Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 7 декември 2019 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (3.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (3.)

 Не спирай това, което си отива, не отблъсквай онова, което идва; тогава щастието само ще дойде при теб.*

  23.01.2002.

  Тема за размишление, заимствана от книгата "Морето, морето", стр.65: "Не мога да заменя магията на срещите и разделите с ужаса от вечното присъствие. Не обичам дори да спя в общо легло и много рядко изпитвам желание да прекарам цялата нощ с жената, която съм любил". Въобразявам ли си? Скъпа Re., никой не те е оценявал по-високо от мен. Вещи, пари, удобства ли са ми нужни, за да разбера колко струва любовта! Отдалечена, и дори накрай света, ще си близо, до мен, у мен.

    - - - -

  Срещаме се два пъти в училищния коридор на втория етаж; първия път – когато напускам библиотеката. Почти в края на голямото междучасие чувам: "Жоро!" и я виждам да излиза от нейния кабинет.

  – Смятах да ти идвам на гости, но сутринта имах доста работа и не можах да ти се обадя да ме чакаш. Сега ти какво ще правиш? Не искаш ли да се видим?

  – Имам учебен час – казвам, – а после... после Райчо (свекърът на по-голямата от дъщерите ми) иска да поприказваме в близкото кафене.

  – Аз пък в дванайсет без нещо трябва да съм в центъра на града – казва.

  – Друг път! – рекох. – Друг път ще се срещнем.

  – Да, да – отвръща, – ще видя някой друг ден да измисля нещо.

  Когато след дванайсет заради дежурната тук оперативка се връщам в училище, виждам я да върви към изхода. Закова ме:

  – Запиши какво ще кажат, ще ти звънна да ми предадеш какво са казали.

  – Телефонът ми е блокиран от миналия петък, няма как – рекох, – но ако има нещо толкова важно за теб, ще ти пратя съобщение по джиесема. – Говорим край вратата на класната ми стая: – Тръгвай, тръгвай! – настоявам.

  И тя тръгна. Направи крачка, две, обърна се. Стои там, гледа ме – великолепна, изваяна сякаш от мрамор, стои като вкопана в коридора, обърната към мен и ме гледа с онези нейни очи. – Тръгвай! – изсъсках, ядосан на себе си. – Друг път ще говорим. Когато имаш възможност. Не знам какво й е. Знам само, че я обичам. Но това вече не е завладяващата ме сексуална тръпка, а съзерцателно, сладостно и спокойно чувство на лекота. Ала все пак, на дъното на този кладенец в сребристо лъщи доста омерзение. Свободен, свободен! – пее нещо у мен и ми носи чудната убеденост, че тази жена аз винаги ще я обичам; каквото и да ми се случва оттук-нататък, ще я обичам; обаче не като гъвкава изящна плът, а така, както се обича мил и ужасно близък на сърце човек: от него нищо не желаеш освен от време на време да го виждаш, за да се убедиш, че е жив и здрав, че му спори в живота.

  А бих ли се жертвал за него?! Дали не се вживявам в роля, която май силно ми допада, макар да не е извадена из торбичката стари номерца от селски вечеринки! Леле, как приятно е да се виждам отстранен от самия себе си, уравновесен, здраво стъпил на земята! Хлапакът у мен обаче ехидно е присвил устничка, бърчи вежди от ирония и омерзение, заповядва: Не позволявай сантименталност да те завладее! – докато Възрастният у мен кърши ръце, жали: Защо! Какво ти е виновна тази жена, не виждаш ли колко и тя е раздвоена, на косъм ви се крепи връзката; то всъщност, каква ли връзка е вече! Хайде, смири се, че кажеш ли сега сбогом, може би никога вече няма да срещнеш Любов. И какво друго ти остава, освен случайни авантюри със случайни жени, в които все ще търсиш, без да откриваш, до края на живота си ще търсиш единствената своя, голямата твоя Любов.

  Не съм се гласял за съпружески живот. Като съпруг, мислел съм си, ще съм, дето се вика, пълна скръб. Бих я разочаровал, бих развалил и сам у себе си илюзията за любимото момиче. Изключително рядко, но все още ми налютява от изневерите на някогашната ми съпруга
**, не си пожелавам да изпадам в положение на рогоносец. Но как ли се обяснява такова опасение точно на момичето, което обичаш! И струва ли си да се обяснява, че много отдавна не вярвам в кристално чистата съпружеска вярност и привързаност, и че където има "Длъжен си", свободата отсъства; нямаш ли свобода, за каква любов да говорим!

  А дали не съм се превърнал в завършен жалък егоист?

    - - - -

  Телефонът ми все така не работи и този факт ме спасява; и защо си мисля, че ме спасява? Свикнах със самотата като с удобна вехта дреха. В самотата съм спокоен. Понякога отчаян си казвам, че не разбирам нищо от живота, че жените ме плашат и ми е добре да съм сам. Появи ли се наблизо хубава жена, всичко става нестабилно, двусмислено, противоречиво; предметите и хората губят резките си очертания; от ъглите изпълзяват интриги, лицемерие, показност; най-верният ти приятел съвсем неочаквано може да се окаже най-върлия ти съперник. Ето това са те, Даровете на Афродита, Евините сладости, които разколебават мъжа, правят го силно зависим от собствените му, вдигнали се от дъното на съзнанието му страсти и бесове.

  Но това е и Адът на сътворението, Мрак и Хаос, като преддверие към лъчезарна хармония. Губим ориентирите си за космоса в душата, за живота и човека, защото са ни изкушили, извисяваме се уж в собствените си представи като опитни ловци, но в действителност чаровната Евина щерка вече ни е омотала в тънките си мрежи и си играе със самците й наоколо като с боричкащи се в нозете й гладни палета.

  Преди години мила, суетна хубавелка, Антония, заливайки се в смях, ми разправи как уловила за вратовръзката му като юлар на товарно говедо страховития шеф на пловдивския завод "Елпром" Близнаков, от чиято сянка трепереха поне две хиляди работници и служители, как му наредила да коленичи на четири крака, принудила го да пълзи и го разхождала по персийския килим на луксозния му шефски кабинет.

  – Гледа ме като кученце. Накарах го весело да ми джафка, вдигнал лапички пред гърди. Защо ли! Гонеше го мерак да си легнем; а му бях в лапите, бях му някаква си там лична секретарка, дето по закон не той, аз трябваше да завися от капризите му.
  Седим в полутъмната мърлява кухничка на първия етаж в неособено луксозното жилище на родителите й на Антония. На масата бе извадила леко вмирисан пържен дроб, купен пътем от супермаркета. Взели бяхме и бутилка вино. Вкусът на виното не помня, червено вино беше, всеки случай, но докато описвам тази авантюра, пак миризма на престоялия кой знае откога на витрината телешки дроб ме удря в носа. Друг може и да не би усетил, но мен явно ми е развито обонянието. Та затова май и нищо не се получи от авантюрата. Палавата Антония сама всичко развали, въпреки че и аз бях точил зъби по нея; но нямаше как да й кажа, че майка ми двайсет години беше в задухата и в тревожната атмосфера на същия този местен пловдивски завод "Елпром", и внезапно появило се ожесточение ми попречи да си легна с момичето. Същият директор беше пращал юриста на предприятието му да снема записите от мой репортаж по местното Радио Пловдив, за да ме съди. За този инж. Близнаков майка ми бе споменавала неведнъж у дома, че е властен, ужасно властен – крещи на работничките, заплашва ги, въвел военна дисциплина, гък не смеят да му кажат.
    - - - -

  Поради каква причина влюбеният свято вярва, че точно неговата любима е ангел небесен? Има ли интрига на суетния ни свят, в основата на която да не лежи някоя интелигентна, някоя Хубава Елена, заради която мъжете водим десетгодишните си Троянски войни и все някой Омир ще се намери да разкаже колко героично се били държали мъжете върху рохкавото, разкаляно от женските капризи Поле на честта. Унижените жени – известна ми е донякъде драмата им, но не за тях ми е думата. Не ми се пише точно днес за женската преданост и саможертва. Може би някой ден и за това ще разкажа, но това е друга тема, друг мотив от симфонията на живота. Вярно ли е, че жената има цена, която мъжете определят? Не съм склонен да обвинявам крехките Дулцинеи дел Тобозо, че мъжете в отрязък от живота си ходим като Дон-Кихотовци, понеже сме се влюбили и изведнъж сме усетили в слабините си колко много ни е нужна женска плът. От друга страна, смятам, че склонността у мъжа да се самоунижава е нещо, което уважаваща себе си самка не би трябвало да прости на зашеметения от сексуалния си нагон глупак.

  Мило момиче, нима си удовлетворена от навиращия се в копринените ти мрежи глиган? Подир грандомана и лицемерния подлец, не виждам в този свят по-жалък от пропълзелия към скута ти сладострастник, готов да го водиш на каишка, докато бедняците тръпнат дори от сянката му заради огромната власт, с която разполага.


  Следва
Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited by 8 dec. 2019
___
* Омар Хайям (1048-1131), вж. http://magnifisonz.com/2017/11/26/%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%80-%D1%85%D0%B0%D1%8F%D0%BC-%D0%BD%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B9-%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B8-%D0%BE%D1%82/

** Момичето в едноименната новела "Ася" от 1977 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (2.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (2.)

…те избират най-прекия път към целта и се фокусират върху онова, което е пред тях, докато мъжете по правило виждаме доста по-надалече. Жените са по-трезви в преценката си и не виждат неща, които всъщност ги няма там, докато ние, особено когато страстите ни са разпалени, преувеличаваме всичко и си представяме неща, които не съществуват…*

  19.01.2002. 

  Из "Морето, морето" на Айрис Мърдок, стр. 50. Струва ми се, че изразява и мои си грижи: "Но клетата Клемънт може да почака, пък и тя всъщност няма друг избор. На голямата битка на волите завинаги е сложен край. А аз седя тук и се чудя на себе си. Нима съм се отрекъл от магията, сложил съм оръжие, отказал съм се от работата си? Предаване на властта и окончателно преобразуване на магията в дух, времето ще покаже". В моя случай "Клемънт" е двадесет години по-млада от разказвача. От мен би следвало да се очаква някаква форма на смирение, бащинско едва ли не; знам; че не е тъй, знам – смирението ми е роля, отесняваща от ден на ден кожа. И никакъв край не виждам в тази тиха "битка на волите". Винаги ли виждаме в неизгодна позиция замълчалия?!

  Казвам си: Не ме интересува Re.; всъщност, безразлично ми е какво става с нея и около нея; интересът ми е към това как ще си променя живота, отношението ми към самодоволен тип мъже и жени, които досега съм заобикалял, странял съм от тях и не съм им желал компанията, нито сладостите вследствие помощта им. Е, сега ми влезе в ума един от точно тези нахакани слуги на успеха. Какъв ти дух, Боже мой, нима този тип хора не ми е попрището, обектът за изследване? И тази компютърна анимация ми се представя за живия живот. Предизвиква ме. Но ще има да почака за истинско сражение; познавам се откъм тази страна в неприятни ситуации – струва ми се, дълго ще кървя, ще се настройвам и най-неочаквано ще предприема онова, което и мен самия ще изненада.

  Дъждовно тихо. Врабците, мокри, се пощят, подреждат с човчица крилца и перца; по клоните на липата ми се наредили като орехчета върху Коледна елха, а едничък, кацнал върху парапета на балкончето ми, върти оченца като крадлив циганин, чака трошици.

    - - - -

  Класическият любовен триъгълник, ами това ще да е! Третият, невидимият съм. Озадачава ме, че Re. спомена най-спокойно вероятността да ми гостува, да пием кафе у дома. Че защо не, мисля си – излегнати в спалнята! Кафе, уиски, бадеми. За прегръдки и целувки късно ли е, рано ли е – не ми се мисли. Нали споменах, че не съм изкушен сексуално както преди! А не бих отказал. Хм! Какво искам всъщност?

  Може би ме вълнува ловуването за точно този досегашен сексуален партньор, ама вече не върху познатия досега терен и лична собственост, притежание, а за умна, интелигентна жена, която очевидно принадлежи другиму. Застрашен ли е самецът от моето – а и защо само от моето – посегателство? Разбира се, че е застрашен. Но нещата вече стоят по друг начин: не аз, а той е нахълталият в завладяното от мен пространство или територия; появи се с претенции и самоувереност като господар на положението. Щом той бил плащал, щом поемал ангажименти, главоболия, разноски около тази жена, според думите му (които тя мимоходом спомена), то да значи оттук-нататък той щял да дърпа конците, да поръчва музиката и прочие. Дали е така обаче?

  Домашният ми телефон звъни вече пет-шест пъти; изключвам, и отново набират... Досещам се кой ме търси... Уви, не е тя. Насреща ми е, обажда се по-малката двете ми самостоятелни вече дъщери, да ми каже, че утре ще ми гостува.

  21.01.2002. 

  Човекът е много самотна вселена.

  22.01.2002. 

  Двете й среднощни послания, изписани върху джиесема: "Благодаря ти от името на малкия! Благодаря и от мен! Много си мил. Обичам те особено, много особено!" (12 часа на 21 януари) и "Мили Жоро, благодаря ти, че беше с мен на този ден преди седем години; че ми помогна в много тежък период; че малкият не усети липсата на баща и още много други неща..." (около 11 часа на 22 януари). Малкият навършва първите си седем години. Опитвам се да заглуша, да удуша любовта си към тази жена, и колкото и да се стремя да се отдалеча физически, а и от мислите си да я отскубна, толкова повече ми липсва! И не ми помага особено да я забравя. Като че опасен фронт дели тя с онази част от мен самия, която воюва със самолюбието ми на мъж. Защо са ми сантименталности точно сега? 

  Виждаме се в учителската стая. Сами сме. Отначало не знам, че е влязла; сепва ме гласът й:

  – Жоро, здравей!

  – Здравей! – гърбом към нея.

  – Жоро, какво става с теб? Защо не отговаряш на съобщенията? Малкият много ще се зарадва на твоя подарък.

  – Не съм част от празниците – обръщам се, показвам й: – Гледай какъв разкошен химикал с логото на фирмата им ми подари дъщеря ми.

  – Хубав е, много е хубав! – върти го из ръце.

  – А! – казвам. – Менте е. Но добре изглежда.

  – Можеше да ми звъннеш... – укорно.

  Казвам й, че не се чувствам добре тези дни. Нещо подобно преди куп години ме е карало няколко дни наред да ходя на кварцови нагревки и да пия бирена мая. Може да ми се размине този път. Изобщо, говоря, говоря, говоря... Понеже ми е неловко. Гледа ме внимателно. Съвсем близо е насреща ми. Очарователна, заинтересувана от тъпотиите, които бъбря. Жена, която си знае цената! И хем е благосклонна, хем като медицинска сестра уравновесена и учтива спрямо мен, пациент на тази много специална клиника, където лекуват Любовта.

  Тръгвам си от учителската стая:

  – Пожелавам да си изкарате приятно тази вечер! – махвам за довиждане.

  Излиза подире ми. Вървим по килимената пътека посред фоайето на сградата и насреща ни се задава червенокосо момиче, нова колежка от началните даскалици. Червенокосата мимоходом ни оглежда. Установявам го с периферното си зрение. Същински крадец, заловен на местопрестъплението, се почувствах. Отдалечих се бързо-бързо и от двете. Свих по коридора, отключих моята класна стая и все още объркан, сядам зад бюрцето. Въртя из ръце химикалката от дъщеря си и се моля: дано Re. не отвори внезапно вратата, не искам, не искам, не искам точно сега да я видя застанала в рамката на вратата предизвикателно хубава, ала по медицински угрижена за мен. Дали ако влезе, ще се удържа да не я прегръщам, галя, целувам?

  ...Описвам. Станало е преди три часа и нещо. Преди да се хвана да пиша, пуснах си мелодията от филма "Бодигард" с актьора, когото харесвам – Кевин Костнър, и капризната млада самка, която ловува. Май че лично я приемам тази преработена кънтри-мелодия, която влюбената посвещава на бодигарда (пазителя на тялото й – буквално преведено от английски) със зноен, хем с много сексуален подтекст ми звучи. И понеже Re. ми е споменавала, чувал съм го, и не само от нея, че откривала у мен излъчването на актьора във филма, точно сега, в празничната за хлапенцето й вечер, ми се ще здраво да се напия, да се разкрещя, да се сбия с някого на живот и смърт.

  Разбира се, няма да сторя нито първото, ни второто, ни третото от тези три така необходими за мен в онзи момент работи. Най-много да си пусна още два-три пъти да се върти основната мелодия от филма с Кевин Костнър и Уитни Хюстън. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 7 dec. 2019

Илюстрации:
- Младият Артур Шопенхауер, немски философ (1788-1860);
- Зима в Родопите – любимо място за жителите на Пловдив.
–––
* Най-известното произведение на Шопенхауер е "Светът като воля и представа". Развива философията на Имануел Кант (1724-1804) относно начина, по които преживяваме нещата от живота. Неговата критика за Кант, оригинални решения на проблемите в битието на човека и пояснение за границите на човешкото познание са сред най-значимите му постижения. Метафизичната му теория е основа на негови трактати върху психологията, естетиката, етиката и политиката, и извор на вдъхновение за творци като Фридрих Ницше, Рихард Вагнер, Лудвиг Витгенщайн, Зигмунд Фройд и др. Фрагментът е взет от есето "За жените" на Шопенхауер, вж. http://magnifisonz.com/2016/08/14/%D0%B0%D1%80%D1%82%D1%83%D1%80-%D1%88%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%85%D0%B0%D1%83%D0%B5%D1%80-%D0%B7%D0%B0-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BE%D1%82%D0%BA%D1%8A%D1%81%D0%B8/ Бел.м., tisss.