неделя, 15 март 2020 г.

ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК

ХРАБРИЯТ ОЛОВЕН ВОЙНИК
Изящество и печал, ето това е Ханс Кристиан Андерсен – Кралят на приказките. Ала сред най-чаровните му сюжети е история за любовта между Храбрия окуцял оловен войник и Малката хартиена балерина от играчките на момченце, живяло преди поне 200 години. Ето ви моя си лична, ама типично пловдивска версия на тази скандинавска приказка!

  Живееше някога, преди много-много години в покрайнините на Пловдив отсам жп-линията, която пресича шосето закъм Пещера, един стар войник. Викаха му Оловния, предполагам, понеже всичко у него бе пепелявосиво, занемарено и тъжно като оловния покрив на Джумая-джамия, най-големия ислямски храм в този град, строен върху руините и върху яките зидове на "Света Богородица" – древна християнска базилика. Всъщност този човек беше пенсиониран по инвалидност, и съм си мислел: сякаш от времето на Балканските войни. Дървената му протеза в свежите летни утрини, когато минаваше край нашата къща на път за хлебарницата, скърцаше винаги по един и същи час, около девет, значи. И ние, дечурлигата, се кривяхме като маймунки зад гърба му, наподобявайки спънатата му походка и крещейки: "Раз-дваас-триис, на място сприссс!" Това го дразнеше, а ние си умирахме от кеф, когато спираше, обръщаше се, гледаше ни с печалните си очи и ни се заканваше с пръст. Тогава подхващахме да крещим: "Ей, шиник! От теб вече не става войник. Защото кратуната ти е крива и на нея каска вече не й отива". Какво да ни прави! Бяхме бързоноги като дяволчета, та и да иска, едва ли би могъл да ни настигне с този дървен крак. Човекът поклащаше глава, па поемаше по затъналата в прахоляк и конски фъшкии улица, като ядовито си мърмореше под нос; най-вероятно ще да ни е псувал на майка.

  Раснахме свободни и диви, същински безпризорни деца. Джендем тепе, поолющената Държавна болница, Моргата, пясъчните островчета по река Марица, старите пусти Тютюневи складове, в паяжини и миши барабонки потъналите таванчета и мазета на едноетажните бедни къщурки, строени безразборно веднага след онова голямо Чирпанско земетресение от 1928 година*, овощните градини от двете страни на шосето за село Мечкюр**, а и бахчите в покрайнините на града бяха нашето дивно хлапашко царство. Раснахме горди, диви, недосегаеми. Водехме кървави битки с хлапаците от съседните махали, зорко пазехме собствената родна територия, та на някакъв кекав дъртак ли ще му цепим басма! Респектираха ни единствено по-силните от нас, възмъжалите батковци, и естествено тежките шамари на нашите бащи и дядовци. 

  Към 1955 година този инвалид ще да е бил около 70-годишен. Живееше при брат си, който държеше бакалничка в съседната Македонска махала, обитаваше стайче под стълбището, допълваше оскъдната си инвалидна пенсия, като лепеше вкъщи пакетчета и картонени кутии за билковия цех край пътя за Коматево. Понякога в събота срещу неделя, пък и особено в душните летни вечери, чувахме го да пее. Но той пееше само когато беше пийнал. Освен дето пееше доста фалшиво, та и нищо не му се разбираше, гласът му – пресипнал и глух, излизаше като из смачкана медна бурия. Че какво добро да очакваш от човек с такъв дрезгав глас!

  По онова време от Родопите заприиждаха помаци. Част от тях си бяха зидари и изкопчии, хващаха се по строителството на големите заводи в Южния край на Пловдив, край шосето за Куклен и Асеновград. Такъв един кюнлия от селото Хвойна се засели в съборетината срещу бакалничката, доведе помакинята и двете си дъщери, от които по-голямата си беше вече мома за женене – с голям крив нос и уста с редки зъби, ала по-малката, 15-годишната Гюлтен, направо си беше хубавица. Пеехме ние по онова време цинична песничка:
                         Ходил ли си, бако на Луната,
                         ебал ли си на попа дъщерята,
                         бъркал ли си с пръст
                         в дебелия й гъз
                         да видиш ко-о-олко е тлъст?
Тази и други наши песнички, пълни с мръсотии, бяха бойните ни сигнали, мнозина псувахме не по-зле от каруцарите покрай рампата на Сточна гара, ходехме целите в рани, с охлузени колене, или както се казваше тогава, с пукната глава. Биехме се с тукати (с юмруци), с камъни или с тояги. Всеки уважаващ себе си хлапак притежаваше жилка (софийските хлапаци, дето с гордост сами се наричат "копелета", й казват "прашка", а за пазарджиклии жилката е "разпинялка"), та всеки уважаващ себе си пловдивски хлапак от крайните махали се упражняваше да забива войнишки нож от пет крачки в някой дънер или в изсъхнала овча кожа. Джендема, или както го кръстиха благо-благо комунистите Младежки хълм, и до днеска знам наизуст – къде са дърветата с какули, дивите дюли, трънкосливките, рехавите бадемови горички, сгушени сред скалите, по-едрите глогинови храсти и по-сочните шипки, бъзовите дървета, гарванският лук, полянките, където се натискат тайно мераклиите с местните леки жени или девойчета, изворчето с едвам цъцрещата водица, забранените местенца, дето с триметрова сопа дебне пъдарят бай Петър, баща на мой съученик в отделенията.

  Лудницата, моргата с трупове за дисекция и уличните помияри, с които правеха лабораторни опити, преди да ги умъртвят, дуварът с бетонирани най-горе натрошени стъкла от бутилки, който ловко прескачахме, за да се промъкнем гратис до киносалона на болницата, да се прехласнем за кой ли път във филмите "Бродяга", "Два акра земя", "Господин 420", по така любимия ни тъмен актьор Радж Капур, индийска версия на Чарли Чаплин, с неговата два пъти по-любима Рита – онази знойна индийска циганка с червена точка насред челото, смолисти коси и очи черни и сластни като лятна нощ. Такъв ни беше животът, такава и
романтиката! Нямаше тайни за нас, хлапаците от онези години! Нас ни пердашеха за всяка пакост, хем понякога и ей тъй, профилактично. Учеха ни да бъдем мъже не по шарени картинки и чрез поучителни беседи в пансион за разглезени благородни девици. В начеващия да се изпълва с пришълци от околните планински махали и села от полето на Тракия наш роден Пловдив обръщението към новопокръстения гражданин "Ей, Селски!" или просто "Ей, Сельо!" си бе сред най-най-обидните прозвища. Но Боже мой, когато от горния край на улица "Цар Иван-Шишман" се задаваше тази нежна Гюлтен, стаявахме се, ставахме кротки като млада ръж, безобидни като агнета, нищо, че сме я мислили за туркиня, за чужда вяра, и по-зле: че е от помаклъка. Криехме се иззад дъсчените тараби, за да проследим с лакоми очи как царствено пристъпя тя, самата Любов, елмазено късче от представата за неземно щастие. Леле-е, каква хубавица беше тази Гюлтен!

  На плаца сред военното поделение зад Македонската махала, дето още си е в подножието на Джендем тепе, всяка вечер строяваха войниците за проверка, по няколко пъти всеки чист Божи ден ечи войнишка тръба, по Пещерско шосе непрестанно бучат с вериги, с грохот на желязо танкове, танкети, оръдия, зелени камиони с муниции. Маршируват ротите на път към градската Чифте-баня. Маршируваме с тях и ние, бойките хлапаци от бедняшките махали, подскачаме наравно с тях и всеки от нас страстно си мечтае кога най-сетне ще заякне и порасне, и ще доживее да стане войник.

  Ала Гюлтен преобърна всичко това – мнозина започнаха да се държат като отнесени, сякаш ударени от гръм, щом я зърнеха да се задава. И най-странното бе, че сред отнесените се оказа и Оловния. И понеже дворчето на онези помаци беше срещу прозорчето на инвалида, рано сутринта или по всяко време на деня, щом хубавицата се явяваше там, Оловния сядаше на стълбището, обгърнал с ръце дървения си крак, и я съзерцаваше като сокол. Усетихме и у него онази всеобща наша момчешка слабост, ревниво го дебнехме, ала той нищо не правеше. Тя обаче като че само заради него шета напред-назад по онова дворче, кичи се с розово венче, простира си прането, влиза-излиза от къщи, все намира нещо там да върши из лехите с разсада, с марулите, доматите и фасула. Беше изпонавързала червени, сини, бели, жълти парцалчета по асмата, като че ли само за негова радост.

  Що не ходеше на училище, не мога да кажа. Майка й и голямата й сестра Грозницата работеха в тютюневите складове, баща й копаше за основите, носеше тухлите, бъркаше бетон и ковеше кофраж по строежите на новите заводи, а пък нея бяха оставили да им шета у дома – да опере и сготви, да ги изпраща и посреща.

  Зашушукаха из махалата за тези двама: уж нищо не правят, пък влязоха в очите на дъртите жени. А покрай клюкарките захванаха и мъжете да се заглеждат, да се кашлят в хоремага: "А бре, Нефелния що все кисне като ударен от гръм на стълбата? А онази пикла, кво тъй му се кипри, кво като мряна все пред зъркелите му играй?!" Стигнаха приказките и до ушите на бакалина, брат му на Оловния; пък на бакалина не му е все тази какво си шушукат комшиите, нали са му мющерии – купуват, търговийката от това зависи. И започнаха кавги в доскоро тихата като манастир къща – ама не кавги като фронт между враждуващи равностойни армии, а бръмчи само гласът на бакалина, на пискливата му жена и двамата им сина здравеняци. Кълнат, люто пустосват някой да вземе да си седне най-сетне на задника.
  И едно утро в големия пороен дъжд през ноември Оловния натовари на триколесна зарзаватчийска тарга оскъдната си покъщнина и повече не го видяхме. Много дъжд, много вода се изля оттогава...

  Веднъж, като ходих да почистя гроба на баща ми, мярнах съмахленец от онези приказните хлапашки години. От лаф на лаф, с половинка гроздова заплеснахме се. Питам го: Какво стана с онази, хубавелката? "А-а, Гюлтен ли! –
веднага се досети. – Омъжиха я за един от техните. Ама му избягала, че бая лошо я млател." А Оловния питам, с него що стана? "Тук някъде трябва да му е гробът" рече. И от нямай какво, тръгнахме да го търсим този гроб. И го открихме в буренака. На две крачки от татковия гроб върху килнат избелял сиенитен къс слънцето и дъждовете почти бяха изличили името на мъртвеца Михо. Имаше и още нещо издълбано в камъка, което лишеите бяха покрили. Онзи приятел разчопли, докато си палех цигарата. "Ей! викна ми разтревожен. Ела-ела!" Най-долу светлееше: От Гюлтен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 21 noe. 2007 edited by 15 mar. 2020
–––
Чирпанското земетресение в 11:20 на 14 април 1928 година, Велика съботае с магнитуд 6,8 по Скалата на Рихтер и епицентър на около 8 km северозападно от Чирпан. На 18 април вечерта следва нов трус с подобен магнитуд и епицентър близо до Поповица, Пловдивско.
** Мечкюр, днешният Прослав, квартал на Пловдив. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (91.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (91.)


  Аз съм истински пролетарий. През 1929 г. станах член на Демократическата партия, понеже искрено смятах, че тя е прогресивна и левичарска партия. Поради своите силно проявени леви тенденции още в 1930 г. на конгреса водих остри пререкания с ръководството на партията. (...) Изпаднал в пълна мизерия и безизходно положение, това ме принуди да се възползвам от някои лични връзки, за да бъда назначен за кмет... В град Банско се свързах с редица комунисти – Михаил Ковачев, Димитър Зайков, Ламби Данаилов и др. – и доколкото можах, работех за народа... Тази моя деятелност не можеше да бъде скрита и след една проверка аз бях предложен за уволнение за сътрудничество с комунистите. (...) По инициатива на Михаил Ковачев и др. бяха събрани хиляди подписи за моето възвръщане. И аз бях възстановен на служба и преместен за кмет в село Добринище, а после и в Бачково.

  При възстановяване на Демократическата партия през 1945 г. влезнах в нейните редици с искреното намерение да съм полезен на новата отечественофронтовска власт и да работя за приобщаването ни към Отечествения фронт. Бях избран от младежите демократи да водя преговори с комунистическата партия за пълното ни приобщаване към властта. На тази плоскост нашият съпартиен другар Христо Данаилов ни заяви, че въпросът бил вече уреден: че на младите демократи ще се даде възможност да бъдат кандидати за народни представители и ще ни се окаже съдействие да можем да проявим по места своите разбирания за сътрудничество с Народната власт. Така аз се кандидатирах в Кюстендилска околия, мимо (въпреки) нареждането на Централното бюро на партията
(Демократическата партия – бел.м., tisss) и влезнах във връзка с Никола Стойков – Руски. Получих от него нужното съдействие, за да мога да се боря против кандидатите на Земеделски съюз "Никола Петков" и Демократическата партия, ако друг такъв се кандидатира... Това обаче стана причина да бъда наказан и изключен от Бюрото на Софийската градска организаци на Демократическата партия.


  София, 20.VІ.1951 г. Подпис: Борис Кюркчиев*

   06.01.2000.

  Тук, на две крачки от блока, патриотин си кръстил не зле подреденото заведение "Бългериън ъмбрела", изписано с кирилски букви и диктисал трикольора най-горе. Какъв е този нашенски тертип да се гордеем с онова, с което светът ни бъзика под опашката? "Българският чадър" е злостна алегория откъм цивилизования свят за издевателство над личността. Напомня ми този глупав съсед ахмашкото "Булгаррр! Булга-а-р!" – което долита из виенска баня от края на ХІХ век и се носи на вълни, на вълни през десетилетията, та чак до наши дни, придружено от разкрачена стойка, високомерно изражение на бабаит и героически удари по влакнестата мъжка гръд. За такива случаи е старата ни поговорка "Те го плюят, то вика: роса ме вали".

   08.01.2000. 

  Разбирам, че е лесно отстрани да съдиш когото и да било; трудното е да разбереш онзи отсреща, да вникнеш в логиката и обстоятелствата на неговия интимен опит. И понеже съдбата, убеден съм, в най-значителна степен е последица от характера, да разбереш някого, ще рече: да му простиш за сторената гадост. От личен опит знам, че малцина са злостните, отявлени непоправими грешници; повечето ни грехове са резултат било от стеснен кръгозор, криворазбран финансов интерес, стремеж към бърза изгода, било поради зле стекли се обстоятелства. Давани са и се дават разни рецепти за успех и лично щастие. Не вярвам в стандартните препоръки, то е въпрос на личен избор, ама богатство, власт, слава, успехи често не се покриват с щастлив личен живот. Тогава какво остава? Остава да приемем, че нищо в този живот даром се не дава, за всичко се плаща – и ако не веднага, на момента, то след някое време, според максима, която случайно дочух: "И колкото по-късно, толкова по-мръсно!" Отнася се до изплащане на лихвите заради натворени гадости. Спечеля ли нещо, би следвало тозчас да се попитам – от какво, в резултат на печалбата, съм се лишил, какво оттук-насетне безвъзвратно съм изгубил?

  
Хубаво е да си победител. Хубаво и славно. Хубаво е чувството, че ти си правият. За разлика от мнозина "праведници" обаче смятам, че едно от най-чудесните ни качества е да попадаме в плен на малки смешни илюзии, направо казано – лекичко да се мамим. Само си представете каква световна скука би настанала, ако до един бяхме застраховани от подлостта, лъжата, кражбата. Щяхме да живеем като ангели небесни в духовна леност и печал. Моята оптимистична лична философия гласи: Злото, като предизвиква съпротивителните ни сили, е повод човекът, човечеството или нацията да се придвижва напред.

  
10.01.2000. 

  След разговора вчера с Емил Калъчев и Исак Бехар си мисля: може да изглежда непоследователно от моя страна след изреченото за вестника на Тодор Биков**, но съм убеден: "Арт-клуб" стои по-горе, повече духовно от задръстения с търговска, политическа и всякаква информация отлично подреден и здраво печелещ вестник "Марица". Вестник "Марица" го започнаха с червени пари, перифразирам известен израз от литературната критика за Гогол – пръкна се пловдивската "Марица" изпод шинела на вестник "Работническо дело", от канцелариите на бившата БКП, докато "Арт-клуб" излиза със средства, заделяни от семейството на пазарджиклията Тошо Биков, и самото му присъствие на това вестниче сред интелигенцията си е, според мен, чист идеализъм, понеже приходите от продажбата и рекламките едва покриват разходите за печат и хартия. С великите свои увлечения, заблуди и слабости "Арт-клуб" ми е по-симпатичен на фона на пловдивския интелектуален пейзаж. Кофти е да ги противопоставям – всеки от тези два вестника си е отвоювал роля и място в местния провинциален пейзаж, но струва ми се, че единият от тях никога не би се превърнал в казионен орган, следващ канона на стереотипните партийни издания. Пред студенокръвния технолог на бизнеса, партиите и пропагандата предпочитам пообъркания вдъхновен, та понякога и смешен, ала все пак искрен... многознайко.

  
10.01.2000. . 
  
  Между 6 и 8 януари, в два-три дни кажи-речи,в един и същи час си отиват от света три неслучайни личности в националния роден пейзаж: политикът Стефан Савов (1924-2000), вечно неудобният критик на властта Илия Минев (1917-2000) и човекът на изкуството – дългогодишният режисьор в Българската национална телевизия Неделчо Чернев (1923-2000).

  Роденият през 1924 г. Стефан Савов, син на министъра Димитър Савов, известен преди всичко с това, че договорил и внесъл за армията ни остаряло въоръжение от модернизиращата се нацистка Германия. Да, 65-годишният Стефан Савов, когото най-отгоре в група, назовала се Демократическа партия през парадния вход въведе информаторът на Държавна сигурност Борис Кюркчиев, същият Борис Кюркчиев, самопровъзгласил се през 1990 г. за председател чрез подправени протоколи със задна дата за пръв възстановител на една от достолепните и по-стари партии у нас след Десети ноември 1989 г. Стефан Савов, който у нас остана загадка как по едно и също време хем бил интерниран от комунистите и пострадал от Народната власт, та яде – както твърди, с бедни турци екмек (хляб), хем не пропуснал ни един семестър при следването си не какво да е, ами право, в Софийския университет. Да, Стефан Савов, когото агентът на Отечествения фронт, внедрен в младежката организация на Демократическата партия от 1946 г., според собственоръчно написаната си ярка биография от 1951 г., постави начело на Партията, преди да се оттегли в сянка, като почетен председател на казионната Демократическа партия***. Пак Стефан Савов, който преди изборите за Велико народно събрание се представя из централните столични булеварди и улици с луксозен цветен афиш като внук на Ботев четник... Стефан Савов – преводач от испански, зам.-председател на Съюза на преводачите у нас по Тодор-Живково време. Същият Стефан Савов, който с уклончиви обещания и подмолни маневри успя да елиминира и обезличи двете многобройни действащи организации на Демократическата партия, да разбие ядрата им, като изпратените за обединение контактьори Златка Русева, Теодор Димитров, Иво Хаджикалчев и пр., привлече на своя страна, осигурявайки им място във властта или в парламента.

  Стефан Савов****, който беше сред инициаторите на т.нар. Гладна стачка на 39-те, напуснали заседанията на
VII Велико народно събрание наивни депутати като знак на протест срещу проекта за нова Конституция на Република България... Г-н Стефан Савов, който като Председател на следващото обикновено Народно събрание беше инициатор за реституцията преди масовата приватизация, и по този хитър начин се облагодетелства прослойката потомци на бившата едра буржоазия. Стефан Савов, който се явяваше в онзи период, когато бе най-важната фигура в нашето Народно събрание, беше и главен гарант за приложение на същата конституция, която преди това категорично отричаше. Един ловък, твърде ловък въжеиграч в политиката.

  Видях го отблизо през есента на 1990 г., когато беше пристигнал да говорим тук, в Пловдив. Срещнахме се в салона на бившето кино "Балкан", а пък после излязохме отпред, на веселото слънчице да се посгреем. Здрависваше се с нас – членовете на първата и реално най-добре организираната сред рехави партийки с гръмки имена в състава на Съюза на демократичните сили, реална Демократическата партия от Пловдив – с развитите си организационни структури из цяла България, с активна софийска организация, съставена от потомствените стари демократи и членове на фамилиите на лидерите Малинови, Мушанови, Дренкови, Каравелови. Издавахме партийния вестник "Демократическо знаме", чийто 25-хиляден тираж изчезваше за часове сред жадната за промени огромна аудитория. Абонати и разпространители, кореспонденти и сътрудници имаше вестникът из цялата страна – в София, Бургас, Русе, Стара Загора, Варна, Карлово, Пазарджик, Хасково, Видин, Толбухин, Петрич, Сандански. Обаждаха ни се българи емигранти от всички краища на света: от Русия, Италия, Щатите, Канада, Великобритания, Африка, Австралия. Та здрависах се и аз с достолепния на вид господин Савов. А той ни приказваше ей така: "Виждам ви, че сте млади, изпълнени с желание и идеи. А пък аз вече съм стар и уморен. Бъдещето е пред вас. Смятам да се оттегля от политиката". Бил е не тъй стар за политик, види се, но що му било онова театро, защо са му били онези задушевни бащински нотки в гласа, и до днес не мога да намеря подходящ човеколюбив отговор. Ей такива ги диплеше човека с достолепната си осанка: "Ще се обединим. Няма пречки за това. Демократическата партия отново ще бъде една от големите партии в нашата нова България". Остави впечатление, че обединението е въпрос едва ли не единствено на технически подробности, а сетне се оказа, че точно достолепният Стефан Савов бил най-сериозното препятствие, за да бъде изградена многочислена и влиятелна национална политическа организация у нас. Думите едно казват, делата му – друго.


  Родолюбивата му дейност като Председател на Парламента ни от 8.ХІ.1991 г. до 17.ІХ.1992 г. се изчерпва с бързането да се върнат първо имотите на най-едрите собственици, известни сред народа под звънкото име "реститути (напомнящо за категория отрепки) – синове, дъщери, внуци, правнуци, родственици и наемници на някогашните далавераджии от военните най-гладни години за България, докато три милиона български селяни и наследниците им девет-десет години продължиха да чакат връщането на мижавата си нивица, гледаха с насълзени очи как бащинията им пустее, буренясва или се разпределя като собственост на мутрести бабаити и подставени лица на новите властници. И Отечеството само за някакви си десетина години се превърна в буренясала пустош, в пустиня. Земята ни престана да ражда. Плъзнаха мургавите банди по къра, за да ограбят и малкото, засято от българина. Унищожено, разпиляно, разграбено бе всичко, градено с потта и мерака на милиони обикновени българи. И то отново беше последица от дейността и на тази икона на заслепените от слободията, която съзнателно от най-високите етажи на властта у нас бе допусната във всички сфери на обществения живот. Оттам почна анархията в морала и възпитанието на младото поколение българчета, пренебрежителното отношение към възрастните хора, пенсионерите. От народ новата уж демократична власт тръгна да ни обръща на стадо овце за продан, на избиратели, на електорат.


  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 mar. 2020

Илюстрации:
- 1976 г. С по-малката ми дъщеря, бедни и щастливи;
- Паниковски е наивник пред политическия хамелеон.
___
* Част от изповед, писана собственоръчно от човека, въвел Стефан Савов в политиката. Предците на г-н Савов по родова традиция са членове на Народняшката партия – по традиция най-върлия противник на Демократическата партия с лидери Петко Каравелов, Александър Малинов, Никола Мушанов. Подробно автобиографията на доносника е отпечатана в бр.1 на в. "Демократическо знаме" от 19 май 1990 г., с. 5.
** Вж. текста "Здравите сили" от 05.06.2006 г. по темата "Въведение".

Златка Русева (долу вдясно)
*** За тази трансформация от първостепенна опозиционна на БКП партия в СДС първият действително демократично избран и с огромно мнозинство председател на възобновената Демократическа партия с център Пловдив доц. Илия Кожухаров (1949) би могъл, ако желае, повече да каже. 
**** Вж. https://conservative.bg/8-1/ & 
https://defakto.bg/2019/07/02/%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%82-%D1%81-%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D1%81%D1%8A%D0%B4%D0%B8/ & https://www.dnevnik.bg/print/arhiv_pari/1994/07/01/1378450_teodor_dimitrov_predsedatel_na_obshtinskiia_suvet/ Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...