.jpg)
Колкото и добре да си изпълнила ролята, превъплътила се в героинята си, все пак накрая се прибираш като обикновен човек при себе си. – Джулия Робъртс (1967)
Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, дето много обичаше да плюе, от седем крачки можеше да уцели стотинка върху чина. През междучасията се обзалагахме, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме весели и сити, защото все някой, изгубил баса, тичаше да ни купи я кифличка с орехова паста, я баничка, докато останалите обсъждаха редкия му талант. По онова време купешката дъвка не ни беше известна. Имаше пак разни неща за дъвкане, но да кажем, сегашната "Орбит без захар" или турската "Турбо" за някогашен хлапак би била жив разкош. Ами че ние слагахме в уста какви ли не гадости: восък от лоена черковна свещичка, парче мазен асфалт (викаме му "дзифт"). Най-занемарените и най-неуважаващи себе си пък джвакаха топче хартия. Който е пробвал, няма как да не знае, че вкусът на сдъвканата хартия е отвратителен. По-добре да гвачеш шепичка слънчоглед. Сдъвканите люспи образуват топче от кюспе, хем дъвчеш, хем като пиявица изсмукваш сокчето с вкус на шарлан или свежо олио, докато в устата ти се образува плътна несмилаема хапка.
Все по онова време в партийния седмичник на ЦК на БКП "Стършел" карикатуристът Теню Пиндарев-Чук (1921-2010) ни представяше "Кока-колата" за алкохол, а господа моряците на Шестия американски флот в Средиземно море – за побойници, отрепки и негодници курвари без капчица морал. В социалистическия си репортаж от буржоазна Италия известният прогресивен писател Петър Незнакомов (1920-1997), например, ни описа прилежно как, след като се накъркали с високо-алкохолната "Кока-кола", банда морски пехотинци от Съединените американски щати потрошили витрините в бара с пастите, после вилнеели в близкото обществено паркче, вирнали краката на няколко порядъчни местни моми-проститутки, а после отказали да им платят, и като венец на всичките магарии, под жилището на господин папата пели империалистически песни, псували Исус Христос, Баща Му, Светия дух, Колумб, Гарибалди и Божията майка.
Струва ми се, че оттогава – от онези героични времена на идеологическата ни война със световния империализъм, беше и първият световен рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът, някакъв янки, американски морски пехотинец, изстрелял дъвката си на цели петдесет и два фута разстояние, или наши шестнайсет метра, както пресметнахме тогава в VI-a клас. Личното постижение на приятелчето ми бледнееше пред рекорда, обаче като се вземе предвид че момъкът беше едва в шести клас, животът тепърва се отваряше пред спортната му кариера, тъй че независимо от пълния му с цвайки (двойки) ученически бележник, очертаваше му се отлична кариера в супер-новата супермодерна дисциплина на световното спортно майсторство. И той естествено се амбицира. Обзе душата му Духът на Мамона, демек: на капитализма. За шампион парата хич не е малко, та докато ние след училище хайманосвахме безцелно по улиците на някогашния прашен и кален Пловдив, въртяхме пумпали и играехме за пари (стотинки) – на стеничка, на луничка, на джамини (стъклени топчета) и брулехме недозрели сливи афъзки, зарзали и кайсии из чуждите бахчи и градини, нашият не си губеше времето, а усилено тренираше в задния двор на тяхната спретната кирпичена къщурка, демек, с големи плюнки асфалт обстрелваше калкана на съседа фурнаджия. В онези жестоки тъмни години на социалистическото мракобесие асфалтът у нас си бе новост в пътното строителство. Пътят Пловдив-Пазарджик, например, бе покрит с изливани на място в епохата на Третото българско царство двайсетметрови бетонни плочи, дзифт топяха само в Асфалтовата база до някогашния Хайван-пазар зад новия мост над остров Адата отвъд Панаирното градче, и ние, махленски хлапаци, влачехме оттам топове от тази вонлива чернилка за нашия бъдещ световен шампион.
Пак тогава се появиха и оригиналните ни комунистически лозунги "Ние строим пътя, пътят строи нас", "Сей, земледелецо, днес му е времето!", "Във всеки дом говедо, а у нас две!" и пр. Общинската управа здраво се бе заела с разкрасяването на Пловдив... Из кривите тесни улици и сокаци вече бръмчаха на кръст и верев товарни молотовки (продукция на съветския "Завод имени Молотова") с монтиран зад шофьорската му кабина тенекиен кафез: същински курник, и пловдивчани се носехме из Пловдив като ято щастливи кокошки-носачки по линиите на градския транспорт. В Цар-Симеоновата градска градина по соц. празниците гърмеше духовата музика на Офицерския ни клуб и хлапаците от крайните махалици всяка бележита дата търчахме да правим скомина на наперените музиканти духачи. Знаете ли какво е "скомина"! Ръфаш пред зъркелите на наперените фатмаци парче лимон, докато от тромби, флигорни, тромбони и прочие лъскани с пуцинг медни бурии потече слюнка и оркестърът хукне да те гони барабар с тенекиените си анджаклами. Ей на това му се вика "скомина".
Артистични личности бяха тогавашните общинари. Нацвъкали бяха из цял Пловдив зелени, сини и кървавочервени емайлирани табелки с надпис: "Не гази тревата! Тя е твоя", поучителната ценна мисъл: "Плюенето по тротоара е признак за ниска култура. Културният гражданин не плюе" или категоричното: "Храченето на обществени места – абсолютно забранено!" Не се бяха сетили да добавят: "Стой, горе ръцете! Стреля се на месо!" Е, как чужденецът, гост на Пловдив, пред онези чудесии, да не реши, че кеф за пловдивчанина е да точи сополи, да се секне, да плюе и храчи, къде завърне!? Ама въобще не е така. Пловдивчани си плюехме и пак си плюем най-нормално, ни повече, ни по-малко от жителите на който и да било град в Европа и на планетата... Налагаше се, обаче, да им доказваме на империалистите, че вече сме нова порода граждани, а именно: кюнлии от кол и въже, обаче от социалистически тип – нищо, че мърлявият Пловдив винаги си е бил, а и досега остава неделима част от архаичната представа за миризливия задръстен Ориент: бунище, мизерен кенеф. Само че тогава, за разлика от днес, с бащите и батковците си ние се къпехме лете в същата омърлявена от фекалии (лайна) и боклук Марица, сред цветна помия, доплувала чак от Кибритената фабрика в Белово, плюс изтекли от нужници и отходни канали помия на Пазарджик и циганските махали в нашата Горно-Тракийска низина.
Дойде моментът да напиша и за Цариградски... Цариградски беше най-личният сред талисманите на моя невероятен Пловдив, наред с гърбушкото Мильо – романтичният официален любовник на позастарелите местни провинциални актриси, на известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кючук Париж на пловдивските ни войнствени македончета, на вдетинилия се трийсетгодишен Данката Чекиджията от Сарайкъра, на вечно ухиления до уши идиот Стефчо Каруцаря от махаличката между улица "Васил Априлов" и източните склонове на Джендем тепе, и още взвод от повече или по-малко известни смахнати или чешити на пловдивската духовна аристокрация. Цариградски можеше да срещнеш в най-лютия мраз и в най-страшна жега винаги в жълта памучна избеляла, чиста фланелка, в къси кожени тиролски панталони, три-четвърти с пискюл снежнобели чорапи до колене, в туристически обуща и с широкопола сламена шапка, артистично небрежно метната на гръб, увесен на шия портативен радиоапарат "Ехо", чудо на родната соц. електроника, което родно чудо едва лови две плюс една радио-станции на средни вълни, и стабилно – Радио Букурещ на братския румънски народ (тук любовно го наричаме "мамалигари" или "мокри") в диапазона на дългите вълни.
Цариградски за мен е родна, пловдивска версия на д-р Рийо от философския роман на французина от Мароко Албер Камю "Чумата". Винаги мълчалив, учтив и сдържан, строг, но доброжелателен, този рядък и много специален чешит обикаляше големите градски улици и булеварди да почиства общинските плювалници. Общинската управа освен емайлираните си табелки беше посадила по зидовете край автобусните спирки огромни колкото снаряд на морската корабна артилерия чугунени цилиндри, по метър високи, каквито бяха въпросните гнуснозелени обществени плювалници. От службата по чистотата Цариградски го бяха обзавели с дръгливо конче и тъмнозелена каручка с шперплатова кабинка, в която зад гърба му се лашкаха десетина казана за отпадъци и поцинкована кофа за кашата с хлорна вар. Да има много здраве всеки, които мисли, че почистването на обществените плювалници е кофти участ! Бих му предписал да се повгледа как си върши работата Цариградски, да проумее, че няма унизителен занаят, вършиш ли си съвестно занаята, демек, с уважение към себе си и към самия боклук.
Не чух тук някой да му се подиграва... И най-пиперливите подигравки на тукашните зевзеци са замирали в респект пред изящната благородна фигура на този ветеран от сраженията с човешката нечистотия и войнствена тъпа злост. Почистването на всеки плювалник Цариградски превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по петите. Възрастните минувачи, и те се спираха да погледат как хубав човек с мерак си върши работата. Изважда от тъмнозеленото шперплатово фургонче чифт огромни оранжеви ръкавици от гума, нанизва ги до лакти, и след като изсипе фасовете, огризките и мазните хартии от банички с извара или от любимия на пловдивчани бумбар* в тенекиения кюп, ловко минава свещения плювалник отвътре и отгоре с метличка, за дезинфекция топната преди това в кофата с хлорна вар.
Къде се изгуби тази рядка птица?! Зная, слушал съм историята за неговата смърт**. Смъртта му е така романтична, както вероятно и целия му живот на тих самотник. Ала обърна ли се към спомените от моето чудно детство, той си е все там – благороден и тих, строг, но дружелюбен. Трополят по някогашния паваж, заменен с напукан асфалт, копитата на дръгливото общинско конче, меко се полюшва там зеленото шперплатово фургонче с потракващите кофи и къса лопатка не за кюмюр, ами за конските фъшкии, писука транзисторно немощно радио "Ехо" върху гърдите на Цариградски и чувам пак някогашен шлагер: "Бона сера, сеньорита, бо-она сеера", което ще рече "Добър вечер, госпожице, ах, добър вечер!", "Темпико, Темпико-о, Темпико е в Мексико – чуден край, далеч оттук, някъде на юг" или песничката за "малката креолка от Венецуела", дошла при нас от на майната си, чак от Латинска Америка, тук на... фестивал. Боже мой!
Понякога си мисля, че детството е приказен сън, и че нормално в този приказен сън, има и грозни чудовища, и зли вещици, но има и мили, добри герои. Момченцето, което съм бил, продължава с лакомо любопитство да се диви на този наш приказен живот в България. Загине ли и у мен това ненаиграло се, ненарадвало се на нашите български простотии хлапе, сигурен съм, то ще да стане и краят ми, като автор на документални спомени за вълшебния Пловдив. Навярно се питате: А какво стана с онова приятелче от някогашния VI-a клас на основно училище "Сашо Димитров" до старата ни градска болница в Пловдив, край улица "Васил Априлов" под Джендем тепе?
Милият, той тренираше усилено почти две години с надеждата да си запише името поне сред подгласниците на шампиона плювач, ала не успя да преодолее шеметните тринайсет метра дължина. И в края на осми клас, когато строени, прясно изкъпани и високо стригани, с щръкнали като дръжката на чайник прясно измити уши, очаквахме след дежурната тържествена досада подир сочни речи и ръкопляскания да ни връчат свидетелство за завършено основно образование, ми прошепна само на мен, неговия най-близък приятел: "Отказах се... Вече не издържам! Не мога повече... Толкова са ми възможностите. Обаче не казвай на другите, да не ми се смеят". И обещах да му пазя тайната. Ала сега, след над половин век, мисля си: И момчешките тайни имат давност. Достатъчно съм си стискал ченетата с тази срамна за истинския упорит, заинатил се, ехиден, и достоен корав пловдивчанин велика тайна! Ето, че ви я казах и усещам, че ми олеква. Какво пък, може и този приятел да не си е видял името със златни букви записано в Летописната книга на световния спорт, за мен и връстниците обаче, които го познаваме отблизо, той си остава "Най-добрият плювач на Балканския полуостров за всички времена и епохи". И за да не ви мъчи полепналият по небцето стипчив вкус на печал, ще добавя нещо освежително, поучително, весело.
През онова отдавнашно лято, когато приключвахме осмия си клас, фурнаджията бай Стоян, съседът на моя приятел получил някакви парици наследство от американската си бездетна леля от Чикаго, щата Илинойс, според предписание от общинската управа извикал харни майстори да му измажат фасадата на тухлената фурна и къщурка. Нека гледат комшиите, да му завиждат. Инак за какъв дявол са му хилядите долари, ако не се изфука пред нашите филибелийски завистливи бедняци! Та измазали я майсторите отпред и отстрани без проблеми. Като се хванали да клепат отзад обаче, хоросанът се ронел, не искал да се задържи. Гледали го, чудили му се какво ще да е това чудо, два дена се почесвали и там, дето не ги сърби, па си дигнали чукалата... Задната стена на махленската фурна след двегодишни тренировки на бъдещия шампион, моя приятел, се импрегнирала от асфалтовите му плювки. "То си няма нужда от хоросан – отсякъл тарторът на мазачите, – цялата кирпичена фурна при първото по-ячко землетресение ще се сгромоляса барабар с комина и стълбището, а ей тази стена отзад никога, дори след хиляда години сама няма да се срути, да падне!"
Който не вярва, нека да провери! Насред новопостроените седем- и повече етажни замъци, покрай голата поляна на адрес: улица "Пещерско шосе" № 34, и днес се гуши съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое невинно наглед хлапе не ви следи зорко, може сами да се вмъкнете истимар*** в дворчето, да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко накиселяват... Стипчиви са на вкус, обаче ще ви доставят удоволствие, при положение че все още си нямате кариес или сте в началния стадий на гноен зъболекарски абцес – голяма радост за стоматолога. Междувременно тези дни местен наш тарикат и национален бандит, дето не си знае имотите, колите, курвите, златото в Швейцарски банки, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки и тържествено го изпроводиха с духовата музика на Пловдивски гарнизон далеч от цялата суетня на този свят – до новичкото тихо и злачно място в новото ни общинско гробище вляво от пътя за Рогош – родно село на великия български поет и зарзаватчия, печатар, издател, изпълняващ макар само временно длъжността "Кмет на Стария Пловдив" Тодор Чонов (1945), любимец на пловдивския вестник "Марица" и обявен за пръв демократ, основател на една от прекрасните партии след славния Десети ноември, чийто партиен девиз на файтон и половина членска маса, закичена с китки и с българския национален байряк гласи: "Малко сме, обаче сме качествени".
ПОСЛЕСЛОВ
Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002), завършила пловдивския електро-техникум, построен на мястото на обширна слънчогледова градина или житна нива, където съм играл с връстниците от улица "Люлебургаз" и съм пускал хвърчилата си високо горе, в небето, свързвам с години, когато все по-често ме обземаше всепоглъщаща, неясна печал, необходимост от голяма любов или желание да посветя бъдещите си подвизи на интелигентно и умно нежно момиче, и тази страст по не знам какви подсъзнателни импулси отзвучава у мен като мотив от тъжна руска мелодия, чийто рефрен е "Третий должен уйти"****. Разказва се в песента за момък и момиче, които се обичат, но в един момент се появява Новичкият, и момичето най-нормално зарязва досегашния любим, и тогава, значи, прозвучава онова "Третий должен уйти", накъсо, казано в прав текст, момъкът става излишен. Мисля си, че и у родопчанката, почти моя връстница Мария Нейкова има песен с подобно съдържание, но не съм сигурен.
Ех, какви знойни
вечери бяха! Към къщата, където живеехме под наем, можеше да се влезе и откъм потъналия в треволяк и бурени парцел на "Пещерско шосе" № 34. Там
някога беше частната автомивка на Димитър Лозев, а когато с моите родители и седем години по-малката ми сестра Ели се нанесохме да живеем под наем на
първия етаж в къщата на адрес улица "Люлебургаз" № 17 зад парцела, от частната автомивка бяха останали бетонни
парчета, тухли, камънак, и всичко това сред гъста сочна трева с живовлек, а в дъното на поляната с високи до брадичката ми магарешки тръни. Към края на
май-начало на лятото, до първите есенни дъждове през октомври-ноември на
поляната надвечер идваха чак от Кючук Париж, от другия край на Пловдив
батковци с китари и махалата около нас тогава се огласяше от любовни гръцки
песни... Как никой не ни обясняваше от какъв зор правят серенада, пеят, свирят
до полунощ на поляната големите батковци! Шушукаха, че е заради Лила –
хубавицата, щерка им на Митрето и Калиопа, или Калиопито, както я наричахме – двама саможиви, доста затворени гърци от бедната им къщурка, ребром обърната към поляната. "Серенада й правят на Лила", пулехме очи, искрящи от задъхваща, омайваща до болка тръпка, било е предусещане за чудото на любовта. Докато потомците на бежанци от Беломорието подрънкваха на китарите си,
естествено имаше го и гръцкият тип тамбура, казва се "бузуки". Та
докато българите македонци от Кючук Париж пееха гръцките песни, саможивите родители на
Лила се залостваха в бедната си къщурка и нос не подават, а хубавицата Лила току се
покаже важна на верандата под засраната наплюта от мухи и
комари мижава лампа да си реше до кръста като конска грива
смолисточерна коса, да я сплита на плитки.
Толкова още имам да разказвам за онзи мой Пловдив – града на бедняшките крайни махали, не показната витрина на главните улици и площади, не думбазките салтанати на заможните пловдивски фамилии, а прашасалия град на моето вълшебно детство и юношество. И толкова аромати, толкова трепет и копнеж под звездното ни Тракийско небе! И хладината, полъхваща нощем от увисналото над пътя за Пещера магнетично Джендем тепе, и простичките песни на славеите при ясната грейнала като момичешко чисто лице пълнокръвна месечина, които долитаха до леглото ми в кухничката откъм потъналата в мрака на езически времена внушителна каменна грамада...
Илюстрации:
–––
.jpg)
.jpg)
.jpg)