ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1506.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1506.)   

Не назлобявай срещу злия, нему това е целта, от това се храни, с това поминува, а може би си успокоява съвестта, че с отровата си е нужен на света. – Аноним (1947)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (4.)

   28 sep. 2002

   Занимание с речника за чуждите думи в българския език. Концепция (лат. conceptio) – 1. Система от възгледи. 2. Идея, замисъл за творба на изкуството. 3. Документ на централизирано планиране. "Концепт" иде от лат. conceptus, мисъл. Накъсо за "концептуално": няма такава дума във френския, докато в английския език conceptual ще рече: "отнасящ се до понятие". Предизвика ме настойчивостта у приятеля Емил да обсъждаме романа му "Прощално за времето на самотата", даден за набор кажи-речи на рождения му ден (14 август 1932 г.) преди доста години в пловдивското издателство, та седнах да я чета "под лупа" още веднъж, двайсет години (в 2002) подир написването й. Предизвика ме, като отчитам правото му да е пристрастен точно към този роман (по-скоро – новела*), който се явява равносметка на три поколения българи, които приемаха комунизма откъм възможно най-романтичната му страна и като връх на нравствеността.

    Някои книги узряват в течение на десетилетия след написването; това е ферментация, предусещане за преобръщане на пластове, предчувствие за зараждащи се земетръсни зони след период на привидно спокойствие, на рутина и уседналост. Общественият климат в България през 1982 г. около година след като ме бяха прогонили от пловдивския ни младежки вестник, смърдеше на екарисаж не само на Червения площад в централната част на града**; образно казано, на екарисаж се осмърдя цяла България, когато към Република Турция се точиха изселнически колони на носещи арабски имена граждани на Народната ни република. Предполагам какво изкушило Емил Калъчев да възкресява мечтата на онези, които сами се назоваваха "истинските комунисти" и върху чиято кръв и идеализъм властваха след 1944 г. "партайците", както ги наричахме, нагаждачите, онези алчни, вечни парвенюта на всяка власт, лицемери, надменни, безскрупулни, градските отрепки, селските тарикати. Днес, като поотшумяха и опротивяха вълните креслив антикомунизъм по медии и площади (то си беше пак комунизъм, макар с обратен знак), видя се, че – "сини" или "червени", са същите две бойни роти от армия богопомазани родени праведници. Само че народът късно взе да проумява дивия спектакъл от сенките на сламените кукли. И дойде ред, според мен, новелата на Емил Калъчев да бъде четена с оглед скритото и за автора й! – послание. Защото е обръщане към пра-основата, към пространства на духа, чиято енергия се е просмуквала към нас далеч отпреди потомствения немския евреин г-н Маркс, далеч преди да се появи в провинциален немски вестник "Комунистическият манифест" от 1848 г.

  Виждам как авторът на новелката сам себе си оспорва – оспорва своята увереност. Логически и сюжетът, и образите му внушават друго – не сляпа преданост към идеята, а респект към човечността, към усилието човек да опровергае фанатизма във всичките му красиви за повърхностния разум форми и цветове. Накратко, вярващият се е изправил срещу вроденото си човеколюбие. То е версия на библейския Йеремия: разтерзан, разколебан във вярата злочест Йеремия срещу верноподанния чугунен Йеремия. И не смятам, че новелата защитава болшевизма, който и у нас продължават да наричат комунизъм. Смятам, че – и това е парадоксалното! – е изтънчена критика, отрицание на умозрителните теории за щастието и за смисъла на живота, за умението да се живее умно, уравновесено, и все пак страстно.

 Тъй че книгата има и по-дълбок, философски смисъл, особено предвид онова, което се случва днес, в края на 2018 г., с нацията и управляващите ни плондери, предвид участта не на милионера, кухия Росен Плевнелиев или който и да е друг палячо, а предвид участта на обикновен гражданин на България и.. на цивилизования свят. 

Ив Монтан (1921-1991) в Москва.*** 

  Елегично звучи заглавието – навява ми възпоминание за шансона "Les feuilles mortes" (Мъртви листа) на френския актьор и певец от средата на века Ив Монтан. Печална е атмосферата в новелата, която в същността е психологически разказ не само за нашите местни – български спомени от близкото минало и сегашните ни български илюзии относно бъдещето, а и разказ за случилото се сред жителите на Европейския континент и света в последните петдесет-шестдесет години. Световната война, касапницата в безбрежните руски степи, болшевизмът, Сталин (1878-1953), фанатиците сталинисти, фашистите и Мусолини (1883-1945), нацистите и Хитлер (1889-1945), както върви хронологично Чумата на века, са само фон, отблясъци от гигантски сблъсък, тътен иззад планините. Било, отминало, настъпила е есента на трезвите равносметки какво сме научили, как ли ще се живее оттук нататък, в какво да вярваме. Защото в безверие се вегетира, а не се живее!

  Емблема на завръщането към нравствеността е Павлов – идеализиран от автора, пък и името внушава "за Павел", за "принадлежащия на Павел", на ап.Павел може би. Макар последното авторът едва ли да е имал на ум.
Двамата пътуващи – младият репортер, де факто разказвачът, аз-героят, и преживелият Голямата война, масивно-тромавият Благов*** – участникът в антифашистката съпротива, фактор в "строителството на новия живот", ученикът и учителят се оказват във фоайе на Северен хотел. Зад стъклата прехвърча лепкав сняг, очертава се скучна вечер далеч от България, но в така мечтания за очарован от СССР млад българин, и то в Москва... Навън се случват хиляди важни събития; но оказва се, че в съзнанието си човек пренася със себе си далеч по-вълнуващ ни свят. Така започва книгата: от кратко съобщение, сбутано в ъгълче на днешния вестник – някой е пуснал обява, че издирва, има нужда от... Павлов. Бегли сведения кой е Павлов и после пред нас се завихря низ от възпоминания. Началото е вик на давещ се в океана от рутина, мъртвило и безпросветна скука; това ме изненадва, увлича ме да чета. Тъй де, ами че нали в онази 1981-1982г. всичко при нас изглеждаше като да е наред! Нацията строеше новия живот, зъбехме се на капитализма и на Червения площад в Пловдив местната партийна власт с умиление махаше към облечени празнично колони от скандиращи с алено байряче от хартия и букет цветя. Че какъв е тогава този драматичен вик?

  Разказаното в подтекста си, носи патетика; по-съгласен щях да съм, ако патетичното не го задава авторът, а се появи в моите си лични представи на размишляващ читател. Умишленото нагнетяване на градусите е похват в публицистичния стил. Е, що пък; не аз я пиша тази новела с претенции за роман! Авторът така преценил, обаче книгата му е факт и ме мотивира да доразвивам важна за днес тема, понеже ме "хваща" като съучастник. Между другото, шоуто се репетираше поне две седмици преди празника на хармонията между Партията ръководителка и нацията. "Они ме лажат, че ми плащат, я ги лажем, че им работим", както рекъл шопът.

  От днешна гледна точка нещата, послужили за идея на автора Калъчев, не издържат партийно (от позиция на възгледите им) тълкуване. Гибелта на партизанския отряд "Антон Иванов", съставен предимно от гимназисти от Пловдивските училища, излезли в Балкана с ученическите си шинели и половинки обувки в суровата зима на 1942-1943 г., което си е исторически факт, е предначертана в канцелариите на Москва от най-високопоставени партийни чиновници именно там, в московските партийни канцеларии.

1944 г. Партизани от отряд "Антон Иванов", снимката е правена преди да бъдат екзекутирани. Най-отпред са глави на вече закланите убити.

   Не, не обвинявам, то ми е лично мнение – страшно е, като си представя между какви челюсти са се напъхали с доверчивостта, с чистосърдечната си вяра в Голямата красива химера възторжените наши млади и неопитни в сложния покер с огромни залози между империите на света романтични наивници. Поучителното, а и любопитното тук, е как са противопоставени умозрителната предубеденост и вроденото човеколюбие. Зад силуета на размишляващия Павлов се очертава библейската фигура на Строителя на Христовата черква. Не съм религиозен, но донякъде все пак умея да чета отвъд думите. Злото обича да ни се представя с различни лица: в образа на Сократ, като сплели се на кълбо змии или като изкусителна кокетка.

  Трансформацията на някогашните 17-годишни наивници Пайо и Зарко, които в тревожната пловдивска нощ с карабина на пост охраняват т.нар. "Народна власт", преобразяването им от съмишленици до непримирими антагонисти е от редицата противостояния между Добро и Зло. Двамата са възпитавани в духа на болшевизма, излезли от беднотия, фактически са синове на Новата власт. Защо от един момент нататък се оказват един срещу друг? Какво ги е разделило! "Не теренът трябва да се пригоди към проекта, ами проектът към терена!" – настоява инженерът-строител Пайо Дамянов. Да, ама иззад масивното си началническо бюро на управленец някогашното приятелче от 1945 г., преобразило се в могъщия партиен княз инж. Зарко Вергилов, разпорежда: "Нямаш никакви шансове. Решението за строителството е в ход и само глупак като теб може да си въобрази, че ще спре машината"... Т.е., задвижат ли се лостовете и огромните маховици на партийния апарат в мощната тоталитарна конструкция, и човешки кости, и съвест трошат, племена, цели нации превръщат в множество от озлобени изгнаници.

  Строи се язовирна стена – нещо красиво и изящно като идея; основата, върху която обаче е изградена стената, е податлива, няма да издържи на огромния натиск на реалността. Е, каква по-силна алегория за комунизма или за която и да е друга стройна умозрителна идея за нов световен ред! Сега е лесно да се рече, но през 1981-1982 г. кой между нас можеше да си позволи подобен намек за родното вече започнало да смърди блато!

  А дали Пайо – Павлов не е въплъщение на ап. Павел (лексикалното му значение), има ли отношение този факт към човечността, която воюва с огромната машинария на фанатизма в онези години, в онази България?! Силно е да се каже. Минава ми през ума: Ай, как доверчиво, като нация, наплашена до смърт, унижавана от властващите еничари, сме влезли в капаните на чуждоземната арогантност и високомерието на злия месия! Дали подобна е причината, снощи, 28 септември, в София, пред храма на православието "Александър Невски" тълпа от българи да скандира три-четири часа "България – да! Да за НАТО!" ...Такава ли е националната ни орис на лъгани, манипулирани с миражи! И забравяме, че по тракийските полиси, както не само във Филипи (родния ми град Пловдив), преди две хилядолетия шетал апостол Павел, първостроителят на Христовата вяра, важен факт за нас, българите, заради изкушенията и заради струпеите на цивилизацията (болшевизъм, американизъм). 

  Затруднява прочита мозаечната структура на новелата-роман, писана по репортажен маниер. Чете се трудно, а повече млади българи би трябвало да я преживеят като драма тази история, ако искат да проумеят онази част от предишните няколко поколения българи, оставащи все още в плен на утопията комунизъм. Сблъсъкът между наглед непохватната човечност и ловката злостна пресметливост донякъде напомня философската основа на романа "La peste" (Чумата) на французина от Оран (Алжир) Албер Камю (1913-1960) с предупреждението на Камю за нужда от неспокойствие, но и трезвост в еуфорични времена на резки промени, за уязвимостта ни, но и за вродените у нас, българите, инат и устойчивост в периоди на погром и изпитания, което се случва с нацията през последните десетилетия.

  Множеството късно стига до прозрения. Прозрението се ражда първом у самотници или у пътуващи от град на град отшелници, живеещи несретно, затова с изострени сетива за горчивата Истина и пъстрия букет от сладки отровни лъжи.

    Следва

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 3 fev. 2024

Илюстрации:
- Емил Калъчев (1932-2013), за нацията след войната. 
- Албер Камю (1913-1960), за катарзиса след войната.

–––

* Новела – по-голям разказ с психологическо съдържание; роман – обширно повествование с многостранно изобразени типове на лит. герои, картини на бит и събития. Обхваща социални явления и характери в развитие, вж. Речник на чуждите думи в Българския език.
** Пасажът от статията ми в "Комсомолска искра" (май 1981), разгневила някого най-отгоре.
*** Фамилното Благов е алюзия за Димитър Благоев (1856-1924) – социалист, учителствал в пловдивската мъжка гимназия "Княз Александър І", дето доскоро учи внукът ми. Бел.м.,tisss.