Нямам ли любов, нищо нямам, независимо какви богатства, слава и почести са ме споходили – защото без любов съм най-нищият на планетата, която е всъщност наш дом и накрая всички ще се приютим под гробищната трева. – Аноним (1947)
28 uli 2012
ОТДАЛЕЧЕН ОТ ПАРИЖ
И какво да се правя, кажи, като вплетен съм здраво в лъжи, като нищо нормално не става в тази сбъркана наша държава,
откъдето реших да ти пиша без илюзия, без въздишки – че онези там подредени не познават ни тебе, ни мене,
а и защо ли за тебе да мислят, като искаш да любиш на чисто? Истината е навярно такава: любовта и в Париж се продава,
и врабците край Сена ще кажат, че е сив като в Пловдив паважът, и дали пък не е все едно аз къде ще съм, че да се жаля –
парижани си чакат Годо, ние тука гоним Михаля. Там, на ъгъл нейде в Париж, твоя Принц, ах, дано го дочакаш,
че Париж е разкошен афиш за Принцеса с два куфара в мрака!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited 14 mar. 2022
Илюстрации:
- Да твориш, то значи да си влюбен.
- Войнишкият паметник на Пловдив.*
–––
* Като си помисля само колко ненавист обединява пришълци в моя роден град, които не проумяват душата на този древен великодушен полис на над осем хиляди години. Дразни ги паметникът на обикновения съветски войник, разгромил нацизма във Втората световна война. Хора, бдете! Бел.м., tisss.
Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)
14 mar. 1992
ПЕЧАЛ В РАЯ*
Летопис на славно минало преди окончателния крах
Най-сетне, след като чужденците джигитайци и господин кметът с неговите хора се изметоха по живо-по здраво от училището, останаха само свои. Неколцина учители и двете помощник-шефки скочиха приборите да броят по масите, и откриха, че липсват сребърна тавичка с поздравителен надпис за нечия сватба, шест позлатени вилици с инкрустация, големият никелиран чайник с анасона и греяната ракия и буркана с мед. Губеха се и седем от десетте бутилки блендирано шотландско уиски "Тичърс", което по български ще да рече "даскалско".
– Може ли такова нещо? – коси се Миразчийска.
– Може, Сийче, може – утешава я Бонков, – у нас, мила, всичко се краде. Българинът краде по всяко време... Само кога спи, кога се моли в черква и се оножда, само тогава не посяга нещо да отмъкне за спомен. Хеле, по празници как се краде! Що се чудиш?
Оказа се, табличката била на онази, която ни лапаше две години закуските: госпожа Недка с найлоновите чували. Недка полегна на големия плюшен диван с мокра кърпа на чело. Пияна ли бе или отчаяна, не стана ясно. Може би Бог я наказа за лакомията й. Питам се, къде скри торбата и чувала, а дали говеждото филе във ватените й кюлоти, омесено с осолени печени бадеми и поръсени с пудра захар хапки масленки, няма да си развали вкуса. От сухите пасти, млечния шоколад, печените бадеми и фъстъците, с които преядох, страшно ожаднях. От уютна наблюдателница шкафът със знамената се обърна за нас, двамата с Пенко, в затвор. Тъй че живо си представям страданието на самотен бедуин в пустинята Сахара. Как да не му се привиждат миражи! И още по-зле, учителите пред очите ми се оригват от кока-кола и от луксозното пилзенско пиво. Пенко предложи да отмъкнем трилитрово шише фанта-портокал... Изкушението беше толкова силно, че решавам да рискувам...
Алфонс яко се е подквасил: ломоти несвързано, че розовите дамски жартиери били много шик, но от опашатите семенца някоя по-отворена госпожица може да прихване.
– Представете си – пери лапи, – докато й разкопчееш жартиерите, тя вече бременна кучката, хълцук!
Отсреща Бакалска тъкмо си оправя чорапогащника, ядосва се леко пресилено, че й се пуснала бримка.
– Три и осемдесет – рече на унесения Алфонс, който в несвързаната си реч скачаше от тема на тема.
– Три и осемдесе... Куйе тва? – недоумява Пипонтов.
– Как кое! Чорапогащникът, разбира се – ядоса му се тя.
Останалите делово събират остатъци, чистят с омазани пръсти чиния подир чиния, тъпчат се. Де отидоха пикантните сосове, маринованият пипер и задушените в масло гъби, тънко нарязаното говеждо филе! Край омацаните с лекета маси се разположило шумното небесносиньо ято на чистачките. Спорят зарад бурканче горчица, но не бяха толкова ощетени: участта им бе отредила да дооглозгат остатъците от пира на едрите хищници.
– Дай тук горчицата-а! – запищя Куцичката газела, протяга ръце като древноелинска жрица, търси съчувствие.
– Като ти фрасна един буркан по муцуната, ще видиш ти горчица – отвръща й почти мъжествен дрезгав тембър.
Промъквам се зад стола на Бакалска. Най-близкото, което утолява жажда, е чашата й с фанта, в която плуват парченца лед. Тази чаша тя е сложила в крайчеца на масата, тъй че лесно я докопвам. Мушнах се обратно в шкафа, делим по братски течността, в която математичката бе отсипала уиски. Пенко каза, че уискито само разпалвало още повече жаждата, и обзет от решителност, отпълзя нанякъде. Върна се с празни ръце. Вперваме се в чашата на Алфонс, пълна с кока-кола; капчиците по стъклото показват, че американската водица е ледена. Посягам, докато Алфонс пали цигара. Придърпал бях вече чашата, когато той реши да пие, и като не откри чашата на мястото й, учуден загледа пищната Бакалска. Тя пък, от своя страна, се натисна в него, дъхна му в ухото и му хвана палеца:
– Виж! – подмамваше го да я докосне между бедрата. – Погледни къде ми се съдра чорапогащникът.
Ни в клин-ни в ръкав, Алфонс рече:
– Имам жена, две щерки в пубертета и болна тъща.
А Бакалска продължи да му се глези – полегна върху гърдите му и също ни в клин-ни в ръка, зашепна:
– Това пречи ли ни, мили ми Алфонс?
Пресушихме чашата. Пенко реши, че бира му се пие. Не е кусвал бира, сега настъпил моментът. Казах му, че бирата горчи, но той отпълзя... Какво ли още да ви разправям, докопах наченато двулитрово шише пепси-кола и тъкмо го влача към скривалището, чувам, Главанаков тържествено рече:
– Колеги! Да се ориентираме към приключване.
– Какво приключване бе-е, Главчо? – викна лакомницата Недка, смъкна от челото си влажната хавлиена кърпа, запрати я на пода и скочи: – Имаме още толкова за ядене и пиене. Докато не го излапаме и излокаме, никво приключване! Който ще си ходи, прав му път!
Госпожицата по рисуване Пръдлекова подбелва очи:
– Колеги! Мили мои незабравими колеги!... Така ми е хубаво, като гледам задушевно как сме си насядали...
На прочувственото й слово се озова Бонков:
– Кога сме най-зле, тъй да сме... Нали, скъпа?
Довлече се с празни ръце Пенко. Не му спори на това момче... Дъхът му обаче вони лошо на бира и уиски. Край входа на шефските покои кръшната Пеевска и Кавръкова бъбрят за вредата от преяждане с пържено.
– Нагъваме какви ли не гадни мазнотии – редеше Кавръкова, която ни учи на пеене, обаче пее фалшиво и е забравила да свири на цигулка. – Мазнините, мила, трудно се разграждат в стомаха и чревния тракт. Ето, значи, отде е високият процентът ракови заболявания.
– Ах, миличка – пресече я географът, – я, остави таз тема! Дай да си побъбрим по-така! Животът е кратък. – Какво му ставаше на Бонков?... Говори напевно, същински поп в черква. Котараците нощем през март и април издават такива звуци. Пеевска му обърна демонстративно задник. Докаченият Бонков кисело се усмихна: – А някои от нашите дами се подбръсват отдолу.
– Че що не! – отвърна Кавръкова вместо онази, към която географът се бе вперил. – По-хигиенично е тъй.
След миг начетената Кавръкова направи такава гримаса, сякаш зъб я сви... Втренчи се в притихналата си дружка, извъртя очи към галантния Бонков:
– Миличка, отде знае колегата тая подробност?
Пеевска, зачервена като божур, повдигна раменца:
– Ами-и... Говорехме веднъж.
– Аха, разбирам! – изсъска Кавръкова. – Тема, споделена в леглото. Да паднеш тъй, не съм очаквала точно от теб.
– Не е което си мислиш.
– Не ми обяснявай – нацундри се онази. – Това са си ваши работи. Но ще ти кажа, да го знаеш: той и на мойта порта е хлопал. Знаеш ли как му натрих носа, как му охладих мераците на тоя мизерник! – И като разтръска проскубани коси, презрително изгледа сияещия възпълничък жизнерадостен Бонков.
Появи се господин училищният шеф. Обяви, че желае да се чукне с всяка от дамите в чест и по случай току-що отгърмелия празник.
– Ауу, не говорете тъй! – обади се принципната Ягодова. – Не споменавайте дявола, понеже чувствам как ми се изчервяват бузите. Доста директно го казвате!
– Той затова е директор – рече химичката Къзълбашева, онази с проядените зъби. –Предпочитам нещата директно да се казват. Като е директно, подмокрям се.
От тези приказки на господина не му стана драго и той поясни, че нищо такова не е имал наум, каквото някои колежки под влияние на алкохола си фантазират.
– Прав е шефът – обади се онзи физкултурник, дето миналата зима просеше от нас пари за топки и волейболна мрежа. – Алкохолът е лош съветник. – И той, Шибаняков, разправи как под влияние на алкохола... – Представяте ли си, колеги, щях да се удавя. Учих неопитна колежка да плува брус в училищния басейн. – Закиска се развеселен. – Остави това, ама и джама бая бях нагълтал.
– Ам че пиян ходи ли се на работа? – подметна Бонков. – Пиян човек, съдран чувал, нима не знаеш!
Шефът нареди на хубавелката Сийка да задейства чистачките, на учителите пожела крепко здраве и успехи в отговорната им длъжност на народни будители.
– Колеги, ми че ние сме живите светци на тоя народ! – разрида се Ягодова, в усилие да замаже лошото впечатление от намека защо й се зачервявали бузите.
Какво, като й се зачервявали бузите? Но виж, за възрастните все нещо не е наред. И този джам, с който се нагълтал физкултурникът, що за дивотия! Пикае ми се, два часа минаха и се чувствам издут като сапунен мехур. Пенко повръща, побелял е, треперят му устните.
Отиде си господин шефът. Отидоха си и учителите. Чистачките една по една, всяка с торбе под мишница, и те се изнизаха. Останаха Главанаков, Пипонтов, Миразчийска. На Пенко зъбите затракаха; усетих дъха на Главанаков и Пенко беше извлечен навън от шкафа със знамената.
– Какво правиш при байряците бе, Агент Нула-нула-седем?
– Кой? Аз ли! – изплака Пенко. – Почивам си.
Измуших се от скривалището. Когато ме съзря как се дупя на четири крака, госпожа Сийка хлъцна, плю си в деколтето между циците:
– Ох, ще падна! Ах, тия деца-а, тия деца!!!
Тези тримата като заговорници взеха да се съвещават какво да ни правят. Хвърлят тъмни погледи, мъчат се уж приветливо да ни се усмихнат, но усмивката им изглежда доста противна и зла. Разминахме се с издърпване на ушите. Тази милозлива душица Пипонтов ни отърва от ноктите на хищниците.
– Виждате двама пикльовци. А си го плеснал, ха са те привикали в Инспектората. То аслъ там каква ли работа вършат, клатят си краката. Нали и те дейност отчитат!
Останеше ли на Главанаков и Миразчийска, зор щяхме да берем, обаче Пипонков ни пипна двамата с Пенко за врата, завлече ни до парадния вход и там, покрай голямото стълбище, от най-горната площадка ни би по едно текме. Изтърколихме се доволни и щастливи. Какво е станало по-нататък... Късно вечерта видели Главанаков да паркира с угасени фарове жигулата си в училищния двор. Двамата със Сийка Мераклийка тъй претоварили старата бракма, че задницата й клекнала и ауспухът й опрял в бордюра. Спукало се гърнето. Избухнала такава пукотевица, че шапкарите от отсрещните шест двайсететажни жилищни блока залегнали с каските си под леглата, озадачени кой ли идиот с гранатомет бие по Храма на науката, или по-точно казано, по Селската баня.**
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited 14 mar. 2022
Илюстрации:
- Платон и Аристотел...
- С баща ми край Китен.
___
* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора.
** Авторът се кълне, че всичко описано по-горе е видяно през очите на 11-годишен хлапак. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (919.)
.jpg)
.jpg)
.jpg)