ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (263.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (263.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

   28.04.2001., прод. НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА

 Най-детайлно разказваха за жестокостите концлагеристите от лагерите в Скравена, Белене и пр., които не били пряк обект на мъченията до смърт. Едва оцелелите, сами измъчвани до полуда, избягват да говорят какви унижения, какъв потрес са изпитали. И това е логично, защото от ужасите детайлно се интересуват хора, които не знаят що е ужас; за тях ужасът е сюжет, филм и от роман на ужасите, където – удобно изтегнал се, като страничен наблюдател се кефиш: "Леле-е-е, какви гадости ставали по света!" Така, спомням си, баща ми не обичаше да го разпитвам какво е преживял на фронта; гневен, веднъж ме отряза: "Какво толкова да ти кажа, през първата седмица в окопа от вонята на гниещите трупове само повръщах, не можех залък да туря в уста, само повръщах. Касапницата ли те интересува?" А се бе завърнал като герой от фронта, с орден за храброст ІІ степен, сребърен, със сребриста лентичка, който орден ненужен се подмяташе докато не го прибрах от шкафовете в старата къща. Защо ли не искаше да се покаже герой, пред сина си поне?

  Веднъж все пак отстъпи на настойчивите ми разпитвания. Разказа ми случай, когато войник от ротата, чийто вътрешности висели от разпрания му корем, с кървави сълзи молел да се смилят над него, да го застрелят. И вие какво направихте – продължих да му досаждам, понеже замълча, застреляхте ли го? Той само изсумтя, стана от масата, слезе долу в избата, в работилницата, и работи до късно онази вечер, та масата така си и остана с чашата му ракия недопита и яденето му недокоснато. Та за мъчениците и лъже-мъчениците говоря! През късната пролет на 1990 г. група от такива мъченици бяха пратили послание до вестника, който тогава правех, че се отказват от пенсиите, които правителството на Андрей Луканов (1938-1996) "великодушно" им бе отпуснало като компенсация за преживените издевателства. Те дори не настояваха за присъди над извергите, желаеха само имената на мъчителите им да бъдат публично огласени.

  Впрочем, ето част от адресирано до главния редактор на политическия вестник на първата регистрирана след Десети ноември в България Демократическа партия със седалище в Пловдив и с председател Илия Кожухаров – Писмо от концлагеристи и политзатворници на режима. То беше поместено на първа страница, под главата на вестник "Демократическо знаме", бр. 2. от 29 май с.г. като Обръщение, подписано от тогавашните жители на Карлово Господин Тачев, Христо Велинов, Иван К. Петков, Матю Астарджиев, Матей Недялков, Минко В. Цолев, Величко Канев. Има там редове, на които не им е нужен коментар, толкова са красноречиви! И така рязко демаскират лъжестрадалците, дето се роиха подир "славния" Десети ноември с внушение, че са първи демократи в отечеството, и разбира се, с яка претенция за привилегии. Заради сравнението, което се налага между реакцията на истинските и лъжливите демократи, ето част от това Обръщение.

  КЪМ ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ

  Копие: До г-н Г.Б., главен редактор на вестник "Демократическо знаме"

  Господа, Управляващите комунисти от БСП изиграха последния си коронен номер – с постановление на Министерския съвет 38 от 28 април 1990 г. ще "обезщетят" своите жертви, репресирани след Девети септември 1944 година.

  Какви са подбудите и каква е целта на този акт?

1. Да се създаде впечатление, че сегашното партийно и държавно ръководство, както и членовете на сегашната БСП, нямат нищо общо с тяхната комунистическата партия, извършила тези престъпления.

2. Да запушат устата на опозицията и замажат очите на репресираните по един елементарно демагогски начин, за да не се споменава вече за позорните деяния на комунистите.

  (Следват три пункта към тези два, предавам част от останалия текст.)

  Ние смятаме за очевидна истина, че не може да има компенсация или обезщетение за всички морални и социални вреди, нанесени от БКП на хората, които тя репресира физически и духовно. Няма компенсация за избитите, които сега лежат в знайни и незнайни гробове и чийто дух витае над тази изстрадала страна и зове не за пари. Този дух вечно ще нашепва за позора на едни нечовеци, вилнели през годините след 1944 г. Безкрайни са злодеянията на комунистите в България. Историята вече е произнесла справедливата си присъда и това е единствената утеха и удовлетворение за страдалците. Ние не снемаме отговорността на всички членове на БКП, които продължават да са членове на БСП, както и на новопостъпилите в тази партия, и ги считаме за потенциални продължители на безчовечните й идеи. Колкото и да се стараят, че са други, те си остават пак те. Приветстваме онези будни съвести, които бяха в редиците на БКП, но през последните месеци напуснаха тази компрометирана партия и с цялата си душа и сърце прегърнаха идеите на демокрацията и християнския хуманизъм.

  Ако трябва да се даде обезщетение само за материалните щети на репресираните, то КОЙ ТРЯБВА ДА ПЛАТИ И ПРИ КАКВИ УСЛОВИЯ? Тези репресии не са акт на един, двама или петима човека. Те са дело на БКП. А партията, това са нейните членове. Идеологията на тази партия е изградена върху принципа на насилие и безчовечност. Всеки член на БКП (сега член на БСП) е приел тази идеология и носи отговорността за осъществяването й на практика. Не може този, който е членувал редица години в тази партия, дори и само мълчаливо да се е съгласявал с нейните прийоми, да смята сега, че е освободен от отговорност за нейните деяния...*

  29.04.2001.

  У всекиго – може и да се заблуждавам, ала все пак ми е необходима тази илюзия! – има глъбина, където е нежно, уязвимо и пулсира обич, примесена с тревога. Това е лоното на душата. Усилията на всякакъв род манипулации са прицелени именно към това съкровено кътче; то е капризно, своенравно, не се поддава леко на логическите инструменти, съпротивява се страстно на всяка абстрактно права линия, и преди да стигнеш до него, има мочурища от печал, а понякога настръхнали предизвикателно телени заграждения.

  Седя край маса, отрупана с отбрани ястия и напитки, до брата на моя приятел от ранното юношество инж. Тодор Ряпов. Христо е с година по-голям от нас двамата с Тодор – разменяме фрази, изпразнени от съдържание. То е ритуал, не фразите имат смисъл, а общото послание зад тях: че нямаме нищо против един друг, приемаме се, каквито сме, ще поседим, значи, ще погледаме сватбеното празненство (жени се по-малкият син на приятеля Ряпов). Ресторантът е "Ловна среща" покрай пловдивската Гребна база, луксозно обзаведен, пращи по шевовете от пищна суетност: официално облекло, дамски тоалети, бижута, фантастични прически, приповдигнати изражения, креслива музика, отмерени жестове, благовъзпитани погледи, жарки ръкостискания. Всеки е дошъл да засвидетелства уважението си, да се покаже откъм възможно най-представителната си страна. Ще се гледаме, ще бъбрим, ще се веселим и фактически нищо няма да си кажем. Много си падам по подобен род празненства, но то е сватба.

  Наоколо освен нас, двамата с Ицо, се кипрят още: съпругата му – силно гримирана, с повяхнало личице; най-малкият от тримата братя Ряпови – Никола, който от време на време ми намига приятелски от далечния ъгъл на масата; тук е неговата (на Колю) съпруга, оперена, понапълняла булка; тук е сестра им на тримата братя – Анастасия. Сийка е вдовица с четири поизраснали вече деца, но тях ги няма между нас: седи си и лекичко, струва ми се, от неудобство се усмихва; а в усмивката й личи колко трудно, но с достойнство носи товара на собствената си орис...

  ...И внезапно си помислих за Re., слязох при жигулата пред ресторанта, донесох си подаръка; побутвам Ицо по рамото: Имам бойна задача! – смигнахме си по хайдушки и бързичко си тръгнах. В колата на път към къщи реших, че съм адски щастлив. Не-е, не съжалявам, че си тръгнах. Ресторантът бе препълен от народ; гледах ги тези хора как играят ролите си на самоуверени млади мъже и предизвикателни с прелестите си съпруги и госпожици. А мен възрастните хич не ме интересуваха; какво ли бихме си казали в такава ситуация! – любезности, реверанси към куртоазията и... толкоз. Леле, колко скучно и отчаяно пустинно изведнъж ми се стори това пъстро, шумно и весело празнично стълпотворение! Когато вече бях излязъл изпод душа, бях се поизсушил надве-натри и добре освежен се пъхнах в леглото, тъкмо тогава иззвъня телефонът. Обаждаше се Re. Ето нещо, което силно ме интересува, казах си.

  Меди, съпругата на моя приятел от детство Тодор Ряпов, е наполовина с еврейска кръв – по линия на баща си Бенцион. Бенцион бе завършен мълчаливец, доколкото бегло го познавах, и почина преди 16-17 години, но еврейски черти носят и двамата му внука от Меди, Янко и Венцислав. Венцо е по-слънчевият от двамата. Напомня ми по лице графичния портрет на австриеца Франц Кафка от корицата на българското й издание "Роден съм да живея в самота". Сега е новоизгряващ и перспективен д-р по стоматология, 25-годишен, бивш възпитаник на пловдивската елитна математическа гимназия, с доста развито чувство за хумор, което ще рече, според мен: естествен. За разлика от брат си, когото подозирам, че в демонстрациите на самолюбие притъпява някакъв свой комплекс. Като че няма никаква връзка между Венцо и хер Кафка, който напоследък ме занимава, освен външна прилика. Художникът на графичния портрет е предал своето усещане за излъчване от личността на гениалния австрийски евреин. Но има и нещо, което ми говори подсъзнателно: за еврейския ген, за шанса светът да разполага със сюжетите, съхранени и пренесени до всички нас от таланта у евреите.

  В тези десет-дванайсет години напоследък, когато преживяваме сгромолясването на купища химери, когато все по-голямо множество уста шепнат, хленчат, вайкат се, че сме изгубили смисъла на своя живот и загиваме, и сме обречени, направо нямало смисъл да се живее по-нататък. Та в тези смутни години, мисля си, Случаят Кафка** е образец какво може да сполети човек, изгубил вяра и надежда, за да успява някак да преодолява неприятностите и потреса от разгромената ценностна система наоколо. Слушам бъбривите оплаквачки със затаено отвращение, защото, колкото и вярно да говорят, посягат към онази част от душата, която при никакви обстоятелства не бива да коленичи, да се снишава или да пълзи. Случайно може би съм кръстил дъщерите си Вера и Надя; Вяра и Надежда са ми били жизнено необходими, за да не започна да се чувствам пръст и кал, тлен, обречена да гние. "Нормално, докторе!" – отговаряше в изнемога, събрал последните си съпротивителни сили в зъби, баща ми. Това, дето ни се случва днес, се е случвало и на други човеци преди нас; нормално е, значи, да се случва от време на време Злото и Разрушението да надделява. Но нима с това се изчерпва всичко, което имаме да направим? Ето фрагмент от писмо на 21-годишния Кафка, определящ ролята на книгата, на обмисленото слово, именно в такива трудни периоди в живота на нацията и на отделния човек:

  "Добре е, щом в съвестта зейват дълбоки рани, защото така тя става чувствителна към всяко докосване. Изобщо мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с пестник по главата, за какво да я четем? За да ни направи щастливи (...)?! Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги, а такива книги, които да ни ощастливят, бихме могли в краен случай и сами да си ги пишем. Ние обаче имаме нужда от книги, които ни въздействат подобно на нещастие, от което много ни боли, като смъртта на някой, когото сме обичали повече от самите нас, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; да, книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас".

  Ако не събужда, ако не вдига на всеоръжие съвест и достойнство, че какъв смисъл тогава има да ни се случва, да ни се струпва върху кратуната толкова мерзост в тази наша България! Нищо не иде случайно. Достатъчно дълго сме живели глухи и слепи като нация, дошъл е най-сетне ред да преоценим преди всичко собственото си място в собствения си живот. (14,20 ч.) Четох допреди час-два гробищната статия на Марин Халачев (1933-2005), известен тук писател (статията е печатана в един от последните броеве на леко снобското столично вестниче "Български писател"), прогърмяха и у мен апокалиптичните прогнози на Халачев: "Обречени сме да загинем. България ще изчезне от картата на света. Нека да помислим кому да завещаем поне спомените от миналото на този народ, историческите ни паметници." И прочие, и прочие все с този запев на черно отчаяние. Питам – на масата в кафенето е и приятелят Емил Калъчев (1932-2013): Как с такива мисли в ума да уча моите ученици на родолюбие, увереност и достойнство?

  Страшно е не когато врагът е многочислен и те побеждава, страшно е, когато сами вече сме коленичили и сме се предали. Нещастния страдащ Марин Халачев, виждам, го боли много, но не мога да му съчувствам. Такъв вид предателство, струва ми се, е най-опасно, понеже от него нататък започват тарикатлъците, цинизмът, спасяването поединично. Ракова клетка, превърне ли се в метастаза, е в състояние действително да ни погуби като народ, нация, държава. Знам, казвали са ми, че когато организмът престане да се съпротивява, т.е. престане да повишава температурата си, престанат гърчовете, световъртежът, трескавото бълнуване, мятането наляво-надясно, тогава настъпва особено затишие: огънят спада, съзнанието се изключва, болният престава да се измъчва, лежи си притихнал, кротък – един полека угасващ труп.

  Защо тъй лесно ни отписват дипломатите от чуждите посолства, Боже мой! (14,45 ч.)

  30.04.2001.

  Завчера, докато танцуваха някакъв си там специално обявен в чест на родителите на младоженците танц, като обикаляха в кръг дансинга на втория етаж на ресторанта под насочените насреща им прожектори, а и под благосклонните възторжени очи на празничната публика ("публика" в най-условен смисъл, защото – строго погледнато, всички тук бяхме и актьори, и публика едновременно)... та като гледах как приятелят Т. Ряпов с дълбоки прикляквания, с гмуркащи се движения от кръста нагоре наляво и надясно, въодушевен, щастлив, та чак мъничко по циркаджийски смешно се кърши с жена си Меди в – да го нарека, буен и страстен танц, танго д`аморе може би, сърцето ми конвулсивно потръпна: почувствах жал, мъчно ми стана за него, а не знам защо.

  Май това бе причина тъй бързичко да отплувам от цялата менажерия. Да, той беше щастлив: женеше по-малкия от двамата си сина, и всъщност, у мен нещо не е наред. Мисля си, че жена му дори не го познава така добре, както аз го познавам. За миг ми се стори, че не аз, а той е много-много самотен; доплака ми се за него; не, не точно за сегашния му вид и статут на големия шеф на поне две хиляди работници, трети или втори по чин в управата на някакъв си комбинат, а за някогашния напет хлапак у него ми се сви сърцето. Целия ден преди да се появя на празненството, бях си припомнял как живяхме години наред заедно като хлапета, юноши и млади мъже. Обсъждали сме какво ли не, но откакто се ожени, откакто малко по-късно и аз се ожених и създадохме семейни огнища, дом и дечурлига, животът ни дръпна в различни посоки, а детството остана далеч назад – зад хребета на други пътища и връзки, аз с моите многообразни връзки с момичета и жени, например, за разлика от него. За този род самота детското приятелство най-добре помни. И се питам: защо ли по празнични поводи така остро я усещам тази библейска самотност под Небесата, откъдето някой е вперил очи върху всекиго от нас?

  Опитвам да запазя спокойствие при вида на връхлитащото време. Сега разбирам до каква степен Re., изобщо, присъствието на сексуалното предизвикателство жена, ми е нишка към детското очарование от живота. Срещу жестокостта мога да съхраня дух и хладнокръвие, и инат без особени проблеми; нежността обаче ни превзема отвътре.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 2 oct. 2020

___

* Пълният текст е в посочения по-горе брой на вестника. Между другото, лицето на този брой наред с брой 1. от 19 май 1990 г. се оказа единствен от българските вестници сред първите лястовици на опозиционния печат в тогавашния Съветски съюз; вестник "Демократическо знаме", органът на първата Демократическа партия в България, бе показан в едър план на цяла първа страница на руския вестник, който се разпространява в милионен тираж, като се препечатва в Атина, Будапеща, Кьолн, Лондон, Милано, Москва, Париж, Талин - всеизвестния "Московские новости", в броя от 19 август 1990 г., и по-късно – в броя на руския седмичник от 23 декември с.г.

** Франц Кафка (1883-1924). Днес Кафка, наред с Джеймс Джойс и Марсел Пруст, е смятан за един от "тримата влъхви" на модерната литература. За разлика от много известни писатели, Кафка рядко е цитиран. Но е коментиран повече заради своите видения и перспектива. Шимон Сандбанк, литературен критик и писател, определя Кафка като писател, повлиял на Хорхе Луис Борхес, Албер Камю, Йожен Йонеско, Дж. М. Кутси и Жан-Пол Сартр. Литературният критик на "Файненшъл таймс" твърди, че Кафка е повлиял на Жузе Сарамагу, Ал Силвърман и заявява, че Джеръм Селинджър обичал да препрочита творбите на Кафка. През 1999 г. комисия от 99 автори, учени и лит. критици класира "Процесът" и "Замъкът" като втори и девети по значимост романи в немскоезичната литературна класика на ХХ век. Въпреки всеобхватността, загадъчният стил на Кафка е трудно да бъде подражаван. Вж. https://bg.wikipedia.org/…/%D0%A4%D1%80%D0%B0%D0%BD%D1%86… Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (262.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (262.)

  Тя ме погледна учудено, а аз изведнъж и съвсем неочаквано разбрах, че цял живот съм обичал именно тази жена! (...) Човек без почуда вътре в себе си е безинтересен.

   20.04.2001. НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА

  В дебрите на душата ни често пейзажът няма нищо общо с онова на повърхността. Случва се като волтова дъга да прескочи енергия от бездни на подсъзнателното към Небесата. И оставаш с впечатление, че не си им безразличен, че нещо внимателно те наблюдава. Какво е то? – собствената ти съвест или информационна банка, която от раждането ни вече знае какво ще ни споходи, та до самата преизвестена вече смърт!Смъртта възприемаме обикновено като физически срив, като разрушение на плътта, но страшно е духовното умиране, когато частици от личността отлитат безвъзвратно. Лакомо посегналият да се възползва издава обедняването или фиаското на личното си достойнство. Така момичето се превръща в пищна проститутка, а самостоятелният мъж – в роб на страстите, играчка в чужди ръце. Край най-пищни трапези виждам как са се наредили най-много самоунижили се. Всеки разкошен дворец всъщност обитава един аристократ и хиляди слуги и куртизанки, въодушевени, че са част от свитата. И нищо даром се не получава. Голяма тръпка е, когато предлагат да те купят; ужасно е никой да не се интересува от теб, да живееш без авантюри. Когато търсят близостта, присъствието ни в някой чужд живот, какво наистина ги вълнува повече – нас самите (душа+тяло) или собственият им егоизъм? И да попиташ, няма как да ти кажат, остава сам да си отговориш.   

    24.04.2001.

  Съседки приятелки. Израснали от деца заедно, заедно момували; едната се омъжва и живее щастливо: съпругът – шеф на културния дом в градчето, уважавана личност, обаятелен мъж. Имат момиче, и момичето израства обградено от слънчева домашна атмосфера. Грижат се за дъщеричката не само родителите на детето, но и съседката, която – независимо че е знойна, желана от много мъже жена, не личи да се терзае, че останала сама в живота. Затова пък постоянно е у приятелката: заедно шетат, заедно посрещат и изпращат милия съпруг. Тази идилия се точи низ години. Мир и съгласие царят в този честит дом. Дъщерята на същите хора – студентка вече, започва от един момент да се досеща, че приятелката на майка й има любовен роман с г-н директора на културния фронт. По незабележими за беглия повърхностен поглед подробности: погледи, шегички, особен трепет в компанията, момичето открива тъжната истина, че и таткото не е безразличен, че под повърхността на женското сътрудничество баща й живее фактически с две съпруги, може би господинът с две жени споделя леглото. 

  – Знаеш ли – чуди се, – най ми е странна реакцията на майка ми. Ами виждам, мама обича тате, но защо не ревнува? Любовта им се разгаря пред очите й, а тя е спокойна и като че благосклонно се отнася към двамата любовници. В почивните дни те често излизат да се разхождат сами в планината, а пък мама заминава при своите на село. 

  Спомням си нещо, дочуто преди години, и се питам: този мъж с коя от двете жени е наистина? Дъщерята, силно привързана към тате, завърши така разказа: "Жал ми е за мамината приятелка леля Данче". Ама кой тук греши, или всеки е праведен за себе си!

  В предимствата на обичащия може би е и примирението да приемеш твоя човек да е щастлив на всяка цена. А като е свободен да избира с кого да бъде, защо непременно с теб трябва да е! Има тук изкусителна тръпка. Преди Адам да я "познае", Ева вече се е любила с Дявола. Та нали именно Дяволът я подтиква към еуфорията на плътските наслади. Иначе двамата с Адам биха си живели и до днес необезпокоявани, като брат и сестра в Едемската градина. Като я научил Дяволът да ловува, Ева вече става жена в пълния смисъл на думата. Оръжие, което не влиза в употреба, поръждавява, губи стойност, става бреме, петлави ти се в краката, препъва те. Е! За какво ти го връчила Природата това нещо? И после, кога възбуждаме страстта: когато се въртим кротичко и еднообразно в делничното, или като прескачаме телените мрежи и заграждения на забраните и правилата? Онова, което се повтаря, без да се обновява, бързо омръзва.

  И каква жестока тръпка е да проникнеш в чужди пространства, да се усетиш ловец, завоевател, пиратска шхуна в открито море! Онази съпруга може би тъй съхранявала привързаността на мъжа към себе си: като му позволява, дори като се отстранява от хоризонта му, докато той се радва и преживява страстта си по другата жена. Голяма е опасността да го изгуби, но не е ли по-честно и по-достойно по този начин да приеме нещата, нали!? Защото свещено било правото на личен избор – със съответния грозд от задължения и тегоби. Но всеки, който изпитва истинска любов – дори и страдайки ужасно, ще отстъпи, ще замине на село при своите или където и да е другаде, само за да не пречи пълноценно да си изживеят щастието. Ами да, никой не може да ни унижи по-болезнено от нас самите. В самоунижението, освен подтисната успешно ревност, виждам и краха на всяка изпразнена от съдържание и смисъл любовна история. 

  Завоевателният рефлекс понякога се изразява в непонятни неща у влюбената жена. Понеже мъжът, когото горещо обичала, изгубил интерес към нея, Благовеста К., мило, готино, интелигентно, артистично, дяволито, отракано момиче, чрез най-близкия авер на любимия уредила интимно парти за трима в апартамента на майка си, която онези дни отпрашила към Гърция. Изкушила приятела и буквално пред очите на нейничкия се любила. Изненадан, замаян от поетия алкохол, скучаещият мълчалив наблюдател внезапно бил обзет от дива ревност. И тя се любила едновременно и с двамата. Луд секс! И какво стана по-нататък? – питам я. "Че какво да стане? – гледа ме лъчезарна хитрушата. – Глупакът му с глупак, като залепна за мен, върви ми по петите, диша ми във врата. И в тоалетната да вляза, стои на стража пред вратата, пази някой да не ми налети, та сега вече взех да умувам как да се куртулисам от него."* 

  26.04.2001.

  В просъница, събуждайки се, в ушите ми зазвуча музика: акустична китара, дрезгав баритон, нещо в стил кънтри и ей тези думи на песен за богатия, които лесно печели пари, пък не знаел за какво да ги похарчи. Колко лесно изглежда печеленето на пари, мисля си, едва изпълзял от сънищата си, почти на вратата между Наужким и Наяве! Само леко усилие, и стиховете, книгите, мелодиите, които звучат откакто се помня у мен, картините, които рисувам с думи или илюзиите ми, ще да се превърнат в истина. Щастлив, ще мога да направя по-щастливи и други хора, но нещо пречи. Защото този свят не е зле устроен и не е прав поетът Вапцаров**, ама никак не е прав! Някой само трябва да запали свещта, кандилото си да запали и да тръгне да разнася славата на Сътворението, радостта да родиш и отгледаш деца, песни, стихове, картини. Мога ли да запаля свещ, кандило, двехилядигодишен фенер от Разпването на Исус, питам се.

  Омръзна ми да живея, ограничавайки се. Омръзна ми да се заравям в неизвестност. Омръзна й на костенурката тази черупка, тази коруба. Построил си минаре, кулата до небето си вдигнал, ала не за себе си, а за онзи глас – глас от низините, който трябва да бъде чут най-после. Не можеш да правиш тънки сметки; друга ти е мисията; и защо да се преструваш на какъвто не си! Къде са онези, които ще разгонят стражата около теб и ще те погледнат любопитно като странна птица, която странно говори странни неща и по-ведро, по-мъдро изглежда животът? Съобщавам ги тези работи не от себе си, друг някой говори. Настройвам от тридесет години и повече, опъвам до скъсване и в самота тънките струни, за да звучат по-ясно, по-готино. Ювелирът тъй в течение на дълго време работи, шлифова парченце диамант, за да се кичи сам с хубостта му ли? Ако глупаците смятат това за самолюбуване и възгордяване, аз ли не зная какво е то и какви усилия струва участта да се родиш с поне синапено зрънце талант!

  Очакват да молиш, ръка да целуваш: Дайте възможност, помогнете! Но така хленчи отчаяният, пък ти не отчаян. Жал ти е, че зле си редят живота. Да коленичиш, ръце да протягаш за милостиня ли! Не себе си, тях би унижил, да бе постъпил тъй. Не щеш да унижаваш. Семето зрее не само у теб, и не, не е обикновено семе, а енергия за добро. И не си бил единствен; мнозина сте, но кой ви знае! Тълпата се заплесва по шарении, по кукерски дрънкулки и плашила й изтичат очите, точи лиги, предвкусва нещо леко, ефирно, и получава захарен памук: лапнеш нещо, глътнеш нищо, дрънкулки, лъскави опаковки на разни празни работи. Нещо вън вече се кълби и се бунтува, едва удържа огромни коне с пръхтящи ноздри и тръпнещи мускулести тела. Не проявят ли усилие онези там горе да разберат какво точно имаш на ум, нищо повече не искаш да сториш. Каквото ти е поръчано изпълняваш, нямаш и намерение скоро да спреш. Своето не си престанал да вършиш и тази участ ти е достатъчна да си спокоен. Но не съм спокоен, грижа ти е, че семето сякаш само върху камъни и спечена угар сеячите хвърлят. Няма самота, по-открита към хоризонта.

  От десетина дни чета писма на евреина Франц Кафка*** и не мога да се изплъзна от тягостното усещане, че преживявам версия на собствения си живот. Смалявайки се, Кафка се справя някак с личната си драма, присъща за човек, провиждащ арматурата, скелета на живота и света. При мен справянето някога избива в придаване на повече тежест върху собствения мой незначителен, обективно погледнато, стил на живеене. Случвали са ми се обаче почти същите събития в личен план: например, бягството от Ася през далечния юли 1972 г., съденето, обаче не както при Кафка – в някакъв хотел обкръжен от хора, опитващи се с обич да го разберат, а в истинска съдебна зала там, в Балчик, пред настръхнала публика, стекла се с намерението да ме заклейми, да ме види унижен и наказан, че не желая да се женя. И пр. Споменавам само началото на купища от аналогии. Същата невъзможност да мисля за нещо друго повече от писането. Същата самообреченост, подчиняваща денонощния цикъл преди всичко на писането, на размишление върху всяка скрита дреболия наоколо. Същият ад, който понякога избива с клокочене на повърхността. И същата липса на склонност да се обвързвам с приятелства на битова основа. Освен дето нежният Франц Кафка, е по-болезнено уязвим, по-оголена кървяща рана, по-краен в самоохулването и едва прикривайки мощния глас, изригващ от дълбините.

  То просто плаши! Затова и чета неговите твърде лични писма с потрес, с усилието на изправения върху ръба на клокочещ кратер. Наистина е доста предизвикателен и ужасен в нежността, в страха да не бъде окован, да не му се наложи да отстъпва пред когото и да било, а пък представяйки се жалък и нищожен, и тъй – изхлузвайки се от обичайните клопки, които отклоняват и разпиляват всеки талантлив човек встрани от основното в собствения му, неповторим личен живот. Толкова респект към болнавия Кафка, че дори не посягам да поправя правописните коректорски грешки, допуснати в отпечатания на български превод! И не казвам, че ми е симпатичен; пресметливостта, еврейското у него, ме държи на почетно разстояние. Боже, та той е пресметлив дори в любовта си към някаква си Фелице****, в егоизма си на мъж да я направи придатък на творчеството (колкото и гениално да е то)! Такъв грях не се прощава с усмивчица и нехайно махване с ръка: и не заради конкретната дългокоса Евина щерка, а заради Любовта, лесно не се прощават такъв род пренебрежения към човека отсреща.

  Могат ли Любов и Творчески гений да се взират подозрително насрещу си! Може да не съм прав, да греша. Ето възможност Кафка сам да се защити, цитат от писмата му до любимата Фелице! С.196, цит.съч.: "Обичах те, когато бе естествена, и само когато проявяваше враждебност към работата ми, се страхувах от теб. Понеже те обичах тъй много, не бих могъл да сторя нищо друго, освен да ти помогна да се запазиш такава, каквато си. Все пак това не отговаря напълно на истината, беше и заплашвана, а нима никак не желаеше да бъдеш заплашвана? Никога? Съвсем никак?" Цитирам само част от посланието към Фелице. Той пише "Аз те обичах" или настоява "понеже те обичах толкова много", думи-думи! А ето нещо, под което бих се подписал – с.209: "Известно ли ти е? Вървяла ли си някога сама надалече? За такова нещо са необходими голям брой минали неволи, а и много щастие. Зная, като момче често бях самичък, по-скоро по принуда, по-рядко – щастливо и волно. Сега обаче бързам към усамотението както вода бърза към морето". Да не пропусна – опитвам учтиво да преценя 29-33-годишен чиновник от 1912-1916 г. и отношението му към четири години по-младата годеница; и двамата са от заможни семейства, с осигурен доход, със строго установено място в йерархията на предвоенна Австро-Унгария и Германия. Шетането им назад-напред из Европа, из луксозните й кътчета – Карлсбад, Мариенбад, Швейцария, Италия и пр., е нещо, което се приема за най-естествено. Фонът на цялата история няма нищо общо с мизерията, невежествената власт и ограниченията, на които имам удоволствието, а и честта да се любувам от раждането си до днес в моя роден град Пловдив с присъщия му див провинциализъм и византийското му коварство към собствените му рожби от бедняшките махали. И все пак. И все пак! 

  Европо! А не те ли плашат очите ни? Толкова предвзетост на едно място, колкото в периода, предшестващ двете Световни войни. Толкова аристократична разнеженост!Една и съща фрази, изречена от различни уста, има различен подтекст. Кафкианският подтекст няма нищо общо с подтекста, който влагаме ние тук, на Балканите. Изискано погледнато, не може да е "аристократ" (във високия смисъл на понятието) вперилият се в шепа трохи, непрестанно измъчван от въпроса какво би спечелил, ако еди що си би сторил или даром дал нещо някому. Психоанализата ми напомня такова мизерно броене на плюсове и минуси. Излиза, че ние тук, диваците на Балканския полуостров, сме общо взето бая по-широко скроени характери от скрупульозно придирчивите и охтичави от страх да се не минат западно- и средноевропейци, макар за мен Кафка да е образ по-скоро на пресметлив амбулантен търговец, колкото и гениален да е. 

  27.04.2001. 

  Като да имам едва затаена неприязън спрямо гениалността, ала Кафка ме занимава като подход към всеки човек. Захванеш ли се подробно да се самоанализираш, какво друго освен разочарования и древни комплекси ще изровиш от подсъзнанието си! 

  28.04.2001.

  (11,25) Луксозни, по мое мнение, кътчета на континента, които Кафка посещава или дето пребивава известно време: Париж и Берлин (27-годишен); пътуване през лятото на 1911 г. (28-годишен) – Цюрих, Милано, Париж, Ваймар (Йохан-Волфганг Гьоте) през 1912 г.; престой в два швейцарски санаториума: в Юнгборн, планината Харц (1912), и Ерленбах при Цюрих (1911); пътуване от Виена за Триест, после с параход от Триест до Венеция, оттам през Верона ("Ромео и Жулиета") и Дезенсцано за Рива и Лаго ди Гарда (1913); (1915 г.) пак в санаториум – Румбурк, Северна Чехия; командировка до Карлсбад и Мариенбад (1916). И по-нататък, в следващите години: Мюнхен, пътуване през Будапеща за Арад (1917), в Цюрау (1918), престой в Меран, посещение във Виена (1920), декември 1920 – в Татрите, Матлиари; януари-февруари 1922 г. в Шпиндлеров млин (курортно селище в Чехия) и пр., и пр. Издъхва на 3 юни 1924 г., месец преди да навърши 41-та си година. Напомня ми трескаво издирване, търсене на нещо, или по-скоро, напомня ми на бягство оттук и оттам, без да успее от самия себе си да избяга.

  За уседнал, вкопал се в обиталището си човек, какъвто съм, лутаниците му, от една страна, ми изглеждат празнични шествия на суетността, а от друга – бягства на човек, изплашен до смърт от пъкъла в душата си. Защо след толкова красиви фрази: "ние, хората, би трябвало да се изправяме един пред друг така почтително, така замислено, така любещо, като че ли стоим пред вратата на ада" (с.377), оставам със съмнението, че авторът се е наслаждавал, любувал се е перверзно на нещастието си. "Как живееш с този ад вътре в себе си!" – бе възкликнала преди години, озадачена, Ася, бившата ми съпруга и майка на двете ми дъщери. Бих запитал сега: Е, добре де, а говоренето за собствения ти ад не е ли слабост, или – което е още по-лошо – не е ли някакъв вид отчаяна героическа поза? Умирайки, часове преди да издъхне в страшни мъки, баща ми (роденият на 22 юли 1922 г. в бедняшкия занемарен градец Харманли) ми предаде последния си мълчалив и в съответствие с неговия стил бащин урок: направи всичко възможно в онова болезнено свое състояние да не ни притесни, нас – вероятно най-близките му на света. Отстраняваше ни полекичка от страданието, обръщайки очи на другата страна в тенекиената военна линейка по стария път между Пловдив и София, шепнейки с надебелял от вдишания пламък език: "Майко! Майчице!" Когато от време на време лекарят, 42-годишен бохема непукист, типичен пловдивски майничка, който вече го бе отписал от живота*****, надникнеше през стъклото от шофьорската кабина бодро да попита: "Как е? Как е, бай Кириле?" – моят баща извръщаше обгореното си, черно като у негър лице и отговаряше възможно най-спокойно: "Нормално, докторе! Няммма проблеммми, докторрре". 

  Да казвам ли кого поставям по-високо: луксозния, изнежения Франц Кафка или моя неизвестен мълчалив дърводелец! Имам толкова мощно величие в негово лице пред зъркелите си като образец, че свят ми се завива.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 1 oct. 2020

Най-горе е правнучката ми Виктория (2015)

* На всеки петнайсетина минути джиесемчето й звънеше и тя - ухилена до уши, но с дискретен траурен глас, обясняваше, че не, тя няма проблеми, нищо не я заплашва, намира се еди къде си (споменаваше заведение в другия край на Пловдив) и разговаря с еди коя си приятелка за хемороиди и женски неща.
** "Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!" – реплика на лирическия герой в поемката на Н.Й. Вапцаров "Песен за човека".
*** Франц Кафка, "Роден съм да живея в самота", бълг. изд. 1981 г.
**** Felicite (фр.) Блаженство, върховно щастие.
***** Същият д-р Иван Бошев (1946) – син на професор по медицина, три месеца по-късно издъхна от отток в черепа; паднал от табуретка, като се качил да смени изгорелия бушон. За нелепата му смърт сестра ми Ели (1954) говореше смахнато: клетвите й за нехайството и непукизма спрямо баща ни, се били изпълнили. Бел.м., tisss.