Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 26 февруари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (74.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (74.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   30.05.1999.
  Врабците свикнаха с мен и не се плашат, кацат по балкона, спускат се да кълват трохите от снощната ми вечеря. Оченцата им лъщят досущ като мъниста: крадливо, любопитно. Котаракът ми, и той не ги плаши кой знае колко: заема стойка на ловец, снишава се, припълзява, отскочи рязко, леко, ама не! Не става за убиец, въпреки че жив е у него хищническият нагон. Петимен е за мръвка, ама не му спори с врабците. Израснахме и ние като ей тези врабци, същинско поколение от аквариум. Дават ли ни, вземаме; не ни ли дадат, роптаем, и пак наготово чакаме. Няма как да настигна баща ми – 22-годишен оживял в касапницата на Голямата война. А моите войни са малки войни. Дали не живея наужким? Всъщност, няма междинни поколения. Царе сме си в собствения живот, от себе си най-много зависим.

  Тези дни ходих до Пазарджик със сестрицата ми Ели и с племенницата Емилия. Натоварих чувал и половина жито от наследствените градини в двете местности Азмъка и Комсалето край Пазарджик, па седнахме не у леля, а по мое настояване кафенце седнахме да пием в частно кафене на съседната уличка. Ето що разправи за рода ни леля ми Виолета (1932-2017), нейната версия променя донейде казаното дотук в тези записки – едно променя, друго допълва, но няма да умувам кое е по-правдоподобно. Защото във всеки род легендите и истината се застигат не за да си пречат, а за да изяснят кое-що за нас, живите, та и да го направят по-разбираемо. И тъй... за калугеровския ни корен. В центъра на Калугерово има плоча с имената на умъртвените през турско местни жители. Сред тях, според леля ми Виолета, било името на прадядо ми Ангел и неговия брат Георги. Голям род били Керемидовите. Неслучайно този Ангел го курдисали за кмет на селището в най-усилните времена. Жена му Мария била хубавица, толкова красива, че влязла в очите на бродещите наоколо чапкъни от съседна турска махалица. Следва вакханална оргия, за която леля – 66-годишна жена, нищо не коментира. След клането на съпруга й тази Мария с невръстния си шестмесечен син се установява в Пазарджик. Вероятно родът на мъжа й или нейният род помогнал жива и невредима да се отдалечи с пеленачето. Повече не се омъжва, макар да била доста по-млада от Ангел, предполагам – поне едно петнайсетина години. Домът й бил на улица "Тунджа" № 22, който дом го зная като имот на дядовата сестра "баба-леля Миче" – баба за мен, леля на майка ми, та така я наричах в ранните ми детски години; изправя се пред металната им портичка и крещя с пълно гърло: "Бабо-лельо Миче-е-е!" Кучката им Соня, светлофява, с къс косъм и гуджук опашка, демек: късо отрязана, беше много зла, въпреки ситната си порода, синджирът й беше привързан с халка за тел, опъната открай-докрай през двора им. Умирах за черници, а те имаха черничеви дървета, лаком бях като хлапе по тези черници. Дядо Гошо – мъжът на баба-леля Миче, мил шкембелия и веселяк, държеше работилница за каруци на площадчето баш срещу фурната на Пич-махала. Пред очите ми веднъж сглоби колело за талига само от трупчета бук. Освен теслата друго нямаше в ръцете му. Направо факир!

  Синът Ненко на заклания Ангел и Мария носел прякор Дявола, понеже един ден прескочил у заможните съседи и задигнал гъска, която вряла в голяма тенджера, а вместо гъската пъхнал цървул да се вари. Бил двайсетинагодишен, пояснява леля Виолета, когато свършил тази магария. Усетили го, разбира се, уж нищо не сторили, но му лепнали прякора. Ненко е роден най-вероятно през 1875 г. Умира в 1912 г. като доброволец в Балканската война. Разболява се от холера нейде по фронтовете на Беломорска Тракия. Незнайно къде е и заровен. Бил едва 36-годишен. Оставя жена си Елисавета с две деца: по-големия – Борис, е роден в 1900 г., Мария – по-малката му сестра, е кръстена на някогашната калугеровска хубавица, по която пощурелите чапкъни от турската махала точели лиги.

  В 1916 г. Борис се отделя от майка си, а през 1917 г. се жени. Строи си къща през един двор от двора на майка си, на улица "Тунджа" № 18*. Къщата била кирпичена, на един кат. За невяста си взема перущенлийката Невена. Пристануша била Невена. Уж Борис я откраднал, но то било нагласено тъй, понеже заможният род (заможен в миналото, оттам и претенциите) не пожелал да я даде за невяста на калугеровския сирак. Невястата била с година по-възрастна от младоженика.

  "Ни един от вас (има предвид братовчедите, третото котило, както си викаме на шега) не се е метнал на него – усмихва се леля ми. – Дядо ти Борис беше лют мъж, невъздържан, псуваше и все налиташе да се бие". По-късно, вече с многобройна челяд, инак трудолюбив, взискателен и предприемчив, стопанин на имотите си, се влюбил в много по-младо момиче. Това, което не желаят да му простят собствените му рожби, е, че ги жалел по-малко от аргатите и калфите. За отмъщение, за какво ли, помежду си зад гърба му го наричаха Дъртия. Дъртия така, Дъртия онака, слушах и след смъртта му да го обсъждат ядовито помежду си трите му щерки.

  Версията на леля ми Виолета за Перущенския ни род. Когато в 1876 г. не турци, а помашки башибозуци откъм Рупчос, начело с Ахмед ага от Тъмраш**, се спуснали нахъсани като вълча глутница, разграбили, запалили селището и секли перущенци под мълчаливия взор на редовната османска войска, бащата на баба ми Вена бил петгодишно хлапенце. Изклали цялото му семейство и от рода де когото сварили, ала за невръстното се застъпил бездетен турчин, търговец на тютюни. Рекъл на джелатина: Мъненко е, каква вина има! – и така го отървава от ножа. Осиновил го, изгледал го като свой син, въвел го в търговията с тютюн, портокали, мандарини, маслини, фурми. Като става двайсетгодишен този Гьорги, турчинът му открил: Не сме ти ние истинските родители, твоите са в перущенските лозя заровени.

  Гълъб и Невена, само че по турски, се именували този човек и ханъмата му. Та оттам роденият около 1872 г. Георги (Гочо) х.Трендафилов кръщава първите две от трите си рожби с тези преведени в българската им версия имена. Най-големият – Гълъб, се е родил към 1896 г. После са Невена, родена през 1899 г., и Цвета, родена около 1904 г. Жената на оцелелия Гьорги носи името Спаска, което доста ми говори, защото и тя е перущенлийка. Била пет години по-млада от мъжа си, родена около 1877 г. Голяма любов имало между Гочо и Спаска (прабаба ми), много се погаждали и бая заможни били. "Помня – казва леля, – мама разправяше, че баща им редовно изпращал маслини и мандарини в сандъци откъм Солун и Палестина, дето въртял търговия. Мъничка съм била, кога си играех в тези сандъци". По-късно, през 1917 г., вдовицата Спаса не скланя да даде голямата си дъщеря на дядо ми, 16-17-годишен, че според нея, бил фукара – демек, сиромах.

  Кога точно починал прадядо ми Георги от Перущица? Вероятно през лютата зима на 1908/1909 г. Едва 36-годишен, разболява се от бронхопневмония и за късо време издъхнал, след като газил до гърди в ледената река с чувал смляно жито на гръб***. Служел си говоримо с турски и гръцки, затова, а и заради миролюбивия му нрав перущенлии го ползвали като кадия, идвали при него, за да им решава споровете. Трийсетгодишна, жена му остава вдовица, живее сама с трите си рожби, друг мъж обаче не подирила. Силен ще да е бил споменът й от живота с рано споминалия се Гочо. От Перущица не излязла. Там е заровена, до мъжа си. Първородният Гълъб си довежда за невяста "леко момиче". Опитвали да го разубедят, ама той – като да прихванал от баща си благост и сговорчив характер освен разум, отвръщал: "Тази ще ми е по-вярна от която и да е друга! Не ща ви аз приказките, сърцето си слушам". И живял честит и в сговор с жена, която била, казват, силно привързана към него. 

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 26 fev. 2020
___
* На този адрес в Пазарджик днес има жилищен блок.
** Едни твърдяха, че тъмрашки помаци съсипали, изгорили и ограбили Перущица, а предводителят им Ахмед ага Тъмрашлията е палачът на това героично село. Други пък, главно родопски изследователи и писатели, като Васил Дечев, Стою Шишков, смятат, че не тъмрашлии и въобще помаците са "превзели и съкрушили" Перущица, а редовната войска и артилерията на Рашид паша; че кланетата в и около Перущица са вършени не от родопски помаци, а от турците и черкезите; че Ахмед ага не само не е участвал в сраженията за Перущица, ами спасил бил няколко рупчоски села от фанатизираните башибозуци:  https://svobodennarod.com/chetivo/item/3833-nikolai-haitov-za-tamrash-pomatzite-i-ahmed-aga-tamrashliyata.html Ахмед Караходжов – Тъмрашлията е българин мюсюлманин, неформален лидер на планинското село Тъмраш и околността. Роден към 1820 г., през 1879-1886 г. управлява Тъмрашката република. Известността си заслужил, защото не делял човеците на християни и мюсюлмани, а всички били равни пред волята му. По време на Април 1876 неговият брат с други тъмрашлии се отзовава на призива на султана за клане на християните от Перущица. Самият Ахмед обаче отказва да участва в потушаване на въстанието. В онази ситуация той не се поколебава, рискува да бъде нарочен от властта, но с личния си авторитет и страха, който всявал сред местните изверги, каквито били повечето башибозуци, успява да спаси от погром Яврово, Лилково и манастира "Св. Петка Муладавска", вж. https://trafficnews.bg/urok-po-istorija/neudobnata-istoriiazahari-stoianov-pregovaria-ahmed-aga-115082/http://www.24smolian.com/2019/07/45.html Бел.м., tisss.