан надгробен или крайъгълен камък. Каквото и да е извършил някога, ползва се с предимство, понеже тарикатлъците му го правят симпатичен и за масовия българин, който по навик уважава тариката и властта. Новоизлюпените неопитни лидери затуй пък му имат страха и естествено се стремят да го привлекат на своя страна.

  Любомир Манатарков мига-мига, омагьосан насред водовъртежа, който го всмука и усука около Тутуруткин. Опитва се да е спокоен и незабележим. Подпрян на бастуна, съзерцава театрото на великия фокусник Тутуруткин. Какво ли са спомените на Божа кравичка пред блясъка на гения? Нищо не са. Ей го, задава се насреща доскорошният министър на финансите**, Боже господи мой! И доскорошният министър протяга ръка да се здрависа с Тутуруткин. Иззидан, като да е от кирпич, с хладината и излъчването на дебел турски дувар, лицето му – не лице, а същи гьон-сурат. Към Тутуруткин обаче същият гьон-сурат е мазен, топи се от сладост. Тутуруткин изтиква напред сащисания Манатарков и говори ей такива едни разтърсващи думи:

  – Запознай се, моля! Наш верен привърженик. Таквизи ми ти честни българи крепко следват справедливата ни демократическа кауза, нашта политическа линия. Няма да им се даваме на диваците, я! Ний всинца в Пловдив сме Синята крепост на СеДеСе.

  Манатарков притеснен докосва дувара, сеща ръката си в мека, лепкава хладна длан. Сърцето му тупа-тупа от вълнение. Докоснал е самата История. Името му на тогоз, що се изправил насреща му, в Историята на България с позлатени букви е вече вписано. И така, разделиха се с важния човек с лепкавата му мека длан и поеха към Бинго-зала "Балкан". За мравуняка в Синята крепост тази зала на пъпа на Пловдив е сущий дом на дяволски съблазни и супер-лесна печалба, по-известна от сградата на общинската управа отсреща, но при вида й Тутуруткин тъкмо довършва темата за художниците:

  – С тез маймуняци не ща да споря. Черни ми се виждат. Фукари, пък голям го вадят! Ай сега, да побъбрим за твойте споменченца. – И го покани обстойно да му разправи: обемистият ръкопис от петстотин и кусур страници какво по-точно съдържа. Понеже Манатарков възрази, че да се прочете трябва, че не може така накратко, редакторът отсече: – Шъ ги дегустирам! Ама шъ отседнем в ресторанта на гарата. Като та гледам кво си са нарамил, бая нещо си нацвъкал. Ми, то четене иска. Май не си и мислил как се чете толкоз нящо, а? Като го видя, настръхвам. Ма много си написал бе, драги!

  Огледа двайсет и четирите сергии на Муравей пред Централната градска поща и се разнежи, посочи внушителната сграда на местния Военен клуб в дъното на площада:

  – Кво барче имат там отдоле, само да знайш! Щу сливова се е изкъркало, щу булки са ми се натискали! Пък знойни тез офицерските булки! Имат и стая, в алено кадифе тапицирана, и ех там, доле-оле-оле! Да не разправям, че още свят ми се вие. Обичкам ги по-пълнички. Обичкам ги ай тъй, аз тях да ги щипя, да ги щипя, да ги щипя, а те да се кискат, миличките... Страхотно! Имат там Цецка, Муцинка-Пуцинка, Катина, Елвира, Маринелла, Огнянчето. Бо-о-ожанчето: Бо-о-же, кви поетессси, ква плът!... Буквално пиявици, драги мой! Инак стихчетата им бледички, а как ми се натискат завалийките! И аз кво… Да не съм от гранит! Да не съм Паметника Альоша?!

  Минаха и отминаха край Градската библиотека. И Тутуруткин важно отбеляза:

  – Кат пукна един ден, тук ше ми диктисат паметника. От бронз, шъ видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хехе, как шъ ми видиш паметника, кат вече ше си гиберясал и абселютно изгнил в Гробищата край Рогошко шосе! Знаеш ли ти какво е Рогош. Рогош по турско бил селото на рогошлии, дето обрали турски търговски керван и бастисали турчолята в кервана. Харно, ма по някое си време турчин съглежда у рогошките моми и невести пафтите, които сам изработил и изпратил с търговците, от които търговци сетне ни вест-ни кост, че рогошлии ги изпотрепали. И се явява потеря отмъстители в някогашното Рогош, запалва им хайдушкото гнездо, мамицата им разгонва, преследва крадливата паплач и я изтребва из къра, та камък върху камък не оставя. Изравнила крадливото село Рогош със земята, майко, черната! Сега Рогош е на километър и два далеч и никой тук не смее да спомене някогашното Рогош. С две думи, пито-платено! 

  Тъй в сладки приказки унесени, наближават Централната пловдивска жп-гара и в отсечката за кръговото движение, оранжево такси за малко да обърка реда кой и кога ще се окаже в Отвъдното, гушнал букета. Дотам се бе унесъл Трендю, че в последния миг пъргаво като момченце отскочи, та онзи шофьор – арменец с ориенталска хубост, мелодично, като владиката от Долни Воден, асеновградско, отец Николай, блажено го изпсува на майка. Когато Манатарков едва дотропка с бастуна до отсрещния тротоар, завари Трендю блед като изпран чаршаф, ала корифеят на голямата журналистиката бързичко се окопити:

  – Видя ли, а! Видя ли го как се засили отдалеч да ме сгази! Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те... те и Алеко тъй бастисаха...

  – С куршум! – уточни белокосият Манатарков.

  – Да де, ама и то не е случайно. Случайно няма в тоз свят. Откъртено парче тухла да те фрасне по кратуната, не е случайно. – Разгорещи се: – Та затуй живей, драги, греби с пълни шепи, мамка му стара! И от всичко опитай! Щото днес припкаме кат аслани, а утре сме с патъците напред. Панимайш?

  И понеже вече нахлуваха сред покоите на одимения гаров ресторант, отведнъж се усети, като да си е влязъл у дома, избра най-личното място насред залата, придърпа Големия мазен тефтер с менюто, подвикна към келнера:

  – Альо-оу, маладец! Ну, тавариш! Иди-ка меньой. Вам гаворю, иди сюда, пажалуста!

  Манатарков замижа, като го чу какво поръчва.

  – Телешко вретено с гъби печурки. Агнешки ребърца в доматен сос с лучец и ситно нарязан кервиз. Ордьовър фламбе. Филе от студено веяна морска скумрия. Пържени картофки с кетчуп. Руска салата. Капама със свинско и пилешко бяло месце. Бутилка "Каберне совиньон" за вкус. Бутилчица "Карловски мискет", или ако няма "Карловски димят", то "Брезовски димят". Сто грама виски за разширение на вените.

  Но не разполагаха с изисканото "Балантайнс", за което припираше, та се задоволи с даскалското уиски "Тичърс". Към твърдото гориво пожела да добавят твърдо сварен жълтък и ситно нарязани зеленце и пресни краставици корнишон в изкиснато кисело мляко с магданоз и чер пипер, плюс триста грама лешник и фъстък меланж, и за капак пак варени яйчица, с кимион поръсени, настъгана ряпа и кокос, с лют червен пипер и захар с оцет овкусени.

  – А кръв от жалва нямат – хвана да запрята ръкавите. Пожела по-голяма салфетка, която затъкна под брадичката като бебешки лигавник. – Кръв от жалва ти пил ли си? А жабешки бутчета пане с кашкавалец? – Съзря сащисания бивш счетоводител: – Ти, например, кво ше си поръчаш? – Млясна, поприглади мустак, врътна крайчетата му и те щръкнаха нагоре, докато келнерът чинно си записваше целия този поменик.

  – Сода – измънка Манатарков.

  Тутуруткин подпря буза с двата си пръста – палец и показалеца, повдигна като стар оксиженист или млад авиатор от Балканската война рогови очила на челото, извъртя се разочарован на стола, замърмори:

  – Тъй бива ли в тез хубави сладки години? Бива ли тъй постно, грустно, мизерно?

  – Може.

  – Че как?

  – Стомахът, господине... Язвата... Гастрит, камъни в жлъчката... Една содичка добре ще ми дойде, че ми пресъхна устата. – Ех, гладен беше милият Манатарков. Ой, как му идеше и той да си поръча пилешка кълка поне или крилце на грил! Ама пенсийката му мънинка, не позволява.

  – Не се стискай, бе-е-е! – тупна го Тутуруткин по гърба. – Еднъж се живей, ши знайш. Я, отпусни я таз твоя душа мравешка!

  Запълни се масата им открай-докрай. Блюдата се точеха като на конвейер едно по друго. Кухнята на гаровия ресторант тази вечер сякаш само за тази маса усърдно се трепеше. Лично господин управителят на гаровия ресторант се яви да палне спирта под паницата с фламбето, а жениците от кухненския персонал със зачервени бузки и ококорени очи се скупчиха зад шублера да погледат как мъжът с тлъстия сталински мустак като със сюнгер омита посудата, че и със залче остатъците дообира. Някаква струна вътре в душата на гладния Манатарков внезапно се скъса. Както бе притихнал да следи змеят отпреде му как яко лапа, мляска, хруска, сърба, грухти, хъхри, оригва се, въздиша, чат-пат надига бут и пърди, бившият счетоводител трепна като ужилен.

  – Що не ми почетеш от ръкописчето*** – предложи Тутуруткин. – Тъй и тъй нищо не хапваш, докат ям, аз штъ слушам. Ушите ми да не са затъкнати, я! Ай, чети!

  – Не бива, господине. Нахранете се, пък сетне.

  – А бе, чети... Чети-и-и, ти казвам!

  Ароматното родно бяло винце, мешано с фино шотландско уиски, правеше артиста своенравен, натрапчив. Пери показалец в носа на сътрапезника, като ветропоказател се върти, търси съдействие у публиката, и понеже решава, че останал пак неразбран, подгъна устничка, нажали се, посегна да се изсекне в покривката. Залитна. Изсули се от стола чак под масата. Загледа отдолу-нагоре Манатарков и прилепил длани като у тлъста зелена богомолка, коленичил като пред олтар на някой светия, зафъфли, като разпръскваше през оределите си зъби парченца жълтък с кимион и чер пипер рече:

  – Приятельо мой, ти си същинско злато. Аз много държа на теб, мно-о-ого! Искам да се запозная с вашто целокупно творррчество, приятельо мой. Мечтая да ми прочетеш мемоарите си. Ний с вас си допаднахме, приятельо. За мен вий сте истинския творец. За мен сте Достоевски на Българската литература. – Хлъцна от умиление (или май се уригна). – Майка България шъ съ гордей с нас…(Хълцук-хълцук!) Бледо е словото да изразя дълбокото си отвра... възхи... щение и... и рррес-с-спект. (Изпърдя се мощно.)

  Пое си дъх:

  – Ай сега, прочети ми немедленно кво, напримеррр, си сътворил. – Мисълта му сега се отправи в друга посока: – Я-я-я!… Виж колко ядене си имам. Тва кокалче искаш ли го? – завира вилицата с парче свинска пържола в носа на пенсионера. Надига задник да се покатери обратно на стола. – Не щеш! Ми добре... Ти губиш! Мога и сам да си го изям. – Изхлипа, изтри с ръкав бликнала сълзица: – Сам, тъй да знайш. – После нещо май че спомнил си, боцна го с показалец в окото: – Обаче ти все пак ми чети. Чети ми.

  – Моля ви се, господине – рече Манатарков, – налага ми се... аз... до тоалетната.

  – Оди бе, кой те спира! Нали пак ш-съ върнеш... Аз съм тук на пост, да знайш. Гюро Михайлов съм аз, ей ме на! И никво мърдане. Не шъ позвола без вашше со-согласие някой да барне манджата... Хм, е-е-ей, ама кво правиш ти! Я? Кво правиш! – Взря се в чашата му: – Пийш сода. Тва не е сода, бе... Тва е чешмяна вода, бе. А-а-а-ай, да си ги нямаме таквиз! Господинът поръча сода, те му донесли чешмяна вода. – Фиксира се към ъгъла, зад който бе миризливият гаров кенеф: – Ей! Ча-акай. Дей ръкописа? Я ми го дай тук! Шъ го чета, шъ го изучавам и шта чакам. – Отпусна гърло, разпя се: – Ча-а-акам та да додиш, чакам та сас буйна стра-а-аст... Ръкописът тук, на депозит! Щот ако земеш да паднеш в дупката, кой шта гони? Хората мамят, да. В очите те гледа, и лъже, лъже, лъ-ъже. Мамицата им! Всички лъжат и хич не ги е срам. Изпедерасти се светът!

  Докато от салона на Гаровия ресторант долитаха песните и монолозите на великия човек, Манатарков шепнешком се уговори с келнера, когото по щастлива случайност познаваше още от армията, плати си содичката, предложи скромен бакшиш. Келнерът категорично отказа и със съчувствена усмивка го преведе през кухнята до служебния изход. Какво се случва по-нататък, трябва да го опишат в някоя историческа хроника, понеже Тутуруткин за нашите условия и бит съвсем не е рядка птица за чиста и свята република България. Впрочем, ето как следния ден приключва разказът на келнера-грък, мъж с опит, видял какво ли не през живота си на кореняк пловдивчанин:

  – Накърка се тоз цесит. Хептен се насвятка... Казвам да си плати сметката, пули ми се. Аз, кай, не разполагам с пари. Кво е тва пари?! Онзи, кай, белокосият идиот, той пласта, в него ми е клюцът от касицката... Казвам му аз: цовека си плати содицката и си замина... Платил? Це ти тогаз сто търсис от мен? Плати си той содицката, казвам. А цеситът ми се пули: Аз, кай, таз сибана сметка няма да пластам. Взе да плаце. Плаце, та се къса. Викнахме дезурните серзанти от полицията и дезурния доктор от носната смяна... Обясняват му, а пък той им се скара. Дойде после нацалникът на митницата, направиха му обиск. В сакото му едно старо два лева от Зивковите. Ай, леле-е, какъв цесит!... Взеха му данните, протокол му написаха за битово дребно хулиганство и го извездат, знаци, на перона. Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили ги онези от експреса гратис да го минат и да го свалят на гарата в Цирпан. Цирпанлии са нозари, всицки това го знаем, мозе веце да са му светили маслото на тоз отцаян цесит.

  Когато около полунощ злополучният кандидат-автор на мемоари в местното родно издателство се добрал до дома си като простосмъртен, общувал с великите сили на Нова България, посрещнала го с трескави сухи очи леля Райна от заможния някога по турско копривщенски род, племенницата Райна на известния Тодор Каблешков:

  – Да не бях палила свещички пред иконата на Света Богородичка, кой знае що щеше да ти се случи – рекла, като помагала на своя разтерзан наивник да се успокои. – Теб, мили, пресветата Дева Мария те е закриляла****.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 26 noe. 2021

Епизод от ръкописа "Ламски". Илюстрация: от автора.

___

* Въпросната "Закуска на полянка" е според литературния двойник на Простака. Тутуруткин е събирателен образ на типичния депутат от началните години на т.нар. преход, когато говорители и любимци на БКП като че само за една нощ по неволя се пренастроиха на антикомунисти и кресливи демократи по площадите на България, като бодри носители на нов морал и така отвориха път на синове и дъщери, рожбите на шефа на партийния вестник "Работническо дело" Георги Боков (1920-1989, https://www.burgasnovinite.bg/2019/09/blog-post_42.html), например, следващо котило отродници и мекерета.

"Закуска на тревата" (1863), Едуар Мане (1832-1883).

** Иван Костов (1949). Авторът има честта да се здрависа с г-н Иван Костов пред някогашната пловдивска сладкарница "Орфей", където Венцеслав Бъчваров (1932-2008, вж. https://andorey.blogspot.com/2014/04/ , депутат в VII Велико народно събрание от Демократическата партия на Илия Кожухаров), го представи на "великия държавник" като главен редактор на политическия вестник "Демократическо знаме" (1990-1991). 

*** "Ръкопис" и умалителната "ръкописче" Тутуруткин произнася с ударение върху „о”, както я произнасяше в аудитория 160 на Софийския университет др. Пантелей Зарев (1911-1997), чиновникът-академик на БКП.
**** Сюжетът е по действителен случай. Разказвал ми го е 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест мижави книжлета от по трийсетина страници с чудни разкази и гневни задевки по злободневни теми Петър Петров (с псевдоним Василен Ведров), прототип на притеснителния Манатарков. Жена му на Петров леля Рени (Райна) действително е от заможния копривщенски Каблешков род, племенница на Тодор Каблешков. Тутуруткин е събирателен образ на типичния за родната полуинтелигенция герой, и той си има прототип – любимец на литературната критика, плодовит автор (1931), подвизавал се дълги години като редактор в местното издателство, родом от село Конуш, Пловдивско. Тутуруткиновци управляват и до днес културния живот на България. Ярък белег за дейността им е войнстващото крещящо лицемерие и поквара в личните им дела. Бел.м., tisss.