Ти помниш ли морето и машините,/ и трюмовете, пълни с лепкав мрак?/ И онзи див копнеж по Филипините,/ по едрите звезди над Фамагуста?/ Ти помниш ли поне един моряк,/ не хвърлил жаден взор далече,/ там, дето в гаснещата вечер/ дъхът на тропика се чувства? – Никола Й. Вапцаров (1909-1942)*
Изтърколи се като бабин хляб препечен
по небосклона в облаци бухлати слънцето,
в просташка реч с години наслоена пепел
току ме перне по носа, в лице ме лъхне.
Косите неусетно, гледам, вече посивяват,
зад девет планини – и ти, Любов момчешка,
понякога ме изненадваш като тъжна крава,
която дреме сред поляната от грешки.
Ветрец вечерен пръсне овче стадо,
през хлопки и звънци – дъх на угнила шума
и в спомените си все тъй сме още млади,
ужасно доверчиви, дяволски безумни.
Сега какво ли друго ни остана да си кажем,
освен че някак бързичко летял животът
и днешната България вони екарисажно
като кожухчето на умъртвено коте.
А някъде далеч оттук все пак се слива
човекът с порива си за изкуство
и цялата Вселена тръпне жива
по едрите звезди над Фамагуста.
–––
.jpg)
.jpg)
