ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (618.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (618.)

  В онези дни имаше толкова неща, които трябваше да си изясня. – Ърнест Хемингуей (1899-1961)

  19 uni 1987.

АСЯ

Глава ІV 

  Пролетта прииждаше неудържимо, въпреки че мразовитите ветрове от североизток не преставаха да влачат ята тежки, оловно-сиви парцаливи облаци, които от време на време ръсеха едри валма лепкав сняг. Слънцето все по-начесто пробиваше снежната пелена и тогава от локвите из подгизналите от нестихващия ръмеж селски улици към небето се вдигаше прозрачна едва забележима белезникава мъглица. По стърнищата и полянките тихо щръкнаха бледо-зелените заешки ушенца на троскота и паламидата. Гъшите колонии се занаизмъкваха от зимната дрямка; клатушкат се в редица, важни, опърпани от яко разкаляните селски дворове и с пърхане на крила, с изпъната силно напред шия, с пронизителни дрезгави крясъци се затичват срещу вятъра, правят плавен завой ниско във въздуха и се спущат с кикот към омаломощената от зимните студове орна земя.  В механизираната бригада на Гурково механиците бързаха да приключат ремонта на тракторите и прикачния инвентар; до късно вечер там съскаше електрожен, звънтяха чукове в ковачницата.

  Хлапетата в училището рязко станаха неспокойни. Момичетата от седми и осми клас на шумни групички започнаха от рано надвечер да обсаждат пейките в градинката зад гурковския Културен дом, наобиколени от буйни момчетии с мутиращи гласове, които се появиха като че съвсем изпод земята: не бях ги срещал досега. Шефът Петков все по-често се хваща за глава от притеснения да не би учителите да изпуснем грешна някоя млада душица в батака от разни естрадни палячовци, посредствени глезли и циничните им задевки, противно лигави песни, изпети с мяукащ глас, тъпи вицове, сексуално любопитство.

  – Колеги, трябва да внимаваме, че лошо ни се пише, стане ли някоя беля! За всичко неприятно хората от селото първо нас ще обвинят. Кой ще ни защити, мислите ли? Колцина от колегите ни са местни хора! 

  Съветваше ни Петков очите да си отваряме на четири; и по-честичко да посещаваме по домовете им учениците си, особено момичетата, да сме по-изкъсо с родителите на физически рано развилите се по-буйни девойчета. Математикът Пешо Кирилов, онзи, който ме посрещна пръв в Гурково, се вайкаше тези дни в учителската стая за момиче от осми клас, за синеоката Вержинка*:

  – Ай, мамка му! Ама седнала ми на първия чин, и като ги вперила онези сини комбали** насреща ми, взех да си обърквам формулите бе, Кирилов. Като жена ме гледа, бе!

  Ася се пренесе с чанта бельо при мен. Донесе още одеяла, две черги донесе да покрием пода, няколко нови поли, блузки, роклета. Директорът Петков, като бъдещ наш кум, я уреди да започне работа в училището – прави размествания, отвори място за още един учител, така че Ася вече водеше учебните часове по физкултура, по трудово обучение и рисуване. Дадоха й новичък анцуг, придоби самочувствие сред хлапенцата от началния курс, пък и те я харесаха; виждах я от втория етаж на училището как като квачка ги прикотква около себе си, ала тя изглежда бързичко се изморяваше, защото все си търсеше сухо местенце сред мократа спортна площадка да поседне. Седне направо върху асфалта, обгърне с две ръце колене и остава дълго време неподвижна. Притеснявах се малко за нея: кой знае какви мисли й минават през ума; разбирах, че с шумните и палави ученици съвсем не й е леко; тайничко от нея, не дотам ясно и за самия себе си, полекичка взех да я жаля.

  Развличаме се, като хлътнем в Читалището да погледаме кино, в неделите с междуградския автобус пътуваме до Балчик. Понякога и Данко идва с нас. Тя никога не ни прекъсва, когато водим с Данко вечните ни разговори за стихове и книги, за политика или автори, ще се намеси дип нарядко с подхвърлена някоя фраза и ни оставя да се горещим, като честолюбиви и енергични млади мъже да се допълваме или спорим. Не умеех да й щадя самолюбието, все още пред останалия свят към нея се отнасях твърде прямо, твърде остро и независимо. Това доста я разстройваше и тя много пъти плака с тихичко хълцане, основно заради женски дреболии, погледнато от моя страна. Пък и хората около нас все още не бяха свикнали да ни приемат за нещо общо, единно; момичетата, които – притеснен, разбирах, вече се усещаха жени, пак ме следяха с влажен поглед; на самата нея някой си Панко – две години по-малкият брат на приятелката й Танчето, предложил да му се съблече гола в кабинката на киномеханика. "Ще ти дам десет лева, само да ми се покажеш как те е мама родила" – придумвал я братът на съученичката й от основното училище.

  – Ще му натрия муцуната на това лайно! – гневях се.

  – Недей! Не му обръщай внимание, че по-лошо ще стане. Да не си мислиш, че е сам! С един само да се захванеш и... Те момчетата в Гурково само това чакат.

  – Избягвай тогава да говориш с тях. Онзи чешит, тенисистът Стефан, знаеш ли какво говорил на колегата по ми география Генчев? Рекъл: "Ние си взехме, каквото имаше да се вземе от Асито, нека и други да се пооблажат.

  – Ако пък съм имала нещо с него!

  – Тогава тези гадости защо ги е говорил?

  – Изпраща ме известно време, срещи ми определяше. Прави се на интересен; на италиански, на немски, на английски, на испански или друг някакъв език ми приказва. Кух човек! Не му обръщай внимание.

  През голямото междучасие – 20 минути, тичаме в квартирата; хвърлим се на леглото да се любим. Не забелязвах кой знае каква стръв за секс у нея, или по-точно, като да беше щастлива, че може да ми угоди, но бях ненаситен да галя и мачкам, да прониквам в тази свежа плът, в тази бархетно, кадифено мека плът.

 

  Сутрините върху прозоречния перваз откривах пластмасова кутия с домашно приготвени лакомства. Без да ни събуди, по тъмни зори баща й се е отбивал от пътя към бригадата товарачи да остави кутия с приготвеното специално за нас от двете жени в Тригорци – майка й и баба й Анаста (Анастасия). Опитвам да си представя какви чувства ще е изпитвал, как ли баща й Печо (Петър) внимавал – сакън да не притесни дъщеря си и кандидат-жениха ябанджия, прегърнали се в леглото. При редките разговори с него, зад оскъдицата от думи усещах същия онзи пронизващ ме поглед, в който се таяха и угрижеността, и бащинските му предчувствия.

  Тъй мина седмица до пролетната ваканция. На два пъти тя получи припадък с гърчове. Изпуснала се и в подгизнала от урината й тъничка нощница, вкопчи се за мен като удавница; очите й с разширени помътнели зеници надничат в очите ми; посинелите й устни, по които пяната не е още засъхнала, хрипливо шепнат: "Мацинко! Нали ме обичаш? Кажи ми, нали ме обичаш". Отпуска се; постепенно пулсът, дишането й се успокояват. Гледам я как като детенце заспива с юмруче под брадичката, как бледа розовина плъзва по лицето й, как една вена върху шията й пулсира.

  Вечер пиеше по хапче фенобарбитал*** и сацерно. Бях я попитал какво й има; каза: невроза, II степен невроза, ама един ден неврозата ще й отмине, и тогава ще свали очилата с висок диоптър. Свиваше ми се сърцето, мислех си: Че нали любовта всичко лекува! И каква ще е тази любов, ако пред такива подробности се стъписва и бяга! След известно време проумях, че ме мами. А дали близките й хора не криеха и от нея истинското й състояние! Ех, странно нещо е любовта: явната неистина, вместо да ме отрезви, накара ме да се чувствам силен и горд, че мога да пренебрегна горчивата реалност****. Уверен бях: ще се справя, няма как да не се справя с проклетата болест. Хайде де! Нима съм малодушен идиот, нима съм подлец и страхливец, да си предам любовта!

  На 31 март от Балчишката пощенска станция изпратих късичка телеграмка до Пловдив: "Пристигам тчк с булка тчк чакайте тчк първи април". Качихме се ние в ранния следобеден автобус от Гурково за Варна, помахахме за довиждане на нейните родители; майка й с крайчеца на престилката си изтри влагата от очите си, а баща й едно и също все повтаря: "Да заповядат на село вашите! Кажи им, Джорьо, на вашите, нека да ни заповядат на село!" Милият на сърцето ми Печо, по-близък днес и от баща ми Кирил! Изглежда от всички наоколо най-дълбоко той преживяваше промяната. И тъй, помахахме си за довиждане, в единайсет същия ден вечерта вече сме в потеглящия от Варненската гара нощен експрес за Пловдив, а на следния ден, в ранната утрин звъня на входния звънец край стълбището у дома в Пловдив, срещу черквата "Свети Георги" в Мараша.

  Цяла нощ в купето главата ми бе лежала върху скута й; завиваше ме, бдеше над мен будна. В просъница я откривах вглъбена в себе си, съсредоточена в нещо свое. Във Варна, докато очакваме потеглянето на влака, настаняваме се в снек-бара срещу Варненския драматичен театър. Захилен до уши, русоляв едър момък с вид на буен палавник се промъква между масите, от три-четири метра подвикна:

  – Асенце-е...! Осигурил съм квартирка за тази вечер. Идваш, нали!

  Като наближи съвсем и се изправи край масата ни, без да ме вижда сякаш, тя ме посочи с очи:

  – Запознайте се. Това е моят съпруг.

  Онзи смотолеви нещо, заобиколи масата ни и се стопи в цигарения кадеж, в препълненото с гърбове и уши баровско кръчме сред непознатата ми Варна.

  Изправи ме на нокти мимолетната случка тогава, но замаян от осемчасовото нощно пътуване, притеснен как ще ни посрещнат у дома, отместих я случката по-далеч, встрани от съзнанието си. В момента миналото й никак не ме засяга. Зъзнем, значи, с нея пред входа на бащиния ми дом, чакам да ни отворят в пет и трийсет сутринта на 1 април 1972 г.

  И ето ни край масата. Във всекидневната на родителите й беше къде-къде по-уютно, тук обаче вее сибирски мраз. Уж съм сред свои, уж съм си дома, а защо се държа като да съм неканен гостенин? Баща ми, майка ми – сдържани, много сдържани, не мога да ги позная. Сестрицата ми, в Х клас на елитна пловдивска гимназия, разплакана ме прегръща скришом от Ася, зад вратата на кухнята:

  – Батко-о! Какво направи, батко! Ти за мен беше кумир. Отде я намери Тая?

  Как да й обясня на сестра ми, че "тая" за двайсетина дни ми бе станала по-скъпа от всички лъскави мацки на София, Париж, Холивуд и на всички курви, изобщо, по света!

  Следва

  

Пловдив – европейска културна столица 2019

    

 

Plovdiv, edited on 07 uni 2021

___
* Побългарена версия на virginе (лат. девственица).
** Простонародно с гальовен оттенък: облещени, вперени очи.

*** Силен опиат, илач срещу епилептични припадъци, днес вече отречен от медицината: че води до трайна зависимост и уврежда непоправимо нервната система и съзнанието на човека. 
**** Наричат я "царската болест"; официалната медицина, доколкото знам, може единствено да ограничи поражения, които болестта – генетично вродена или придобита след травма, нанася върху най-финото у човека:– върху душата, върху реакциите му. Бел.м., tisss.