вторник, 17 октомври 2017 г.

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (1.)

Фалшивите пророци
СТЕФАН ПРОДЕВ (1.)

   
24.12.1999. 

    Не бях виждал лицето му иначе освен сгърчено в гримаса на уж притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен... Три или четири пъти, може и повече, се случва да го виждам ту като човек, ударен от властта, минал през следствените помещения на Държавна сигурност, ту като мастит редактор на вестник, ту автор на сборник стихотворения, ту най-обикновен съгражданин в най-най-обикновен разговор... и все с гадничкото усещане за тази негова сбръчкана душа!*

    По друг начин си обяснявах работите, а ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, сам тръгнал да буни бесовете около себе си. Гузната му съвест вероятно го принуждава да напада, да хапе довчерашните си приятели само и само да изпъкне колко силно пострадал. 

    Фактът! Преди доста години, привикан в Държавна сигурност с двама още наивни храбреци... за да отърве кожата и от малодушие най-вероятно изпява пред милиционерския следовател най-близкия си авер, и не само го изпява, но му приписва подвизи, та и приятеля му осъждат на четири години затвор.

    След тригодишно лежане под ключ бившият конспиратор и враг на комунизма излиза от затвора, подписал се да бъде информатор на същите тайни служби с таквоз едно страховито именце Страхил, което не ми се щеше тук да споменавам. И какво се получава, питам? Не знам какво се получава, но тази е сенчестата част от блясъка на Славния Девети и блясъка на Паметния Десети**
.

    Поради что точно тези стремящи се да ни кажат върховни истини и откровения свише за нас – множество обикновени българи, заемат сега героическа поза... както циганчето, дето по своему представяло в гетото превземането на кораба "Радецки":
"И значи, вайводта Ботюв, кат я змъкна от гащите калъчката остра, му зъповяда на капетанина: Ей! Туй гемийка – мойту!"


    Този романтичен
герой крещи насрещу ми: длъжен си да ме слушаш, Истината говори с моята уста. 

    * * *
    Трийсетгодишен, женен, с две дечица, канех се да бягам от България. Всичко във вестника, дето работех, от един момент нататък взех да гледам като Театър на абсурда. Колкото по-далече съм, казвах си, толкова по-слабо ще ме гнети и дразни овчедушието, ще разперя криле като албатрос, от висините ще говоря... 

    Опитах да си представя лъчезарен тревист хоризонт нейде на Запад, е-е, да речем, в Швейцария; в Швейцария швейцарски крави гледат, шоколадът им хубав, часовниците им точни, не воюват швейцарците, не им се налага тепърва да доказват колко са храбри, колко умни, трудолюбиви, уредни. Че от Средните векове се знае: най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. 

    А девиз на японските самураи гласи: На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което иде да рече: ежат се като японски петлета, настръхнали срещу света, недоказалите се, на филибелийски жаргон: таралежат се само леваците.

     Размечтал се бях да се куртулиша от нашенския Цирк на посредствеността. Четях стихове на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст и ми просветваше пред очи. Ами да! Да говори истина не е привилегия за когото и да било, а лично право на всеки от нас сам да реши кое е истина, кое – демонстрация. "Мехури от красноречие: това е всяка слава" – в писъмце пише г-ца Дикинсън. А по ми харесва и е подходящо за темата четиристишието й:

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
цял ден името си
да квакаш
пред възхитена локва...***

    И останах при своите, реших да не се правя на велик.

   
27.12.1999.

    Глупаци ли сме, та ни водят за носа с приказки за килим от рози и изобилие от дарове... утре, в неопределеното грядуще? А животът ни се живее тук и сега, разпилян на сюжети като зрънца от броеница, в тази броеница са бели, черни и всякакви по цвят зрънца, какъвто е изобщо светът.

    Тогава защо чакаме от някое посолство или чужда столица да ни кажат какво следва! Защо сами да не отберем от миналото си не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхавите цветя, които показват как се живее за род и отечество, без онези познати образи на честолюбието (Раковски, Бенковски, Ботев) и пр.; за подтекста говоря, не за самите горди фигури в Българската ни История.

    * * *
    Да вдигнем у себе си Пантеон на признателност към Героизма, па да спрем да се сравняваме единствено с герои – преклонението не бива да е превръзка през очи: няма нищо по-съществено, по-тъжно, но и по-чаровно от нас, застрашително оредяващите българи в границите на "чистата и свята
Републиката. Едва ли сме и пет милиона вече с българското си самосъзнание и национално достойнство.

   
01.01.2000.

    Ура-а! В третото хилядолетие от Христа нахътахме. Много джепане изпуцаха съседите в Новогодишната нощ. То не бяха фойерверки, бенгалски огън, салюти, канонада от изстрели... Същинско бойно поле, да му се не види макар! Да му се не надяваш, че толкова муниции скътал този наш притеснен, уж кротък народ!

    Избиваме ли комплекса за малоценност, братя българи? Правим се на герои, що ли
???? (Въпросителните – от тефтерчето на В. Кунчев.)
         
    Темата за стопанина – антипод на ратая, на живеещия ден за ден хомункулус, е основна не само за християнската етика и философия; темата я разработвали и адептите, агитаторите на комунизма от Карл Маркс насам, като наблягат, че то не е теория – една от многото, а Учение, т.е. нещо хептен цялостно, съвършено и грандиозно, ключ към тайнствата на обществения космос. Въоръжен с баш това свято учение, Чичо Вичо от село Голтупан може да се кощопери пред изнежените интелигенти и пред всички т.нар. родни подлоги на империализма.

    Подлога – уместна, чудесна дума, тъкмо като за случая. Чух я за пръв път от демократ през август 1990 г. – човекът с дълбок звучен глас ме простреля: "Ти си комунистическа подлога", докато с показалец пробва да ми бръкне в окото. Става това надвечер в градинката между трите важни обществени институции: Аптеката, Кебапчийницата и Централната пловдивска жп-гара, в присъствие на друг чаровен образ, който по-късничко издаде ярка седесарска стихосбирка, ако се не лъжа, под надслов "Синята метла". Мотае се нейде у дома с приятелското посвещение от автора. Затварям скобата за някогашни братя-демократи, които тогава и сами се не разбраха кой какъв е и за какво се бори! Минаха някакви си 20... 27 години
**** и нещата се поизбистриха, дойдоха си на място. Изясни се кой кой е и за какво се борил – поетът е депутат на ГЕРБ, а човекът със звучния глас и онзи негов навирен показалец си остана преподавател от местната музикална академия.

    * * * 
    Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен живот, комунистът – или марксистът, ако предпочитате! – така префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява не Човеколюбието, не Любовта в широкия смисъл на думата, а надделява Антагонизмът, Враждата, Тоталното противопоставяне: демек, или те, или ние, среден път няма, мамицата им вражеска. 

    Фалшивият праведник звучно кълне и днес от името на Бога, и днес в блога си следва собствената си чудна представа, че е Богоизбран. Има го и в другите световни религии (юдеизъм, ислям) този образ на мизерника. И при нас от ерата на соца, та чак до Иван-Костовото котило ДСБ (Демократи за силна България), покръстеният в правата вяра следва усвоен от йезуитите демоничен образ за онзи отсреща – жизнено необходимия за гнева му Образ на врага. 

    За да се почувства в свои води партаецът, комунистическата, в случая – Иванкостовистката, идеология повелява: Унижи опонента, назови го Враг на народа и повтаряй едно и също до разграждане физическо, та от личната му собственост до личността на собственика, което ще рече: до екзекуцията на врага*****. Така стигаме до темата за гробокопачите на г-н Маркс и компанията му на Запад, още повече, на Изток, та ча-а-ак до Северна Корея и Китай******.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 16 oct. 2017 
    Илюстрации:
       горе – Митинг от лятото на 1990 г. за преименуването на БКП в БСП;
       долу – Протести от 1990 г. по улиците на големите български градове. 
____
* Вж. http://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm

** Свалиха Т. Живков на пленум на БКП от 10.ХІ.1989 г.
*** Емили Дикинсън, сб. "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
**** Гърневски Спас (1953) е Поетът-кмет на Пловдив, сега депутат на ГЕРБ.

***** Според Корана, правоверният изпитва сладко блаженство, обзет от екстаз в Отвъдното, съзерцавайки от висотата на Райските кефове как душицата на съседа-неверник се пържи там долу, в Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в съдния ден" и още много бла-бла-бла... 
****** Вж. https://news.bg/world/nova-era-za-kitayskiya-sotsializam-obyavi-si-dzinpin-na-xix-kongres.html?utm_source=Push%20Notifications&utm_medium=article&utm_campaign=%D0%9D%D0%BE%D0%B2%D0%B0%20%D0%B5%D1%80%D0%B0%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%20%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC%20%D0%BE%D0%B1%D1%8F%D0%B2%D0%B8%20%D0%A1%D0%B8%20%D0%94%D0%B7%D0%B8%D0%BD%D0%BF%D0%B8%D0%BD%20%D0%BD%D0%B0%20XIX%20%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D0%B3%D1%80%D0%B5%D1%81 Бел.м.,tisss

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...