ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (29.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (29.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  25.10.1998., продължение 

  "Защо купувачът на крадена стока трябва да пострада?" – ей този кофти въпрос ми зададе Веско Алпиниста от съседния вход на жилищния ни блок. "Аз – казва – ако съм, няма да го пусна този полицай у дома, та ако ще с прокурорска заповед да е дошъл. Купил ли съм? Купил съм! По-нататък да се оправят с крадеца!" Ти нямаш документ за покупката, следователно ставаш съучастник в престъпление – казвам. "А бе не ме интересува! Броил ли съм пари, аз пред съвестта си съм чист." Ей така се палеше Веско, когото преди години също крадци ограбили, та се видял принуден да се обзаведе с немска овчарка колкото магаре. И се усмихва победоносно, като да е забил българския ни байрак на връх Еверест: "Законите ни са калпави. Ний какво сме криви! Нека да са строги законите, тогава да видим крадецът ще вири ли нос!"

  Доколкото схващам, като интелигентния на вид Веселин Чаушев – от спортистите, с които можем да се гордеем като българи, разсъждават мнозина от моите съседи. Лесно е да се рече: тези хора грешат, ала опитвам да ги разбера. Този мой народ е научен някой друг да му носи отговорността за липсата на респект към закона, към обществените институции. Животът в условията на "най-прогресивния обществен строй под слънцето" ни превърна от стопани – през всички епохи солидна основа на държавността с присъщата за стопанин по манталитет строга взискателност и самочувствие, в аморфно стадо хленчещи молители. Как да ги убедиш колко много от всекиго в личните му дела зависи тази наша толкова яко ненавиждана държава! Може ли хем да си комбина с престъпника, хем чистичък пред закона, и още по-зле: пред съвестта? Тази софистика хич не я разбирам.

  Съседите ми обаче това ги устройва като че ли. Нещо повече! Всеки от нас си има основателни претенции, че Българската държава нехае за имота, здравето, живота му; че законите ни, направени уж по западен образец, тук – в Българско, оказва се, обслужват интереса и здравето на престъпника, а не на гражданина. И тогава какво ми остава на мен, гражданина, освен да почна да се приспособявам, сам да тръгна да се договарям с престъпниците от всякакъв сой, които и тъй и тъй държавата ми, т.е. държавната администрация на Република България, любовно закриля! Е, как се променя този начин на мислене, това статукво, в което сме израснали и ще умрем? Така в тази своего рода алхимия на общественото безсъзнание престъпникът вече престава да е престъпник, превръща се в "окумуш адам", в "онзи, де куршум го не лови". Герой е, че е рискувал, отвоювал си привилегия страхливата огромна маса хора да го възприема от "подвига" му нататък с респект. Тези са скритите лидери и на сегашния ни български обществен живот. Наглеците, крадливите бабаити, хората с престиж: от Иван Славков – Батето до сополанкото крадец край Лъвов мост. Та ми идва на ум изречено преди 2500 години от елински роб, мъдрия Езоп "Всеки остров получава власт, която си е заслужил". От тълпа, гордееща се с пренебрежението си към закона, държава дали става? Или старият лаф: "Прост народ – слаба държава".

  Убеден съм, няма нашенец, който пряко или косвено през последните осем-девет години да не е изживял стреса от посегателството на развилнялата се престъпност върху честта и достойнството ни на човеци. Защо тогава сме тъй отстъпчиви и тъй наивни? Не виждаме ли как бандитите шестват като красиви хищници наоколо и ни оглеждат като овче стадо за доене, стригане, клане! Ние – унижавани, тероризирани, те – закриляни от най-печени адвокати, прославяни в чалга или в книжлета юнаци, честолюбиви, недосегаеми? И защо е това обществено неприкрито обожествяване от наша страна? На такъв тягостен въпрос не знам как да може да се отговори, без да засегнеш чувството ни за национално достойнство и българска чест.

  Родната история е пълна с примери как закононарушителят дораства в народното съзнание до легендарен герой. Ще речеш, националното ни самочувствие от Турско време е изграждано все върху този вид подвизи. От ХVІІІ в. насам възкръсваме из пепелта на Османската империя като здрав етнос, подмолно съпротивяващ се на законите и институциите. Не сме имали друг начин да оцелеем, освен този. Вижте фолклорната ни митология кого прославя! Хитър Петър – хитрецът. Хайдутинът –облагородена версия на злия хайдук. Размирникът, бунтарят – горското пиле, дето не му се работи на нивата, ами предпочита хладните горски сенки, пивката изворна водица, агнешките мръвки, бойките песни за любов и отмъщение. Нехранимайкото, т.нар. делия – човекът извън традиционната порядъчност. Хъшлакът – който силно си обича Отечеството, та затова се навърта по чуждоземните пазарища и ханове за някоя дребна вересия, за някой изпросен грош подаяние. Партизанинът – злостният агент на чужд интерес, саботиращ с оръжие в ръка собствената си държава.

  А бе, ний мърша ли сме!**

  Как да нападаш своите! Срещу убийствено унизителната власт май няма място за смирение, но родната интелигенция, мисля си, но може и да се заблуждавам, далеч не е изпълнила основната от задачите си – да тегли бразда между престъплението, представяно за героизъм, и националноосвободителното движение от етични, от човеколюбиви позиции срещу идиотщината цял народ да живее в страх от висша каста поклонници на верския фанатизъм. Удобен пример е Васил Левски. Рушейки деспотичната спрямо нас, българите, Османска законова система, Апостола гради организация върху строго структурирана мечта-идея: демократични закони, но и безкомпромисни правила за личния живот на всеки гражданин в бъдещата "чиста и свята република". Който по-внимателно се взре в проектоустава, вероятно от самия Васил Иванов Кунчев писан, в т.нар. "Нареда на работниците за освобождението на българския народ" от началото на септември 1871 г., ще открие колко безпощадно се отнася Апостола към клетвопрестъпниците, към нарушилите закона, закрилящ и живота, и интересите на нацията, на всеки гражданин на чистата и свята република. Точка 7 от Наказателния закон в Наредата: "Ако някой от служащите (...) поиска да злоупотреби служебната власт, за пръв път ще са лиши от служба; повтором ще са извади съвсем, като по-напред да подпише за грешката си и да я поднесе писмено на комитета; ако и така не изпълни, ще се накаже с смърт"***.

  Готиният Веско, съседът! Кой да му отвори очите, че приемайки престъплението за естествена част от живота, сами си ровим яма под нозете! И никакви увъртания: Броил съм пари, значи съм чист пред съвестта си... няма как да ни оправдаят, че като печелим на дребно, всъщност сме малодушни, жалки, страхливи към идиота, към престъпника, разрушител на Българската държава. Ако този казус представим пред немец, англичанин, французин, испанец, пред гражданин на САЩ или Канада, или на някоя от страните на Скандинавския полуостров, представям си онзи човек как би се чудил над Хитърпетровия и Андрешковския синдром. И как подреденият, предприемчивият западен човек при всичките наши вопли, изкусителна любезност, учтиви покани, гневни закани, примамливи предложения и откритото незачитане на правила и договори ще го склоните да си вложи ума и парите в общество, което с чудесна лекота и непукизъм пренебрегва горещите си клетви и обещания? Как!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 25 oct. 1998 – edited by 9 jan. 2020

Илюстрации:

- Председателката на Народно събрание;

- Надолу по стълбата, която води нагоре.

___
* Веселин Чаушев – алпинист, заслужил майстор на спорта, участник в изкачването на 7- и 8-хилядници сред Хималайските върхове.
** "Не сме народ, ами сме мърша!" от сатира на Петко Славейков. Бай Петко детайлно, много старателно проучвал нравите на някогашния масов българин. За ужас на лицемерите, записвал дори най-циничните български клетви, псувни и ругатни. Един народ, като го чуеш как попържа, ще му разбереш душичката – разсъждавал многострадалний автор на най-българската ни поема "Изворът на Белоногата", но и на "Не пей ми се", над която мнозина ще се надсмиваме заради отчаянието: Не пей ми се, не смей ми се! 

*** Вж. Иван Унджиев, "В. Левски", изд. 1980  г., с.180), бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (28.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (28.)

  Не знам защо сме тук, но съм сигурен, не е да се любуваме на себе си.

  11.10.1998. 

  Западният свят човеколюбиво изпратил бойната си авиация и се кани да атакува сръбски военни обекти в Косово. Откъм страната на тази Сръбска държава как да съм, като пред очите на света сръбски командоси и паравоенни, т.е. башибозушки чети, гонят като дивеч или просто разстрелват наплашени грабнали в ръце дечица и оскъдна покъщнина жени и старци. Масовите гробове там, избиването на човеци напъдени, затова че не разсъждават и не се молят пред бога като сърби – как да го разбера това! Нима има разумен довод за клането на двумилионно население? Как да оправдая издевателство с каквито и да са съображения за неприкосновеност на държавата Сърбия? То е все едно да гледаш иззад оградата как комшията озверял коли челядта си и да си повтаряш: Ми то е лично негова си работа, той си е в имота, да прави каквото си ще... Замълчаването, пасивността пред вандалщините както на посредствеността в политиката, така и пред крещящи издевателства като в Сърбия, дали не ни превръща в съучастници на лудостта, съучастници на зверства!

  Мило мое Отечество, сега е време да си докажем, че сме цивилизована нация, че започваме да се измъкваме от тресавището на политическа и всякаква демагогия, която разполага с населението на държавата като с пешки върху шахматно поле. Не съм убеден дали сме в някакъв вид роднински връзки със сръбската нация, пък и с останалите т.нар. славяни, но каквито и да сме, първо сме човеци. Нагледали сме се на бесовщини тук, на Балканите, през последните сто-сто и двайсет години. Дали братът сърбин ще проумее, че като няма вътре в милата му родина разум да спре убийствата, някой трябва да се намеси! А се налага и заради него, сърбина: за да се освободи от озверяване, от бесовщини, от бабаитлъшки легенди, с които сръбското обществено мнение оправдава издевателствата над беззащитни хора. Нека това си решават сами Миле, Тоше, Миодраг, Небойша или Бошко, но повече така не може да продължава. Пуританска Северна Америка посегна да катурне президента си (нищо, че е може би най-успешният президент в цялата им двестагодишна мижава история) само затова че нарушил една от Десетте божи заповеди. Всеки случай, пуританска Америка ми е по-симпатична в своята скрупульозност от широката славянска душа, която допуска мутрести мракобеси и отчаяни нихилисти да й решават съдбините.

  25.10.1998. 

  Вечерта в понеделник по телефона пак ми се обади редакторът на вестник "Арт-клуб" Тодор Биков, настоява да му пратя мои статии. Казах, като отпечатате което съм дал, тогава... и човекът отсреща веднага включи: "Ама аз не съм съгласен, че министърът Богомил Бонев" и пр. Ето че излезе наяве кой бърникал и в излязлата ми в "Арт-клуб" статия "Младите хищници" и е заменил "татарчевци" (по името на одиозния Главен прокурор Иван Татарчев) с "боневци"... Та продължи редакторът да обяснява: "Този откъс от ръкописа ти ми се стори само фрагмент (говореше за главата "Господин прокурорът на Републиката" от книгата "Ламски" – бел.м., tisss). "А-а, така ли! – казвам, и човекът отсреща продължи: "Ама ще взема да го прочета пак, може и да си променя мнението".

  Стегнах колата и Жълтото Ленче, осемнайсетгодишната ми жигула, придоби вид на чистак новичка машина. В петък вечер се отбих в павилиончето на оперативния криминален служител Евгени и Евгени ми съобщи, че тайфата крадци, които ми разбили гаража, успял да открие: циганчета от Столипиново – четирима по на 12-15 години, и деветгодишно хлапе. Взели го батковците занаят да учи. Сред разбитите от бандата около двайсетина леки коли и гаражи ограбени са били автокасетофони, бормашини, автомобилни части, ама ги нямало моите неща. Някои вещи кладците продали в село Крислово, Пловдивско. "Нали ти казах да не ги отписваш крадените работи!" – рече Евгени и ме тупа по рамо. "Е да – казвам, – свършили сте си своето, отчитате дейност, мен това какво ме грее?" Предложих да отидем с колата до това бъкано от цигани Крислово, като вземем с нас едно от столипиновските манговци-крадлета. И той като че ли не отказа, но и не се съгласи.

  Права излезе онази женица, дето на 6 август сутринта говореше, че тайфа цигани се завъртели и се тулили около полунощ между гаражите пред блока. Тази сутрин и Борката, дърводелецът от първия ни етаж, намерил работилницата си със зейнала врата, по същия начин изкъртена. Беше щастлив Борката, хили ми се като безумен: "Гледай бе, нищо не са ми взели! Само дето са разровили и разбутали. Ей на, виж, подпрели отвън вратата с едно от рендетата. А могли да го отмъкнат. Ама не са". – И се радва като малко дете моят шейсет и петгодишен съсед, че си минал по реда, мародерите го отчели значи като проверен в своите дяволски тефтери.

  Обажда се и Иван Пенев от вход Г, и той тези дни пострадал, отървал се с разбит катинар и строшена брава, но е щастлив: "Ще взема да подредя вещите в гаража, та да не се мъчат да търсят циганчетата. Нека видят, че нямам нищо ценно в гаража".

  Знае се, че опитни в кражбите, отдавна добри познати на полицията, някои от тях вече и със стаж в пандиза, командват малолетните циганета точно къде и какво да тарашат. Малолетните, доколкото разбрах от Евгени, законът не ги ловял. Знаят, че с два-три шамара и малко общи приказки ще им се размине. И какво ли да ги правят полицаите в местното районно управление; нали ако ги окошарят, ще трябва и да ги хранят! Та се разхождат като петлета местните столипиновски апапи, играят си като мишлета с полицията, като Том и Джери, веселите пакостници от рисуваните детски филми, ама са илюстрация на беззаконието в днешна България. Какво му остава на честното ченге, освен старателно да отбелязва в бумагите си т.нар. разкриваемост! А ползата? Нали момченца с по двайсет-трийсет кражби, установени по надлежния ред, продължават да трупат престъпления. Темида у нас е не само с вързани очи, но и със здраво завързани и извити отзад ръце. Дали толкова наглост по Живково време имаше?!

  Има и друга гледна точка – крадецът е заинтересован по най-бързия начин да се отърве от плячката или от вещественото доказателство за престъпление, пласира откраднатото на много по-ниски, понякога и на символични цени. Така на два пъти вече на столипиновското мърляво и затънало в мръсотия и кал пазарче, дето ходя, че зеленчукът там е по-евтин, са ми предлагали нов телевизор "Панасоник", чиято цена в магазина е над седемстотин германски марки, за 150, за 100 и накрая – за 70 хиляди* лева. Бяха двамина: момче около 16-годишно и дребничък манго на около четиридесетте. Момчето взе да ме пита имам ли нужда от нещо. Дъртият пенджуек поверително взе да бъбри: "Виж кво, бе арапски! Ко ти си имаш цветен тилювизор, кажи на твойте хавери от маалата, бе. Човекът да доде с лека кола и да ми се обади истимар. Нали разбираш, крадено е бе, братчед. Глей сеа, все едно ти го подарявам тоз тилювизор. Ми то само дистанционното му струва повече от седемдесет, пък ти давам и тилювизор чистак нов отгоре. Халал ти правя, що се дърпаш, а?... Иди! Иди кажи на твойте комшии. Ний сме тук с ей тоз, малкия, и чакаме. Да не забравиш, ей!"

  Разправям случая на зет ми, полицай в районно управление на отсрещния край на Пловдив, и той рече: "Не е толкова проста тази работа, както изглежда отстрани, за да ги окошарим. Може наистина да са имали крадено за продан, а може и да са били от най-опасните мародери. Отиваш, изкушен... с твоята кола. Идват трима манговци, качват се и ти казват да караш някъде настрани, където са оставили стоката. Добре, ама всъщност няма никаква стока. Това е начин да те измъкнат от място, където би могъл да се защитиш. В онзи момент знаят, че като си тръгнал да купуваш, носиш пари. Тях това ги интересува. Пък си сам. Защото ако, примерно, аз дойда с теб, хич няма и да се хванат на въдицата. И какво става по-нататък! Ами наобикалят те тези тримата. И не са с голи ръце, поне един е стиснал я нож, я метална тръба. А?! Какво ще правиш? Даваш си парите, и ако не ти отмъкнат колата, коженото яке и патъците, ако не ти хвърлят и един як лобут или не те порнат с касапския нож, ще дойдеш да почерпиш, че си се отървал жив". Толкова мъчно ли е да ги пипнете? – настоявам. "Лошото е, че ти го гледаш завалия сополив, ама си има свои хора и в Полицията, и в Следственото, и в Съда. Той не е сам, разбираш ли! Тези самотните гастрольори самите престъпни банди още от времето на Васил Илиев ги изритаха от бизнеса"**.

  Преди две години в ареста на едно от нашите пловдивски полицейски управления крадец-рецидивист упорито спрягал името на един от по-едрите местни началници във вътрешното министерство. "Да дойде подполковник еди кой си – настоявал, – и аз пред него всичко ще ви кажа". Слушали я тази песен и следователят, и полицаите на смяна цели три дни, па накрая вдигнал най-сербезлията телефона, обадил се... и за изненада на редовите полицаи на смяна, големият началник тутакси пристигнал. Влиза, значи, шефът им в стаята, дето три дни на почивки безуспешно разпитвали мангото, и мангото – към трийсетгодишен як циганин, скача от стола, па му обърсва два яки шамара на големия началник и крещи: "Ти-и-и що си ме оставил на тия да се ебават с мен? Аз на теб колко пара ти давам и колко златни пръстени ти давам, а!" И... подполковникът, за когото вестниците пишеха по онова време похвални слова, интервюта по телевизията въртяха, представяха го за рицар на правдата и закона, взел да мънка. В крайна сметка, дооформили протокола за разпита, подписали се, които трябва и където си трябва, ударили големия печат на Полицията и крадецът отпътувал със служебния джип на голямото началство.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 25 oct. 1998 – edited by 8 jan. 2020

___
* По тогавашния курс на лева.

** За този вид бизнес от хлапашките години помня лафа "Авантата – чиста печалба!" Бел.м., tisss.