ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (433.)
...Войниците се държаха помежду си... И какво да ви кажа, не съм видял на фронта двама войника да се нахвърлят един на друг, няма такива посегателства. Няма, щото той утре може да бъде пренесен на рамото на онзи другия. И няма защо да се караш! Във фронтова обстановка дисциплината, като дисциплина по войнишки устав, падна, но появи се другарството, взаимодействието, а и страхът пред утрешния ден. И освен това, войниците преживяха страшната истина за войната още след първото сражение. Видяха, че в едно сражение не всички могат да паднат, че който може да се опази, ще се опази. Е, разбира се, неприятно беше да минеш край убит другар. Имах един личен приятел – войник, и когато настъпвахме по един скат ей така, гръмна противотанково оръдие немско, и го отнесе оттук направо – oт главата нагоре: просто той по инерция надолу направи две-три крачки и плиснаха фонтани от кръв; стана нещо много лошо, щях да откача на това нещо. Ротният командир вика: "Ти какво искаш, какво очакваш тук!" Разкъсан и тъй нататък. Това се изживява първите дни много тежко. Но полека-лека всичко се уталожва, дето се казва...*
Много си го обичам, много съм му обиден, че никога не се е постарал да ме разбере, струва ми се. Ние, двамата – баща и син, заедно не мелехме брашно. Въобразявам си, че имам неговата сръчност и хъс за работа, но не ми е помогнал в нищо, докато беше жив, напротив: доста ми е пречил. Забранявал ми е. Държал ме е по-далеч от себе си. Подозирам, външно мисленето му е било елементарно, на битово ниво – като у 90 на сто от българите. Но дори и на битово равнище – сега мога спокойно да го кажа, не го е било еня за мен. Живеехме в постоянна оскъдица – тъй е, гордостта обаче съм си я отхранил сам. Въздигнах го от мъртвите този мой баща и го направих образеца ми за поведение. За съжаление, приживе не ме разбираше. На интелектуално ниво чак сега откривам посланията му, закодирани в сътвореното от него – бюфет, нощна масичка, диван, ремонтирани и прекроявани мотоциклети, проектирани и изработени с негови си примитивни сечива почти изключително само на ръка, дърводелски машинарийки, приспособления оригинално замислени, холов гардероб, кухненски шкаф; а откривам тези послания и в реакциите му, които бяха някак срамежливо, нежно прикрити. Но ми беше необходим, когато съм грешил и съм се лутал. Духовно не съм му син. Духовно сестра ми му е дъщеря: тя на практика ограби всичко, придобито и спечелено от него, освен изгорялата до ламарини отвътре, със следите от кръвта и кожата му жигула, от дърводелските му сечива до онази негова къща с цялото й обзавеждане.
Така да бъде! Това направи ли я щастлива? Задръстила се е от имоти, къщи, вещи, бижута; духом обаче е буболечка. Жал ми е да я слушам как се оплаква. И тази страст към придобивките, виждам колко й е съсипала живота. Ето! Това постигна, мой мили мълчалив татко. Израснал в ужасна мизерия, вероятно си смятал, че имоти и вещи, и многото пари правят човека важен и уважаван. Ей тук се разминахме с теб. Остана ми колата, която го уби, силно обгоряло отвътре купе със следи от горялото му тяло. И я направих отново кола, която да носи кеф от живота. Кому ли? На първо място на мен!
Благодаря на майка ми, която ми пожела да съм и аз щастлив с тази кола, която те, двамата с баща ми, докато я имаха – година и половина, са изпитвали само отлични преживявания. Истина е, майка ми държеше на мен, но към шейсетата си година вече бе духом отнесен в себе си човек, повече егоистка и по-малко тактична откогато и да било. И си отиде на шейсет и три, все така вгледана в пейзажите от онзи неин живот с баща ми, който живееха бедни и силно привързани един към друг поради любовта, а не заради парите и вещите, придобити впоследствие. Да, те бяха наистина щастливи.
07.09.1996.
Вчера около три подир обяд се събрахме на гроба на баща ми: аз, Вера, Надя, моята внучка Невена, сестра ми, мъжът й, по-малката им дъщеря племенничката ми Емилия. Планирали да си купят кола, някъде към пет хиляди дойче-марки. Усилено обикаляли автосалоните за употребявани автомобили. До 15 т.м. щели да се устроят в къщата на родителите ми, която обсебиха и знам, половината от тази къща е моя. Ходя два пъти да им сглобявам мебелите, дарени от баща ми, които донесоха от другото си жилище, четиристаен апартамент с просторна тераса. Виждам как гнездото на родителите ми с вкус си подреждат. Доста пари похарчили: бетонна плоча налели на място на старото дюшеме, обновили ел. инсталацията, разширили и преустроили банята, нова мивка в кухнята излели, обновили няколко от помещенията с теракота. Пълно е с мебелите на баща ми: четирикрилни два гардероба, две трисекционни библиотеки, диван с ракла три броя, шкафове. Луксозно изглежда така обзаведено някогашното мизерно стайче, в което живяхме седем изпълнени от притеснения и болести години с Ася, майката на двете ми дъщери. Бяхме бедни и унижавани от всички наоколо. Момичето ми на два пъти прави опити да се отрови с хапчета в тази къща. Хлипаше нощем на рамото ми: "Жоро, миличък, подкосяват ми се краката, когато минавам покрай стаята им с легена да простра дрешките на Вера и Надя на двора". И съм сигурен, че е било точно така.
Миналата седмица погребаха един от големите ни актьори, българин по излъчване, сдържан и силен, и нежен, Георги Георгиев – Гец; отишъл си на 70 години. Отиват си титаните от романтично-хаотичната ни младост. Хоризонтът е мрачен; на сцената се изтърколиха травестити и уроди някакви, гаврят се с всичко и всички в България. За тях няма майка, няма баща. Весели гаменчета. В интервю актьорът Андрей Чапразов (1920-1999) пряко се обърна към тези кукери: "Воните. Всичко, до което се докоснете, започва да вони". Ала публиката се прехласва по маймунджулъците, по просташките им шегички. Манталитетът на янките! "Кое се търси, то си требе!" – би рекъл шопът.
Народът е наплашен, объркан, земетресение все едно е станало. Мъжете от блока блъскат карти под балкончето вечер. Жените се гушат с дребните дечица по пейките отпред. Тихо като пред буря. Но буря няма да има; всеки приклекнал вътре в себе си и се ослушва като на война. Цените на храните седмично растат с по два до пет лева. Вихри се жестока явна спекула. По телевизията сутрин и вечер разказват за убийства, изнасилвания, за крупни грабежи, кървави катастрофи, аварии в мините и заводите. Рекетьори и изнудвачи от гетата, убийци и изнасилвачи, корумпирани държавници и все такива вести. Откъде се пръкна, от какви цепнатини изпълзя, как тъй се роди и се развихри тази нагла пасмина? Всеки ден чувам: съкращават работни места, закриват цехове, цели заводи. Опразват производствените халета, превръщат ги на търговски складове. Скъпите съоръжения за производство и модерните поточни линии товарят нощем като крадци в цели влакови композиции или в колони от тирове и ги отпращат незнайно в каква посока извън България, секат горите, източват язовирите. И всичко, което някога е било поминък и радост за окото на българина, вече превръщат в пари.
Обикновеният нашенец едва преживява, едва храни и облича челядта си, а бабаити, наркомани и лъскави типове, проституиращи девойчета и сексуални маниаци пълнят луксозните заведения; купоните им завършват с побоища, стрелба и оргии. Разврат и пиянство, невиждани по размах досега. А власт и престъпници си правят реверанси, докато българинът тъпо мълчи. Кандидати да управляват България бол, с лопата да ги ринеш, а плодната земя запустява, буренясва. И по селата хората масово си колят животните, че жито, фураж няма. Малките частни фирми, които избуяха през първите месеци и години след онзи дарен Десети ноември (1989), фалират заради убийствени данъци, ала заради убийствените лихви по обслужване на кредитите банките станаха котило за кредитни милионери. Мародери от лакомия и неумение да управляват имот източват кръвта на България към личните си сметки в Западни банки. Млади българи душа дават да изкръшкат от военна служба, да възират оттук. "Бедни" цигани вдигат думбазки конаци край съседната улица "Ландос" и навътре из Столипиновското гето. Полицаите не са редът, законът, а някакви чиновници в униформа, без самочувствие, че служат на обикновения гражданин в държавата. Над главите им техните началници навред из страната се договарят с политици и бандити. Следствие, Прокуратура, Съд се занимават с дребосъка, с дребни риби в престъпния свят, докато едри мафиоти са обслужвани от най-елитни адвокати, дори и от депутати в "Народното" ни събрание**. Образуват се вече самодейни банди за убийство и грабеж. Спецовете в краденето от покрива на блока с алпинистки въжета и приспособления се спускат до набелязаното за обир жилище. Колега от началния ни курс извела за двайсетина минути бебчето си на полянката пред блока на слънце и по това време с алпинистки такъми от покрива на блока в дома й на VIII етаж влиза крадец; прибрал пари, бижута, дори сватбената й рокля, обувките й, сандалите й.
Чудни обири стават напоследък и съседите си говорят, че всичко се върши строго по план, обмислено; жертвата е проследявана понякога месеци преди акцията. Моите събратя по участ в блока ни тръпнат зад бронираните си врати. Блиндираните порти за апартаменти днес са хит на пазара. Но и това не помага. Бъбрим си: "Само да не те набележат!" Спецовете действат хладнокръвно, професионално, безмилостно; нищо не ги спира. Пък и да ги опандизят, плащат на когото трябва и тях законът не ги лови.
Който може, се запасява с храна за зимата и за очакваното най-ново и по-драстично увеличение на цените. Трупат у дома брашно, захар, олио, фасул, ориз в промишлени количества. Живеем в стрес. Престъпният свят на България води своята подла война с обикновения гражданин. Политическите сдружения правят като че всичко възможно да ни разединяват. Църквата от храм на Вярата и крепост на Българщината всъщност се е превърнала в средство за търговия; оказа се, че и висшите църковни служители усърдно се трудят да разпиляват Българското ни племе. Инак призиви за обединение на нацията колко си щеш! Думите "заедно", "всички", "България" са любими за всяко парвеню; на практика баш тези самообявили се патриоти мамини вършат обратното. Това е преди всичко грандиозна духовна криза. Стопанските недомислия и съсипията са последица от избуялата лакомия, от страха и невежествения стремеж към власт на всякаква цена. България отдавна няма духовен център, ни духовна личност за водач.
12.09.1996.
Страхувам се от:
- някой, който ще ми поиска огънче, а ще ми вземе здравето;
- фанатично блесналите очи на "сини" и "червени" тарикати;
- политици, които искат на всяка цена да ме направят щастлив;
- оратори, анализатори, коментатори, които мислят вместо мен;
- отрепки в политиката, които са решили да се жертват за мен.
13.09.1996.
Да направиш от хлапенцето човек, който може да чете и пише, не е трудно; трудно е от родения тепегьоз да направиш гражданин на "чистата и свята република".*** Сякаш нищо не се е променило. Преди цитираха Маркс, Ленин, Живков, сега във всяко слово от трибуната на площада и Народното събрание екне: "Дай, боже! Боже, помози! Ако е рекъл бог! и Боже", следвано от три удивителни, демек: яки чувства, трепет велик. Толкова наглост и толкова лицемерие на едно място не помня да са били и при соца.
–––
.jpg)
.jpg)
.jpg)