ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (894.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (894.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (5.)

   17 jan. 2001

  Захванах се днес с романа "Д-р Фаустус” – върхова творба на зрелия Томас Ман, писана според педантичните биографи от 12 май 1943 до 29 януари 1947 година и публикувана в годината, когато след шест месеца и нещо съм се появил на бял свят в Пловдив (през същата 1947 г.), т.е. от 68-та до 72-та си година пише романа. Ето как умелата литературна критика създава митология около книгата, минава ми през ум. Все същият, познат от "Вълшебната планина" (1912-1924 г.) стил, което освен липса на развитие ми внушава особен род предвзетост. Пак виждам пародиране на образи, този път "поднесено в ограничеността си" от разказващия Серенус Цайтблом, доктор по философия в шейсетата си година; най-вероятно авторът сам себе си пародира.

  Че недостатъка си да твори лекокрила, жизнена проза е превърнал в основен белег на творчеството си, вече ми е ясно, ала тук основният подход се съчетава и с дълбок анализ, и с обширни размишления от публицистично-философски тип. Комай именно това съчетание ме изкушава да чета "мудния" хер Ман, от когото очевидно има какво да уча – под масивната умозрителност пулсира нещо, присъщо за други литературни паралели и меридиани; не-е, не е средиземноморски натюрел, по-скоро това ще да е натюрел латиноамерикански.

  Стр. 46*: "...Защото макар че артистът си остава цял живот (...) по-верен на своето детство, отколкото отдалия се на практическа дейност човек, макар че той, противно на практичния човек, си остава (...) завинаги в чисто човешкото – бленуващо, игриво състояние на детето, все пак пътят на артиста (...) до вече по-късните, неподозирани стадии в неговото развитие е безкрайно по-дълъг, по-авантюристичен, покъртителен за наблюдателя, отколкото пътя при обикновения човек, за когото мисълта, че и той някога е бил дете, далеч не е така болезнена" (из разказа на подставения, пародиран образ на Серенус Цайтблом за гениалния Адриан Леверкюн). Всичката тази словесна главоблъсканица, макар на три места да съм почиствал фразата от обстоятелствени налепи, би могла да звучи човеколюбиво ето как: "Понеже човекът на изкуството през целия си живот е съпътстван от детските си спомени, скръб по детското е всъщност основният му за творчество". 

 Съзнавам, кощунство е да редактираш Томас Ман, и що от това, когато говорим за отношението автор - читател, артист - публика!

  Как може да се пише за отсъствие на предвзетост у артиста (както е при детенцето до шестата-седмата му година) по толкова показно снобски начин? Пародирането в случая не извинява, то не е вече пародиране, а немощ у автора или у българския му преводач (във второто силно се съмнявам).

        18.01.2001

  Като чета успоредно с Томас-Мановия "Д-р Фаустус" – за разтуха, монографията на Иван Сарандев за Йордан Йовков**, налетях на следната академическа мъдрост (вж. стр. 50) за първата печатана творба на 22-годишния (през 1902 г.) Йовков "Под тежкия кръст": "...Очевидно в стихотворението е отразен ранен етап в идейно-политическото съзряване на автора”. Отдавна, някъде от 1969-1970 г., се питам дали Иван Сарандев е неуверен, че разбира особеностите на литературното и всякакъв вид творчество, та затова се занимава само с автори, доказани и утвърдени, според онзи известен сред шегобийците основен девиз: Всеки се утвърждава в обществото с онова, което е извън неговите възможности. Какви ти етапи в идейно-политическото съзряване? Талантът е нещо, колкото капризно, толкова и монолитно, което се самопречиства и шлифова не в строги мерни единици, а често случайно и непреднамерено – в самия ход на личния му живот. Но не! Търсим общите места, проходилки са ни необходими, патерици... за да усетим, че талантът е нещо уникално – получило се от само себе си съчетание на заложби с познатите ни до болка човешки слабости, и няма нищо общо с изкуствения лабораторен образ на даровития човек – с Гьотевия хомункулус***.

        24.01.2001

  Тежката артилерия и в националната ни литературна критика обича да се занимава с поети и белетристи, доказали се, утвърдени и преутвърдени. И то, разбира се, хич не е зле – нали по известни имена от литературната история градим самочувствието си на цивилизована нация! Все друго си е професор, доцент, в краен случай – редови университетски преподавател, да е огласил откритието на годината, на столетието, на епохата, и ела гледай как изпърво плахо, озъртайки се като зайци в лехата с моркови и зеле, сетне все по-храбро литературните демиурзи насочват нас – простосмъртния читател, към новопоявилото се небесно светило. То изскача из мрака на първичния хаос неугледно: рошаво, с висящи дрипи кървяща плацента и слуз по себе си. И ето, следват критическите студии, монографии, панорамни обзори, философски трактати, психологически, етически, етнически, социологически и прочие проучвания: какво ли е сътворил авторът, че и под сътвореното един, па два, па три пласта прозрения за живота и човека, и нещо не дотам ясно, като да речем: световния духовен прогрес.

  Примери – колкото щеш! Иде ми на ум как такива храбреци са се гаврили с Йовков, когото "прогресивната марксистка мисъл" воглаве с уважавания в БРП/БКП Георги Бакалов обявила през 1932 г. за буржоазен апологет****, как подир Девети (ІХ.1944 г.) Пантелей Зарев – пръв сред лит. критици на т.нар. Народна власт, обявил Йовков за вреден. Затова в читанките на поколението българчета, родени непосредствено след Втората световна война (моето поколение), човеколюбивия Йовков го няма. Грешки на растежа, по-късно обясняваха същите родни литературни свахи. Разправяла ми е моята преподавателка от Софийския университет проф. Розалия Ликова през 1970 г. какви страхове преживяла, какви унижения, че извън агитката от Йовкови отрицатели настоявала: Нашият Йордан Йовков е писател от европейска величина! Та толкова по темата за тежката ни лит. критическа артилерия и нейната висока мисия по нашенско!

  Пиша не за да омаловажа по-късни чудесни анализи върху творчеството на Йовков, извършени не само от сегашния професор, чл.кор. и проч. Иван Сарандев; дяволчето у мен се интересува, задава неудобния въпрос: А за неизвестните автори, за едва-що прохождащите литературни таланти кой у нас пише, кой у нас има духовна храброст да се застъпи, да им се зарадва, да помогне да укрепнат, да ги проектира в бъдещото им развитие като творци – изразители на националната наша самобитност и култура? Удобно е да вадиш като златна монета и да тълкуваш автор, въведен от читателската обич в Духовния пантеон на Българската нация. При всичкото ми уважение и респект към литературните "тежкоартилеристи", как да не питам от твое име, простосмъртни читателю: Престана ли да ражда Българската литературна нива?... Сред нестройното гъмжило нови имена де са литературните критици от ранга на един Белински***** или Владимир Василев, ако ще говорим за мизерния днес****** духовен пейзаж? Мога да спомена и случая с признанието, сполетяло поезията на Никола Вапцаров десетина години след физическата му екзекуция. Макар че рискувал живота си заради същата онази "приказна" идея за прогрес и световно щастие, именно своите не побързали да го признаят за поет, изчакали знак откъм литературните среди чак в отсрещния ъгъл на Европа, откъм католишка Испания (които оценили Вапцаров заради испанския му цикъл стихове). Ценяха го този трагично човечен Поет антифашист простите българи от допотопни фабрики и канцеларии – те рецитираха изстраданите му стихове далеч преди рота партийни наемници да го понесе към Литературния пантеон. Доста преди да му курдисат нимба на литературен светец (друга крайност) в школските читанки, те просто го ценяха като събрат и необременен от конюнктурата ум. След половин век, когато се завъртя виенското колело на политическата конюнктура, литературни свахи побързаха да го отрекат за кеф на новите управници. Вижте как било, ако ви вълнува как е днес, как ще бъде утре, при положение че литературната ни критика не престане да броди из облаци, не излезе из омагьосания кръг на познатото предвзето хвалене/отрицание. Където гърми "Осанна!" – там и "Разпни го!" е нейде наоколо.

       25.01.2001

Джеимс Енсор (1860-1949), "Влизането на Христос в Брюксел" (1888)

  Талантливият трудно се вмества в канона, в изградения за удобство на рутинерите шаблон за оценяване. Талантливо написаното е грапаво, повече повод за дразнения, отколкото за безметежно съзерцание. Талантливото люти, горчи, пари, предизвиква спазми понякога; то е неспокойно, защото е живо, тупти, пърха. Иде не за да угоди на някой властник; то е разрив със статуквото, удря не там, дето му подсказват лъстиви съветници. Видели ли сме стойностен автор да хвали властници! И в заблуждението си, тези неслучайни личности са искрени, упорити до изнемога. Да ги нямаше такива, каквито ги знаем, какво ли вселенско мъртвило би настанало!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

      

Plovdiv, edited on 17 fev. 2022

___
* Томас Ман, "Д-р Фаустус", изд. 1967 г., http://litclub.bg/library/kritika/vasilvasilev/the_magic_mountain.html
** Иван Сарандев, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", изд. 1986 г.
*** От "Фауст" на Йохан В. Гьоте (1749-1832).
**** Вж. сп. "Звезда", бр. 4 от 1932 г.
***** Висарион Белински (1811-1848), руски лит. критик, философ, публицист.

****** 23 април 2015, епоха на Азис, Вежди Рашидов, хидролога Ахмед Доган и на турските сантиментални сериали по Българските национални тв-канали. Бел.м.,tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (893.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (893.)

 Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

       
   08 jan. 2001

  Четенето като процес... Четенето на този роман с неговото мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основните действащи лица са всяко по своему представени в пародийна и противна форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения (Сетембрини, мадам Шоша: с. 460-470) съставено от жалки и посредствени, и случайни личности – и всичко това, и цялата "идилична картина" излъчва спарения въздух на снобеещата част от интелектуалния елит на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността.
Осмивайки я – но не по италиански или френски, а в типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял (може би то е част от замисъла му) да се изплъзне от влиянието на средата, която така саркастично окарикатурява. Даже заравянето в подробности от природо-научната сфера внася хербариен енциклопедичен лъх на затлачващи литературното възприятие детайли.

  А защо е претенцията да съобщава факти "от последна инстанция"? Като феномен, литературата не е родствена на строгото научно познание. Гласът на литературата е печален или шеговит, ала игрив, богат на нюанси и на обертонове, пъстър, далеч по-пъстроцветен от авторитетния глас на науката. Да вкарват в услуга на литературното послание панелни конструкции от научен стил, дали не е липса на мяра, преиграване: шут в ролята на Сократ, само забравил с каква цел публиката е на представлението.

  За романа си "Любов в ада" пловдивският лит. критик Димитър Кирков (1945-2017) – сега си давам сметка, заимства стилистиката на Томас-Мановия роман "Вълшебната планина"; например, скрупульозната енциклопедична изчерпателност върху детайла.

  Голяма работа! Бъркат подибни хора: понеже литературното творчество си остава преди всичко внушение, омайване, омагьосване, а не огласяване на статистически и прочие научно доказани факти. Та и в такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-плътно до човешката душа в онази гранична област, където душата, бесовете и духът се срещат и… разминават. Нещо, което при цялото ми уважение към хората на логическото познание, е, според мен, непостижимо за науката.

  Томас Ман пише романа си през периода 1912-1924 г. Предизвикателство ще да е, че през 1912-1924 г. навред властва Западният романтичен подход към нещата от живота на нациите (до Голямата депресия в 1929 г.). Значи, би трябвало да е ясно: заиграване с научност в литературната материя минава само като финт с насмешливост или друг вид отстранение в сериозността. Повярва ли в силата на научното познание за чисто литературни манипулации върху човека, авторът демонстрира съмнение в мощта на изкуството, по-точно казано, демонстрира вид немощ. Науката изисква прилежност и логика; изкуството – талант и любов; затова се и назовава изкуство – че е създадено да изкушава (да привлича човека) към неща, които с разум и прилежност няма как да разбереш. 

  Стр. 485 от романа,"Вълшебната планина": Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.

  Стр. 513: от Св. Августин, наричан Августин Блажени (354-430 г. сл.Хр.): Вярвам, за да позная*. Да не се бях доверил на селски тарикат, бих ли му връчил двегодишните си спестявания на учител в Средното училище, да ми отпечата книгата, ала как иначе бих узнал колко низко може да слезе талантлив човек, когато сам себе си не уважава!

  По повод пасаж на стр. 514: ...истина, чийто победи над авторитета... Какво значение има авторитетът, когато съобщаваш една истина? Оборване на лъжата ли е по-важно от фалшив поклон и отстъпки пред т.нар. авторитет? Самото понятие "авторитет" ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го пришиват както генералски еполети. Варакосани обилно рамки за псевдовеличия наоколо колкото си щеш! А то с редки изключение (Васил Левски) са все минали по реда си "победители". Техните постижения, а пък и евентуалните наши предстоящи успехи или неуспехи, са нищо повече, погледнато откъм космическата бездна над нас, от брънка в общия ход на човешкия ни род, от зората на цивилизацията ни сам себе си опознаващ.

  Симпатии изпитвам не към рицаря, до зъби украсен с отличия и знаци на престиж; на сърце ми е простосмъртният, сражаващ се в яснота относно своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в онзи епичен двубой под стените на Илион са версия на това несекващо противостоене между жив, жизнен дух и страховита дива суетност у всекиго от нас. Тези турнири на съсловието интелектуалци, тези чудни състезания с предизвестен финал, когато победителят се изстъпва пред учудените възхитени очи в героическа поза... кого устройват освен жалкия рутинер, загрижен да не се разруши статуквото! Затова и ще да е толкова пищната шумотевицата от фанфари, гирлянди, топовни салюти по медиите, кавалкади от хвалебствия, развети подобно прани гащи кастови и фамилни флагове и хоругви.

  Красиво би било авторитет и истина да се покриват, да са едно на друго съответни, но колко ли са тези съвпадения в минало и в съвременост! По-често имаме работа с митологизирано съществование, със суха египетска мумия, на която са изтърбушили вътрешностите, жизнената й печал и дяволитостта й са подменили предвид поначало извечната случайност на всеки обект за обожествяване.

  Не можеш да заковеш когото и да било в невежество или в тъжна посредственост; пътеката към духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е човекът дали ще поеме сам по каменистата духовна пътечка, или ще предпочете други – по-материални, хубости на живота. И моля, нека не хленчат, да не размазват сълзи и сополи; всеки сам да си носи кръста, това зле ли е?!

  За сходството между реален комунизъм – свидна рожба на лъже-учението на Маркс, и ексцесите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.

  Стр. 526 (Сетембрини за Нафта): "...Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата... Убежденията не живеят, ако не им се предостави случай да се борят". И по-нататък: "Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, грози ви опасност да увредите духа и душата си под въздействие на тези – колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания".

  Стр. 530: "Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа; инак не бих търсил неговото общество, и като такъв, се стреми към все по-нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз останах изненадан от неговите теории... Толкова широко той досега не се беше разкривал пред мене". Пасажът ми напомня за Лазар Мастагарков (1933)**, отстояващ идеологията на комунизма по страниците на тукашния вестник "Арт-клуб", напомня ми също колегата Георги Петров (1944) от някогашния младежки седмичник "Комсомолска искра", а по-сетне: дългогодишен водещ редактор, пример за младите журналисти в най-многотиражния за Южна България вестник "Марица", напомня ми състудента от Софийския университет, днес професор по литература Владимир Янев (1950) в Пловдивския университет: все лица от местния кръг престижни интелигенти.

      09.01.2001

  Томас Ман, "Вълшебната планина", на стр. 641 съм. Така е с мен: начевам обемиста някоя книга преизпълнен от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: Какво толкова, ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, па ще се наситя, ще ми мине. Отначало четенето върви гладко, хоп-хоп-хоп, после идат някакви вътрешни мои си несъгласия със стила, с автора, с дразнещи ме негови особености. И неусетно заоравам, оказал се в плен на собственото си самолюбие, че ах, бих могъл не по-зле, къде ти! – и по-интересно, да разкажа подобна интрижка. Минава не седмица, минават десетина дни – четенето на въпросния роман вече става част от делничния ми ритъм, живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си преживелици, настроения, открития. От време на време ме гони бяс: този роман кога най-после ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета; а дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенското или калугеровското ми родово семе с ядовито упорство, шепне: Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш ей така, надве-натри! Я се стегни! Не си въобразявай, че леко ще се плъзнеш по повърхността, ами запрятай ръкави, слизай в дълбочина. Че казаното ако е едно, подсказаните неща са две, три, четири, защо не и много повече, отколкото можеш да проумееш!

  Такова четене удоволствие ли е, или е тегоба? По-скоро е изкушение да се преборя със себе си. И така най-после се виждам, застанал смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми – един успореден, ала вече в известна степен и мой личен живот. Чета все по-бавно. Автора го чувствам като свое неподозирано до днес друго лице. Преставам да споря с автора, следя със затаен дъх и най-скучните наглед епизоди. Романът като да ме е превзел отвътре; успоредявам крачката си с крачките на героя. Какво ти, героят това съм вече самият аз. Вече не съм странична фигура, не ми е безразлично какво ще последва в изтъняващия куп непрочетени още страници...
Заспивам с книгата до възглавницата. Будя се на сутринта, и се нахвърлям със свежи сили, както вълк се нахвърля върху агне, както мъж посяга към любовница. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова някак между другото; главното е кога пак ще продължа четенето. Ето, че идва периодът на задоволство, казвам си: Леле-е-е, какво съм гледал досега, та ми убягвал точно този роман? Отдавна би трябвало да съм запознат, посветен и в най-фините му детайли... Случва се с някоя книга да живея месеци наред; книгата става неразделна част от мои вътрешни пейзажи, настроения, скука. Обаче то вече не е същинската безпаметна и тъпашка скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преоценки на битови дреболии наоколо.

  Излизането от подобен род омая е като отрезвяване подир нощ, прехвърчала във вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж съм си пак същият, но ето, образи и послания от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга полека-лека ще се слягат у мен, докато забравя, че книгата от друг някой е писана, и значи, прочетеното престане да е купчина страници, а се преобразило в част от моя личен опит.

  Появява се в този роман ("Вълшебната планина") ей такъв образ: Холандецът, 60-годишният исполин Пеперкорн, Питер Пеперкорн – чугуненият неандерталският тип, пред когото всякакви аргументи на нравствеността вехнат. 

  Аривист (от фр.) ще рече: амбициозен безскрупулен човек, решен на всяка цена да успее. Наложи се да се обърна към Речника за чуждите думи в българския език.

  Стр. 757, Ханс Касторп към г-н Сетембрини: "...Бъбря глупости, ала предпочитам да побълнувам, при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности". Аналог на г-н Пеперкорн може би е известен днес шоумен – Слави Трифонов (1967), в ден, когато преравям записките си, утрото на 9 дек. 2006 г. Грандиозното самочувствие на появил се в публичната сфера нахакан простак. Такъв тип грандомания в известен смисъл ми е симпатична, кой знае защо... Накъсо, падам си по персони с ореола им от наглост. Мекият вариант сарказъм у тях звучи ето така, по Тодор-Живковски или Вежди-Рашидовски: Е-е! Как е! Как е! Говорите за култура. Културата яде ли се, пие ли се? Говорете си, говорете си! Аз няма да ви преча. 

  Алеко Константинов (1863-1897) описва тази мила задевка у заможния неандерталец – коскоджа ми ти бизнесмен, търговец, кмет, министър-председател, президент, шеф на културата или речовит депутат, честит потомък на Ганю Балкански.

      11.01.2001

  Стр. 842: "Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен: защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят"...

      15.01.2001

  Душицата у нашия честит новобогаташ с пристиснати устенца кърши раменца да ни се хареса. Богатството му е за да си храни егото; не знае горкият, че вложеното не за обща полза не носи бленуваното щастие. И така си ходи – чужденец сред бедните си сънародници, свой сред заможните невротици на материално уредения Запад.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 16 fev. 2022

Илюстрации:

- Петер Пеперкорн от "Вълшебната планина".

- Свети Аврелий Августин Блажени (354-430).  

___

* На Свети Августин принадлежи предположението, че Бог сътворил света не от определена материя, а от нищото. За разлика от древноелинските философи, според които Бог сътворил само формата и реда във Вселената, според Св. Августин Господ създал и самата материална субстанция като градивен материал. За скептиците е репликата на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна ми е представата за автора на роман, като върховен творец на въображаем свят, който единствено нашето въображение на прилежни читатели може да материализира.

** Вж. https://plovdivlit.com/author/80-%D0%BB%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80-%D0%BB%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2-%D0%BC%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%BE%D0%B2/bg

Бел.м., tisss.