Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 2 декември 2017 г.

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод.ІІ)

 В дълбините на зимата най-после открих, че у мен е непобедимо лято.*


ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (4.)

    24.01.2002. 

    Решил бях и днес да не се отбивам в хранилището, в задната стаичка с високите до тавана шкафове с книги на училищната библиотека, само случайно да не я срещна; и не знам защо, но предпочитах тези дни да не я виждам. Все пак наложи ми се да отида заради "Записките" на Захари Стоянов; чета текстове от "Записки по българските въстания" на моите единайсетокласници. Стоя зад полуоткрехнатия прозорец, рояк врабци вдигат олелия: джиджикат, боричкат се накокошинени по клоните на бряста току пред мен, ръка да протегна, ще ги стигна. Зад гърба ми са неколцина колеги. Сърбат кафенце, а географът Дончо Т., пак върти онази дългосвиреща грамофонна плоча, оплаква се от хала ни на учители в днешните безнравствени времена.

    След минута чувам гласа й; дошла да свари чай и да отнесе чашата си в своя кабинет. Правя се на отнесен, докато излезе. След нея като бледи сенки се изнизват и останалите. Стоя, взирам се в спусналата се внезапно гъста мъгла, толкова млечно-бяла, че клоните на дървото отсреща напомнят японска графика. Самотно ми е като на стар японец в България, самотно, но спокойно. Какво толкова! Нищо не се е случило! Зверчето у мен вече се е укротило, не драска с ноктенца, сърцето не се преобръща от мека конвулсия. Любовта си отишла.

  Двайсетте минути на голямото междучасие вече почти са се изнизали, тръгвам. Но тя е още в библиотеката, бъбрят двете с библиотекарката, и тъкмо когато навел очи, като крадец се промъквам зад гърба й, чувам до болка познатото звънливо:

    – Здравей, Жоро!

    – Здравей! – унило, докопал се до дръжката на вратата, без да се обръщам.

    Следващото междучасие идва в коридора при мен:

    – Жоро, ще ми напишеш ли един текст за рождения ден на майка? Нали знаеш, че е родена на този ден!

    – Знам, снощи си мислих за това.

    – Нещо по-така... Ти по-добре знаеш какво да е пожеланието.

    – Добре, ще ти напиша.

    И върху омачкан хвърчащ лист от стара ученическа тетрадка, без да зачерквам нито дума, след току отлетелите два учебни часа, нося й стихотворение с надслов "Слънчева река", в което се говори за извора, за бистрата планинска вода, която се провира под вечно зелена папрат и хвощ, за живота, който прилича на гъвкав и буен планински бързей, за доброто, което при всички случаи е много повече от лошотиите в този свят, и значи, докато е жив и здрав, човекът все има какво добро да помни, на какво да се радва. Накрая, през два реда, към рожденичката: Честит Рожден ден! Бъди весела и здрава! И извъртях моя неразгадаем, подобен на кардиограма подпис, заради който и колегите, и чистачките чат-пат ме подземат.

    – Благодаря! Много ти благодаря – радва се. Доста си написал. Е, и аз как ще го препиша сега!

   Седим един срещу друг в миниатюрния й кабинет. Сами сме. Чудно ми е, че съм притеснен, а притеснената не е тя, която ми побутва кутия с шоколадови бонбони. Защо се съгласих да дойда? Това ме измъчва. Отвън някой почука и пъргаво скачам да си ходя. Влезе кипро хлапенце от първолаците. Мимоходом през рамо, докато настанява момиченцето пред пианото:

    – Стой де. Къде хукна! Защо не останеш?

    – Не! Тръгвам. Тръгвам си! – тросвам се.

    25.01.2002. 

   "Записки на един глупак" заглавие. И мото: А като си умен, защо си беден? Тази книга край няма! Всъщност, тези тук лични записки са ми животът, или представата, илюзията, че някому съм нужен именно като смахнат някакъв си homo scribens**. Хората не са склонни да си описват загубите, влече ги да оставят красив отпечатък от присъствието си в живота, романтичен разказ за победи, не и за поражения. Възможно е да се заблуждавам, да преиначавам, ала Боже мой, колко присърце ми е самоизмамата, че съм нужен някому!

    28.01.2002. 

    Време е да приключвам този дял. Не можеш да задържиш сладката илюзия, колкото и да си й предан. Животът всеки миг ни опровергава и отхвърля неща, от които повече нямаме необходимост. Отначало не знаем това обстоятелство, а любовната ни връзка щом се е изчерпала, раздялата е естествен завършек. Приключва не животът, а само епизод. Боли, разбира се, но нали именно болката у нас ражда нови хоризонти! Отначало са смътни, неясни желания, след известно време неяснотата се избистря и струята кристално-чиста планинска вода плисва като ручей стремително в криволичещия си гъвкаво бяг.

    Изкуших се за кратичко днешната сутрин, когато влизаме сякаш в преддверието на Пролетта – така яркосиньо е небето, въздухът гали и температурата е невероятна след поредицата мразовити дни и нощи. Плюс 16 градуса. Изкуших се дали да не изпратя по джиесема късото и категорично "Вече не те обичам. Не ми пука за теб". И защо се спрях? 

    Кому е нужно, като това си е чисто и просто поза; онази отсреща, строго погледнато, заслужава ли да й отделям специално внимание? Сбогом, оковаваща ме Стихийо! Защо ли да не го отпразнувам насаме със себе си? Размечтах се лятото да се отправя с колата към морето. Без придружители, които да ме разсейват, да пообиколя местенцата, дето съм бил с различни, с онези там трите в моя досегашен живот на мъж: бившата съпруга, Мария К. и Re. Да поседя отново край златисти пясъчни плажове на Преживяното, в уютни хотели, тихи къмпинги и градински кафенета, където съм имал шанс да обичам и да съм в плен, обграден от вълнуващото женско внимание, лудо обичан. Не-е, съвсем не да се сбогувам, а с чисто новичък поглед и самочувствие да си се полюбувам на тези бисерчета от Миналото. Понеже спомените ни са богатство, не тегоба, само когато знаеш как да се отнасяш с тях; жалко е да ги мъкнеш на гръб като воденичен камък, в ролята на онзи древен библейски Сизиф, вместо като крила да ги пришиеш към раменете си.

    За любовта, и особено ако тя е страстна любов, понякога сами се оковаваме, превръщаме се в заложници, роби на собствената илюзия, че всичко е в реда на нещата. Вече мога да се видя отстрани как съм се държал, в какво ден подир ден съм се превръщал, какви грешки съм допускал. А грешката ми май основно е, че от един ден насетне себе си съм пренебрегвал, ставал съм придатък към чужд нечий живот, отлагал съм сякаш своите планове, пренебрегвал съм своето повече отколкото е нужно, съобразявайки се с онази, която боготворя.

    В дреболиите да се съобразяваш е нормално, но компромиси да правиш в главната посока на твоя живот, на твоята съдба – е грях не толкова към себе си, колкото към заложеното у теб, към мисията ти в живота и света. Жените имат изострен усет за мъжа и ни преценяват интуитивно, без даже и да се замислят; понеже при тях, общо взето, логиката не играе роля. Глупаво е да им се сърдиш; налага ти се да преосмислиш своето, да си този, който си, а не какъвто пожелали по нечий образ и подобие да те отлеят. Активно действащият естествено трупа много повече грешки, но именно този грешник е активният човек, а не снишилият се страхливец; грешникът издърпва живота напред и нагоре, прави го този Театър на суетата наистина разкошна авантюра.

    29.01.2002. 

    Да оцелея!!!

   Спомените често ни пречат да приемем промяната и да продължим, мотаят ни се в нозете, връзват ни ръцете, възпрепятстват зрението ни, усета спрямо настоящето. Но как оцелелият в низ болести и премеждия да се изскубне из омайващата украсяваща Миналото вълшебна магия? Въбразявай си, колкото щеш, че започваш отначало и Бъдещето ти се отворило току-що пред теб като чиста начална страница от нова книга! Въобразявай си, но стила, ритъма, навика си да подреждаш своето по вече усвоения отпреди ритъм и стил дали ще успееш да промениш? 

    Преживяното съвсем не остава зад нас, то потъва и се просмуква дълбоко в съзнанието ни и в подсъзнателните ни реакции; съпровожда ни и по-нататък, колкото и жежко да ни е намерението да го отречем, подтиснем, отстраним. Доносничилият някога хубавец, например, до смъртта си ще си остане предател и лицемер, каквито и психологизми и философски салта да прави пред публика в едночасово седмично предаване на една от дълбоко-провинциалните ни телевизии.

    Да оцелея, като прекрачвам граничната бразда на вече тръгналата си Любов, ще рече: да забравя. За какъв дявол тогава ми е екскурзия по места, където съм бил щастлив някога? Щастлив искам да съм точно тук, днес и сега.

    Джиесемът ми запиука. Единайсет. Re. настоява, че е насреща. Вчера пак тъй кратичко на два пъти и отново около два часа след обяд прати сигнал. Защо ми е вниманието й! Не ми е нужно нейното присъствие в мислите ми. Нямам и желание да отговарям, да й звъня като знак, че я мисля. Замълчаването ми е убежище, опит инициативата най-после да взема в свои ръце.

    Пак звъни, и пак тя. Този път продължително... И се включих.

    – Искаш ли да обядваме заедно? 

    – Къде?

    – Ами някъде навън – рече с искрящ глас след кратко замълчаване.

    – Какво! Солети ли? ироничен.

    – Добре де! Обадих ти се просто така. Прощавай! кани се вече да приключим.

    Нещо трепва у мен:

    – Чакай!

    – Не мога да чакам.

    – Сготвил съм си, обядът ми е на масата казвам.

    – Добре отвръща. Ще ти се обадя друг път. Сега тръгвам към детската градина да работя. В дванайсет и трийсет ще се освободя.

    И затвори. Едва минута сме говорили; виждам го, изписано е върху екранчето на джиесема. Термометърът на балкона ми сочи 20 градуса. Невероятно приятно, слънчево, полъхва свеж ветрец. Този ден повече не се обади. А нямах повод да й звъня.

    Следва 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 2 dec. 2017
___
* Албер Камю (1913-1960), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B1%D0%B5%D1%80_%D0%9A%D0%B0%D0%BC%D1%8E
** Пишещият човек (лат.). Бел.м., tisss.