Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 12 април 2019 г.

ЛЮБОВТА ЦАРУВА ОТВЪД ОМРАЗАТА

  Изкуството е урок за искреност. Истинският художник изразява това, което мисли, с риск да се сблъска с всякакъв род предразсъдъци. 
   Огюст Роден (1840-1917)

ЛЮБОВТА ЦАРУВА 
ОТВЪД ОМРАЗАТА 

  29.07.2004.

 
Всяко пренебрежение към естествения ход на нещата, всяка припряност скъпо се заплаща, с потоци от кръв. Количествените натрупвания в сферата на духа не водят до скокообразни качествени преобразования, а до еволюция, която е бавен процес. Как тъй вечерта ще си легнеш тарикат измамник, а утрото вече си кавалер на честта! Тази работа така не става. Светът на общественото съзнание се гради не толкова върху материален интерес и ползи, тъй като сме зависими и повлияни от феномени с интензивна духовна същност, каквито са Вярата, Надеждата, Любовта. Стремежът към вътрешна хармония, трепетът пред инстинктите ни за живот, продължение на рода, щастие, вродените дълбоко у нас преоформени и опредметени/олицетворени представи за Добро-Зло, Хаос-Хармония ни съпътстват през целия ни живот.

  Човешкият разсъдък много по-сложно, отколкото го представят стройните теории, отразява света. Героизма, подвига предлагат като еталон за личност и достойнство, а и героизъм, и подвиг са всъщност изключения от нормалното. Баща ми се върнал в Пловдив от фронта с орден за храброст, без – изтегляйки с триста метра напред фронтовата линия, да съзнава, че върши нещо изключително. Изключителното го видели стоящите отстрани. По оскъдните му, изтръгнати с ченгел от мен думи, онзи 22-годишен редник просто пълзял и на прибежки се промъквал между труповете на българи и немци в яростно обстрелвана полоса между две армии. Какъв ти подвиг, какъв героизъм! Великолепието му в моите очи е, че отказваше да приеме именно подвига и героизма, като българин, здраво стъпил на земята.

  Мирозданието се крепи върху здрави основи, заложени в склонността ни да се възторгваме от себе си, да се виждаме център на Вселената, тъй че представите ни непрекъснато изкривяват истината, моделират я, казано без емоция. Политиката е сред най-ярките свидетелства за склонността сами да се заблуждаваме, изкушени от красиви лъжи. Понятието демокрация
*, например, е категорична неистина, тъй като се подрежда в някакъв вид йерархия на ценностите. Понятия – като свобода, братство,равенство, фиксират наши горещи желания и мечти; обективно обаче те отсъстват в реалността. Идеализира се т.нар. борба. Представят ни борбата като сражение с хаоса, а тя е всъщност извор на самия хаос. 

  Народите нямат склонност да се избиват помежду си, за да се докажат какви са; отвращението помежду им го внасят обладаните от грандомания манипулатори, теоретиците на идеализма, обаятелни оратори от името на уж висши инстанции, каквито са политическите партии и движения. Строго погледнато, християнската философия се състои в хармонизирането на човека с общността на другите хора, независимо от нашия вроден егоизъм. Затова идеите имат приятното свойство да се самоопровергават.

  (Вали тази сутрин и е приятно за писане. Приписка в полето на бележника ми.)

  30.07.2004. 

  Изречено от Ася (момичето, с което бяхме семейство до дек. 1988 г.) в момент на отчаяние: "Ти си самият ад. Как живееш с този ад у себе си!" Та и оттам ми хрумна: Всеки сам твори своя ад.

  * * *
  Проблемът на нашата цивилизация след 11 септември 2001 г. е как да бъде елиминирана злобата в първоосновата на исляма, без да се почувстват засегнати над милиард и половина мюсюлмани. Да се преструваме, че не забелязваме дела, произтичащи от тенденциозен преразказ и превратните тълкувания на Стария завет от Библията във версията на Мохамед – пророка на Аллах, се оказва все по-трудно. В зората на глобализиращия се свят разпростряла се метастаза заплашва да взриви в самата му основа живота на планетата, като отрича от най-висока уж в нравствеността трибуна човечността. Изкланите или душевно осакатените жертви на конфронтация между унижените бедни и отлично устроените заможни общества поставят неотложния въпрос пред днешните политици и философи: кой има полза от това крайно озлобление, как хищникът да бъде изваден на светло и нравствено порицан. Никакви стени, забрани и мощни армии няма как да ни опазят от злото, докато не бъде разкодиран и обяснен механизмът, по който то се възпроизвежда. 

  Светът е в състояние на перманентна война – война уникална, непозната досега по мащабите си, понеже нейните "свещени бойци", както се самоназовават, отричат априори и собствения си живот. Приятелят Маруф, мюсюлманинът, който сутрин в неделя ме посреща в павилиончето си за цигари край големия шумен булевард с приготвено по мой вкус кафенце (кафе той не пие) веднъж ми каза: "Нашите отиват да умрат както младоженците се приготвят за сватба". Маруф си имаше мерак да построи параклис за християните. Вниманието ни е заето с "подвизи" на дрогирани самоубийци, манипулирани от духовници фанатици с могъщо влияние, каквото тук не познаваме, а и трудно можем да си представим.

  Събитията в утрото на третото хилядолетие от появата на Иисус потвърждават великолепието на християнската философия, по замисъл градена върху любов и смирение, като основа на живота върху планетата. Аллах, представен като версия на Бога-отец от Стария завет, е типичният грандоман – настоява да бъде хвален и въздиган над реки от кръвта на неверници и поля, осеяни с трупове. Поне хищният облик на това тълкуване все по-трудно вече може да бъде представян като образ на Съвършеното добро. Фанатизмът опровергава. Но това е начало на труден път не срещу вярата, а срещу вид Монотеизъм на омразата.

  Къде бъркат обществата, изградени върху християнските постулати? Може би самите мюсюлмани, дълбоко, искрено вярващи в Аллах, приемащи го като Свещен образ на Добрата сила, ще подскажат отговора – защото именно мюсюлманите са най-силно уязвени в честта и достойнството си. За фанатични множества по света Съединените щати са Враг № 1; но на мястото на САЩ би могла да се окаже всяка просперираща държава, която охранява интересите и живота на своите граждани.

  Струва ми се, онази малобройна група от баснословно заможни и практически необезпокоявани властници в Близкия Изток е извор на нещастията, а янките със своята хаотична Политика от позиция на силата се държат като слон в стъкларски магазин. Такъв конфликт не се нуждае от оръжия, а от разум. Съдбата на бедния и унижен арабин се превръща в тема, която тепърва предстои да бъде обсъждана. Какво добро да очакваме от този човек, като са му отнели възможността да живее човешки?! Подаянията, трохите от трапезата на заможните вече не го устройват, и това е очевидно.  

  Човек се ражда добър и мил, изпълнен с копнежи и планове. Когато към него се отнасят като към терорист, ще отиде да се самовзриви на някой многолюден пазар като фанатик на вярата. Аллах ли се грижи за него? Но той се кълне и умира с това име, с този възглас на прослава, защото не вижда друг изход, и самоубивайки се в името на Аллах, смята, че възстановява честта и достойнството си. Лесно е да го осъдим; трудно е да го разберем. И причината не е у него, а във всеобщото наше нехайство към участта му. Умният търси причината първом у себе си, глупакът за личните си беди обвинява съседите.

  Рейнджърите на САЩ са жива мишена на омразата, която набъбва в Ирак. Какво правят там освен да разпалват ненавист, да онагледяват лицемерието на висшата администрация в най-развитата материално държава на днешния свят?! Един ден рейнджърите ще напуснат Близкия Изток, както преди това с подвита опашка си тръгнаха от Виетнам – за да се потвърди прастарата максима, че съдбата на един народ е дело преди всичко на самия народ. Печалното е, че съдбата на онзи човек, опаковалия се с взрив, вече влияе и върху нас, независимо какво знаем за него.  

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 13 apr. 2019

Илюстрации:
- Камий Клодел, 1864-1943 г. – творец, любима и модел на Роден (горе);
- Ап.Павел, платно на Рембранд Харменсон ван Рейн, 1606-1669 г.(долу).
___
* От гр. demos "народ" и kratos "сила", оттам demokratia през лат.: държава, устроена върху ред правни норми, сред които основни са равноправие, граждански свободи, и най-важната между тях – народът е суверен и чрез вота си определя кой да управлява общите дела и да защитава нацията. Бел.м., tisss.
 


НЕ ФАКТЪТ, А МНЕНИЕТО Е ЦЕЛ НА ИЗКУСТВОТО

     But man proud man
     dressed a little brief authority
     most ignorant of what he's most assured
     (his glassy essence) like an angry ape
     plays such phantastic tricks before high heaven
     as makes the angels weep who with our spleens
     would all themselves laugh morta!*

НЕ ФАКТЪТ, А МНЕНИЕТО Е ЦЕЛ 
НА ИЗКУСТВОТО 

  25.03.2006., Благовещение
** 

  Българинът пощурява. Снощи след полунощ по една от телевизионните програми от столичната зала Универсиада (или от Националния дворец на културата) предаваха еротично шоу, където момичета по на 20-25 години се събличаха и танцуваха пред възхитените очи на публиката
както ги е мама родила. Без да съм против изкусителния повик на плътското, от толкова разголване, мисля си, губи женското очарование. Отнемат ли тайнството на взаимността у двата пола, нещата се обръщат на цинизъм.

  
Но какво обичам... Жена в цялостното излъчване на артистичната женска природа, или вторични полови белези? От петгодишен ме привлича сексуалното излъчване у момичетата, сексуалният нагон не е изчезвал нито за миг от живота ми, а и писането ми всъщност е резултат и от тази магия; но очевидния показ на пола приемам като знак за пресищане, оттам – за липсваща духовност.

  Лягал съм с жена не заради телесните й хубости, а жаден за галене и любов, за хармонията в увертюрата и при върховния акт при коитуса. Да видиш грейнало от любов и преживяващо отзвучаващата тръпка момиче до себе си, е чудесно. Какво общо има такава близост с просташкото "Ела и чукай" на клавдиевата Месалина?

  Отдавна открих, че у всяко момиче дреме атавистичното начало на склонна да се отдаде жена, но това унижава мъжа, приел ролята не на многостранно същество от висш духовен вид, а на задоволяващ полов орган. Възбудата с опитност можеш да удължиш, но какво остава накрая освен усещането за празнота и досада от онази, която си обладавал, но не обичаш? За теб тя е употребен продукт, чиято опаковка дори започва да те дразни. Преситеният е склонен да унижава, когато не изпитва любов. Печели ли жената от това? Семето, което е изстрелял в утробата й, може ли да я направи щастлива, когато душата му я отбягва? 

  Да, лесно е да въздигнеш пошлото, малко стойностното; колкото и странно да е, истинското, революционно новото идва при нас с евтините си сандали и сивееща одежда. Публиката е склонна да го обругае или да го удави в мълчание (което е по-жестоко). Иисус преди Възкресението Си е особен случай, нещо, което не важи за простосмъртния: съзнавал е кой е Неговият баща, непрекъснато се позовава на Бащината воля (първообраз на представата ни за Бог). Иисус отлита в Небесата след изпитание, което е предпоставка за блясъка на духовното Му великолепие.

  И тук откривам съчетанието на особен тип тщеславие с егоцентризъм от висш разред. Католицизмът следва тази красива идея; Източното православие избира потапяне в смирение, сливане с делничната същност на живота. Разпването на кръста, охулването, гаврите откъм невежествената тълпа, физическата Му болка, отричането на учениците Му са все ритуални действия от театрална постановка, целяща да отличи духовното като подвиг, нещо супер-изключително, възможно само за единици сред човечеството. Ах, колко зли и глупави са човеците! – това е подтекстът. Тишината гърми с възмущение, просмукващо се от Небесата над нас.

  Анонимните монаси, тълкуващи делата и посланията на Иисус, ги виждам не по-малко красиви в делничната си непретенциозност. Всеки тук би могъл да е един от смирените труженици на Духовното. Човечеството хем се развива, хем се върти в кръг от древността, та до днес. А сивичкото притежава сложна и фина структура. Вперили сме се в Победителя и преставаме себе си да забелязваме. По-важен от мита е реалният грешник, изкушеният от атавистичната си природа. Тълкуванията ни всъщност са опит да ограничим в строга подредба несекващите преображения на живота. Винаги е възможен обрат. И колкото по-тревожно ни е днес, толкова по-оптимистично е това очакване! До последния си дъх си във фокуса на световните събития, понеже Вселената е дом, създаден да го редиш и пренареждаш по свой образ и подобие.

  Из писмо на Ибсен от 4 дек. 1890 г.: "В тази пиеса ("Хеда Габлер", бел.м., tisss) не съм искал всъщност да се занимавам с т.нар. проблеми. Основното, което ме е интересувало, е да описвам хора, настроения и човешките им съдби въз основа на социалните норми, а също и техните чисто човешки възгледи". И продължение на идеята в писмо от 30 дек. 1898 г. по повод някой си Юлиус Ланге (датчанин, автор на трактати по история на изкуството): "Намирам го и до ден-днешен малко прекалено академичен, твърде коректен и с направо объркващ човека товар от съзнание". По-нататък: "Нима някога, без самият да съзнавате, не сте въздействали тероризиращо върху неговия стил на писане на писма? И не се ли е ръководил той при писане на приятелските си писма от мисълта как те ще бъдат приети? А то вече е нещо, което не мога да съчетая с приятелството".

  Чепатият, суетният Хенрик Ибсен – макар самият да е пленник на тщеславието и суетността си, воюва със Суетността и със склонността ни да се представим не каквито сме, а според наложилото се обществено лицемерие.

  * * *

  Разказът се пише заради детайлите – кое как ще прозвучи в даден момент: било аромат, нюанс, усмивка, замълчаване... и това именно е същност на развиващото се усещане за човеците и света. Фиксираната преценка е смърт. Всеки миг едно нещо ни повежда към друго нещо: приятелството прераства в любов, любовта се насища от еднообразието и се оттегля с омерзение, поражда се импулс към нови пространства, към нови изкушения. Нищо в следващия момент вече не е същото. Светът се видоизменя пред очите ни, променяме се на повърхността и самите ние, колкото и да сме същите любознателни, непостоянни и невъздържани като стил, деца на посредствени родители. Все трошим черупката и все сме вътре в нея.

  Не фактът, а мнението за този факт е цел на изкуството. Оттам идват чувства и настроения. Тези записки дотук са израз на моето тщеславие и суетност. След като дълъг период от живота си прекарах в тишина, смятам за свое право да заявя най-после какво мисля за това и онова от днешния ни свят. Това не са лични оценки, а оценки на средата, която ме е отгледала – най-онеправданите, най-унижаваните в днешна България анонимни труженици, които никой от властниците, примадони на общественото внимание, досега не е пожелал да изслуша.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 12 apr. 2019
___
* ...Човекът горд, облечен в слава,
забравил свойта малка същина,
пред туй небе безумства разиграва
и в ангелите буди плач до смърт,
когато всъщност трябва да се смеят.
Из шекспировата комедия "Мяра за мяра".
** Начало на част ХV от хронологията "Въведение". Бел.м., tisss.