Царете също тръпнат пред смъртта –/ от нас те нямат участ по-щастлива, макар че образът им се отлива/ като печат на пръстен сред пръстта... – Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"
3 avg. 2002
ЖЕНСКИТЕ КАПРИЗИ У ХУБАВИЦАТА (1)
На 1 август т.г. починала певицата Мария Нейкова; изпълняваше основната песен в "Козият рог", може би върхов филм от времето на соца. Имам леко неясен спомен за Мария, че е година-две преди мен родена в Смолянския край и учеше в пловдивския електротехникум "В.И.Ленин". Към ел.техникума водеше улицата, където за последно под наем деляхме с арменско семейство първия от двата етажа в масивната къща на улица "Люлебургаз" № 17. "Жирайчо, егур-егур, ичка нез!" – с писклив гласец крякаше всеки ден след внука по двора свекървата баба Азник, която подгъзуваше на сина си кроткия чиновник Бедрос и снахата Елвира: пере, шета, готви, търчи по 3-4 годишния трополящ като козле внук. Снахата очевидно бе с чудесно мнение за себе си: ходеше, като да бе глътнала бастун и ни оглеждаше мен и седем-осемгодишната ми сестричка Ели мълчаливо отвисоко, с едва затаено презрение. Докато Бедрос бе учтив арменец добряк, чантаджия, от онези прибрани мъже, дето и на мравката път правят. Бо-оже, оттам съм намразил женуря, които се разхождат цял ден из къщи сънени, по пенюар и с бухнала в ситно навити на книжни фишечета коса, за да станела къдрава.
Не знам защо Мария Нейкова свързвам с онези години, когато от време на време ме обземаше огромна, всепоглъщаща, неясна печал, някаква страхотна необходимост от любов, от желание да посветя бъдещите си подвизи на прелестна нежна принцеска, и тази страст по не знам какви си подсъзнателни импулси като спомен отзвучава у мен с руския шлагер от седемдесетте години, където рефренът бе "Третий должен уйти". Разказваше се в песента за момче и момиче, които се обичат, обаче се появява трети, и момичето зарязва доскорошния любим, и тогава прозвучава замайващо-печалното "Третий должен уйти", т.е. третият става излишен. Мисля, че и Мария Нейкова имаше песен с подобно съдържание, ама не съм толкова сигурен. Е-ех, какви знойни вечери бяха в онзи мой някогашен Пловдив на къщурките под Джендем тепе!
Към масивната двуетажна къща, където след 1959 г. живеехме под наем, се влизаше и откъм празното място на ул. "Пещерско шосе" № 34. Там някога бе частна автомивка, а когато ние вече се нанесохме да живеем, от канала на автомивката бяха останали из високия буренак бетонни парчетии, тухли и камънак, и всичко това обрасло в сочна трева, живовлек и в дъното на поляната високи чак до гърдите ми, магарешки тръни. В края на пролетта и началото на лятото, та до първите предесенни поройни дъждове през септември на поляната, вечер известно време взеха да се появяват непознати батковци с тамбури, с бузуки и махалицата наоколо се огласяше от гръцки песни. Никой не ни обясняваше защо пеят точно на тревясалата поляна големите момчета; шушукаше се, че е заради Лила – цицорестата Лила, съседката, щерка им на Митрето и Калиопа или Калиопито, както я наричахме, двама крайно саможиви, затворени гърци-бедняци от кирпичената къщурка с гръб към поляната.
"Пак й правят серенада на Лила" – пулехме очи, искрящи от любопитство, от неясна някаква тръпка или предусещане за чудото на Любовта. Докато момците на полянката дрънкаха и пееха не непознатия свой гръцки, естествено винаги имаше и гръцкия тип тамбура. Та докато момците извиваха любовните си песни, саможивите родители на Лила се затваряха в къщурката си, нос не подават, но пък Лила току излезе наперена и строга на верандата отзад под мижавата осрана от мухи лампа да среше дългата си до кръста смолисточерна коса, да я подрежда в лъскави като зехтин тънки плитчици. Толкова имам да разкажа – толкова аромати и звуци, трепети неясни като копнеж под звездното Тракийско небе! И хладината, която полъхва от надвисналото над улицата Джендем тепе, и песните на славеите лете нощем, които долитаха пак от потъналата в мрака на древнотракийски времена каменна грамада с езическо светилище най-горе...
Книгата ми "Ламски" изскача (ползвам метафора, изречена от В.Г.Белински)* изпод опърпания мундир на чеха добряк – редник в Австро-Унгарската армия Йозеф Швейк. Моят 11-годишен Иван Ламски е духовен внук на всеславянския ни рефлекс за ирония и пародия в отвратителни обществено-исторически обстоятелства както днешните. И Ламски като Швейк, се ражда в епохата на междуцарствие, когато старата нравствена система се е провалила с уродливото си лице, а т.нар. нов морал се олицетворява от невежите алчни и тъпи самозванци, наричащи себе си "демократи", "антикомунисти" или кой ги знае защо! – "дисиденти", което ще рече, че не са баш комунисти, ами леко кривнали от комунизма бивши доносници и рожби на облагодетелствани семейства и родове от управленци и мекерета на БКП. Простодушните коментатори от компанията около семейство Ламски са отглас, реплики срещу настъплението на тарикатите както в България, тъй и в останалите източноевропейски общности модел на строящия се в американски стил "свят на свобода, алчност, наглост и кресливо невежество". Освен отговори, изпълнените с жизнерадостен смях и ирония реплики на моите наивници са за "новата" власт от гледна точка християнския възглед за нормалния ход на живота.
Тези пародии се градят върху печалните явления от края на второто и началото на третото хилядолетие на европейската ни християнска цивилизация и би трябвало да внушават, че здравите семена в националната ни родна култура все пак се носят не от специално назначени царски вестоносци, като писатели, вестникари, лит. критици и всякакъв род модерни книжници и фарисеи, а от най-най-обикновените хора.
8 avg. 2002
От това, че циганската чалга така кресливо и разярена ме следва по пети, не виждам как бих могъл да я заобичам. Толкова фалш, показност в любовта и в страданието за любов може да хареса само на отчаян тъпак, пощръклял от мерак по нагла курва.
9 avg. 2002
Цяла утрин правих приписки към текст на литературния критик Кръстьо Куюмджиев (1933-1988), ползван за предговор в сборника "Съчинения на Димитър Димов", том І**. Леле, колко ловко са ни промивали съзнанието с идеологически схеми и апология на комунизма! Горкият Кръстьо, помислих си.
11 avg. 2002
От седмица насам ме занимава "Поручик Бенц", роман на 25-29-годишния Димитър Димов за авантюрите на ловка и красива кокотка през 1917-18 година сред ужасите и подлостите на войната, когато Българската ни нация се сбогува с възрожденския си блян за обединението в една държава на земи, населени от българи. Чета бавно, като правя съпоставки с подробните хронографии от публицистичната "История на Нова България, 1878-1941" от Никола Станев (1862-1949). Възможно е Димитър Димов също да е ползвал тълкуванията на Никола Станев, когато си е писал романа.
По повод образа на Елена Петрашева. Хубавата или привлекателна за мъжете жена е като торба жълтици на кръстопът. Всеки си я пожелава, но успелите да се докоснат до нея сладострастници губят основното достойнство за мъжа: своята независимост от страстите. Хубавата жена не може да я притежаваш, достатъчно е да й се любуваш. Веднъж влязъл в нейната орбита, рискуваш да изгубиш мярката за нещата от живота. Сама хубавицата е преследвана от неудовлетворения си стремеж за все нови и нови от предлагащите й се възможности за успех. Ала липсата на мяра погубва личността. Изкушенията са силни, колко ли са мъжете, които да устоят на изкушенията и да не се съсипят от самовлюбеност?!
Женските капризи у хубавицата, ако е интелигентно същество, често са облечени в изключително логични обяснения и доводи. Това заблуждава мъжа и е лесно той да се превърне в паж от свитата й. Колцина могат да се удържат сред мъжете! Боже, как да не превърнеш страстта си във водач! Нужен е силен характер да оцелееш, без от един момент нататък да не започнеш да предателстваш срещу себе си. А продажната пресметлива жена нима е щастлива?! Радостта от живота какво общо има с разврата. След няколко подобни Пирови победи човекът, независимо мъж или жена, е духовна развалина. Дочетох романа. Чете се бавно. Усложнена, а и провлечена проза. Не е от южняшки, славянски или романски, т.е. игрив, жизнерадостен стил, а текст в стила на умозрителна, пронизана от идеално прави сюжетни линии немска литературна проза. Съвършена конструкция, но не ми допада фаталистичният привкус на ледена пустош. Предпочитам Бокачовите дръзки жизнелюбиви сюжети, или тревожната философска белетристика на Камю. Обичам литературният герой да ме зарежда с енергия, а не да ми навява трагичното усещане колко преходни сме в суетата и страстите.
Следва
.jpg)
Илюстрации:
- Баща ми в своята 37-а година.***
- Една от любимите ми певици.****
* Висарион Григориевич Белински (1811-1848), руски литературен критик, публицист, философ и демократ. Без него как да си представя руската литературна класика; той просто й дава лице, оформя структурата и постиженията й. И само като си помисля колко обидно кратко е живял.
** Издание на "Български писател" от 1974 година.
.jpg)
.jpg)
.jpg)