сряда, 7 август 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1620.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1620.)
 Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Уилям Шекспир (1564-1616) 

   25 oct. 2006
 КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ

  Това бе крайпътна кръчма току до кръстовището, където по пътя към Пещера следва отбивка към някогашното селище Мечкюр, днес Прослав – краен квартал на Пловдив. 12-13-годишни, катерехме се по дърветата покрай шосето да берем едва зарозовели ранни череши. Специално турен пазач с пушка бдеше в бахчите заради хлапашките ни набези. Стреляше с патрони, натъпкани с английска сол (магнезиев сулфат) със ситно нарязана свинска четина или стъклен памук. Имал ли си лошия късмет да те уцели, гърбът и задникът ти подпухват, няколко дни сърбеж тресе цялото ти тяло. Леле, какви страдания носи вбилата се в кожата свинска четина! Още през март-април ходехме по гащета и потник, а за гуменки на нозете не съм и мечтал. Някакво хлапе от съседните махали – помня, беше убито, както тъпчело зелени круши в пазвата си. Славни бяха онези времена, та сега едва се удържам да не развържа торбата със спомени. Покрай тази крайпътна кръчма или ресторант, дето женени мъже водеха далеч по-младите любовници и дето ставаха яки запои с пиянски свади в късните летни вечери, минавахме на път за Дерменката. Таз мила речица идва откъм някогашното селце Сотир, днешното Извор; гмуркали сме се в бистрите й ледени вирчета и преди началото на април, припрени във влечението към риск, авантюри, изобщо приключения, за които никой не ти гарантира как ще завършат.

  В текст от поредицата "Младите хищници" споменах, че съм писал настоящия разказ, кога съм бил 19-годишен. Тези дни погледнах датата вкрая на ръкописа и се изненадах: ами да, писал съм го месец преди да навърша моите осемнайсет, ученик в "работническата", както я наричаха в онова време, гимназия "Георги Димитров", и новооглашен горещ поклонник на Хемингуей. Разказът си е мой обаче, произтича от личния ми жизнен опит, та с всичкия ми респект към Нобеловия лауреат, около двуметровия (1,90 м) янки, заел съм някои похвати откъм формалната страна: от лапидарния изказда речем; но съдържанието си е работа на някогашен хаймана и пакостник по чуждите зеленчукови и плодни градини в околностите на Пловдив.
               
КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ

  Двама седяха върху плетените столове пред шише бира. Нямаше други посетители на крайпътния ресторант и келнерките, облечени в бели престилки, си почиваха под тъничкия навес. Бе задушно, а мухите, които бръмчаха цяла сутрин из въздуха, бяха изпопадали по земята и шетаха в сенките на масите. Лекият ветрец разнасяше мирис на река.

   – Как търпят! – отвори най-после уста Роза, едната от келнерките.

   Тя бе с едро, набито тяло и донякъде глуповато лице. Бе дошла тук преди години от северните крайща на страната и не успя да се омъжи, но остана да работи на това място. Познаваше хората по очите и жестовете, та никой не помнеше да се е лъгала някога в преценките. Сега Роза се обърна към другите две, които седяха, отпуснали глава на гърди:

    – На тяхно място, да съм пукнала от жега.

    Беше спокойно и тихо. От време на време по пътя наблизо преминаваше кола и се чуваше двигателят й как бръмчи, задъхвайки се в адските горещини. Освен това над дърветата лежеше светлина и в тишината нещо тъничко звънтеше. Двамата отпиваха от чашите, поглеждат разсеяно и отронват по някоя дума. Вече цял час!

   – Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно. Днес!
   – Да – съгласи се мъжът. Отпи глътка и леко й се усмихна.

   Тя продължи:
    – Мога да легна на земята и да заспя гола, без да се страхувам.
    – Не се страхувай! Не мисли. Имало едно умно патенце, което...
    – Знам.
    – Не ти трябва да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели!

    Нели мълчаливо кимна и започна да го гледа как пие. После той остави чашата и ръката му се отпусна тежко върху масата. Седяха, гледаха нейде си в далечината над застиналите в маранята зрели пшеничени ниви.

    – Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.
    – А там, дето ще идем, по-добре ли ще е?

    Той не отговори.

    – Чувала съм, че край морето има много тихи спокойни градчета – каза неочаквано настойчиво. – Представи си, например Поморие. Созопол, Несебър. Или Балчик...
    – Зимата е отвратителна там. С изключение на лятото, тези бедни селски градчета през всички сезони на годината имат отвратителен вид. И после... там онзи натрапчив мирис на водорасли и сушена риба... 
   – Като ми е топло, мисля за морето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с теб. Нали така трябва да се каже?
    – Да – кимна той.

   Мощен камион изръмжа иззад храстите наблизо, превключи на по-висока скорост; като отмина, бръмченето му много дълго заглъхваше. Едва доловим полъх на речни тръстики се понесе над тях. Нели напрегнато се огледа около себе си. После очите й постепенно станаха отново спокойни и меки и тя положи длан върху масата – нежно, внимателно:
    – Нощем не спя.

    Мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си голям сребърен часовник, вдигна капачката му, спусна я и прибра часовника:
    – Два часът!

    Жените движеха глави; така те си правеха хлад, без да се изморяват. Една от тях влезе вътре и донесе три лимонади. От ръцете й се стичаха големи капки, а стъклата на шишетата се изпотиха от горещината. Отвориха ги и ги изпиха на едри глътки.

    – Тия не са тукашни – рече високо Роза.

    Двете качиха нозе на столовете и се спогледаха.
    – Мъжете винаги лъжат – рекоха в един глас. Бяха си помислили едно и също.

    Грамадна зелена муха изпълзя отдолу и закриха коленете си. Останалите мухи се разхождаха в сенките на масите. Беше задушно. В подобни дни колите рядко спират: колкото пътниците да се разтъпчат. Сетне се спущат в далечината, където криволичи пътят. Едните пътуват по работа: запотени и мълчаливи, отбиват се тук мимоходом, поръчват, пристъпвайки от крак на крак, пият, докато гледат неподвижно далече пред себе си. Отиват си, като че нищо не се е случило. Роза беше лягала с неколцина от тях и добре ги познаваше. Другите почти винаги пътуват на изток, към морето. Отличават се по светлите летни костюми и изписаните лица с модни слънчеви очила. Интересно какво търсят тези там двамата!

    Чу се гласът на момичето:
    – Как смяташ, ако се махнем, по-добре ли ще е?

    Но той мълчеше и тя повтори думите си, като че подразнена.
    – Трябва да се измитаме – каза той. – Но това няма значение за теб, нали!
    – Аха – съгласи се тя, – аз винаги съм на твоя страна.
    – Ако ти тежи, махни се.

    Тя се изчерви. Сплете ръце между бедрата си, помъчи да се усмихне.
    – Иди си! – продължи той. – Знаеш, че никога не съм те задържал. И не обичам да правя истории, искам едно, ти да си щастлива. Само това!

    Тя взе да трие длани една в друга. Бедрата й се затресоха от движението:
    – Не биваше да се връщаме. Не, не биваше.
    – Да – рече унило мъжът, – нямахме шанс.

    Слабичките й рамене потрепераха, извърна глава и се загледа в далечината.
   – Можехме да минем планината – каза, като да съжаляваше за нещо. Пое дъх и го погледна храбро: – И въпреки всичко, искам дете от теб. Ако мине още някоя година, струва ми се, че ще е късно, ще бъде безвъзвратно... Нали така трябва да се каже?
   – Да.
   – Нощем не спя. Само мисля.
   – В тезе хотелски стаи човек никога не може да се наспи както трябва – рече той и забарабани с пръсти по масата. – Може би е от жегата.

    Тя се напрегна цялата:
    – Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш?
   – Не.
   Зашептя: 
   – Да си вървим! По-скоро да си вървим.
   – Какви пак ги бълнуваш! – рече мъжът, – Навсякъде, щом спрем, чуваш същото. Омръзна ли ти тук?
   – Усещам страх, не ми се сърди!

    Мъжът щракна с пръсти към келнерките.
    – Какво желаете? – обади се Роза с дрезгавия си глас.
    – Имате ли вино?
    – Имаме бяло, ама е топло. Кой поръчва вино в такава жега.
    – А "Гъмза"? – намеси се момичето.
    – Освен бяло, друго вино нямаме.
    – Не ми харесва бяло – обърна се тя към него. 

    Роза се отпусна върху облегалката на стола и мъжът май се отказа да разговарят. Бе такъв час на деня, когато слънцето като че увисва над равнината, пръскайки поток от лъчи над града, а над дърветата се носи тръпчивият мирис на река. В убийствения юлски задух писъкът на гуми, които се плъзгат върхя размекнатия асфалт, заглушава другите шумове.

   – Нали може да идем дето си искаме! Нищо не ни задържа в тази проклета равнина. Ще си намериш работа, която ти харесва, и вече няма да пътешестваме.
   – Да – кимна той.
   – Ще печелим достатъчно, ще си родим детенце... И тогава всичко останало ще се нареди от само себе си.
   – Да – прекъсна я рязко мъжът. По лицето му бе плъзнала струйка пот и той тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете тъкмо сега!

    Мина продължително време, докато тя вдигна глава:
    – Добре, няма да мечтая, няма да си въобразявам.
    – И добре ще направиш! – отвърна той.
    Роза се обърна към другите две:
    – Не ми се вярва да са тукашни. Говорят си, без да се гледат.
    – Тъй си говорят хората, няма нищо чудно – спогледаха се другите две. Те обичаха един и същи семеен мъж, лягаха с един и същи мъж, заради това мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!

   – Колко е часът? – попита момичето.
    – Беше два. Значи, вървим към три.

    Умълчаха се. Седяха сами върху плетените столове, изгубени, незначителни сред необятното пшеничено поле, притихнало в маранята, сред подредените разноцветно боядисани маси. Приличаха повече на малки деца, отколкото на възрастни хора: тя – симпатична, кестенява, а някога изрусена, с личице на хлапе и дълги тънки ръце; той – изплашен, кокаляв, човечец с дебели устни, широк нос и грамадна адамова ябълка.

    – Чуваш ли? – погледна го. – Чуваш ли? Нещо шуми... Знам, пак ще кажеш, че не е истина, но този път съм сигурна, абсолютно сигурна.
    – Въобразяваш си. Няма нищо!

    Но тя вече беше настръхнала, изпънала високо шия. Очите й търсеха там, където небето се слива с хоризонта. Той се надигна, дойде при келнерките да плати бирата. Изглеждаше спокоен, а пръстите му леко трепереха. Върна се, изправи се до масата. Момичето хълцаше, захлупило се по очи, и той се наведе над нея, нещо й прошепна. После тя се надигна, като пооправяше роклята си. Улови се смело за ръката му и той я поведе към пътя.

   Храстите край ресторанта ги скриха. Роза се спря умислена, загледа се подир тях. Постави шишето в касетката и тръгна да измие двете чаши.

  22 юли 1965 г., писано на кухненската маса в Пловдив, преди да замина войник

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 7 avg. 2024

Илюстрации:
- Някогашното крайпътно заведение "Чадърите"*.
- Да обичаш грешния човек да ти е като дишането.

–––
* Сега на това място е буренак човешки бой (ръст); от лакомия или от невежество новите собственици унищожиха едно от приказните кътчета при изхода на Пловдив към Пещера и Пазарджик. Бел.м., tisss.

ПОСЛЕСЛОВ от Чикагския сайт ALL.BG:

  Душа и свят за всеки отродник у нас е да нарича българина глупав и малодушен. И защо вярваме, че това е истина, а не начин да ни убедят колко отродниците са нужни, за да управляват общите ни дела? Само който не се е добирал до властта у нас, само той не ни е предал! Участ на талантлив скромен род. – Аноним (1947)

   9 uli 2006

ПРЕДИ ПОЛЕТА ЗА ЧИКАГО
Към текста "Крайпътен ресторант"

  1. Libra:
 – Изкушавам се да те попитам нещо, но ще премълча. Ще кажа само, че този разказ, независимо от годината, когато е писан, е непреходен. Преминавайки през времето, все някъде ще има човеци като тези, и те все някъде ще седят, и после ще стават да си вървят, ще живеят в своя микросвят, понякога дори няма да говорят, понякога ще мълчат, но винаги ще се разбират. Натъжих се от усещането за някаква обреченост у тях, която долових, докато четох, но те са си наясно. Аможе и да е само мое усещане, знам ли!

  2. Авторът:
  – Седнали сме насрещу пловдивската черква "Света Петка", в кипрото кафене току над булеварда – моя милост, тогавашната ми приятелка Re. и две години по-малката й сестра Бети (Норбертина), която се колебаеше дали трябва да замине за Чикаго при господин съпруга си или да остане в Пловдив, при една невъзможна и изненадала я като пролетна буря внезапна любов. Предишната вечер на масата към най-близките си заявила: "Знам, на всички ще ви олекне да ме изпратите в Щатите, но аз просто не знам какво да правя". Билета за самолета й до Чикаго, визата, документите – всичко необходимо вече беше приготвила за път... и значи, седим тримата – аз, сестра й и тя, в кафенето и Бети подхвана за този мой "Крайпътен ресторант" нещо, което никой не би очаквал от нея в този толкова драматичен момент от живота й. Каза ни, че за пръв път открила как зад изреченото от героите в текста има много повече, отколкото са в състояние думите да изразят, мила Libra.

  Днес, почти трийсет години след онзи ден в кафенето покрай булеварда, тя е една много прилежна съпруга и майка, доста напълняла, спокойна, напълно уравновесена. Живее със семейството си в квартал за замогнали се североамериканци, разполага с чудесен дом, басейн в домашния парк на дома, кара модерна мощна кола и изобщо би трябвало да й е супер добре. А защо не мога да се отърва от усещането, че в онзи тих слънчев подиробяд преди толкова години, докато ни е говорила за текста, горката си е вземала сбогом с изкусителния непредвидим, и именно затова разкошен живот тук, в нашата бедна, опоскана, унижавана от нагли отродници реална България, без която животът се оказва безумно печален, независимо колко печелиш и харчиш, кои от най-важните персони на Града и Държавата са ти в компанията, какво уиски пиеш и какви пури си в състояние да пушиш, и от коя най-престижна търговска марка си поръчваш дрехите, патъците, капелите, бижутата.

  3. daik:
  – Може би точно покрай това ресторантче в една далечна година чаках закъсалите с колата си приятели. Тогава още нямаше джиесеми. Наблизо имаше овощни градини и местните бяха плъзнали из тях – едни беряха, други продаваха край пътя, ние пиехме топла бира. Колко далече остана това време! А пък докато четях разказа ти, ех, какви картини, изпълнени със спокойна и безсмислена меланхолия, ми се завъртяха в ума, като настроение, което идва от лятната жега, когато всяко измъкване от прохладната сянка ти се струва безпътно и ненужно, когато маранята над асфалта лепне! Написал си годината, но си мисля, че е без значение годината в едно абсолютно безвремие. 

  4. Авторът: 
  – Не е безвремие, приятелю daik. Просто много за кратичко сме тук, на Земята, за да усетим Вселената във всички нас и около нас. А вижте с какво се занимаваме само – да обидим, нараним и грабнем нещо, което съвсем няма да ни направи по-щастливи, да измамим доверчивия човек, който ни попадне пред очите. Направо отвратителни! Библейската притча, като най-древен жанр, е наглед простичка безизкусна материя, а крие страховита сила, която би трябвало да ни помага да се справяме с вродената си суета. По-внимателно погледнат, животът е печална работа; така че за себе си избрах самоиронията, като начин да се спасявам от меланхолията, която ме обзема от време на време пред суетността на хищничеството и грандоманията. Понеже за България в момента, не откривам нито един нравствен ориентир, вроденият у българите инатлив оптимизъм на българин по потекло и род, клан на дръвник, ми крещи в съзнанието с огромни кървави букви: "Засега не откриваш. Засега!!!"

  4. Lidia:
  – А аз, докато чета за тази жена, сестрата на твоята приятелка – за тази много-много прилежна съпруга, доста напълняла, спокойна и напълно уравновесена, се сещам за "Мостовете на Медисън" на Робърт Джеймс Уолър, която четох преди около десетина години, и си мисля: А дали всичко е такова, каквото ни изглежда на пръв поглед?

  5. Авторът:
  – Май беше реторичен въпросът! Няма по-фино средство да се разбере какво става в човешката душа от изкуството, и на първо място може би – от най-понятното между изкуствата: художествената литература. Оказва се, обаче, че и думите са безпомощни да изразят всички онези най-фини протуберанси на очарование, на притеснение и на отврат, които излъчва човек. И тогава музите вероятно са подсказали, че по-важно от всичко, което ти крещиш или хленчиш, е интензивното пространство на заредената с послания тишина между репликите. Не съм чел книгата, за която споменавате, Lidia... След "Мадам Бовари" на Густав Флобер* и "Ана Каренина" на граф Лев Н. Толстой**, обаятелните скучаещи дами в литературната класика са предизвикателство, повод за изследване на интуитивното у човека... Но защо женски характери служат за тази цел, не е нужно – мисля си, пред интелигентна аудитория да обяснявам.  


Пловдив – осемхилядолетно огнище на култура
Plovdiv, edited on 7 avg. 2024

Илюстрации:
- Св. Петка Търновска, закрилница на Българския род.
- Християнският храм "Света Петка" в моя роден град.

–––

* Гюстав Флобер (1821-1880) е френски писател, сред водещите представители на литературния реализъм във Франция. Известен е с първия си публикуван през 1857 г. роман "Мадам Бовари", кореспонденцията си и с грижливата страст към стил и естетика. Прочутият автор на разкази Мопасан (1850-1893) е протеже на Флобер. Вж. и https://www.hera.bg/s.php?n=5588
** Лев Н. Толстой (1828-1910) е сложна и парадоксална личност с религиозно-моралистични и аскетични възгледи. Определян е като най-великият романист в Световната литературна история. Автор е основно на романи и разкази, в по-късна част от живота си – и на пиеси, есета, религиозни трактати. Сред известните му творби са романите "Война и мир", "Анна Каренина" и "Възкресение", а "Кройцерова соната" се смята за една от най-важните му повести. Вж. и https://www.hera.bg/s.php?n=4500 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1642.)

      ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1642.)   Светът е  сцена и ние сме актьори на сцената: влизаме-излизаме и за своето време всеки играе ...